Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В
състав в публично съдебно заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа годИ. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИ. ПЕЙЧИНОВА
МЛ.
СЪДИЯ БЕТИ. БОШНАКОВА
при
секретаря ЦветелИ. Пецева, като
разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 4044 по описа за
2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 25003356/27.01.2021 г., подадена от С.И., БУЛСТАТ: ********,
със седалище гр. София, ул. „********, представлявано от инж. В.П.Г., чрез
процесуалния представител адв. С. Л.-Н. – САК, срещу съдебно решение № 20285964/31.12.2020
г, по описа на СРС, II
Г.О., 164-ти състав, с което е признато за
незаконосъобразно и e
отменено уволнението на ищеца Т.Л.Г.,
извършено със заповед № ССИ19-РД-15-2025/13.12.2019 г., издадена от Директора на
С.И., на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност „началник на сектор“ на сектор „Контрол на
търговската дейност“ при отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност в С.И.,
на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ работодателят е
осъден да заплати на ищеца, след извършено съдебно прихващане с изплатеното му
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1292.00 лв., сумата от общо
6460.00 лева, представляваща дължимо се обезщетение за оставане без работа в
резултат на незаконното уволнение в периода от 14.12.2019 г. до 14.06.2020 г.,
ведно със законната лихва, считано от 17.01.2020 г. до окончателното плащане на
задължението. С обжалваното решение ответника Столичен инспектор е осъден да
заплати на ищеца Т.Г. сумата в размер на 1200 лева, представляваща сторените по
делото разноски.
В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е незаконосъобразно,
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните
правила. Въззивникът
прави оплакване, че районният съд се е произнесъл по обстоятелства и доводи за
незаконосъобразност на оспореното уволнение, които не са били изложени от ищеца
в исковата молба, т.е. такива, които са извън предмета на делото. Счита, че са
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при изготвянето на доклада
по делото, тъй като първата инстанция не е разпределила доказателствена тежест
на работодателя да установи дали всички ръководни и други служители отговарят
на новите изисквания за образование и/или професионална квалификация, респ.
дали след осъществената промяна са били прекратявани трудови договори със служители,
които не отговарят на новите условия. В жалбата се поддържа, че е въпрос на
работодателска целесъобразност дали и с кои конкретно служители, които не
отговарят на новите критерии за изпълняваната работа, следва да се прекратят
трудовите правоотношения, като тази преценка не подлежи на съдебен контрол.
Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното съдебно решение и да отхвърли
предявените искове като неоснователни. Претендират се сторените по делото
разноски.
В отговора на въззивната жалба се оспорва основателността на същата. Въззиваемият-ищец Т.Г.,
чрез своя пълномощник адв. И. П. – САК, твърди, че работодателят няма право
да се позове на основанието чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, защото сам е
пренебрегнал собствените си изисквания, като е подписал допълнителното споразумение.
В този смисъл поддържа, че след като работодателят е приел, че притежаваните от
служителя
образование и/или професионална квалификация не представлява обективна пречка
за изпълнението на заеманата длъжност, не може да прекрати трудовия
договор на посоченото основание,
тъй като тази възможност е отречена с оглед спазването на принципа, установен в
Конституцията на Република България, да не се допуска злоупотреба с права и
тяхното упражняване, ако то нарушава права и законни интереси на другите“. Моли
въззивният съд да потвърди обжалваното решение и да отхвърли подадената
въззивна жалба като неоснователна. Претендират се разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивният съд намира, че
фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото
производство страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена фактическа обстановка. В
допълнение към изложеното от първата инстанция и с оглед доводите във
въззивната жалба СГС намира следното:
С
протоколно определение № 59222/05.03.2020 г. СРС е приел за безспорно, а и от
приложените по делото писмени доказателства (трудов договор
РД-15СИ-131/21.03.2005 г.; допълнително споразумение № РД-15СИ-603/01.08.2005
г.; допълнително споразумение № РД-15СИ-1217/29.09.2006 г.; допълнително
споразумение № РД-15СИ-1257/21.10.2008 г.) се установява, че страните са били
обвързани с безсрочно трудово правоотношение в периода 21.03.2005 г. –
13.12.2019 г., по силата на което въззиваемият е изпълнявал следните длъжности:
длъжността „младши инспектор“, „младши инспектор – специален отряд“; „старши
инспектор“ в отдел „ОФО“; длъжността „началник сектор“ на сектор „Контрол на
търговската дейност“ в отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност“ в
Столичен инспектор, считано от м. октомври 2018 г.
В раздел IV „изисквания за заемане на длъжността“ от длъжностната
характеристика, в сила от 20.10.2008 г., като условие за заемане на длъжността „началник
на сектор“ е установено наличието на висше образование. От
материалите по делото се установява, че служителят е отговарял на посоченото
изискване, тъй като същият е завършил висше образование по специалността
„Агроинженерство – тропично и субтропично земеделие“, с професионална
квалификация „инженер-агроном“ и придобита образователно-квалификационна степен
(ОКС) „магистър“ във Висшия
селскостопански институт – гр. Пловдив,
а през 2015 г. е придобил и образователно-квалификационна степен „магистър“ по
специалност „Икономика на отбраната и сигурността“ със специализация „Корпоративна
сигурност“ и професионална квалификация „магистър по икономика“ в УНСС – гр. София.
Със Заповед №
РД-09-СИ-182/06.07.2015 г., издадена от Директора на Столичен инспектор,
надлежно връчена на въззиваемия-ищец, трудовият договор между страните е прекратен на основание чл.
328, ал. 1, т. 4 КТ, считано от 07.07.2015 г. Законосъобразността на уволнение
е оспорена по съдебен ред, като с решение № 51/03.06.2019 г., постановено по
гр. дело № 1798/2018 г. на ВКС, съдът е
уважил предявените от служителя искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т.
1, 2 и 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
С
цел подобряване качеството на работата със заповед № ССИ18-РД56-224/01.11.2018
г., издадена
от Директора на С.И., е утвърдено ново длъжностно разписание на С.И., считано
от 01.11.2018 г. Със заповед № ССИ18-РД56-248/26.11.2018 г. е утвърдена новата
длъжностна характеристика за длъжността „началник на сектор“ на сектор „Контрол
на търговската дейност“ в отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност“ в
Столичен инспектор – София. Видно от приетата по делото като писмено
доказателство длъжностна характеристика, работодателят е повишил критериите за изпълняваната
работа, като е предвидил нови изисквания за образование и професионална
квалификация, а именно завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна
степен „магистър“ по специалността „икономика на търговията“.
Съобразно
постановеното съдебно решение (решение № 51/03.06.2019 г., постановено по гр.
дело № 1798/2018 г. на ВКС) и волята на въззиваемия-ищец работодателят го е
възстановил на заеманата преди уволнението длъжността „началник на сектор“ на сектор „Контрол на търговската дейност“,
отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност“ в Столичен инспектор
– София, считано от 11.12.2019 г. (вж. заповед № ССИ-19-РД56-179/11.12.2019 г.,
издадена от Директора на С.И.).
От
приетото по делото като писмено доказателство писмо с рег. № ССИ19-ГР94-1539,
получено срещу подпис на служителя на 11.12.2019 г., се установява, че
работодателят е уведомил въззиваемия-ищец за новите изисквания, като му указал,
че в 1-дневен срок следва да представи копие от диплома за завършено висше
образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалността
„икономика на търговията“. По делото не се спори, че в предоставения му срок Т.Г.
не е депозирал такъв документ в деловодството на работодателя.
Два дни
след изтичане на срока страните са сключили допълнително споразумение към трудов договор №
ССИ19-РД15-2021/13.12.2019 г., съгласно което служителят Т.Г. е приел да
изпълнява длъжността „началник на сектор“ на сектор „Контрол на
търговската дейност“ в отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност“ в
Столичен инспектор, с основна месечна заплата 1292 лева, считано от 13.12.2019
г. В рамките на същия ден със заповед № ССИ19-РД15-2025/13.12.2019 г., издадена от Директора на С.И., връчена
на служителя срещу подпис, трудово правоотношение между страните е било прекратено поради липса на необходимите
образование и професионална квалификация за заемане на длъжността „началник на
сектор“ – „висше образование с ОКС „магистър“ по специалността „икономика на
търговията“, считано от 13.12.2019 г. Със заповедта работодателят е
уведомил служителя, че на основание чл. 220, ал. 1 КТ срокът на предизвестието
няма да бъде спазен, поради което ще му бъде изплатено обезщетение. След
направени удръжки за данъци на въззиваемия-ищец Т.Г. е била изплатена сумата
от 1232 лева, представляваща обезщетение по чл. 220,
ал. 1 КТ (вж. фиш за м. декември 2019 г.).
При така установеното
от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и
местно компетентен съд, поради което е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограчен до изложените във
въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за
въззивната инстанция да се произнесе по правилността на съдебния акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивният съд не споделя доводите на въззивника-ответник досежно допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като районният съд е извършил всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК. Районният съд е дал точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността на работодателя се предполага, поради което ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи, че позоваването от страна на работодателя на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е израз на произволно и превратно упражняване на работодателска власт, т.е. че е извършено с единствената цел да се прекрати конкретно трудовото правоотношение с него (в този смисъл Решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр. дело № 284/2012 г. на ВКС, IV Г.О., Решение № 345/06.03.2014 г. по гр. дело № 3868/2013 г. на ВКС, IV Г.О., Решение № 194/26.06.2016 г. по гр. дело № 891/2016 г. на ВКС, IV Г.О. и др.). В този смисъл не е в тежест на работодателя да ангажира доказателства за установяване на обстоятелството дали всички служители, заемащи ръководни длъжности, отговарят на новите изисквания и дали е прекратил трудовите договори с тези от тях, които не отговарят на същите.
Неоснователно е и оплакването на въззивника-ответник за допуснато от първоинстанционния съд съществено
нарушение на съдопроизводствените правила поради произнасяне по твърдения и
доводи за нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, които са извън предмета на делото,
доколкото не са били въведени от ищеца в преклузивните срокове по ГПК. Следва
да се има предвид, че съгласно практиката на ВКС
съдебното решение, постановено по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на
факти, които не са били посочени от ищеца в исковата молба, не е недопустимо,
като постановено по непредявен иск или „свръх петитум“, т.е. извън предмета на
делото, а се явява неправилно поради допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствени правила - чл. 153 ГПК, (Решение
№ 158/01.07.2013 г. по гр. дело № 1008/2012 г. на ІV Г.О. на ВКС; Решение №
503/05.01.2012 г. по гр. дело № 77/2011 г. на ІV Г.О. на ВКС). Въззивният съд не счита, че в случая е бил
нарушен принципа на диспозитивно начало, защото първата инстанция е осъществила
проверка за законосъобразност на оспореното уволнение в рамките на фактическите
и правните основания, посочени от ищеца с предявяването на исковата молба. Видно
от съдържанието на същата, наред с твърденията за проявена от работодателя
дискримИ.ция по признака „възраст“, е въведен и довод за злоупотреба с
работодателски права, като са изложени конкретни обстоятелства, от които могат
да се направят подобни изводи. Ищецът изрично твърди, че промяната в
изискванията за изпълняваната от него работа не е съобразена с трудовата
функция на длъжността, а е извършена целенасочено от работодателя, за да бъде
прекратено конкретно съществуващото помежду им трудово правоотношение. Оплакването
за нарушението на чл. 8, ал. 1 КТ е обосновано и с обстоятелството, че
работодателят е прекратил само трудовия договор с ищеца, но не и с други
служители, заемащи сходни ръководни длъжности (началника на другия сектор в
отдела и техния пряк ръководител - „началник на отдел“ на отдел „Контрол на
търговската и рекламната дейност), които също не отговарят на новите изисквания
за образование и професионална квалификация. В тази връзка СРС основателно е извършил
преценка на събраните по делото доказателства с оглед установяване на
действителното намерение на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с
въззиваемия-ищец.
С оглед изложените съображения втората инстанция счита, че
при правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и в рамките на въведените от страните доводи и възражения.
На следващо място, не могат да бъдат споделени и доводите на
въззивника-ответник относно неправилността на обжалваното решение. Съгласно
разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ работодателят може да прекрати трудовия
договор, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование
и/или професионална квалификация за изпълняваната работа. Работодателят има
право с длъжностната характеристика или с щатното разпределение да промени
изискванията за образование и/или квалификация за определена длъжност, когато
същите не са определени с нормативен акт, или да предвиди по-високи по степен и
вид образование и квалификация от нормативното установените. Преценката какви
нови, допълнителни изисквания следва да бъдат въведени като условие за заемане
на съответната длъжност е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи
на съдебен контрол, доколкото не е нарушена императивна правна норма, не е установен
дискримИ.ционен подход или е въведен довод за злоупотреба с право. В тези случаи
съдът е длъжен да провери дали работодателят е действал добросъвестно съобразно
чл. 8, ал. 1 КТ или същият чрез законово допустими средства е желал да постигне
една цел – прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител.
Съобразно задължителните указания, дадени в Тълкувателно
решение № 4 от 01.02.2021 г. по т. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, основанието
по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовия договор представлява нов
юридически факт, който следва да е настъпил по
време на трудовото правоотношение между страните и да е съществувал към
правнорелевантния момент на уволнението на служителя. Следователно е необходимо
след сключване на трудовия договор (респ. допълнително споразумение към него)
да е настъпила промяна във въведените от работодателя изисквания за образование
и/или професионална квалификация за заемане на длъжността, на което ново
изискване служителят не отговаря. В конкретния случай обаче не е налице тази
хипотеза. По делото не се спори, че условията за заемане на длъжността
не са нормативно установени, а са били въведени от работодателя с длъжностната характеристика
за длъжността „началник на сектор“, в сила от м. ноември 2018 г. Безспорно е и
обстоятелството, че към датата на възстановяването му на заеманата преди предходното уволнение
длъжност, Т.Г. не е отговарял на новите изисквания за образование и/или професионална
квалификация – придобита ОСК „магистър“ по специалността „икономика на
търговията“. Това обстоятелство е било известно на работодателя и поради това същият
е изисквал от въззиваемия-ищец в 1-дневен срок да представи документ,
удостоверяващ, че притежава необходимите по степен и вид образование и
квалификация. По делото не се спори, че
в определения му срок въззиваемият-ищец не е депозирал в деловодството на С.И.
копие от диплома за завършено висше образование с образователно-квалификационна
степен „магистър“ по специалността „икономика на търговията“. Следователно към
момента на сключване на допълнително споразумение към трудов договор №
ССИ19-РД15-2021/13.12.2019 г. работодателят е знаел за несъответствието
между притежаваните от служителя образование и квалификация и необходимите
такива, но е приел, че то не се явява обективна пречка за изпълнение на
възложената му трудова функция. По този начин работодателят сам е дерогирал
действието на вътрешните си правила за изискуемите образование и/или
професионална квалификация, в резултат на което впоследствие (макар и в рамките
на същия ден) не може да се позове на тази липса като основание за прекратяване
на трудовото правоотношение. В тази връзка съдът намира за неоснователен довода
на въззивника-ответник, че допълнителното споразумение касае само размера на
трудовото възнаграждение. Видно от съдържанието на същото, работодателят
изрично е възложил, а служителят е приел да изпълнява длъжността „началник на
сектор“ в сектор „Контрол на търговската дейност“ в отдел „Контрол на
търговската и рекламната дейност“ (за сравнение вж. допълнително споразумение
към трудов договор № РД-15СИ-603/01.08.2005 г. и допълнително споразумение към
трудов договор № РД-15СИ-1166/16.10.2007 г. , с които е била изменена
единствено клаузата за размера на ТВ).
С оглед гореизложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че в случая прекратяването на трудовия договор на основание чл. 328,
ал. 1, т. 6 КТ противоречи на общия принцип, установен в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, да „не се допуска злоупотреба с права и
тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите“,
поради което се явява незаконосъобразно. В тази връзка съдът приема, че
уволнението е незаконно и следва да бъде отменено, а служителят възстановен на
длъжността „началник на сектор“ на сектор „Контрол на търговската дейност“ при
отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност в С.И.. Доколкото в
обжалваното решение СРС е постановил идентичен правен резултат, макар и при
други правни доводи, въззивният съд намира същото за правилно и като такова
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена поради нейната
неоснователност.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ съдът намира,
че при правилно приложение на материалния закон
и съобразно практиката на ВКС районният съд е извел извода за дължимост на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, като е осъдил работодателят да плати на
ищеца, след
извършено съдебно прихващане с изплатеното му обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ
в размер на 1292 лв., сумата от 6460
лева, представляваща обезщетението за оставане без работа поради незаконно
уволнение за периода от 14.12.2019 г до 14.06.2020 г., ведно със законната
лихва, считано от 17.01.2020 г. до окончателното погасяване на задължението (вж. Решение № 359/17.06.2010 г. на ВКС по
гр. дело № 1448/2019 г. на ВКС, IV Г.О.). В тази част настоящият съдебен състав
споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях.
По
разноските:
С
оглед изхода на делото и своевременно направеното от въззиваемата страна-ищец искане
за присъждане на сторени по делото разноски в размер на 1500 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящото
производство, като същата е представила списък по чл. 80 ГПК и доказателства,
установяващи извършването на плащането, въззивният съд намира, че те следва да
бъдат възложени в тежест на въззивника-ответник. В тази връзка направеното от
насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78,
ал. 5 ГПК е неоснователно предвид броя на предявените искове и осъществената
правна защита (изготвяне на отговор на въззивна жалба, участие в едно открито
съдебно заседание по делото и изготвяне на писмена защита). Съгласно
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.08.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възнагражденията за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В конкретния
случай предмет на адвокатска защита е гражданско дело – трудов спор, образувано
по обективно кумулативно предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на 7, ал. 1,
т. 1 от Наредба № 1 минималният размер на адвокатското възнаграждение по искове
за отмяна на уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) или възстановяване на работа
(чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), когато искът е предявен самостоятелно, е не по-малко
от размера на МРЗ за страната към момента на сключване на договора за правна
помощ или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2, а за
трудови дела с определен интерес – съобразно ал. 2. Към датата на сключване на
договора за процесуално представителство и защита (22.03.2021 г.) установеният
размер на МРЗ в страната възлиза на 650.00 лева. По предявения оценяем иск (
чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ) минималният размер на адвокатския хонорар,
определен по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, е в размер на 682,02
лева (580 лева + 102,02 лева, представляващи 7 % за горницата над 5000 лева до обжалваемия
размер от 6460 лева). При тези данни, въззивният съд намира, че съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото претендираният от
въззиваемата страна-ищец размер на адвокатски хонорар не се явява прекомерен,
поради което на същата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лева (в
този смисъл Определение 183/09.05.2016 г. по гр. дело № 1460/2016 на ВКС, III Г.О.).
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20285964/31.12.2020 г., постановено
по гр. дело № 2541/2020 г. по описа на СРС, II Г.О., 164-ти състав.
ОСЪЖДА С.И., БУЛСТАТ: ********,
със седалище гр. София, ул. „********, представлявано от инж. В.П.Г., чрез
процесуалния представител адв. С. Л.-Н. – САК, да заплати на Т.Л.Г., ЕГН:**********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата в размер на 1500
(хиляда и петстотин) лева, представляваща сторените
пред въззивната инстанция разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.