№ 112
гр. П., 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Константина Д. Рядкова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500062 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №997 от 17.11.2021г., постановено по гр.д.
№20215520100917/2021г. по описа на РС- П. е осъден ответника „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: грС. бул.“Б.“
№49, да заплати на ищцата Р. ИВ. Й., с ЕГН ********** от гр.П., ул.“Р.А.“
№11, ет.5, ап.51, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, сумата от
2451,05лв., която е получена от ответника без основание по недействителни
договори за потребителски кредит №300393530095 от 12.09.2019г. и
№30043254629 от 17.03.3030г., ведно със законната лихва за забава от
подаване на исковата молба в съда на 10.03.2021г. до плащането.
Осъден е ответника „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на
ищцата Р. ИВ. Й., с ЕГН **********, съдебни разноски в размер на 298,04лв.
Осъден е „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на адвокат Г.Г.
Ч., с ЕГН ********** от грС. ул.“И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 401,57лв.
1
Против това решение е постъпила въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД,
чрез пълномощника му юриск.Р. ИВ. ИЛ..
Твърди се в същата, че обжалваното решение е неправилно в частта, с
която съдът е уважил иска на ищеца относно платеното дооворно
възнаграждение в размер на 562,58лв. по ДПК №30039353095 и договорно
възнаграждение в размер на 714,45лв. по ДПК №30043254629., като се сочи,
че в случая не се обжалва решението над посочените суми, представляващи
заплатено договорно възнаграждение.
Визира се, че процесния договор отговаря на всички законови
императивни изисквания. В него ясно е посочено методиката на формирания
годишен процент на разходите.
Счита се, че уговореният лихвен процент в размер на 41% отговаря на
законовите ограничения и на добрите нрави.
Приема се, че в случая няма противоречие на добрите нрави. Към
момента, предвиден за заплащане на вноските, включващи и възнаградителна
лихва, размерът е бил 10%, а петкратния й размер- 50%. Т.е. в конкретния
случай, ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице
нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като
уговорения размер „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи
на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически по слабата
страна в облигационно отношение.
Приема се, че неправилно е заключението на съда, че длъжникът по
процесните договори не дължи претендираното от дружеството договорно
възнаграждение, тъй като в уговореното между страните ГПР не е включено
възнаграждение за закупените допълнителни услуги. Счита се, че кредиторът
не е посочил по- нисък от действителния размер ГПР и че не е предоставил
невярна информация на потребителя.
Твърди се, че относително осведомен потребител, който е наблюдателен
и съобразителен в разумни граници може без затруднение да прецени пълно и
точно ефекта за него от сключване на договор за потребителски кредит, ведно
с параметрите, включващи закупуването на допълнителни услуги.
В този смисъл се излагат съображения.
2
Искането е да се отмени, като неправилно обжалваното решение, с
което в цялост са уважени исковете на ищеца Р. ИВ. Й., че същата
неоснователно е заплатила без основание сума в общ размер на 2451,05лв. по
Договор за потребителски кредит №30039353095 и Договор за потребителски
кредит №30043254629, като се постанови ново решение, с което да се
отхвърли исковата претенция, относно платеното договорно възнаграждение
в размер на 562,58лв. по Договор за потребителски кредит №30039353095 и
договорно възнаграждение в размер на 714,45лв. по Договор за потребителски
кредит №30043254629.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата
страна в процеса- Р. ИВ. Й., чрез процесуалния й представител адв.Ч..
В същият се моли да бъде оставена без уважение подадената от „П.К.Б.“
ЕООД въззивна жалба, като неоснователна.
Твърди се, че първоинстанционният съд, правилно, обосновано и
справедливо е взел своето решение, след обсъждане на всички събрани по
делото доказателства, че посочения в процесните договори размер на ГПР е
неправилен и неотговарящ на действителния такъв. От там, и че процесните
договори не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съгласно
чл.22 от ЗПК са недействителни.
Счита се, че по делото е доказано, че договорите за потребителски
кредит са нищожни, на основание чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, във вр. с чл.22 от
ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузите за възнаградителна
лихва /ГЛП/ са нищожни поради противоречие с добрите нрави.
Недействителността на уговорената договорна лихва води до
нищожност и на целите договори.
Приема се, че от събраните по делото доказателства, действителния
размер на ГПР по процесния договор №30039353095 от 12.09.2019г., ако се
вземат предвид размерът на отпуснатия кредит и изплатените от Р.Й. към
„П.К.Б.“ ЕООД суми, а именно главница, договорна лихва и възнаграждение
за допълнителни услуги, би бил 62,67%, а по процесния договор
№30043254629 от 17.03.2020г., ако се вземат предвид размера на отпуснатия
кредит и изплатените от Р.Й. към „П.К.Б.“ ЕООД суми, а именно главница,
договорна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги е 78,50%.
Предвид на това се счита, че по делото е доказана основателността на
3
предявените искове срещу „П.К.Б.“ ЕООД, на основание чл.23, във вр. с
чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, за сумата от 2451,05лв.-
разликата между заплатените от ищцата на ответника суми /8951,05лв./ и
получените от нея суми /6500лв./.
Моли се да се остави без уважение, като неоснователна предявената от
„П.К.Б.“ ЕООД въззивна жалба.
Моли се за присъждане на съдебно- деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
В съдебно заседание, за жалбоподателят „П.К.Б.” ЕООД, редовно
призован, представител не се явява. От същият е постъпило писмено
становище, в което се моли да се уважи изцяло подадената въззивна жалба,
като съдът се произнесе с решение, с което се отмени обжалваното решение и
се отхвърлят предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани.
Моли се за присъждане на направени съдебно- деловодни разноски за
двете инстанции.
Ответникът по жалбата- Р. ИВ. Й., редовно призована не се явява. От
страна на пълномощникът й- адв. Ч. е постъпило становище, в коте се иска да
се остави без уважение подадената въззивна жалба и се потвърди решение на
първоинстанционния съд в обжалваната му част. Претендират се разноски по
делото.
Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите
и становищата на страните, и в съответствие с правомощията си,
регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:
Производството пред първоинстанционният съд е образувано по повод
на подадена искова молба от Р. ИВ. Й. срещу „П.К.Б.“, с която същата е
предявяла осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 2451,05лв. /след изменение на иска/, която е получена от ответника без
основание, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата
молба в съда на 10.03.2021г. до плащането.
Твърди се от ищцата, че в изпълнение на договор за кредит
№300393530095 от 12.09.2019г. е получила от ответника „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: грС. бул.„Б.“ №49, заем в
4
размер на 3000лв. с фиксирана годишна лихва от 41%, ГПР 48.87% и срок на
връщане 24- месеца от датата на усвояване на кредита, разсрочен на 24
месечни погасителни вноски по 183,76лв. /общо 4410,26лв./.
Сочи се, че в договора е уговорено дължимо от нея възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 900лв. и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на
510лв., при което общия размер на задълженията по договора възлиза на
5820,26лв.
Визира се, че на 17.03.2020г. е сключила с ответника нов договор за
кредит №30043254629 за сумата от 3500лв. при фиксирана годишна лихва от
41%, ГПР 49.13% и срок на връщане 36- месеца, разсрочен на 36 месечни
погасителни вноски по 170,25лв. /общо 6128,82лв./.
Твърди се, че във втория договор също е уговорено дължимо от нея
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на
1050лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в
размер на 2030лв., при което общия размер на задълженията по договора
възлиза на 9208,82лв. По втория договор, ищцата сочи, че реално е получила
заемна сума в размер на 800лв., а остатъкът до 3500лв. е използван за
погасяване на нейните задълженията по първия договор за кредит.
Твърди се от Й., че в изпълнение на двата договор за кредит е платила
на ответника общо 10663,82лв., от които 1455,06лв. по първия договор и
9208,82лв. по втория договор. Една част от тази сума в размер на 2451,05лв. е
получена от ответника без основание, тъй като договорите за кредит са
нищожни и се дължи единствено връщане на главницата, без да заплаща
договорните лихви и цената на пакетните услуги.
Ищцата поддържа тезата, че цената на услугите „Ф.“ и „Ф.“
представлява допълнителна скрита печалба за кредитора, което води до
нарастване на ГПР над размера по чл.19, ал.4 ЗПК. Действителният размер на
възнаградителната лихва, който следва да плати, противоречи на добрите
нрави, което влече нищожност на акцесорното лихвено задължение.
Последното от своя страна води до нищожност на целия договор, тъй като
същият нормативно е уреден като лихвоносен и не би бил сключен като
безлихвен.
Твърди се, че договорите за кредит са нищожни и поради техния
5
неравноправен характер, тъй като клаузите в тях не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин и не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от тяхното сключване- чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Поддържа се и друго основание за нищожност- по чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.7, т.10, т.9, т.11, т.20 ЗПК, поради липсата на съществени елементи от
тяхното съдържание, а именно: не е посочен общият размер на кредита; не е
посочен годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин; не е
посочен размерът на възнаградителната лихва и същият противоречи на
добрите нрави; липсва погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно, както и за
размера на лихвения процент на ден.
Иска се присъждане на недължимо платеното, като се претендират
съдебни разноски.
Сочи се от страна на ищцата и основания за унищожаемост на
договорите по чл.33, ал.1 ЗЗД, като сключени поради крайна нужда при явно
неизгодни условия, но без да твърди, че същите са унищожени по надлежния
ред или да иска тяхното унищожение с петитума на исковата молба. В този
смисъл от страна на първоинстанционният съд, правилно е прието, че правото
на унищожение не е надлежно въведено /чрез иска по чл.33, ал.1 ЗЗД/ и не
може да бъде разглеждано в настоящото производство. Правото на
унищожение на договора може да бъде наведено с възражение само от
ответника по иск за изпълнението на договора. В този смисъл е и цитираното
от съда- Решение №380 от 15.10.2012г. на ВКС, IV г.о.).
В постъпил в срок писмен отговор от страна на ответникът „П.К.Б.“
ЕООД не оспорва сключването на договорите за кредит и предоставянето на
6
сумите по тях на ищеца.
Твърди се, че и двата кредита са предсрочно погасени от ищцата, която
е заплатил по първия договор 1455,06лв., а остатъкът от дълга е
рефинансиран. По втория договор твърди изцяло предсрочно погасяване към
28.09.2020г., чрез плащане в размер на 5010,31лв.
Оспорва се иска при твърдение, че договорите за кредит са сключени в
съответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.7, 9, 10, 11 и 20 ЗПК, тъй като
съдържа информация за размера на заема, на ГПР, на лихвения процент и
неговото разпределяне в месечните погасителните вноски, а размерите на
лихвата и ГПР не противоречат на добрите нрави тъй като са съобразени с
условията на пазара на кредити и с ограниченията по чл.19, ал.4 ЗПК /при
спазване на начина за изчисляване на ГПР, посочен в чл.19, ал.3 ЗПК/.
Сочи се, че цената за допълнителните услуги по кредита не е елемент от
ГПР, тъй като закупуването на услугите от потребителя не е въведено като
задължително условие за предоставяне на кредита.
Искането е за отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа
обстановка:
Видно от Договор №30039353095 от 12.09.2019г. се установява, че
същия има за предмет предоставянето на потребителски кредит в размер на
3000лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41.00% и годишен
процент на разходите в размер на 48.87%. Страните са уговорили
погасяването да стане на 24 месечни погасителни вноски по 183,76лв. Общият
размер на дълга по кредита, както е посочен в договора, възлиза на 4410,26лв.
Освен това, съгласно т.VІ от същия договор за кредит и чл.15 от
приложимите ОУ към него, ищцата се е задължила да плати на ответника
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 900лв. и
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 510 лв.
Видно от Договор №30043254629 от 17.03.2020г. се установява, че
същия има за предмет предоставянето на потребителски кредит в размер на
3500лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41.00% и годишен
процент на разходите в размер на 49.13%. Страните са уговорили
погасяването да стане на 36 месечни погасителни вноски по 170,25лв. Общият
7
размер на дълга по кредита, както е посочен в договора, възлиза на 6128,82лв.
Освен това, съгласно т.VІ от същия договор за кредит и чл.15 от
приложимите ОУ към него, ищцата се е задължила да плати на ответника
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 1050лв. и
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 2030лв.
Видно от заключението на съдебно- икономическата експертиза се
установява, че по Договор №30039353095 от 12.09.2019г. ищцата е усвоила
главница в размер на 3000лв. и е погасила следните задължения: 3000лв.-
главица, 562,58лв.- договорна лихва, 365,77лв.- цена на допълнителни услуги
и 1,91лв.- наказателна лихва. Една част от тях в размер на 1456,97лв. е
погасена чрез плащане, а останалата част в размер на 2473,29лв. е погасена
чрез рефинансиране. По Договор №30043254629 от 17.03.2020г., ищцата е
усвоила остатъка от главницата след рефинансирането в размер на 1026,71лв.,
а е заплатила на ответника общо 5020,79лв., с които е погасила следните
задължения: 3500лв.- главица, 714,45лв.- договорна лихва, 760,30лв.- цена на
допълнителни услуги, 32,86лв.- такса за предсрочно погасяване и 13,18лв.-
наказателна лихва. Общо по двата кредита ищцата е получила средства в
размер 4026,71лв. а е заплатила на ответника 6477,76лв.
В същото това заключение се установява от вещото лице, че ако
заплатената от потребителя цена на пакета от допълнителни услуги се включи
в ГПР, то последният би нараснал до 62.67 % по първия договор за кредит и
78.5% по втория договор за кредит.
При така установеното от фактическа страна от правна, съдът
намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, като същата е
подадена от активно легитимирана страна в процеса и в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК.
По съществото си, същата е неоснователна.
В тази насока следва да се посочи, че с постановеното решение, съдът е
уважил иска на ищеца в претендирания размер на обща сума от 2451,05лв., в
която са включени начислени договорни лихви, цена на допълнителни
услуги, такса за предсрочно погасяване и наказателни лихви, като предметът
на обжалване определен с въззивната жалба е сумата от 1277,03лв. явяващ се
сбор от платеното договорно възнаграждение от страна на ищцата в размер на
8
562,58лв. по Договор за потребителски кредит №30039353095 и договорно
възнаграждение също платено от ищцата в размер на 714,45лв. по Договор за
потребителски кредит №30043254629. В останалата част от сумата до
1277,03лв. до размера от 2451,05лв., решението не се обжалва от въззивника,
респективно от другата страна с оглед на което, като необжалвано е влязло в
законна сила.
В конкретният казус, първоинстанционният съд за да уважи исковата
претенция се е позовал на заключението на приетата СИЕ от която е
установил, че ако заплатената от потребителя цена на пакета от допълнителни
услуги се включи в ГПР, то последният би нараснал до 62.67 % по първия
договор за кредит и 78.5% по втория договор за кредит.
При това положение е счел, че ГПР не е посочен правилно в процесните
договори за потребителски кредит, поради което същите не отговарят на
изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗЗП и съгласно чл.22 ЗПК са недействителни.
Позовал се е на разпоредбата на чл.23 ЗПК, съгласно която при
недействителност на договора за кредит потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Следователно
заплатената от ищцата сума в размер на 2451,05лв. за погасяването на
договорни лихви, цена на допълнителни услуги, такса за предсрочно
погасяване и наказателни лихви, е получена от ответника без основание и
подлежи на връщане. Ето защо е приел, че искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД ,
съгласно която, платеното без основание подлежи на връщане е основателен
и следва да се уважи в предявения размер.
Настоящата въззивна инстанция изцяло споделя изложените доводи от
първоинстанционният съд.
С оглед подвигнатият спор за връщане на недължимо платена сума по
потребителски договор, за който се твърди да е недействителен, съдът е
необходимо да изследва действителността на процесния договор с оглед
наличие на неравноправни клаузи в договора и нарушаване на императивни
правни норми. По отношение на правата на потребителите е налице
специален закон, който въвежда императивни изисквания към договорите с
потребители- ЗЗП, а по отношение на потребителските кредити и ЗПК. Така в
чл.22 от ЗПК са въведени основанията за недействителност на договорите за
потребителски кредит, като нормите са императивни. Нарушението на която
9
и да е от тях, води до недействителност на договора.
В случая между страните са сключени два договора за кредит.
Категорично е в заключението си вещото лице по изготвената от него
съдебно- счетоводна експертиза, че по Договор №30039353095 от 12.09.2019г.
ищцата Й. е усвоила главница в размер на 3000лв., като е погасила следните
задължения: 3000лв.- главица, 562,58лв.- договорна лихва, 365,77лв.- цена на
допълнителни услуги и 1,91лв.- наказателна лихва. Една част от тях в размер
на 1456,97лв. е погасена чрез плащане, а останалата част в размер на
2473,29лв. е погасена чрез рефинансиране. Съответно по Договор
№30043254629 от 17.03.2020г., ищцата е усвоила остатъка от главницата след
рефинансирането в размер на 1026,71лв., а е заплатила на ответника общо
5020,79лв., с които е погасила следните задължения: 3500лв.- главица,
714,45лв.- договорна лихва, 760,30лв.- цена на допълнителни услуги,
32,86лв.- такса за предсрочно погасяване и 13,18лв.- наказателна лихва. Общо
по двата кредита ищцата е получила средства в размер 4026,71лв. а е
заплатила на ответника 6477,76лв. Неоспорено е и заключението на вещото
лице, че ако заплатената от потребителя цена на пакета от допълнителни
услуги се включи в ГПР, то последният би нараснал до 62.67 % по първия
договор за кредит и 78.5% по втория договор за кредит.
Така установеното по отношение на ГПР и за двата договора надвишава
с голям процент нормативно поставеният таван на всички разходи по кредита,
с което нарушава императивната забрана по чл.19, ал.4 от ЗПК за ГПР- до
петкратния размер на законната лихва.
Съгласно чл.22 от ЗПК, неспазване на изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7- 9, води до недействителност
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
договорът за кредит следва да съдържа ГПР и и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В случая, макар и формално това изискване
да е изпълнено, то се установява безспорно, че отразяването е невярно и цели
заблуждение на потребителя относно действителното му задължение по
кредита.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“
10
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая в ГПР не са
включени допълнителните разходи по кредита- цената на пакета от
допълнителни услуги, при което както се е достигнало до допълнително
възнаграждение, извън уговорената възнаградителна лихва в размер на 41% и
на скрити проценти от ГПР. С посочените договорки кредиторът е постигнал
заобикаляне на императивни правни норми. Посочването на по- нисък от
действителния ГПР освен, че представлява неравноправна клауза по смисъла
на чл.143, т.19 ЗПК, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и представлява нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят е неравноправна по смисъла на чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО
и води до недействителност на договора в неговата цялост. Ето защо следва
да се приеме, че процесните договори за потребителски кредит не отговарят
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, т.к. не съдържа посочване по ясен
и разбираем начин, годишният процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, поради което и съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.23 от
ЗПК за кредитополучателя е възниква задължението да върне на кредитора
само действително получената сума по договорите. При този извод следва да
се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва в
процесния договор за кредит. Заплатените суми от 562,58лв. и 714,45лв., по
клаузите за възнаградителна лихва се явява недължимо платени.
Предвид гореизложеното, споделяйки изцяло изложените правни
изводи на първоинстанционния съд и несподеляйки изложените възражения
на въззивника, с оглед изведения по- горе извод по съществото на спора,
въззивната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение и се
потвърди първоинстанционното съдебно решение в неговата обжалвана част,
като правилно, обосновано и законосъобразно.
В останалата необжалвана част решението е влязло в законна сила и
въззивният съд не дължи произнасяне.
11
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „П.К.“ ЕООД съдебно- деловодни разноски, като
такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния представител на
въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от адвокат
Г.Г. Ч. с ЕГН ********** от грС. ул.„И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, при условията на
чл.38, ал.1, т.2 ЗА, който е поискал присъждане на адвокатско
възнаграждение. На основание чл.38, ал.2 от същия закон, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в
Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В настоящия случай предявеният иск за неоснователно
обогатяване е с цена 2451,05лв., като пред въззивната инстанция същият с
оглед предмета на обжалване и на основание разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е 1277,03лв. Ето защо на адвокатът с оглед на този
материален интерес следва да се определи адвокатско възнаграждение в
размер на 319,39лв.
Предвид на гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №997/17.11.2021г., постановено по гр.дело
№4139г. по описа на РС- П., в частта в която съдът е уважил иска на ищеца
относно платеното договорно възнаграждение в размер на 562,58лв. по
Договор за потребителски кредит №30039353095 и договорно
възнаграждение в размер на 714,45лв. по Договор за потребителски кредит
№30043254629.
Решението в останалата му част, като необжалвано е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на адвокат Г.Г.
Ч., с ЕГН ********** от грС. ул.“И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 319,39лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13