Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 05. 04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение II- В въззивен състав,
в публично заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря
ЮЛИАНА ШУЛЕВА
И прокурора
сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 3480 по описа за 2021 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20242527 от
03.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 32832 по описа за 2019 г. на СРС, Първо
ГО, 40-ти състав са отхвърлени
предявените от „Ц.к.к.“ ООД срещу Р.В., гражданин на Н., осъдителни искове по
чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 105
лв., представляваща 5 бр. дължими месечни такси за предоставени услуги за
периода м.07.-м.11.2016 г. по договор от 21.03.2014 г. изменен с допълнително
споразумение от 15.05.2015 г., както и сумата в размер на 200 лв.-неустойка за
връщане на предоставено оборудване след прекратяване на договора съгласно
приемо-предавателен протокол от 21.03.2014 г. В тежест на ищеца са възложени
разноските.
Подадена е
въззивна жалба от „Ц.к.к.“ ООД, ищец пред СРС. Във въззивната жалба се
излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Неправилно СРС приел, че
договорът е прекратен предсрочно. До този неправилен извод СРС бил достигнал,
тъй като бил възприел безкритично показанията на свидетелката Я.. Сочи, че
показанията на свидетелката били противоречиви и несъответствали на изложеното
в отговора по исковата молба. Неправилно СРС бил приел, че договора се
прекратява с връщането на оборудването защото такова основание за прекратяване
не съществувало. Връщането се удостоверявало с приемо-предавателен протокол и
не съответствало на житейската логика ответника да не поиска съставяне на такъв
при връщането на оборудването. Счита, че неправилно СРС не бил кредитирал
показанията на свидетелката Ш.. Показанията на свидетелката били последователни
и логични, както и проверени. Същите кореспондирали на събраните по делото
писмени доказателства. Свидетелката установила каква е практиката в ищцовото
дружество при връщане на устройството. Необоснован бил изводът на СРС, че
операторът /ищеца/ е имал възможност едностранно да прекрати договора поради
неплащане от страна на потребителя на услугата. Неправилно СРС бил приел, че
ищеца не е доказал пълно фактът на предоставяне на услугата.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и вместо това да уважи претенциите. Претендира разноски.
От
въззиваемия , Р.В., ответник пред СРС, не е постъпил отговор по въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е уведомен на 05.11.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 19.11.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С обжалваното решение не са уважени предявените от въззивника
насрещни искове / ответник по първоначалните в производството пред СРС/,
следователно въззивната жалба е
допустима.
По основателността
на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от показанията на свидетелката Я. се установява, че в края на 2015 г.
ответникът е подал заявление за прекратяване на договора. Показанията
съответствали на справката за извършени плащания от която се установявало, че
последното плащане на месечните вноски е за м.01.2016 г. Дори да се приемело,
че липсва такова волеизявление, то се установявало от същите показания, че
ответникът е върнал оборудването, което било необходимо за ползване на техническите услуги непосредствено след това.
СРС е констатирал, че в договора, допълнителното споразумение и ОУ липсвала
уговорка при връщането на устройството да се съставя двустранен протокол.
Затова не били налице пречки предаването на вещта да се установи със
свидетелски показания. Тъй като ползването на техническите услуги без
необходимото устройство било невъзможно, то съдът е приел, че договорът е прекратен
най-късно след връщането на вещта. Тъй като ищцовото дружество било получило
вещта, то договорът се считал прекратен по взаимно съгласие. Налице били конклудентни действия по смисъла
на чл.30, ал.2,изр.2 ТЗ за прекратяване на договорната връзка. От този момент
отпадало и задължението на абоната /ответник/ за заплащане на месечните вноски.
СРС е приел, че показанията на свидетелкатаШ.са неубедителни и не могат да
опровергаят тези на свидетелката Я.. СвидетелкатаШ.не била присъствала на тези
събития и показанията й почивали на вторична информация, получена чрез масивите
на ищцовото дружество. Освен това свидетелят бил заинтересован, тъй като бил
дългогодишен служител на дружеството и изпълняващ ръководна длъжност. СРС се е
позовал и на непосредствените си впечатления при разпита на свидетелкатаШ.като
е посочил, че показанията били пресъздадени с рутина и звучали като
предварително подготвени и наизустени.
СРС е констатирал, че договора между страните съдържа
клауза в интерес на оператора, съгласно която последният може да прекрати
договора едностранно при неплащане на задълженията от страна на абоната. С
оглед на това съдът е счел, че е житейски нелогично ищцовото дружество да продължава
да предоставя услугата в продължение на 10 месеца след като ответникът не
заплаща месечните такси. За установяване на ползването на услугите липсвали
други доказателства освен заявеното от свидетелката Ш., че ответникът е ползвал
услугите коректно по договора. Операторът не бил поискал ангажиране на
съдебно-техническа експертиза за установяване предоставянето на услугата за
периода след 01.2016 г. затова и съдът е достигнал до извода, че този факт не е
доказан пълно, а освен това останалите доказателства по делото – разпита на
свидетелката Я. досежно връщането на устройството допълнително разколебавало
извода за неговото реално настъпване в обективната действителност. При тези си
мотиви СРС е приел, че договора между страните е прекратен преди изтичането на
уговорения в него срок и оборудването било върнато от потребителя на ищцовото
дружество. От това следвало, че предявените от „Ц.к.к.“ ООД искове са
неоснователни и като такива са отхвърлени.
Въззивната
инстанция напълно споделя мотивите на
СРС, поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви
на настоящето решение.
Действително, съдебната практика допуска възможност
облигационно отношение да бъде прекратено чрез конклудентни действия.
Въззивната
инстанция намира, че СРС не е допуснал соченото от въззивника процесуално
нарушение като е кредитирал показанията на свидетелката Я.. Видно от тях,
същите са последователни и логични. Самата свидетелка е присъствала на сключването
на договора, на неговото прекратяване, така и при връщане на техническото
устройство необходимо за осъществяване на услугата, което означава, че
впечатленията й са лични и непосредствени. По отношение на свидетелката не е
налице заинтересованост- същата само е превеждала от български на английски език, тъй като ответника не
владее добре български език, а служителката на ищцовото дружество –английски
/последното се установява от разпита на свидетелката на страната на ищеца – Ш./.
Оборудването чрез което се осъществява услугата е било занесено в офис на
ищцовото дружество, което е станало малко след прекратяването на договора в
края на 2015 г. Свидетелката сочи, че е бил подписан приемо-предавателен
протокол, но не им е бил предоставен екземпляр от същия.
Що се касае до показанията на свидетелката Ш., то
действително нейните показания следва да бъдат ценени в хипотезата на чл.172 ГПК. Следва да отбележим, че същите сочат по какъв начин се извършва
прекратяването на договорите и връщането на устройството, но самата свидетелка
признава, че не е присъствала на конкретния случай, т.е. дори да приемем, че
практиката на ищцовото дружество е такава, каквато сочи свидетелката, това не
означава, че по отношение на ответника е приложен този начин. Наред с това
свидетелката извежда извода си, че ответника не е върнал устройството по това,
че същото не било предоставено на друг клиент.
Правилен е и извода, че ищцовото дружество не е
ангажирало доказателства, че е предоставило на ответника услугите за периода за
който претендира заплащане на месечни такси – м.07.2016 г.- м.11.2016 г. В
случая се касае до възмезден договор като за ищеца съществува задължение да
предостави услугите на ответника /абонат/ при което и само тогава възниква
задължение за плащане.
Що се касае до претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД
същата се претендира поради невръщане на устройството. След като се прие за
доказано връщането на това устройство, то само на това основание претенцията на
ищеца е неоснователна.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
Подадена е
частна жалба от ищеца пред СРС- Ц.к.к.“ ООД срещу определение № 20007875 от
11.01.2021 г. по гр.д.№ 32832 по описа за 2019 г., постановено по реда на
чл.248 ГПК.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното определение като се сочи, че искането за присъждане на такива с
оглед отказа от първоначалния иск и прекратяването на производството в тази му
част, било направено своевременно; представен бил и списък по чл.80 ГПК. Самото
искане включвало разноски и по първоначалния иск, и по насрещния такъв. Сочи, че искането за изменение на решението в частта
за разноските било своевременно направено. Според жалбоподателя нямало правило
да се иска допълване на определението за прекратяване чрез присъждане на
разноски. В случая не ставало въпрос за допълване на решение, а за изменението
му в частта за разноските.
Иска се обжалваното определение да бъде отменено и
вместо това да му се присъдят разноски съобразно списъка на чл.80 ГПК.
От
въззиваемия, Р.В., ответник пред СРС, не е постъпил отговор по частната жалба.
По
допустимостта на частната жалба:
За
обжалваното определение жалбоподателя е уведомен на 25.0 1.2021г.
Частната
жалба е подадена на 01.2.2021 г., следователно същата е в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
С обжалваното определение не е уважена молбата от
19.11.2020 г. за изменение на решението в частта за разноските.
Следователно частната
жалба е допустима.
По
основателността на частната жалба:
Видно от мотивите на СРС в частта за разноските по
постановеното решение от 03.11.2020 г. в полза на ответника/в тежест на ищеца
са възложени такива в размер на 300 лв. за адв.възнаграждение. Не са присъдени
разноските по първоначалния иск по който производството е прекратено, както и
разноските за свидетел, тъй като последния подлежал на възстановяване.
С молба от 19.11.2020 г. ищецът е поискал така
постановеното решение да бъде изменено в частта за разноските като му се
присъдят такива на основание чл.78, ал.4 ГПК във връзка с прекратяването на
делото по първоначалния иск. Претендира се адв.възнаграждение в размер на 360
лв. с ДДС.
Действително, с молба от 13.10.2020 г. първоначалния
ищец /ответник по насрещния иск/ се е отказал от предявения от него отрицателен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК.
С влязло в сила определение от публичното съдебно
заседание, състояло се на 13.10.2020 г. СРС е прекратил на основание чл.233 ГПК
производството по първоначалния иск. В същото заседание в хода на устните
състезания процесуалния представител на ищеца /по насрещния иск/ е претендирал
разноски и е представил списък по чл.80 ГПК, който включва платената държавна
такса по насрещния иск и адв.възнаграждение.
С обжалваното определение СРС е приел, че в
1-седмичния срок за обжалване на прекратителното определение молителят /в
производството по чл.248 ГПК не бил поискал допълване на това определение с
присъждане на разноски. Според СРС чрез подаване на молбата от 19.11.2020 г.
ищецът се домогвал да заобиколи преклузивния срок за депозиране на искане по
чл.248 ГПК, като формално искане за изменение на решението в частта за
разноските. Това искане, обаче, било неоснователно защото актът с който е
сложен край на производството по първоначално предявения отрицателен
установителен иск, не бил постановеното решение от 03.11.2020 г., а
прекратителното определение от 13.10.2020 г.
Действително, съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има
право на разноски и при прекратяване на делото.
В конкретния случай искане за присъждане на разноски
във връзка с прекратителното определение от 13.10.2020 г. не е било правено. В
отговора по първоначалната искова молба липсва такова искане. Искане за
присъждане на разноски е направено в хода на устните състезания, но в
производството по насрещните искове.
Противно на соченото от жалбоподателя в частната жалба,
не се установява искането в хода на
устните състезания да включва разноски и по първоначалния иск, и по насрещния
такъв. Разграничението, което се сочи от адв.М. по отношение на
адв.възнаграждение в списъка по чл.80 ГПК /л.74 по делото пред СРС/ не е
правено.
Видно от отговора по първоначалната искова молба
разноски не са били претендирани.
Налага се извод, че обжалваното определение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Пред
въззивната инстанция:
При това положение на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият не претендира разноски, а и и такива не са сторени поради
което не се присъждат.
ВОДИМ ОТ
ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20242527 от
03.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 32832 по описа за 2019 г. на СРС, Първо
ГО, 40-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20007875 от 11.01.2021 г. по гр.д.№
32832 по описа за 2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: