Р Е Ш
Е Н И Е
№78
Гр.Видин
25.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на осемнадесети
септември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател : Д. М.
Членове :1.С. С.
2.Г. Й.
при секретаря А.А. .................................................
и с участието на прокурора.....................................................................
изслуша докладваното от съдията Й. в.гр. дело №309 по описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на Дял втори
,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
С Решение №320/01.07.2019г., постановено по Гр.
Дело №668/2019г. по описа на Районен съд - Видин е признато за установено по отношение на „М..-.. „С…"АД
с ЕИК … с адрес: гр. В…, ул. Ц… № …, представлявано от изпълнителни директор
Цветан Василев, че дължи на П.Ж.С. с ЕГН ********** *** със съдебен адрес:***
сумата от 24 852.00 лева, представляваща дължима сума по Договор за правна
защита и съдействие от 27.06.2016г., ведно със законната лихва за забава,
считано от подаване на заявлението в съда - 22.01.2019г. до окончателното
плащане по издадена Заповед № 182- РЗ от 25.01.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 196/2019г по описа на РС - Видин.
Осъден е ответникът М… „С…."АД с ЕИК …., с адрес: гр. В…, ул.
Ц… № … представлявано от изпълнителни директор Ц.В. да заплати на П.Ж.С. с ЕГН **********
*** със съдебен адрес:*** разноски по заповедното производство в размер на
497.04 лева за платена държавна такса и 900.00 лева за адвокатско
възнаграждение.
Осъден е ответникът М…. „С…."АД с ЕИК …, с адрес: гр. В…, ул.
Ц…. №…, представлявано от изпълнителни директор Ц… В…да заплати на П.Ж.С. с ЕГН
********** *** със съдебен адрес:*** разноски по исковото производство в размер
на 497.04 лева за платена държавна такса и 1275.00 лева за адвокатско
възнаграждение.
Така постановеното от
първоинстанционния съд решение е обжалвано от М… „С…" АД – В…, със
седалище и адрес на управление гр.В…,ул.“Ц…“ №…, представлявано от д-р Ц.И.В. –изпълнителен
директор, чрез адвокат - пълномощник К.А.
Г. съд съдебен адрес ***.Иска се решението да се отмени изцяло, респективно да се остави без уважение
предявеният иск като неоснователен и недоказан и да се присъдят направените съдебни
разноски.
Поддържа се ,че Съдът неправилно бил приел, че представеният по делото
Договор/проформа фактура №….г., представлява договор за правна помощ и съдържа
всички необходими реквизити като такъв, което го прави годно основание за
претендираните суми.Не се споделят изводите на Съда в тази насока, тъй като
видно от самия документ, не ставало ясно какъв е изпълнителния титул за
вземането - дали е договор за правна помощ или е проформа фактура.Ако се касаело
за договор за правна помощ, то в отговора си срещу подадената искова молба
подробно били изложени доводи относно ползването на адвокатски услуги в
Република България, което се основава на принципа на свободно договаряне,
материализирано в договор за правна помощ (още „договор за правна защита'',
„договор за правно представителство и правни услуги" и др.). Обикновено
отношенията между адвокат и клиент се уреждали от договор, който се съставял на
стандартна бланка, одобрена от адвокатските колегии в страната под формата на
кочани.Тези кочани били номерирани и всеки договор имал номер. Договорът се
изготвял в три екземпяра. Първият екземпляр от договора се давал на клиента,
вторият - на съда (ако става въпрос за дело) и третият оставал на кочана.
Договорът и съпътстващото го пълномощно можели да не се изготвя на бланка от
кочан, а да се материализират върху обикновена хартия. Възможно било също така
към всеки договор (независимо дали е на бланка или не), да се изготви анекс,
който да конкретизира или изменя отделни права и задължения.
От една страна адвокатските кочани не били задължителни, а били
създадени само за улеснение на адвокатите, но от друга страна в този си вид те
отговаряли на изискванията на Закона за счетоводството. На практика този
документ играел ролята на фактура, тъй като съдържа всички изискуеми реквизити
по Закона за счетоводството и по същество бил първичен счетоводен документ. Но
ако адвокатът бил регистриран по ЗДДС, то следвало да издава нарочна фактура за
всяка услуга.В конкретния случай, ищецът бил регистриран по ЗДДС, но не бил
издал фактура, а само бил представил въпросния хибриден документ - Договор/Проформа
фактура, което било в нарушение на Закона за счетоводството и което не можело
да активно да легитимира вземането.
В тази връзка, различно било положението с проформа -
фактурата. Авансовото плащане можело да се извърши на база на сключен договор или чрез издаване на проформа - фактура.Проформа
- фактурата обаче не била данъчен документ.Тя не подлежала на осчетоводяване и
въз основа на нея следвало да бъде издадена фактура, с включен ДДС и реквизити,
отговарящи на Закона за счетоводството и Закона за данък върху добавената
стойност.
В конкретния случай, така представеното писмено
доказателство, за което се твърдяло, че представлява изпълнителен титул на
подлежащо на изпълнение вземане ,не отговаряло от външна страна по реквизити
нито на договор за правна помощ, нито на данъчна фактура.Липсата на тези
реквизити го характеризирали като негодно основание от гледна точка на Закона
за адвокатурата, Закона за счетоводството и Закона за данък върху добавената
стойност за присъждане на посочените в него суми.
Поддържа се ,че видно от документа, ищецът бил
регистриран по ЗДДС, което предполагало издаване на данъчна фактура по ДДС, а
не проформа фактура.Тези констатации, че ищецът е регистриран по ЗДДС, били
отразени и в обжалваното решение, т.е. не били спорни между страните, но
въпреки това ищецът не бил издал фактура по ЗДДС, така, както изисквал
закона.От горното следвало, че представения документ, въз основа на който е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по Ч.
гр. Дело № 196/2019г. не бил годно
изпълнително основание поради противоречие със Закона за адвокатурата, Закона
за счетоводството и Закона за Данък върху добавената стойност.Тези
обстоятелства не били обсъдени от Съда, въпреки, че в подадения отговор срещу
исковата молба подробно били изложени оплаквания в тази насока.
Ответниците по жалбата
оспорават жалбата.
Видинският окръжен съд
,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от
фактическа страна следното :
Делото е образувано по
искова молба от П.Ж.С. *** против М… „С…"АД – В…, с която е предявен
установителен иск по реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
280 от ЗЗД.Твърди се от ищеца, че в качеството му на адвокат е осъществил
представителство и защита на ответника по търговско дело № 107/2015г. по описа
на Окръжен съд Монтана на основание сключен между страните Договор за правна
защита и съдействие № 10000000003 от 27.06.2015г. Посочва се, че договореното
между страните възнаграждение за представителство по посоченото дело е в размер
на 24 852.00 лева с ДДС, като същото представлява минимално дължимо
възнаграждение за една инстанция, съгласно Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Поради тежкото финансово положение на ответника
изрично е уговорено, че плащането на възнаграждението ще се извършва на части
по посочената в договора банкова сметка.
***, че производството по гр.д. № 107/2015г. по описа
на Окръжен съд Монтана е приключило с влязло в законна сила решение на
Апелативен съд - София, недопуснато до касационно обжалване. Въпреки че
интересите на ответника били защитени
като постановеното решение е в негова полза, ищецът не бил получил плащане по
договора ,като липсвало каквото и да е изпълнение — пълно или частично. Поради
това ищецът се бил снабдил със Заповед
за изпълнение против ответника по реда на чл. 410 от ГПК, но последния бил
подал възражение против заповедта за изпълнение, с което оспорва вземането, без
да са изложени мотиви за това.
Иска се от Съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че същия дължи на ищеца сумата
от 24 852.00 лева, представляваща незаплатено договорено възнаграждение по
Договор за правна защита и съдействие от 27.06.2016г. ведно със законната
лихва, считано от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане.
Претендират се и разноски по делото.
Ответникът в едномесечния срок е подал отговор, като е
оспорил предявения иск като неоснователен и недоказан. Навел е доводи, че не е
ясно какъв е изпълнителния титул на вземането - дали е договор за правна помощ
или проформа фактура, като е посочил, че във втория случай, документът не годно
изпълнително основание.Същите доводи са развити и пред въззивната
инстанция.Ответникът поддържа ,че исковата молба е недопустима, тъй като от
представения документ не ставало ясно кой и в какво качество го е сключил -
дали е сключен с Адвокатско дружество П.Ж.С. или с физическото лице адвокат П.Ж.С.,
като не е ясно и посочената банкова сметка ***.
От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна :
От представения по делото Договор за правна защита и
съдействие № 10000000003 от 27.06.2016 г. /л.6 от делото/ е видно, че страните
са се договорили, ищецът в качеството си на адвокат да осъществява
представителство и защита в полза на ответника по т.д. № 107/2015г. по описа на
Окръжен съд Монтана. Договорено е възнаграждение в размер на 20 170 лева с
включено ДДС 20% в размер на 4142 лева или общо сума за плащане 24 852 лева.
Посочен е начин и срок на плащане: по банков път на части. Посочена е и банкова
сметка, ***. Договорът е подписан от двете страни.Представено е и пълномощно от
27.06.2016г./л.6 от делото-обратна страна/, с което ответникът, чрез
представляващия го изпълнителен директор е упълномощил ищеца в качеството му на
адвокат да осъществява процесуално представителство по т.д. № 107/2015г. на
Окръжен съд Монтана.От представената справка от регистър БУЛСТАТ, се
установява, че ищецът в качеството му на лице, упражняващо свободна професия
има код по БУЛСТАТ, съответстващ на посочения в договора за правна защита и
съдествие /л.43 от делото/.
От представения препис на удостоверение за регистрация от НАП е видно, че ищецът от
04.05.2016г. е регистриран
по ДДС с
идентификационен номер ВG**********.
От представените преписи на протоколи от съдебни
заседания по т.д. № 107/ 2015г. по описа на Окръжен съд Монтана, се установява,
че ищецът действително е извършил договореното процесуално представителство. От
представените преписи на решения по процесното дело на Окръжен съд Монтана и
САС, както и от определение на ВКС , се установява, че крайният резултат е в
полза на представляваното от ищеца ответно дружество.
Въз основа на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 196/2019г. по описа на РС – Видин в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение против ответника за процесната сума, но поради подадено възражение
по чл. 414 от ГПК е предявен настоящия иск.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са установено
от правна страна следното :
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за
неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба,
освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата
правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия
и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на
първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна
практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда
на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.;
решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385
от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията
относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при
проверката относно правилността на същото -само за приложението на императивни
материал но правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие
деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като
по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната
жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от
въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е
валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от
надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна,
поради следните съображения:
Безспорно е ,че страните са се намирали в договорни
отношения по силата на сключен Договор за правна защита и съдействие от
27.06.2016г., който по своята същност представлява разновидност на договора за
поръчка. Договорът съдържа всички необходими реквизити, а именно - страни,
предмет, договорено възнаграждение, начин на плащане, както и подпис на
страните по него. С оглед на горното въззивният съд не споделя доводите на
ответника пред първата инстанция /и неподдържани пред въззивната инстанция/, че
не било ясно какво е подписано, както и от името на кого е сключен договора -
дали физическото лице - адвокат или Адвокатско дружество-от представения регистър
по БУЛСТАТ е видно, че посочения в договора БУЛСТАТ е на адвоката П.Ж.С., а не
на Адвокатско дружество. От представеното удостоврение от НАП е видно, че именно
адвокатът П.С. е регистриран по ДДС и има издаден идентификационен номер.
В съобразителната част на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че договорът за адвокатска
услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмена форма за доказване. С
него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че са само
договорени. Само когато е доказано извършването на разноски в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за
правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин -
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на
разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение.
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи
,че липсата на реквизити характеризирали
сключения договор като негодно основание
от гледва точка на закона за адвокатурата ,тъй като ,както се посочи по-горе ,договорът
съдържа всички необходими реквизити, а именно - страни, предмет, договорено
възнаграждение, начин на плащане, както и подпис на страните .Следва да се
отбележи, че нито Закона за адвокатурата, нито ГПК изискват договорът за
адвокатска услуга да е в писмена форма, за да произведе действие. Договорът за
адвокатска услуга е неформален ,като няма пречка същият да бъде сключен и в
устна форма, а писмената такава е предвидена само за доказване. Чл. 25 от Закона за
адвокатурата регламентира единствено адвокатското пълномощно,като предвижда ,че
адвокатът представлява своя клиент въз
основа на писмено пълномощно и че упълномощаването пред съд може да бъде
извършено и устно в съдебното заседание-в този случай упълномощаването се
вписва в протокола от съдебното заседание.
Законът за адвокатурата е категоричен ,че адвокатът
има право на възнаграждение за положения труд /Чл.36 ал.1 от Закона за
адвокатурата / и че адвокатското възнаграждение се дължи дори и при липса на договор,като в последния случай по искане на адвоката или клиента
адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия
адвокатски съвет /Чл.36 ал.3 от Закона за адвокатурата/-в този смисъл са и Определение
№ 430 от 3.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4116/2018 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията С…Ч.., Определение
№ 313 от 6.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1613/2018 г., I т. о., ТК, докладчик
съдията К. Г., Определение
№ 15 от 8.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията М. Ф. и др./В конкретния случай страните са уговорили размера на
дължимото възнаграждение в съответствие с разпоредбата на чл. 36 от ЗА и
Наредба № 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ,като
е включено и дължимото ДД и са уговорили
плащане по банков път.Ответникът не оспорва факта ,че не е заплатил
дължимото адвокатско възнаграждение ,както и не оспорва факта ,че е бил
надлежно представляван от адв.С. .
Във въззивната жалба се развиват подробни доводи
относно това ,че в наименованието на договора за правна защита и съдействие се
употребявал и изразът „проформа
фактура“ и че били нарушени изискванията
на ЗДДС ,което водело до нищожност на договора.Тези доводи са неоснователни
,тъй като ,както се посочи по-горе ,правото на възнаграждение на адвоката
произтича единствено от наличието на договор и от предоставянето от страна на
адвоката на уговорената правна услуга –тези две обстоятелства в случая са
налице и този факт не се оспорва от въззивника нито пред районния съд,нито пред
въззивната инстанция.
В договора за правна помощ и съдействие не е посочен
срок за плащане ,което означава, че вземането е изискуемо веднага при поискване
от кредитора /Чл.69 ал.1 оЗЗД/.От събраните доказателства не се установява,че въззивникът не е изпълнил поетото в договора задължение да
заплати уговореното възнаграждение,което е уговорено в минималния предвиден в
закона размер ,който не се оспорва от въвззивника като прекомерен и по силата на Чл.269 изр.2 ГПК не подлежи на корекция от въззивната
инстанция.
С оглед гореизложеното предявения иск за сумата от 24 852.00 лева,
представляваща дължима сума по Договор за правна защита и съдействие от
27.06.2016г. се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.Изводите на ВРС в
обжалваното решение са правилни и напълно се
споделят от настоящата инстанция, поради което същото следва да бъде
потвърдено.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА
РАЗНОСКИТЕ
Въззиваемата страна не претендира разноски пред въззивния
съд,поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на основание Чл.272 ГПК Съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №320/01.07.2019г., постановено по Гр. Дело
№668/2019г. по описа на Районен съд - Видин
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчване на препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/
2/