Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.08.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети
юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №15143 по описа на СГС
за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника К.К.Б. срещу решение от 12.06.2018 г. по гр.д. №31367/2017 г. на
Софийския районен съд, 140 състав, с което е признато за установено по иск с
правно основание чл.108 ЗС, предявен от Г.К. С. и Р.Х.А. против жалбоподателя,
че Г.К. С. и Р.Х.А. са собственици при равни квоти въз основа на саморъчно
завещание на М.В.Б.по нот.д. №1219/1977 г. и саморъчно завещание на К.В.Б.по
нот.д. №1067/1984 г. върху недвижим имот с идентификатор 68134.513.351.2,
представляващ първи надпартерен етаж от вътрешна къща с площ от 54 кв.м.,
състоящ се от стая, хол, кухня, килер и тоалетна, при граници: отдолу-партерен
етаж на сградата, отгоре-таванско помещение, от изток-двор, от юг-Х.Б., от
запад-Д.П., заедно с таванско помещение при граници: от изток-двор, от юг-Х.З.Б.,
от запад-Д.П., заедно с придаденото към същия етаж зимнично помещение, намиращо
се в северната част на партерния етаж на същата сграда с площ от 12,95 кв.м.,
при граници: от изток-двор, от юг-партерния етаж на същата сграда, от запад-Д.П.,
заедно с 3/5 ид.ч. от общите части на сградата – вътрешната къща, и заедно с
15/100 ид.ч. от дворното място с идентификатор 68134.513.351, в което е
построена вътрешната къща, с адрес: гр. София, ул. „*******с площ от 285,58
кв.м., образуван по плана на гр. София, м. „Банишора“, парцел ХVІІ в кв.74, при
граници: ул. „Кресна“, Х.З.Б., Д.П. и имот на Соф.Жил.Фонд, и е осъден
жалбоподателят да предаде на Г.К. С. и Р.Х.А. владението върху този имот, като
ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото. С решението е
отменен на основание чл.537 ал.2 ГПК нот. акт №47/23.12.2014 г., т.ІІ, н.д.
№225/2014 г. на нот. П.П., вписан в СВ с вх.рег. №69893/23.12.2014 г., акт
№184, т.CLXXІ, н.д. №53097, по силата на който жалбоподателят е признат
за собственик на недвижим имот с идентификатор 68134.513.351.2 със ЗП от 54
кв.м., без строителни книжа, състоящ се на първия етаж от три стаи, тоалетна и
на втория етаж от три стаи, баня и тоалетна, и таван, построен в западната част
на поземлен имот с идентификатор 68134.513.351, заедно с 1/2 ид.ч. от този
поземлен имот, въз основа на давностно владение.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, както и постановено в
нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно и необосновано е приел, че не е владял имота в продължение на 10 г.
и не го е придобил по давност, за което по делото са събрани множество
доказателства. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите
Г.К. С. и Р.Х.А. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо
от това и във връзка с конкретните възражения в жалбата, следва да се добави и следното:
Според чл.108 ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот; 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника. При това, за
установяването на твърдяното право на собственост ищецът следва да проведе едно
главно доказване, което за да
постигне целта си – формиране на сигурно убеждение у съда в надлежното
осъществяване на всички пораждащи правото му на собственост факти, следва да
бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и то непълно доказване, което
има за предмет установяването на такива факти, които изключват възможността за
осъществяването на правопораждащите факти и разколебават сигурността в
надлежното им настъпване, като по този начин осуетяват пълното им доказване.
Настоящият съдебен състав намира, че в
конкретния случай са налице посочените предпоставки. Ищците твърдят, че са
собственици на процесния недвижим имот по силата на саморъчни завещания от
наследодателите им М.В.Б.и К. В.Б., което обстоятелство е установено по делото
при условията на пълно и главно доказване от събраните и подробно описани в
решението на СРС писмени доказателства – саморъчни завещания и нот. акт от
01.03.1967 г.
В конкретния случай ответникът е оспорил
претендираното от ищците право с твърдения, че е придобил процесния недвижим
имот на основание изтекла в негова полза 10-год. придобивна давност. Възражение
за изтекла придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице елементите
на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то
установени при пълно и пряко доказване в процеса. За да се признае на едно
физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим
имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е
упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на
конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото
на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик
на вещта поведение на пълноправен собственик /аnimus/, т.е. поведение, което
безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем
единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака:
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи
вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумпцията,
че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. Практиката на ВКС е константна, че след като основанието, на което е
придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не
владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на
собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по
явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за
себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В
противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и
съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на
чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. При такава хипотеза,
за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по
давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за
своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана
спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме
действия за защита на правото си. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение
само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява
владение още от момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по
гр.д. №859/2099 г. на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д.
№1840/2013 г. на ІІ ГО на ВКС, решение
№115/28.10.2016 г. по гр.д. №977/2016 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №77/18.06.2018
г. по гр. д. № 3229/2017 г. на II ГО на ВКС и др./.
От събраните в първоинстанционното производство
доказателства /показанията на свид. Е.Н.и свид. К.С., които настоящият съдебен
състав кредитира изцяло, като логични, последователни и базирани на
непосредствените им впечатления/ се установява, че ответникът е започнал да
ползва процесния недвижим имот по силата на облигационно правоотношение,
съчетаващо елементи на договор за наем и договор за поръчка, поради което
правилен е изводът на СРС, че ответникът е бил държател, а не владелец на
имота. Този извод не се опровергава от показанията на свид. П. М. и свид. Б.Б.,
от които се установява единствено обстоятелството, че ответникът живее в имота
и го поддържа от 2000 г. По делото не е установено след първоначалното му
допускане в имота със съгласието на собствениците до 2012 г. ответникът да е
предприел действия, отричащи правото на ищците върху имота, достигнали до
тяхното знание. Упражняването на фактическата власт от негова страна върху
процесния недвижим имот през периода 2000 г. - 2012 г. е продължило на
основанието, на което е започнало, поради което следва да се приеме, че в
случая не е опровергана презумпцията на чл.69 ЗС или изобщо не е налице
владение по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС през посочения период.
Промяна в намерението да осъществява фактическа
власт върху имота и да отрича правата на ищците ответникът е демонстрирал едва
през 2012 г. с депозираната пред СРС искова молба, с която е предявил срещу
ищците искове с правно основание чл.75 и 76 ЗС, т.е. може да се приеме, че от
2012 г. ответникът вече е бил владелец на имота по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС. От
2012 г. до датата на депозиране на исковата молба пред СРС /18.05.2017 г./
обаче не е изтекъл 10-год. период, в който е упражнявана фактическата власт по
отношение на имота, поради което ответникът не е придобил имота на основание
изтекла в негова полза придобивна давност.
При това
положение и доколкото по делото е безспорно установено, че имотът се владее от
ответника, правилно СРС е приел, че предявеният от ищците иск с правно
основание чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС –
потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 500,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №427901/12.06.2018 г., постановено
по гр.д. №31367/2017 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА К.К.Б., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на Г.К. С., ЕГН **********, адрес: ***, и Р.Х.А.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание 78 ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.