Р Е
Ш Е Н И Е
№………./……...12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Румяна
Дучева
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 1539 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З.Ц.П.
срещу решение № 3416/22.07.2019 г., постановено по гр.дело № 15825/2018 г. по
описа на РС – Варна, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на Г.Т.Г. сумата 884.10 лева, представляваща платената от Г. Г. на
кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД част от задължението на солидарния
длъжник З.П. по седем вноски с настъпил падеж за
периода 20.04.2018 г. - 22.10.2018 г. вкл. по договор за потребителски кредит №
1802282316143411 от 06.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на молбата 23.10.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата, на осн. чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр.чл.32, ал. 2 СК и чл.86 ЗЗД.
В жалбата се излага, че
решението на ВРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че ищецът не
може да претендира от ответницата в качеството и́ на солидарен длъжник суми,
представляващи припадащата и́ се част от кредита, преди да е изплатил поне
половината от общата дължима по договора за кредит сума, т.е. сумата 10 794,21
лева. Излага доводи, че ВРС не е обсъдил възражението, че част от сумите не се
били изразходвани за нуждите на семейството, а именно, че след рефинансиране на
кредитите към Райфайзенбанк и Уникредит Булбанк сумата 2015,59 лева е останала
в личен дял на ищеца, което променя съотношението във вноската от 252,60 лева.
Така точният размер на евентуално дължимата от ответницата месечна вноска е
останал недоказан. Иска отмяна на съдебния акт, отхвърляне на иска и присъждане
на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата
страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Излага подробни
съображения относно правото на ищеца да иска от солидарния длъжник съответна
част от всяка платена от него погасителна вноска и разходването на средствата
от кредита за нуждите на семейството. Позовава се на признание на ответницата,
че част от средствата останали след рефинансиране на двата кредита, са били
разходвани за погасяване на неин заем. Иска потвърждаване на съдебния акт и
присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В открито съдебно
заседание процесуалният представител на въззивницата поддържа жалбата по изложените
в същата съображения. Въззивницата П. излага, че едва при подписване на
договора за кредит е узнала за какво ще се използва кредита, като чрез
сключване на процесния договор е намалила ежемесечните си вноски от 650 на 250
лева. Акцентира върху обстоятелството, че всички разходи за нейното лечение
през последните години са били заплатени от нейните родители.
Процесуалният представител
на въззиваемата страна подчертава, че ответницата е подписала договорите за
кредит като съдлъжник, както и, че ответницата е признала в съдебно заседание
пред ВРС, че след погасяване на задълженията по предходните два кредита част от
процесния кредит, е използвана за изплащане на неин личен кредит.
Въззивната жалба е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по
същество.
Производството пред РС
Варна е образувано по искова молба, подадена от Г.Т.Г., с която е предявен иск
с правно основание чл. 127, ал.2 ЗЗД, вр.чл.32, ал.2 СК и чл.86 срещу З.Ц.П. за
заплащане на сумата 884,10 лева, представляваща погасената от ищеца след
фактическата раздяла на съпрузите
½ част от дължимите суми по договор за потребителски кредит от
„Райфайзенбанк България“ ЕАД № 1802282316143411/06.03.2018 г., през периода
20.04.2018 г. - 22.10.2018 г., за всеки месец от периода на погасяване, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че по
силата на посочения договор на страните като солидарни длъжници по време на
брака им е отпуснат заем в размер на 18051.25 лева за задоволяване нуждите на
семейството, като с част от получения заем страните са погасили свои стари
задължения. Бракът на страните бил прекратен с решение на Варненски районен
съд, влязло в законна сила на 18.09.2018 г. Страните били във фактическа раздяла от 28.03.2018 г. Към момента на
завеждане на делото ищецът плащал по 150.00 лева месечно вноска за заем от ВКС
към „ВиК - Варна" ООД, теглен на 28.11.2017 г., и бил платил изцяло
ежемесечните вноски на процесния кредит до 20.10.2018 г. със средства от
трудовите си възнаграждения, т.е. с
лично имущество. Ответницата не му била възстановила никаква част от
заплатените от него суми, поради което е предявил настоящия иск.
Ответницата поддържа, че
искът е недопустим и неоснователен. Застъпва становището, че условие за
допустимост на иска е да е платено от страна на ищеца повече от дължимото от
него по кредита, поради което моли за прекратяване на производството или,
евентуално, за отхвърлянето на иска като неоснователен. Възразява, че отпуснатите
средства по договора за кредит от 06.03.2018 г., сключен с Райфайзенбанк за
сумата от 18 051,25 лева, не са използвани за задоволяване на нуждите на
семейството. Към датата на отпускане на кредита – 06.03.2018 г. – отношенията
между съпрузите били обтегнати. Договорът бил нищожен поради липса на съгласие
от страна на ответницата, тъй като, изразеното от нея съгласие било в резултат
на натиск от страна на ищеца. Предвид факта, че всички средства от кредита са
постъпили в лична сметка на ищеца, същите не били послужили за задоволяване на
нуждите на семейството, тъй като от 28.03.2018 г. съпрузите били във фактическа
раздяла. Счита, че липсват основания за ангажирането на отговорността й като
солидарен длъжник.
Съдът, след като се
запозна с възраженията и доводите на страните и след преценка на събраните по
делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от
фактическа и от правна страна:
Обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение правилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1,
изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните от съда изводи, с изключение на случаите, в които
служебно е длъжен да приложи императивни правни норми.
От събраните по делото
доказателства се установява, че по силата на договор за потребителски кредит №
1802282316143411 от 06.03.2018 г. страните по делото Г.Г. като кредитополучател
и З.П. като солидарен длъжник при условията на чл.121 и сл. от ЗЗД са получили
от кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД целеви паричен заем в размер на
18051.25 лева за рефинансиране на кредит и потребителски нужди. Кредитът е бил
усвоен на 06.03.2018 г. по сметка IBAN *** Г.Т.Г., като началното салдо по
сметката е било 0,00 лева. На същата дата от сметката са преведени суми в
размер на 9 535,41 лева за погасяване на кредит по договор от 27.07.2016
г., предоставен от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, сума в размер на 6 500,00
лева за предсрочно погасяване на задължения по договор за кредит в „Уникредит
Булбанк“ АД, сумата от 551,25 лева по сметка на „ЗК Уника Лайф“ АД и 92,76 лева
банкови такси. На 09.03.2018 г. ищецът Г.Г. е изтеглил в брой сумата 1370,00
лева като по сметката е останало крайно салдо в размер на 1,83 лева.
От представената служебна
бележка изх. № 35/02.05.2018 г., издадена от председателя на управителния съвет
на „Взаимоспомагателна каса ВиК-Варна“ се установява, че Г.Т.Г. е изтеглил
кредит от 3600.00 лева на 28.11.2017 г., с падеж 28.11.2019 г. и месечна
удръжка 150.00 лева.
Установено е също така, че
в периода 20.04.2018 г. - 20.10.2018 г. ищецът е заплатил от сметката си в „Райфайзенбанк
България“ ЕАД сума в общ размер на 1801.32 лева за погасяване на 7 месечни
вноски по договора за кредит 06.03.2018 г.
В съдебно заседание на
26.03.2019 г. процесуалният представител на ответницата П. признава, че с част
от получения на 06.03.2018 г. кредит в размер на 500 лева е погасен кредит на
ответницата, който бил за закупуване на автомобил на семейството, т.е. за нуждите
на семейството.
В съдебно заседание на
27.11.2019 г. ответницата З.П. заявява, че с кредита от март 2018 г. са
рефинансирани стари кредити, което е довело до намаляване на месечните вноски
от 650 на 250 лева.
Спорно пред настоящата
инстанция от фактическа страна е единствено обстоятелството дали след
погасяване на двата банкови кредита – този към „Райфайзенбанк България“ ЕАД в
размер на 9535.41 лева и този към „Уникредит Булбанк“ АД в размер на 6500.00
лева остатъкът в размер на 2015,59 лева от предоставения по сметката на ищеца кредит
по договор № 1802282316143411/06.03.2018 г. е изразходван за нуждите на
семейството или за лични нужди на ищеца.
Във връзка с оплакването
на въззивницата за нарушение на процесуалните правила при допускане и събиране
на доказателствени средства от първата съдебна инстанция, съдът се е произнесъл
с определение от разпоредително заседание от 25.09.2016 г., с което е допуснал
до разпит свидетел при условие на довеждане от ответницата, сега въззивница, за
доказване на обстоятелството, че част от средствата по отпуснатия кредит не са
използвани за нуждите на семейството.
От показанията на разпитания
в съдебно заседание на 27.11.2019 г. свидетел Ц.С.К., баща на З.Ц.П., които
съдът цени при условията на чл. 172 от ГПК, се установява, че семейството
на З. и Г. още от самото начало е било
материално затруднено и е изпитвало постоянен недостиг на средства за покриване
на ежедневните си потребности. Според свидетеля, З. му споделила, че не е
знаела за изтеглените кредити от банка в размер на 6 000 лв. и 3 500 лв.
от ВС каса. Парите от последния кредит – малко преди да се разделят, били
преведени по сметка на Г., а свидетелят разбрал от З., че не е видяла никакви
пари. Свидетелят не знае бившите съпрузи да са теглили друг кредит. На
свидетеля не било известно З. да е имала лични кредити.
При така установените по
делото факти, съдът по направените във въззивната жалба оплаквания за нарушение
на материалния закон, намира следното:
Първото оплакване касае
изцяло правен въпрос относно тълкуването и приложението на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, според който всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята
част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Според въззивницата,
солидарният длъжник не може да претендира от съдлъжниците суми по чл.127 от ЗЗД
без преди това да е платил на кредитора такава част от солидарното задължение,
която надхвърля припадащата му се част. В случая дългът по договора за
потребителски кредит от 06.03.2018 г., сключен с Райфайзенбанк, заедно с
лихвите за целия срок на договора възлиза на 21 588,42 лева, поради което
всеки един от бившите съпрузи може да претендира от другия разликата между
неговия дял от 10 794,21 лева, и това което е платил в повече на
кредитора, като това право възниква едва с факта на плащане на сумата
надхвърляща 10 794,21 лева, като по делото не е установено ищецът да е
заплатил такава сума за погасяване на кредита.
Изложеното разбиране в
частта, касаеща началния момент, от който платилият съдлъжник може да претендира
от другите съдлъжници припадащата им се част от дълга, не се споделя от състава
на въззивния съд.
Съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част от това, което е платено
за погасяването на дълга. Законът не поставя условие солидарният длъжник да е
платил на кредитора изцяло припадащата му се част от общия дълг, за да може във
вътрешните отношения с останалите длъжници да претендира тяхната припадаща се
част от платеното. Солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от
общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а от това, което
е платено за погасяването на дълга. Плащането на цялото задължение има значение
за освобождаване на съдлъжника от отговорност към банката - кредитор, но не е
предпоставка за упражняване правото на единия солидарен длъжник да претендира
от другия това, което е платил вместо последния. В този смисъл е и постоянната
практика на ВКС (напр. решение № 211/23.06.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на
ВКС, IV г. о., решение
№ 245/29.09.2012 г. по гр. д. № 178/2012 г. на ВКС, III г. о., решение №
293/19.11.2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., решение №
342/4.01.2013 г. по гр. д. № 1358/2011 г., IV г. о. на ВКС и др.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Оплакването, че остатъкът
в размер на 2015,59 лева от предоставения по сметката на ищеца кредит по договор
№ 1802282316143411/06.03.2018 г. сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД не е
изразходван за нуждите на семейството, а за лични нужди на ищеца, което следва
да намери отражение във вътрешните отношения между солидарните длъжници при
разпределяне на дължимите към банката суми, е неоснователно.
В чл. 127, ал. 1 ЗЗД и в
чл. 36, ал. 2 СК са установени оборими презумпции за равна задълженост във
вътрешните отношения между солидарните длъжници, респ. между съпрузите, когато
единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В
тежест на този солидарен съдлъжник, който твърди, че отговаря за по-малка част
от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е
облагодетелствала в по-голяма степен другия длъжник или съпруга. При оборването
на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат
изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и
съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на
всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори
само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана
сумата. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са
извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако получилият заема
съпруг не заяви за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у
него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно (Решение № 211 от
23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г. о., ГК).
В случая ищецът е
представил извлечение от банковата си сметка, от което е видно, че полученият
на 06.03.2018 г. кредит в размер на 18 051,25 лева е бил изразходван по
следния начин: 9 535,41 лева за погасяване на кредит по договор от
27.07.2016 г., предоставен от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, 6 500,00 лева
за предсрочно погасяване на задължения по договор за кредит в „Уникредит
Булбанк“ АД, 551,25 лева по сметка на „ЗК Уника Лайф“ АД, 92,76 лева банкови
такси, 1370,00 лева, изтеглени от Г.Г. в брой, и крайно салдо по сметката в
размер на 1,83 лева.
В исковата молба ищецът е
заявил, че освен за рефинансиране на двата банкови кредита, получената сума е разходвана
за изплащане на кредит към ВСК, теглен през 2017 г., по който вноските размер
на 150 лева месечно са изцяло платени до 20.10.2018 г.
Налице е и признание на
факта от страна на ответницата, че със сумата от 500 лева е погасен неин кредит
за закупуване на семейния автомобил.
Видно е, че освен
рефинансирането на двата банкови кредита в общ размер на 16035,41 лева, ищецът
е направил разходи за банкови такси във връзка с отпуснатия нов кредит и е
заплатил сумата 551,25 лева по сметка на „ЗК Уника Лайф“ АД, като за последната
сума ответницата не е възразила, че не е изразходвана за нуждите на семейството.
Освен това ищецът е посочил, че е плащал по кредит изтеглен през 2017 г. от Взаимоспомагателна
каса (ВСК) при ВиК – Варна по 150 лева месечно, което за периода от м.март до
м. октомври 2018 г. вкл. представлява сума в общ размер на 1200 лева.
Последната сума, заедно със сумата от 500 лева, за която ответницата признава,
че е послужила за погасяване на кредита теглен на нейно име за закупуване на
семеен автомобил, надхвърля сбора от изтеглените в брой от ищеца на 09.03.2018
г. 1 370,00 лева и крайното салдо по сметката му в размер на 1,83 лева.
Ответницата не е доказала
неизвършването на заявените от ищеца разходи или обстоятелството, че някоя от удовлетворените
с посочените плащания нужда не е семейна, поради което следва да се приеме,че
всички средства от получения на 06.03.2018 г. заем са разходвани за семейни
нужди. Обстоятелството, че от 28.03.2018 г. страните са във фактическа раздяла,
не променя този извод, тъй като сумите са изразходвани все за задължения, поети
по време на брака за нуждите на семейството. Още повече, че както от
твърденията на страните, така и от събраните по делото гласни доказателствени
средства, се установява, че до момента на фактическата раздяла на съпрузите
семейството е изпитвало постоянен недостиг от средства, който е бил покриван
било чрез заеми, било чрез помощ от родителите на двамата съпрузи.
Ето защо, въззивната
жалбата е неоснователна.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС на основание чл.
272 от ГПК.
Въззиваемата страна е направила искане за
присъждане на разноски в производството пред ВОС в размер на 300,00 лева
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита, което ще бъде уважено на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3416/22.07.2019 г.,
постановено по гр.дело № 15825/2018 г. по описа на РС – Варна.
ОСЪЖДА З.Ц.П., ЕГН **********, да заплати на
Г.Т.Г., ЕГН **********, разноски за производството пред ВОС в размер на 300
/триста/ лева, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.