№ 1438
гр. София, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на втори
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20231100901326 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: главен
иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД и акцесорен иск с правна квалификация
чл. 86, ал. 1 ЗЗД..
Ищецът - „Т.Б. Д” АД, твърди, че дружеството „И.“ ЕООД е съдружник в гражданско
дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“. Посочва, че в това си качество „И.“ ЕООД, заедно с
останалите субекти, които са съдружници в гражданското дружество, сключили на
30.03.2020 г. с ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ договор за изработка, по силата
на който се задължили да извършват срещу получаване на възнаграждение дейности по
поддържане /превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни
ситуации/ на републиканските пътища на територията на Северен източен район, които са
стопанисвани от ответника, по обособена позиция № 1 ОПУ Варна. Заявява, че
изпълнителите са извършвали дейностите, които са им възлагани от ответника с конкретни
задания, за което били съставени и подписани от двете страни 14 броя сертификати,
издадени в периода от 07.05.2021 г. до 18.11.2021 г. По силата на сключения договор за
ответника възникнало задължение да заплати на изпълнителите уговореното
възнаграждение за приетите със сертификатите работи, като с чл. 6, ал. 3 от договора е
постигнато съгласие, че това задължение трябва да бъде изпълнено в 30-дневен срок след
представяне на фактура на база одобрените от възложителя сертификати. В хода на
изпълнение на договора ответникът изпаднал в забава извършването на плащания на
възнагражденията за приетата работа, поради което дължи да заплати и обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Ищецът твърди, че по силата на сключен на 25.05.2021 г.
договор за цесия и анекси към него дружеството „И.“ ЕООД му прехвърлило вземанията си
към ответника за получаване на възнаграждение за извършената работа по одобрените 14
1
броя сертификати, като прехвърлянията на всички вземания са съобщени на ответника,
който потвърдил, че е уведомен за тях. Посочва, че не е сключвал споразумение с ответника
за предоговаряне на падежа, на който се дължи изпълнение на вземанията за заплащане на
възнаграждение за приетите работи, като сключеното с изпълнителите по договора за
изработка споразумение, съдържащо уговорка за това, не го обвързва по отношение на част
от вземанията по издадените 14 броя сертификати, защото той е станал техен титуляр по
силата на договора за цесия и анексите към него преди подписването на това споразумение
и не е участвал при неговото сключване. Заявява, че с това споразумение не се променя
падежа и на останалите вземания за възнаграждение, които са преминали в патримониума
му след подписване на споразумението, тъй като не е изпълнено предвиденото в него
условие за това, което е ответникът да заплати всички свои неплатени задължения до
30.06.2022 г. Ответникът изпълнил част от паричните си задължения за заплащане на
възнаграждение за извършените работи и на обезщетение за забава в размер на законната
лихва. До датата на предявяване на иска не е заплатена сумата от 1 434 821, 48 лв., на която
се равнява неплатената част от възнаграждението за извършените работи, приети с 9 броя от
описаните сертификати, съставени в периода от 21.10.2021 г. до 18.11.2021 г. Неплатената
част от задължението за обезщетение за забавено плащане на главницата е в размер на 69
357, 67 лв., която сума е начислена за периода от 17.02.2023 г. до 16.07.2023 г. Поради
изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 1 434 821, 48
лв., представляваща неплатената част от възнаграждението за извършените работи, приети с
9 броя сертификати, съставени в периода от 21.10.2021 г. до 18.11.2021 г., дължимо по
сключен на 30.03.2020 г. между „И.“ ЕООД и ответника договор за изработка, което вземане
е прехвърлено на ищеца по силата на договор за цесия от 25.05.2021 г. и анексите към него,
сключени между него и „И.“ ЕООД, както и сумата от 69 357, 67 лв., представляваща
обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на дължимото
възнаграждение за извършените работи, начислено за периода от 17.02.2023 г. до 16.07.2023
г. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът по исковете - Агенция „Пътна инфраструктура“, ги оспорва. Твърди, че
към момента е погасил изцяло задължението си за заплащане на възнаграждение, дължимо
на „И.“ ЕООД за извършената работа съгласно договора за изработка от 30.03.2020 г.
Посочва, че не е изпаднал в забава изпълнението на задълженията си за заплащане на
възнаграждение за извършените работи, тъй като между страните по договора за изработка е
подписано споразумение от 04.11.2021 г, с което те са постигнали съгласие, че датата, до
която той следва да изпълни задълженията си за заплащане на възнаграждение за
извършените работи, които са приети с описаните в исковата молба 14 броя сертификати, е
30.06.2022 г., като до тази дата той ги е погасил. Освен това, заявява, че на 20.04.2022 г. е
прието решение на Народното събрание, с което е установен нов ред за извършване на
плащания от Агенция „Пътна инфраструктура“ на всички задължения по договори за
извършване на поддържане на пътища, какъвто е и процесният, като се предвижда, че
Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да заплати 50 % от възникналите до влизане в сила
на това решение задължения по тези договори, а останалата част от тези задължения ще се
2
заплащат само след изрично решение на Народното събрание за това. Това решение на
Народното събрание е обявено за противоконституционно с решение на Конституционния
съд от 28.11.2022 г. Ответникът твърди, че доколкото решението на Народното събрание е
задължително за него, то за периода от неговото постановяване до обявяването му за
противоконституционно, за него е съществувала забрана да изпълни задължението си за
заплащане на възнаграждение за извършената работа, дължимо по процесния договор,
поради което допуснатата забава в неговото изпълнение не може да му се вмени във вина и
той не може да отговаря за нея. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените в
производството разноски.
Трети лица помагачи на страната на ищеца „И.“ ЕООД и „Автомагистрали София“
ЕООД не заявяват становище по основателността на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно твърденията, въведени с исковата молба, предмет на предявения в
производството главен иск е съществуването на вземане на ищеца за получаване на
възнаграждение, дължимо от ответника по сключен на 30.03.2020 г. договор за изработка,
което вземане е прехвърлено в негова полза от първоначалния му титуляр, който е страната
по договора за изработка, по силата на сключен на 25.05.2021 г. договор за цесия. За да бъде
уважен този иск, следва първо да се докаже, че твърдяното вземане в възникнало за
първоначалния титуляр, което включва установяване на следните конкретни факти: - че е
сключен описаният в исковата молба договор за изработка, по силата на който изпълнителят
е поел задължение да извърши конкретна работа, а ответникът е поел насрещно задължение
да заплати възнаграждение за това; - че изпълнителят е извършил възложената му с договора
работа; - че извършената работа е приета от ответника.
При съобразяване на твърденията на страните, направени в процедурата по двойна
размяна на книжа, съдът счита, че по делото не е спорно, че между Агенция „Пътна
инфраструктура“, като възложител, и „И.“ ЕООД и още три дружества, в качеството им на
съдружници в гражданско дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, като изпълнители, на
30.03.2020 г. е сключен договор за изработка, по силата на който последните дружества са се
задължили да извършват срещу получаване на възнаграждение дейности по поддържане
/превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации/
на републиканските пътища на територията на ОПУ – Варна, които са стопанисвани от
ответника, по обособена позиция № 1. Това се твърди от ищеца в подадената искова молба,
като на сключването на този договор и на съдържанието на конкретни клаузи от него се
позова и ответникът в подадените от него писмен отговор и отговор на допълнителна искова
молба.
3
Между страните са безспорни и като такива установени по делото и следните
обстоятелства: - че изпълнителите са извършили възложените с договора от 30.03.2020 г.
дейности по поддържане на републикански пътища, за които в периода от 07.05.2021 г. до
18.11.2021 г. са издадени 14 броя сертификати; - че тази работа е приета от възложителя
Агенция „Пътна инфраструктура“ без възражения, като изявление за това е направено с
подписване на издадените 14 броя сертификати; - че уговореното в договора
възнаграждение за извършване на работите, описани в 14-те броя сертификати, възлиза на
сумата от 16 122 724, 99 лв. Тези факти се твърдят от ищеца в исковата молба. Те не се
оспорват от ответника нито в подадения писмен отговор, нито след това в производството,
тъй като тази страна се защитава срещу предявения главен иск само с твърдението, че
възникналото в негова тежест задължение за заплащане на възнаграждение за извършената
работа е изцяло погасено чрез плащане, а не с възражение срещу настъпване на някое от
сочените от ищеца обстоятелства, които водят до възникване на това задължение. С
настъпване на описаните факти за Агенция „Пътна инфраструктура“, в качеството на
възложител по договора, възниква задължение да заплати на изпълнителите уговореното
възнаграждение, което е в размер на 16 122 724, 99 лв.
Доколкото при сключване на договора за изработка на страната на изпълнителя
участват освен дружеството „И.“ ЕООД, от което ищецът твърди, че е придобил вземането
за получаване на възнаграждение за извършената работа, и още три дружества, които са
останалите съдружници в гражданско дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, съдът трябва да
отговори на въпроса как възложителят дължи да изпълни задължението за заплащане на
възнаграждение за извършената от изпълнителите работа. В тази връзка първо следва да се
съобрази, че по въпроса как се изпълнява едно парично задължение, възникнало от договор,
когато то е поето от длъжника спрямо повече от едно лица, които са съдружници в
гражданско дружество по ЗЗД, е постановено решение на ВКС по чл. 290 ГПК – Решение от
09.01.2023 г., постановено по т.д. № 1738/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В него е прието, че
активна солидарност на страната на кредиторите на едно задължение може да възникне само
ако е уговорена, в съответствие с предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода, поради
което извод за наличието на активна солидарност може да се направи само въз основа на
съдържанието на постигнатите с договора уговорки. В решението е счетено, че когато
участниците в гражданско дружество са сключили един договор за изработка в качеството на
изпълнители, уговорка между тях и възложителя за активна солидарност по отношение
изпълнението на задължението на последния да заплати възнаграждение за извършената
работа ще е налице тогава, когато възложителят се задължава спрямо изпълнителите да
заплати това възнаграждение общо и липсва разграничаване на задълженията по договора
спрямо отделните изпълнители, които също са поели задълженията по сделката общо.
При тълкуване на волята на страните, изразена в клаузите от съдържанието на
договора за изработка от 30.03.2020 г., се установява, че всички задължения, които възникват
за участниците в дружеството по ЗЗД „ПП – Варна 2018“, които имат качеството на
изпълнители по сделката, са поети общо от тях, като липсва разграничаване на отделните
4
задължения по отделни правни субекти, които изобщо не са конкретизирани в нито една
договорна клауза. Това се отнася и за правата, които възникват за участниците в
гражданското дружество, които също е уговорено да възникват общо, без да са разграничени
по отделни субекти. Така е уговорено и правото на съдружниците в гражданското дружество
да получат от възложителя възнаграждение за извършване на възложените им дейности. С
чл. 6 от договора възложителят е поел едно общо задължение за заплащане на
възнаграждение за извършената работа, като в ал. 4 на тази клауза е предвидено и то да се
изпълнява чрез плащане по една единствена банкова сметка. Ето защо и при съобразяване на
приетото в практиката на ВКС съдът приема, че в договора за изработка от 30.03.202 г. е
постигната уговорка за възникване на активна солидарност между кредиторите „И.“ ЕООД и
останалите три дружества, които са съдружници в ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, по отношение
на вземането им към ответника за получаване на възнаграждение за извършената работа.
Това означава, че Агенция „Пътна инфраструктура“ дължи да заплати на всички
изпълнители по договора солидарно сумата от 16 122 724, 99 лв., като всеки от кредиторите
може да претендира самостоятелно изпълнение на цялото задължение от ответника и
последният се освобождава от неговото изпълнение спрямо всички кредитори, когато
извърши плащане само на един от тях. Това как ще се разпредели дължимото
възнаграждение между отделните съдружници в гражданското дружество зависи от
уговорките между тях, постигнати в договора за гражданско дружество, като те имат
значение само във вътрешните им отношения, но не и в отношенията на всеки от
съдружниците с възложителя, възникнали от сключения договор за изработка.
Възложителят, който не е страна в правоотношението по учредяване и съществуване на
гражданско дружество, не е длъжен да изпълни задължението си за заплащане на
възнаграждение, съобразявайки вътрешните отношения между кредиторите и да преценява
размера на участието им в дружеството и оттам какъв дял от общото възнаграждение се
следва на всеки от тях. При получено изпълнение от един от активно солидарните
кредитори, той дължи отчитане на сумите и разпределението им между него и останалите
участници в гражданско дружество съобразно предвиденото в договора за гражданско
дружество и чл. 361 ЗЗД. Това се приема в цитираното решение на ВКС - Решение от
09.01.2023 г., постановено по т.д. № 1738/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. С оглед на това се
налага изводът, че в полза на „И.“ ЕООД е възникнало вземане към Агенция „Пътна
инфраструктура“ за получаване на цялото възнаграждение за извършената работа по
договора за изработка, сключен на 30.03.2020 г., което е в размер на 16 122 724, 99 лв. и той
може да иска то да му бъде изпълнено в цялост от ответника.
На следващо място при съобразяване на заявените от страните в производството
факти и възражения, съдът намира, че те не спорят, че вземането за получаване на
възнаграждение в размер на 16 122 724, 99 лв., което „И.“ ЕООД има към Агенция „Пътна
инфраструктура“, е прехвърлено в полза на „Т.Б. Д” АД по силата на сключен на 25.05.2021
г. договор за цесия и подписани към него в периода от 23.06.2021 г. до 10.10.2021 г. 14 броя
анекси. Безспорен е и фактът, че прехвърлянето на отделните части от това вземане е
съобщено на Агенция „Пътна инфраструктура“ от цедента по договора, който е
5
упълномощил надлежно цесионера да извърши това действие от негово име. Установяването
по делото, че тези обстоятелства са настъпили, дава основание да се заключи, че е доказано
осъществяването на прехвърляне на цялото вземането за получаване на сума в размер на 16
122 724, 99 лв. от патримониума на „И.“ ЕООД в този на ищеца „Т.Б. Д” АД, както и че това
прехвърляне е породило действие спрямо ответника, който има качеството на длъжник по
вземането, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно към момента титуляр на спорното
вземане е дружеството „Т.Б. Д” АД, на който правен субект ответникът дължи да го изпълни.
С оглед на факта, че кредитори по това вземане са освен цедента и още три дружества, както
и че между тях е възникнала активна солидарност и доколкото прехвърленото вземане
преминава върху новия кредитор такова, каквото е възникнало въз основа на договора за
изработка за първоначалния титуляр, то трябва да се приеме, че кредитори по него спрямо
длъжника са както цесионерът „Т.Б. Д” АД, така и останалите съдружници в гражданското
дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, но цесионерът може да търси изпълнение на вземането
в цялост от длъжника, като ако получи повече от това, което по договора за гражданско
дружество се следва на цедента „И.“ ЕООД, дължи да заплати тази разлика на останалите
съдружници съобразно уговореното разпределение.
По делото не е спорно и това, че ответникът е погасил чрез плащане част от
възникналото в негова тежест задължение за заплащане на възнаграждение за извършената
работа, описана в 14 броя сертификати, издадени в периода от 07.05.2021 г. до 18.11.2021 г.
Погасената част от задължението е в размер на 14 687 903, 51 лв. Спорен между страните
обаче е въпросът дали към настоящия момент е погасена останалата част от това
задължение, която е в размер на 1 434 821, 48 лв. Ищецът твърди, че към момента тази част
от задължението не е погасена, а ответникът заявява, че тя е погасена с извършени от него
плащания. За да се разреши този спорен въпрос, съдът първо трябва да се произнесе дали в
тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“ е възникнало и акцесорно задължение за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
допуснато от ответника неточно във времево отношение изпълнение на възникналото по
силата на сключения договор за изработка задължение за заплащане на възнаграждение за
извършената работа. Това е така, тъй като въпросът дали в тежест на ответника, наред с
главното парично задължение за заплащане на възнаграждение за извършената работа, е
възникнало и акцесорно такова за заплащане на обезщетение за забава, е от значение за
извода на съда за погасяване на кои задължения следва да се отнесат престирани от
ответника парични суми.
В чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа, възникнало в тежест
на ответника по договора за изработка от 30.03.2020 г., е парично, поради което и при
допусната забава в неговото изпълнение ответникът дължи на изпълнителите на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
За да се направи извод дали ответникът е изпаднал в забава изпълнението на главното
6
задължение за заплащане на възнаграждение за извършената работа, трябва да се определи
кога е неговият падеж.
От съдържанието на писмения договор за изработка, сключен на 30.03.2020 г., се
установява, че с клаузата на чл. 6, ал. 3 от него изпълнителите и възложителят са постигнали
съгласие за срока, до който трябва да бъде изпълнено задължението на възложителя да
заплати възнаграждение за извършените с договора дейности, който е 30 дни след
представяне на фактура на база одобрения от възложителя сертификат. Следователно
задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа, което възниква за
ответника по тази сделка, е срочно. При срочните задължения като процесното, длъжникът
изпада в забава с настъпването на падежа и непрестиране на дължимия резултат на него.
По делото се установява, че от изпълнителя по договора за изработка от 30.03.2020 г.
в периода от 07.05.2021 г. до 15.02.2022 г. са издадени 14 броя фактури, обективиращи
задължения за възнаграждение за извършване на ремонтни работи, които са включени в
съставени в периода от 07.05.2021 г. до 18.11.2021 г. сертификати, всеки от които се
установява, че е подписан от възложителя Агенция „Пътна инфраструктура“, с което този
субект ги е одобрил. Съдът приема за дати на получаване от ответника на издадените
фактури датите, които са посочени при отговора на задача 12 от заключението на приетата в
производството съдебно-счетоводна експертиза като такива на получаване в деловодството
на Агенция „Пътна инфраструктура“ на писма, изпратени от съдружниците в ДЗЗД „ПП –
Варна 2018“, към които са приложени тези фактури. От тези дати тече предвиденият в чл. 6,
ал. 3 от договора 30-дневен срок за доброволно плащане на съответното задължение за
възнаграждение, което е обективирано във всяка отделна фактура.
Ответникът твърди, че след подписване на договора за изработка между страните по
него е сключено споразумение, в което също е постигнато съгласие относно срока за
изпълнение от възложителя на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение
за извършената работа, като той е предоговорен по нов начин. От приетите като
доказателства по делото писмени документи се установява, че на 04.11.2021 г. между
четирите дружества, които имат качеството на съдружници в ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, сред
които е и „И.“ ЕООД, от една страна и Агенция „Пътна инфраструктура“, от друга, е
подписано споразумение към договора за изработка, сключен на 30.03.2020 г. С него
договарящите субекти са постигнали съгласие за определяне на нови срокове, различни от
тези по сключения договор, до които възложителят се задължава да изпълни възникналите в
негова тежест задължения за заплащане на възнаграждение за извършени дейности по
поддръжка на пътища, които не са заплатени до датата на подписване на споразумението,
както и задълженията, които ще възникнат в негова тежест по сключения на 30.03.2020 г.
договор след датата на подписване на споразумението.
От събраните в производството доказателства се установява, че към датата на
подписване на споразумението от 04.11.2021 г. част от вземанията за получаване на
възнаграждение, за които са издадени процесните 14 броя фактури, са прехвърлени в полза
на ищеца „Т.Б. Д” АД. Това са вземанията по пет от тези фактури, които са издадени на
7
07.05.2021 г., 11.05.2021 г. и 19.05.2021 г. Към 04.11.2021 г. прехвърлянията на тези вземания
вече са породили действие както между страните по договорите за цесия, така и спрямо
длъжника, на който те са съобщени с уведомления, получени на 02.07.2021 г. Това означава,
че към датата на подписване на споразумението към процесния договор за изработка спрямо
ответника се счита, че цедентът „И.“ ЕООД вече не е титуляр на вземанията за получаване
на възнаграждение, възникнали по договора за изработка от 30.03.2020 г., с които се е
разпоредил, поради което и той не е субектът, който може да изразява воля за постигане на
съгласие с длъжника за това кога следва да бъдат изпълнени. Това може да бъде направено
само от новия носител на вземанията, който е цесионерът „Т.Б. Д” АД. Това дружество обаче
не е участвало при подписване на споразумението от 04.11.2021 г. и следователно не е
изразило воля за постигане на съгласие с ответника за уговаряне на нова дата, на която
вземанията за възнаграждение по процесния договор трябва да бъдат изпълнени, поради
което и тези уговорки, постигнати от лице, което вече няма правото да се разпорежда и да
получи изпълнение на вземанията, не го обвързват. Доколкото постигнатите със
споразумението уговорки нямат отношение към погасяване на вземанията за получаване на
възнаграждение по договора за изработка, а само към датата, на която те трябва да бъдат
изпълнени и от която длъжникът ще изпадне в забава, то изявленията на солидарните
кредитори по тях също не могат да обвържат неучаствалия при подписване на
споразумението с длъжника кредитор. По отношение на него би могла да има действие само
уговорка, постигната между длъжника и останалите кредитори, на които той дължи да
изпълни солидарно, с която се приема, че задължението се погасява – например уговорка за
извършване на прихващане, уговорка за опрощаване, уговорка за новация и т.н. /чл. 123, ал.
1 и чл. 124, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/. Следователно по силата на споразумението от 04.11.2021 г. не е
постигнато съгласие за изменение на момента, в който трябва да бъдат изпълнени
задълженията за заплащане на възнаграждение за извършената работа, за които са издадени
пет от процесните фактури с дати на съставяне 07.05.2021 г., 11.05.2021 г. и 19.05.2021 г.
Падежът за изпълнение на тези задължения е този, уговорен с чл. 6, ал. 3 от съдържанието
на договора за изработка от 30.03.2020 г.
Останалата част от вземанията за получаване на възнаграждение за извършени
дейности по поддръжка на пътища, за които са издадени описаните в исковата молба още 9
броя фактури, всяка от които е съставена на 15.02.2022 г., към датата на подписване на
споразумението все още принадлежат на дружествата-изпълнители по договора за
изработка, които са субектите, изразили воля за съгласие с клаузите от съдържанието на това
споразумение, тъй като договорите за тяхното прехвърляне от „И.“ ЕООД на ответника са
сключени на дати, следващи 04.11.2021 г. – част от тези договори са сключени на 17.11.2021
г., а останалата част от тях са сключени на 10.12.2021 г. Ето защо и по силата на
споразумението от 04.11.2021 г. е постигната валидна уговорка за изменение на момента, в
който трябва да бъдат изпълнени тези задължения, защото изявление за съгласие с нея е
направено от кредиторите по тях и от длъжника. Тази уговорка обвързва и ответника, който
е правоприемник на тези вземания по силата на сключени договори за цесия, защото той
придобива вземанията с всички присъщи на тях елементи, един от които е техният падеж
8
такъв, какъвто е уговорен към датата на сключване на разпоредителните сделки, а в случая
той е този, който е определен в споразумението от 04.11.2021 г.
Уговореният със споразумението от 04.11.2021 г. нов срок за изпълнение на
задълженията, за които са издадени процесните фактури от 15.02.2022 г., е до 30.06.2022 г.,
тъй като те са описани в Приложение № 3.2. към споразумението и за тях е приложима
клаузата на чл. 3.3. от него. Освен това в споразумението страните по договора за изработка
са включили и уговорка, която е обективирана в чл. 5.2. от него, в която е предвидено, че в
случай че възложителят не изпълни задълженията си в уговорените в споразумението
срокове, той дължи на изпълнителите и законни лихви върху дължимите суми от датите на
падежа на всяко отделно вземане, определен съгласно чл. 6, ал. 3 от договора от 30.03.2020 г.
При тълкуване на отделните клаузи от споразумението във връзката им една с друга съдът
счита, че договарящите страни са постигнали съгласие за промяна на падежа, на който
трябва да бъдат заплатени задълженията за заплащане на възнаграждение, дължимо от
възложителя на изпълнителите по договора за изработка от 30.03.2020 г. за работите, които
са възложени и изпълнени или предстои да бъдат изпълнени. Тази уговорка за изменение на
падежа на задълженията за заплащане на възнаграждение обаче е условна, тъй като с
клаузата на чл. 5.2. от споразумението страните са се съгласили, че нейното действие е
поставено в зависимост от осъществяване на един конкретен факт, който е извършване на
плащане от възложителя на всички негови задължения за възнаграждение към
изпълнителите, посочени в споразумението в уговорените с него нови срокове. Този извод
следва от това, че в цирираната клауза е предвидено, че в случай че описаният факт не
настъпи, възложителят дължи на изпълнителите и законни лихви върху дължимите суми от
датите на падежа на всяко отделно задължение, определен съгласно уговореното в договора
от 30.03.2020 г., т.е. волята на съдоговорителите е, че при неосъществяване на посочения
факт между страните няма да имат действие уговорките в споразумението за срока на
изпълнение на задълженията за заплащане на възнаграждение, а ще имат действие
уговорките за срока, постигнати първоначално с договора, с всички последици от това,
включително с дължимостта на обезщетение за забавено плащане в размер на законната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на първоначално определените с договора падежи.
Между страните по делото е безспорно, че възложителят Агенция „Пътна
инфраструктура“ не е изпълнил в уговорените в споразумението от 04.11.2021 г. срокове в
цялост всички задължения за заплащане на възнаграждение за изпълнени строителни
дейности, които са негов предмет, като това се установява и от изводите, направени в
заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, в която е посочено, че част от
плащанията в изпълнение на процесните задължения са направени на 23.12.2022 г. и на
17.02.2023 г., което е след уговорения падеж 30.06.2022 г. Това означава, че не се е сбъднало
условието, при настъпване на което поражда действие постигнатата в чл. 5.2. от
споразумението уговорка за изменение на падежа на процесните главни задължения.
Следователно при преценка за момента, до който ответникът се е задължил да изпълни
задължението си да заплати възнаграждение за изпълнената работа съгласно издадените на
9
15.02.2022 г. 9 броя фактури, съдът трябва да съобрази постигнатото съгласие в чл. 6, ал. 3 от
съдържанието на договора от 30.03.2020 г. и да приеме, че договорът в тази му част не е
изменен.
С оглед на изложеното съдът приема, че ответникът е изпаднал в забава
изпълнението на всяко от описаните в исковата молба задължения за заплащане на
възнаграждение за извършената работа от 31-вия ден, считано от датата на получаване на
всяка една от 14-те броя фактури. Фактурите, издадени на 07.05.2021 г., са получени от
ответника на 07.05.2021 г. и той е в забава изпълнението на задълженията, описани в тях,
считано от 08.06.2021 г., при съобразяване, че 06.06.2021 г., когато изтича срокът за плащане,
е почивен ден. Фактура № **********/ 11.05.2021 г. е получена от ответника на 12.05.2021 г.
и той е в забава изпълнението на задължението, описано в нея, считано от 12.06.2021 г.
Фактурите, издадени на 19.05.2021 г., са получени от ответника на 19.05.2021 г. и той е в
забава изпълнението на задълженията, описани в тях, считано от 19.06.2021 г. Фактурите,
издадени на 17.02.2022 г., са получени от ответника на 17.02.2022 г. и той е в забава
изпълнението на задълженията, описани в тях, считано от 22.03.2022 г., при съобразяване, че
19.03.2022 г., когато изтича срокът за плащане, е почивен ден.
Предвид установеното забавено изпълнение от ответника на задълженията му за
заплащане на възнаграждението за извършената работа по описаните фактури, съдът следва
да разгледа направеното от тази страна възражение, че забавата не може да му се вмени във
вина, тъй като се дължи на обективно събитие, представляващо прието решение на
Народното събрание на Република България от 20.04.2022 г.
Доколкото договорът за изработка от 30.03.2020 г. по своя характер е търговска
сделка, то възражението за наличие на обективна невъзможност, освобождаваща длъжника
от отговорност, следва да се разгледа при съобразяване на приложимата норма на чл. 306 ТЗ,
в която е предвидено, че длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението,
когато то е причинено от непреодолима сила, която е определена като непредвидено или
непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на
договора.
При тълкуване на посочената разпоредба и при съобразяване на практиката на ВКС,
постановена в тази връзка по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. №
1028/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., съдът счита, че за да е налице непреодолима сила, която
да е основание за освобождаване на длъжника от отговорност за неизпълнение на негово
договорно задължение, в производството следва да се установи осъществяването на
следните елементи от фактическия състав на чл. 306 ТЗ, а именно: 1) настъпване след
сключване на договора на обективно събитие; 2) това събитие да има извънреден характер;
3) събитието да е непредвидимо или непредотвратимо, както и 4) наличие на причинна
връзка между събитието и неизпълнението от ответника на негово договорно задължение.
Установяването на тези обстоятелства в процеса съгласно правилото на чл. 154 ГПК е
поставено в доказателствена тежест на страната, която се позовава на непреодолимата сила,
която в случая е ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“.
10
В производство е установено, че на 20.04.2022 г. е прието Решение на Народното
събрание на Република България, което е Обн. ДВ. бр. 32 от 26 април 2022г., с което се
указва на Агенция „Пътна инфраструктура“ какви действия трябва да предприеме по
изпълнение на възникналите в нейна тежест финансови задължения за изпълнени дейности,
възложени по договори за извършване на поддържане на републикански пътища,
включително ремонт на отделни пътни участъци, мостови съоръжения и тунели, като се
указва, че 50 % от всички задължения, възникнали за изпълнени дейности, които са
сертифицирани до момента на влизане в сила на това решение, се изпълняват след решение
на Народното събрание, въз основа на доклад, изготвен от междуведомствена работна група
за установяване на изпълнените дейности и становище на парламентарната комисия по
регионална политика, благоустройство и местно самоуправление. При тълкуване на
съдържанието на това решение на Народното събрание съдът достига до извода, че с него се
поставят допълнителни условия, извън уговорените такива в сключени от Агенция „Пътна
инфраструктура“ с трети лица договори за изработка, при настъпване на които този
държавен орган може да предприеме действия по изпълнение на част от своите парични
задължения, възникнали по тези сделки. Съгласно чл. 86, ал. 2 от Конституцията на
Република България решенията на Народното събрание са задължителни за всички
държавни органи, организации и граждани. Следователно предписаното с решение на
Народното събрание поведение е задължително за държавния орган Агенция „Пътна
инфраструктура“. Изпълнението на поставените с цитираното решение на Народното
събрание допълнителни условия не зависи от извършване на някакви действия от Агенция
„Пътна инфраструктура“, която е възложител по сключените договори за изработка, а от
предприемане на действия от трети лица, които не са страни по сделките, каквито са лицата
в състава на работна група, които трябва да изготвят доклад, лицата от състава на конкретна
парламентарна комисия, които трябва да издадат становище, както и народните
представители, които трябва да приемат решение на Народното събрание за разрешаване на
Агенцията да изпълни възникналите в нейна тежест парични задължения. След като
решението на Народното събрание представлява акт, който задължава ответника Агенция
„Пътна инфраструктура“ да се съобрази с него и поставя определени условия, които не
зависят от волята на този субект и които той трябва да спази при изпълнение на свои
парични задължения, каквито са и процесните главни задължения за заплащане на
изпълнителите на възнаграждение за извършените от тях работи по поддържане на
републиканските пътища по обособена позиция № 1 ОПУ Варна, то съдът приема, че това
решение по принцип може да има характер на обективно обстоятелство, стоящо извън
волята на ответника, което да се квалифицира като непреодолима сила при наличие и на
останалите предпоставки за това.
За да отговори на въпроса дали приемането на 20.04.2022 г. на описаното решение от
Народното събрание представлява събитие, което има характеристиките на непреодолима
сила и освобождава длъжника от последиците на допуснатата забава, обаче съдът
съобразява и това, че то е обявено за противоконституционно с Решение на
Конституционния съд на Република България № 15 от 28.11.2022 г., постановено по к.д. №
11
10/2022 г., което е обн. в ДВ, бр. 97 от 2022 г. и е в сила от 10.12.2022 г.
Правилото е, че решенията на Конституционния съд за невалидност на акта, предмет
на контрол за конституционност, имат действие във времето занапред. От него има
изключения, които са посочени в Решение на Конституционния съд на Република България
№ 3 от 28.04.2020 г., постановено по к. д. № 5/ 2019 г., в което е прието, че ненормативните
правни актове, каквито са законите във формален смисъл, решенията на Народното събрание
и указите на президента, които са обявени за противоконституционни, са невалидни от
момента на приемането или издаването им. Това означава, че при този вид актове действието
на решенията на Конституционния съд за обявяването има за противоконституционни, е
обратно – от момента на тяхното приемане. Изложени са мотиви, че това разрешение се
налага като се вземе предвид, че правните последици от ненормативните правни актове се
пораждат веднъж в правния мир към момент, който предшества във времето влизането в
сила на решението на Конституционния съд, обявяващо тяхната противоконституционност,
поради което ако се приеме, че то действа занапред, не би могло да се въздейства върху тях
по начина, предвиден в разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията и
следователно при контрола за конституционност на ненормативни правни актове
върховенството на Конституцията може да се гарантира само ако обявената
противоконституционност има действие от момента на тяхното приемане или издаване.
Решението на Народното събрание от 20.04.2022 г. има характера на ненормативен
акт, защото е изрично посочено като такъв вид акт в цитираното решение на
Конституционния съд, поради което трябва да се приеме, че обявяването на неговата
противоконституционност с Решение на Конституционния съд на Република България № 15
от 28.11.2022 г., постановено по к.д. № 10/2022 г., има действие от момента на неговото
приемане. Това означава, че неговото съществуване в правния мир се заличава с обратно
действие – счита се, че то никога не е съществувало. След като решението на Народното
събрание никога не е съществувало, то в нито един момент не е породило и правни
последици, включително не е създало допълнителни предпоставки, при наличие на които
Агенция „Пътна инфраструктура“ може да изплати задължението си за заплащане на
възнаграждение за извършени работи по ремонт на пътища, възложени с договора от
30.03.2020 г., чието изпълнение да е задължително, поради което и за този правен субект не е
имало никакви обективни пречки да изпълни своите парични задължения по тази сделка на
падежа. С оглед на това и приемането на посоченото решение на Народното събрание, което
е обявено за противоконституционно, не представлява изобщо настъпило обективно
събитие, което да може да се квалифицира като непреодолима сила, която освобождава
Агенция „Пътна инфраструктура“ от забавата в изпълнението на възникнало и изискуемо
парично задължение.
Освен че изобщо не представлява събитие, което има обективен характер, приемането
на решението на Народното събрание от 20.04.2022 г. не е и в пряка причинна връзка с
допуснатото забавено изпълнение от ответника на задълженията му да заплати
възнаграждение на изпълнителите за извършената от тях работа по процесния договор за
12
изработка за голяма част от периода, през който се установява, че забавата е налице. Това е
така, тъй като то е прието на дата, следваща датите, на които са настъпилите падежите на
задълженията за заплащане на възнаграждение по всички описани в исковата молба 14 броя
фактури. След като приемане на решението от Народното събрание е факт, който е настъпил
след като длъжникът вече е бил в забава, то очевидно той не би могъл да бъде единствената
причина за неточното във времево отношение изпълнение на неговите парични задължения.
Причината за неизпълнението в срок на процесните главни задължения са действия на самия
ответник, а не твърдяното от него обективно обстоятелство, което се и счита, че изобщо не е
настъпвало.
Предвид всичко изложено трябва да се заключи, че в случая не е налице
непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ и Агенция „Пътна инфраструктура“
трябва да отговаря за допуснатата забава в изпълнението на своето договорно задължение да
заплати сума в размер на 16 122 724, 99 лв., представляваща възнаграждение за извършените
от изпълнителите работи по поддържане на републиканските пътища по обособена позиция
№ 1 ОПУ Варна, възложени с договора за изработка от 30.03.2020 г., за дължимостта на
което са издадени 14 броя фактури в периода от 07.05.2021 г. до 17.02.2022 г. В тежест на
Агенцията възниква акцесорно задължение да заплати обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху тази сума, която се дължи от датата, следваща
падежа на задължението, който е различен по отношение на отделните части от
задължението за възнаграждение, която дата на забава е определена по-горе в настоящото
решение.
След като се установи, че в тежест на ответника са възникнали както главни
задължения за заплащане на възнаграждение за извършените работи, така и акцесорни
такива за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът трябва да се произнесе кое от
тях е погасено от него с извършени плащания.
От заключението на изготвената в производството съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ответникът е извършвал плащания за погасяване на възникналите по
договора за изработка от 30.03.2020 г. задължения. Всяко едно от тези плащания поотделно
не са достатъчни за покриване на всички възникнали в тежест на ответника по тази сделка
задължения, които са както главното задължение за заплащане на възнаграждение за
извършените работи, така и акцесорното задължението за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Ето защо съдът трябва да се произнесе по въпроса каква
част от тези задължения са погасени с престираните от ответното дружество парични суми,
като приложи правилата за погасяване на задължения, предвидени в чл. 76 ЗЗД и като
съобрази задължителните указания по приложение на тази законова норма, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК
на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е прието, че при предложено от длъжника
изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие
законната лихва за забава и главницата и длъжникът не е заявил изрично кое от тях погасява,
кредиторът може да приеме частичното плащане, като погасяването на двете акцесорни
13
задължения се извършва при условията и в поредността, предвидени в чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Кредиторът може да откаже да приеме такова частично изпълнението, ако няма интерес от
това, освен ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението. При
извършване на плащане, което не е достатъчно за погасяване на задължението за главница и
за лихва за забавеното й изпълнение, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга
погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така
предложеното изпълнение, но има правото и да откаже да го приеме, както и да приеме
частичното изпълнение и да извърши погасяването на двете акцесорни задължения по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а не съобразно направения от длъжника избор.
От изявленията на ищеца в хода на производството се установява, че той е изразил
воля да приеме направените от ответника частични плащания в изпълнение на процесните
задължения, поради което и те са произвели своя погасителен ефект. За да отговори на
въпроса за погасяване на кое от задълженията на ответника към ищеца трябва да се отнесат
постъпилите парични суми по всяко плащане, съдът първо трябва да се произнесе по това
дали при тяхното престиране длъжникът е заявил кое от тези задължения погасява. От
съдържанието на приетите като доказателства по делото платежни нареждания е видно, че в
част от тях като основание за извършени плащания са посочени номер на издадена фактура
и сертификат, които номера съвпадат с номерата на фактурите и сертификатите, съставени
във връзка с приемане на работите по процесната сделка и с дължимостта на
възнаграждение за тях. В останалата част от фактурите като основание за плащане е посочен
опис, като този опис също е представен по делото и от неговото съдържание е видно, че в
него се посочва, че с определена част от общата престирана сума се заплаща конкретно
задължение, за което е издадена фактура и сертификат за приемане на извършени работи по
договора за изработка от 30.03.2020 г. Доколкото във фактурите и сертификатите, посочени в
платежните документи и описи към тях, е обективирано само задължението за заплащане на
възнаграждение, но не и акцесорното задължение за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал.
1 ЗЗД, то трябва да се заключи, че при извършване на плащанията длъжникът е заявил
изрично, че погасява само възникналите в негова тежест главни задължения, а не и
акцесорните такива за лихва за забава. Съдът счита, че от един от солидарните кредитори,
към които ответникът дължи да изпълни задълженията си за главница и лихва, който е
ищецът „Т.Б. Д” АД, е изразена воля да не приеме направеният от длъжника избор кое
задължение погасява с извършеното от него частично плащане. Това се установява от
съдържанието на приетите като доказателства по делото две писма от „Т.Б. Д” АД от
07.04.2023 г. и от 07.06.2023 г., които са адресирани до Агенция „Пътна инфраструктура“. В
тях е посочен какъв е остатъкът на задълженията за главница и лихва след направените от
ответника частични плащания, като при съпоставяне на този размер с изчисленията,
направени от вещото лице в заключението на изготвената в производството съдебно-
счетоводна експертиза, съдът намира, че този остатък е получен като с частичните плащания
е извършено погасяване както на задълженията за обезщетение в размер на законната лихва,
дължимо за забава на задълженията за заплащане на възнаграждение за извършените работи,
така и на главните задължения за възнаграждение. След като кредиторът е извършил
14
погасяване с частичните плащания и на главните и на акцесорните задължения, то той не е
приел направеният от длъжника избор да изпълни само задълженията си за главница. С
оглед на това и при съобразяване на задължителните указания, дадени в цитираното
тълкувателно решение, съдът счита, че следва да се зачете отказът на кредитора „Т.Б. Д” АД
да приеме избора на длъжника Агенция „Пътна инфраструктура“ за това кое от всички
възникнали в негова тежест парични задължения погасява и погасяването на същите с
извършените частични плащания да се направи по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като с
всяко едно плащане се погасява първо възникналото задължение за лихва за забава и при
остатък от него се погасява главното задължение за заплащане на възнаграждение, върху
което е начислена лихвата.
Освен горното в случая се установява, че отделните задължения за заплащане на
възнаграждение за извършените работи по ремонт и поддръжка на пътища са възникнали по
различно време, защото работите са изпълнени и приемани по различно време. Всяко от
тези главни задължение е лихвоносно и следователно те са еднакво обременителни. Ето
защо и при отнасяне на постъпилите суми за погасяването на задълженията, възникнали по
различно време, трябва да се съобрази и правилото на чл. 76, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, което гласи, че
първо се погасяват най-старите задължения. Следователно с всяко едно постъпило плащане
от ответника първо трябва да бъдат погасени в поредността лихва и след това главница най-
старите задължения за възнаграждение и лихва върху него, след това отново по реда на чл.
76, ал. 2 ЗЗД следващите по поредност на възникване задължения за възнаграждение и лихва
върху него и т.н.
Съдът намира, че изчисленията на вещото лице при отговора на задачи 6, 7, 9 и 10 от
заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, са направени при
съобразяване на това, че в тежест на ответника освен задължение за главница е възникнало и
задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, на това, че
последното задължение възниква от деня, следващ падежа, уговорен в сключения договор за
изработка, т.е. след изтичане на 30-дневен срок от получаване от длъжника на фактурата, в
която е обективирано съответното задължение, както и на това, че погасяването на
отделните парични задължения на ответника в случая трябва да се извърши при прилагане
на правилата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и чл. 76, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Тези изчисления са направени и
като са взети предвид всички извършени от ответника плащания за погасяване на
задълженията по процесния договор за изработка, както тези, при които паричните суми са
престирани на ищеца, така и тези, направени на друг от солидарните кредитори в хода на
започнало срещу него принудително изпълнение, което погасяване освобождава длъжника
от задължението спрямо всички солидарни кредитори. От тези изчисления се установява, че
неплатената част от задължението, което е възникнало за Агенция „Пътна инфраструктура“
към „Т.Б. Д” АД за заплащане на възнаграждение за извършване на възложените с договора
за изработка от 30.03.2020 г. дейности по поддържане на републикански пътища, е в размер
на 1 434 821, 84 лв. Неплатената част от възникналото за ответника към ищеца акцесорно
задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислена
15
от деня на забавата на главното задължение до 16.07.2023 г. възлиза на сумата от 69 357, 69
лв. Това означава, че всеки от предявените в процеса искове е изцяло основателен в пълния
предявен в процеса размер.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно
искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се
доказаха реално заплатени от тази страна разходи за водене на настоящото дело, в общ
размер от 60 967, 17 лв., от които сумата от 60 167, 17 лв. – държавна такса за разглеждане
на исковете, сумата от 400 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице и сумата от
400 лв. – възнаграждение за защита на ищеца от юрисконсулт в исковото производство,
определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, с БУЛСТАТ: *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б. Д” АД, с ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Ген. *******, на основание
чл. 266, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 434 821, 48 лв. /един милион четиристотин тридесет
и четири хиляди осемстотин двадесет и един лева и четиридесет и осем стотинки/,
представляваща неплатената част от възнаграждението за извършени работи по поддържане
на републиканските пътища на територията на Северен източен район по обособена позиция
№ 1 ОПУ Варна, приети с 9 броя сертификати, съставени в периода от 21.10.2021 г. до
18.11.2021 г., дължимо по договор за изработка, сключен на 30.03.2020 г. между „И.“ ЕООД,
„Автомагистрали София“ ЕООД, „Х.“ АД и „И.Е.“ АД, от една страна, и Агенция „Пътна
инфраструктура”, от друга, което вземане е прехвърлено на „Т.Б. Д” АД по силата на
договор за цесия от 25.05.2021 г. и анексите към него, сключени между „Т.Б. Д” АД и „И.“
ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 17.07.2023 г. – датата на
подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сума в размер на 69 357, 67 лв. /шестдесет и девет хиляди триста петдесет и
седем лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение в размер на
законната лихва, начислено за периода от 17.02.2023 г. до 16.07.2023 г., за забавено плащане
на дължимото възнаграждение за извършени работи по поддържане на републиканските
пътища на територията на Северен източен район по обособена позиция № 1 ОПУ Варна,
възложени с договор за изработка, сключен на 30.03.2020 г. между „И.“ ЕООД,
„Автомагистрали София“ ЕООД, „Х.“ АД и „И.Е.“ АД, от една страна, и Агенция „Пътна
инфраструктура”, от друга, което главно вземане е прехвърлено на „Т.Б. Д” АД по силата на
договор за цесия от 25.05.2021 г. и анексите към него, сключени между „Т.Б. Д” АД и „И.“
ЕООД.
16
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура” да заплати на „Т.Б. Д” АД сума в
размер на 60 967, 17 лв. /шестдесет хиляди деветстотин шестдесет и седем лева и
седемнадесет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението е постановено при участие в процеса като трети лица помагачи на
страната на ищеца на дружествата „И.“ ЕООД, с ЕИК: *******, и „Автомагистрали София“
ЕООД, с ЕИК: *******.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
17