Р Е Ш Е Н И Е № 3636
гр.
Пловдив, 03.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
V-ти гр. състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 5230 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й.М.Й. против РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване на установено, че ищецът не дължи на РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ ЕАД
сумите, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по
описа на ПРС и е образувано изпълнително дело № ***, както следва: сумата от
1000 лв.- главница по договор за кредитен лимит по международна кредитна карта,
сключен на 16.05.2008 г., сумата от 226,69 лв.- наказателна лихва по договор за
кредитен лимит по международни кредитни карти, сключен на 16.05.2008 г. за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г.,
сумата от 646,69 лв.- законна лихва върху главницата от 19.10.2011 г. до 22.
02.2018 г. и сумата от 125 лв.- разноски
по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на ПРС.
Ищецът твърди, че
ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен
лист против него и още две солидарно
отговорни лица за горепосочените суми на основание наличието на договор за кредитен
лимит по международни кредитни карти, сключен на 16.05.2008 г.
Въз основа на изпълнителния лист с молба от 09.12.2011
г. е образувано изпълнително дело ***. С молбата е поискано налагане на
възбрана на недвижим имот, собственост на ищеца, намиращ се в ***. От този
момент до 15.01.2018 г. се сочи, че не са искани, нито предприемани действия,
водещи до прекъсване на давностния срок. По отношение на действията спрямо
останалите солидарни длъжници се сочи, че същите не прекъсват давността по
отношение на ищеца. Посочва, че от датата на последното валидно изпълнително
действие до датата на депозиране на исковата молба е изтекъл срока на
погасителната давност по отношение на процесните вземания. Моли искът да се уважи.
Претендират се разноски.
С влязло в сила протоколно определение от 27.05.2019
г. съдът частично е прекратил производството по предявените искове, както
следва: за сумата от 226,69 лева –
наказателна лихва по договор от 16.05.2008 г. за периода 20.10.2010 г. –
18.10.2011 г. по отношение на сумата от 173,71 лева, както и за признаване на
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 646,69 лева законна лихва
върху главницата от 19.10.2011 г. до 22.02.2018 г. по отношение на сумата от
56,80 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен
отговор, с който оспорва претенцията, като твърди, че исковата молба е
нередовна, тъй като не става ясно по какъв начин е формирана претендираната
сума в общ размер от 3519, 54 лв. Твърди
се, че искът е недопустим, тъй като се претендирало частична недължимост на
вземане на основание погасителна давност. Цитира се правна литература, касаеща
твърденията за недопустимост. Оспорва се иска и като неоснователен, като се
твърди, че с постановление от 13.04.2018 г. изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Освен това се сочи, че част от
сумите са погасени чрез плащане, както и че са извършвани множество
изпълнителни действия. На основание
изложените доводи се моли искът да се отхвърли. Претендират се разноски.
Съдът, въз основа на доказателствата и фактите, които се
установяват с тях, както и с оглед на наведените от ищеца доводи, намира за
установено от фактическа страна следното:
От приложеното към настоящото дело заверено копие от
изпълнително дело № *** се установява следното: на 24.10.2011
г. са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на ПРС, с който е разпоредено ищецът
да заплати на РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ
ЕАД сумата
от 1000 лв. – главница, дължима по
договор за кредитен лимит по международни кредитни карти, сключен на 16.05.2018
г. , сумата от 226,69 лв. – наказателна лихва за периода от 20.10.2010г. до
18.10.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 19.10.2011
г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски – 25 лв.-
държавна такса и 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на така издадения изпълнителен лист с молба
от 09.12.2011 г. ответникът е поискал
образуване на изпълнително дело за събиране на сумите, както и налагането на
запор на банковите сметки, на трудовото възнаграждение на длъжника, както и
възбрана на притежаван от длъжника недвижим
имот. Образувано е изпълнително дело ***.
След образуване на изпълнителното дело са извършвани
справки за имущественото състояние на длъжника Й. М. Й..
На 22.12.2011 г. е наложен запор на вземанията на
длъжника в посочените в посочените в молбата за образуване три банки, като са изпратени и получени от третите задължени лица запорни
съобщения. Съгласно писмо от Банка ДСК ЕАД от 11.01.2012 г. ищецът няма открити
банкови сметки, подлежащи на запориране.
На 22.12.2011 г. на длъжника е връчена покана за
доброволно изпълнение, в която са отразени наложените запори на вземания от
съответните банки.
На 30.12.2011 г. съдебният изпълнител е присъединил
Държавата за дължимите от ищеца публични
държавни вземания в размер на 1082,64 лв.
На 13. 01.2012 г. е разпределена постъпила по делото сума
в размер от 260 лв.
На 12.01.2012 г. съдебният изпълнител е присъединил
Държавата за дължимите от ищеца публични
държавни вземания в размер на 5043,11 лв. След тази дата са извършвани справки
за имущественото състояние на ищеца.
От ЮРОБАНК и Еф Джи България АД постъпва информация,
че ищецът има разкрита банкова сметка, ***.01.2012 г. е преведена сума в размер от 632,25 лв.
На 31.01.2012 г. е наложена възбрана върху притежавани
от ищеца идеални части от недвижими имоти, която е вписана на 13.02.2012 г.
На 28.06.2012 г. е разпределена постъпила сума в
размер от 632,25 лв. от запора на
вземанията на ищеца от ЮРОБАНК и Еф Джи България АД.
След 28.06.2012 г. са извършвани други действия по
принудително изпълнение, нито са искани такива от взискателя.
На 15.01.2018 г. е депозирана молба от взискателя –
ответник по делото за изискване на справка за открити банкови сметки и налагане
на запор на вземанията по банковите сметки.
На 22.02.2018 г. са наложени запори на вземанията на
ищеца в Уникредит Булбанк АД и Юробанк България АД по откритите банкови сметки.
С постановление от 13.04.2018 г. изпълнителното
производство по образуваното изпълнително дело № *** е прекратено поради
липсата на действия за принудително събиране на вземането, считано от
12.01.2012 г., когато е депозирана молба за разсрочено плащане от К.Й. до
депозираната от взискателя молба за налагане на запори от 15.01.2018 г.
От
приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че размерът на начислените на ищеца задължения по изпълнително дело
№ *** към датата на изготвяне на експертизата е 1000 лв.- главница по сключен
договор за кредитен лимит по международни кредитни карти от 16.05.2008 г.
и 52,98 лв.- наказателна лихва за
периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна лихва в размер на
589,89 лв. за периода от 19.10.2011 г. до 10.04.2019 г. Установява се, че на взискателя е преведена
сума в размер от 841,25 лв., с която са погасени следните суми, а именно: 173,71
лв.- наказателна лихва за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., разноски
по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на ПРС в размер на 125 лв., сумата от 371
лв.- разноски по изпълнителното дело и сумата от 171,54 лв.- законна лихва
върху главницата. Вещото лице
установява, че към 10.04.2019 г. общата дължима сума от ищеца е в размер от
1 933,87 лв., като в нея са включени и сумата от 191 лв.- разноски по
изпълнителното дело и 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното
дело, които не са предмет на настоящото производство и които с оглед
разпоредбата на чл. 79 ГПК при прекратяване на делото остават за сметка на
взискателя, а не на длъжника.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът
оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава
само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е
отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо
право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни,
правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани
в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на
длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на
липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и
удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по издаване
на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита
на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу
заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК
да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е
подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
имат за последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая,
издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и издадения
въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на
Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни последици. Именно
поради това искът по чл.439 ГПК може да се основа само на факти, настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и
които е могла да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се
преклудира.
Наведеното от ищцата основание за недължимост на
процесните суми е тяхното погасяване по давност. Процесните вземания,
установени по своето основание с влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение касаят договор за банков кредит от 16.05.2008 г., вземанията
по който се погасяват с петгодишна погасителна давност, уредена в нормата на
чл.110 ЗЗД. Константната съдебна
практика приема, че при договора за заем е налице неделимо плащане. В
случай че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания.
Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за
противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. (В този смисъл Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1200/2011 г., II т. о., ТК; Решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д.№523 от
2011г.,ІІІ г.о. ). Налице е и
практика и за приложение на кратката
погасителна давност, която съдът не споделя.
Относно наказателната лихва е приложима кратката тригодишна погасителна
давност.
Относно твърденията на ищеца, че вземането му е
погасено по давност в рамките на образувания срещу него изпълнителен процес
следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, с което се приема, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За
разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа висящността на
исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
От материалите по приложеното
изпълнително дело № *** се установява, че последното изпълнително действие по
отношение на ищеца, като длъжник по изпълнителното дело, водещо до прекъсване
на давността по смисъла на ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС е налагането на възбрана върху притежавани от ищеца идеални
части от недвижими имоти на 31.01.2012 г. Считано от тази дата до депозирането
на молба от ответника на 15.01.2018 г. за
изискване на справка за открити банкови сметки и налагане на запор на вземанията
по банковите сметки не са извършвани действия, обуславящи спиране и/или
прекъсване на срока на погасителната давност.
Съдът не споделя тезата, че
до приемане на посоченото ТР на 26.06.2015 г., следва да намерят приложение
постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г., при което давността да не е текла по
време на изпълнителния процес. Мотиви относно неприложението му са ясно и
подробно изложени в т. 10 на посоченото ТР, като на стр. 24 е аргументирано –
защо това Постановление е загубило силата си - предвид новата правна уредба на
обществените отношения, която се дава с КРБ от 1991 г., а и приетия ГПК от
01.03.2008 г. Самата конструкция на изпълнителния процес и защитаваните с него
интереси са били коренно различни, при което след новата уредба това Постановление
е загубило действието си. Това е станало не с приемането на ТР, а със самото
изменение в обществените отношения. Настоящият състав прилага постановките в
ТР, като ги намира за пряко относими, доколкото чрез тях се дава принципно
разяснение как следва да се тълкува и прилага законът във връзка с действия по
изпълнението и давността в изпълнителния процес, при което и не споделя
цитираната съд. практика. Следва да се отбележи и, че след изм. на ГПК с ДВ бр.
86/2017 г., чл. 290, ал. 3 постановява, че Решенията по чл. 290 ГПК не са
задължителна такава. Още повече, че е налице практика и в обратния смисъл,
макар и в определения, постановени от ВКС, а не в решения. В този смисъл е и Определение № 402 от 08.05.2019 г. по гр.д.
№ 1368/2019 г. на ВКС, ІV-то гр.отд., в което се приема, че според
тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не спира, тъй като
кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови изпълнителни
способи/.
Предвид така изложеното
съдът счита, че предявените искове се
явяват основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал.1 ГПК
и съдът счита за основателно направеното от ищеца искане, ответникът следва да
бъде осъден да му заплати направените разноските в настоящото
производство, както следва: 700 лв. – адвокатско възнаграждение (липсват
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от още 50 лв.), 79,93 лв.-
държавна такса, 5 лв. – държавна такса за обезпечителна заповед и 150 лв.
– депозит за вещо лице по приетата
съдебно – счетоводна експертиза или общо в размер от 934,93 лв.
Ответникът не е поискал в срока за обжалване на
определението за частично прекратяване на делото присъджане на разноски на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК, поради и което такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Й.М.Й.,
ЕГН **********,*** не дължи на РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, гр.
София, ул. „Гогол“ № 18-20 сумите, за
които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на ПРС,
както следва: сумата от 1000 лв. - главница по договор за кредитен лимит по
международна кредитна карта, сключен на 16.05.2008 г., сумата от 52,98 лв.-
наказателна лихва за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна
лихва в размер на 589,89 лв. за периода от 19.10.2011 г. до 10.04.2019 г.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК
БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Гогол“ № 18-20 ДА ЗАПЛАТИ НА Й.М.Й., ЕГН **********,*** сумата от
934,93 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ