Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 07.06.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Гюлсевер
Сали
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Красимир Мазгалов в.гр.дело №1568 по
описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20244672
от 05.11.2020г., постановено по гр.дело №61079/2018г. по описа на СРС, ГО, 177
с-в, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********срещу М.П.А., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 110, ал.
2 ЗС, за сумата от 1547,67 лева- цена на доставена топлинна енергия по договор
за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот в
гр.София, кв.********за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата за периода от 14.09.2018 г. до окончателното
плащане на сумата и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 354,17
лева- мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2015 г. до
27.07.2018 г. Решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач “Т.С.”ЕООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответницата не е собственик на топлоснабдения имот и съответно- не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ. Видно било от доказателствата по делото, че топлоснабдения имот е
собственост на ответницата. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено,
а исковете- уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата и в производството пред първата инстанция, чрез назначения от съда
особен представител оспорва въззивната жалба на ищеца като неоснователна и
излага съображения за правилност на обжалваното решение.
Третото лице-
помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Основният спорен
във въззивното производство въпрос е свързан с това дали между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди през исковия период.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Въззивният съд
приема, че съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото не
обуславя несъмнения и категоричен извод, че ответницата или нейният
наследодател са титуляри на права по отношение на процесния недвижим имот,
както твърди въззивникът- ищец. С отговора на исковата молба особеният
представител на ответницата изрично е оспорил (л.106) наследодателят на
последната да е собственик на топлоснабдения имот. Съдът изрично е указал при
разпределяне на доказателствената тежест между страните с определението по реда
на чл.140 от ГПК (л.111- 112), че в тежест на ищеца е да установи наличието на
облигационно правоотношение между страните, в това число и правото на
собственост върху топлоснабдения имот. Единственият представен по делото
документ в тази връзка е молба от Държавна спестовна каса от 09.04.1991 г. за
вписване на законна ипотека върху имота за задължение на наследодателя на ответницата.
Така представеният документ е частен по смисъла на чл.180 от ГПК и не
удостоверява правото на собственост на ответницата или нейния наследодател. В
този смисъл и при правилно приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд
е приел, че ответницата не притежава качеството на потребители на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на закона. Това обстоятелство е правопораждащо,
тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно
ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираната сума по предявения
главен иск. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за
обезщетение за забава. Релевираните претенции са неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски, а ответницата по жалбата и в
производството пред първата инстанция не претендира такива.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20244672 от 05.11.2020г., постановено по
гр.дело №61079/2018г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач “Т.С.”ЕООД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/