РЕШЕНИЕ
№ 157
гр. Карлово, 02.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20245320100088 по описа за 2024 година
Производството е по иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.
21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.
Ищецът – Е. М. Б. твърди, че в качеството й на кредитополучател
сключила с „***************, в качеството на кредитодател - Договор за
потребителски кредит № *************** от 20.06.2023г. По силата на
съглашението получила в заем сумата от 1000 лева, като погасяването се
извършвало на 24 анюитентни месечни вноски при фиксиран лихвен процент
в размер на 41% и годишен процент на разходите в размер на 49.65%.
Съгласно чл.10 от договора, в случай на непредставяне на обезпечение,
кредитополучателя дължал и неустойка по договора. Договорът бил
потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
Намира, че същият е недействителен на специалните основания предвидени в
чл.22 от ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9
от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че
нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва,
1
надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и
двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както
двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна
е несъществуваща. А след като е несъществуваща, не е спазено правилото на
нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на
възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора не е посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 от ДР ЗПК, определя, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 от ДР
ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите
(ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва
възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.)
свързани с кредита. По изложените съображения, определената в договора
неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако беше
добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора,
потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допуска
нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. Това водело
до нищожност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК.
Твърди, че неустойката, предвидена в договора е нищожна, тъй като била
уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нищожността се
извлича от следните обстоятелства:
Обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на банкова
гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, в
еднодневен срок. В противен случай дължи неустойка. Неустойката е
прекомерна. Няма предвидени по договора никакви правила, по които да се
определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.
Всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на
задълженията на страните по договора били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1,
т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката е начислена за покриване именно на тези
разходи. По изложените съображения, клаузата за неустойка е
недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21. ал.1 ЗПК, тъй
2
като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от
ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за
неустойка противоречи и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД. Съгласно
коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не
представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска
изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката
обаче в конкретния случай, се иска нещо друго - натоварване на
кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон. Клаузата за неустойка противоречи и на императивната
разпоредба на чл.33 от ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на
договорните задължения, а е процесната неустойка се заобикаля тази
разпоредба и затова тя е нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК). Клаузата за
възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка са нищожни на
две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и
поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния
закон и нищожност поради заобикаляне на закона.
Ето защо, предявява два отрицателно установителни иска - първия за
установяване нищожността на възнаградителната лихва и втория за
нищожност на клаузата за заплащане на възнаграждение за неустойка.
Нищожността и на двете клауза произтича, както от цялата недействителност
на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради
противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави. Тъй като
нито в договора, нито в погасителния план е ясен размера на
възнаградителната лихва и възнаграждението посочено, като неустойка, което
не било фиксирано като точна сума по договора посочва цена на исковете по
100 лева за всеки.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва и клаузата за заплащане на неустойка по договора за заем №
*************** от 20.06.2023г. са нищожни. Претендира направените по
делото разноски, като на основание чл.127, ал.4 от ГПК посочва банкова
3
сметка за плащане в „***************.
Ответното дружество оспорва наличието на твърдения договор за
кредит. Твърди, че такъв не е представен към исковата молба. Счита
предявения иск за неоснователен и недоказан. Договорите, които
„*************** сключва не са в нарушение на цитираните в исковата
молба разпоредби, поради следните съображения:
Посочените от ищеца клаузи не биха били нищожни, доколкото са
спазени изискванията на закона за размера на годишният процент на
разходите. Размерът на ГПР, при договорите, които „***************
сключва, се изчислява съгласно чл. 19 ал. 2 от ЗПК, а именно: по формула,
съгласно Приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. Процесният договор за кредит се
твърди, че е сключен след изменението на чл.19 от ЗПК (обн.ДВ, бр. 35 от
2014г., в сила от 23.07.2014г.), поради което по отношение на същия би било
приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република Б.. В случая, твърденият размер на ГПР от 49.65%, както
твърденият ГЛП от 41.00% не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие
със закона - чл.19, ал.5 от ЗПК. След като сборът на договорната лихва и
другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка
на кредитополучателя.
Относно твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е нищожна,
твърди, че същата е за неизпълнение на конкретно договорно задължение, а
именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението да върне
главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19,
ал. 3. т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води
до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази
уговорка за неустойка. Намира за неоснователно и възражението за
нищожност на процесния договор на основание чл.22 от ЗПК, поради
неспазване изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от същия закон, с оглед липсата
4
на ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите.
В договорите, които „*************** сключва е посочен какъв е размерът
на годишният процент на разходите по кредита, като последният се формира
от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.
Неустойката не е включена в ГПР, доколкото на основание чл. 19, ал. 3, т. 1
от ЗПК - при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаша при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Намира за
неоснователно и възражението за нищожност на клаузата, предвиждаща
заплащане на договорна лихва Договорната лихва е възнаграждението
(печалбата) на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в
заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното
обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити
чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият
да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. Съгласно разпоредбата на чл.20а
от ЗЗД, договорите имат силата на закон, за тези които са ги сключили. По
своята същност договорната лихва представлява възнаграждение, което се
дължи за ползването на парична сума определено време. Съгласно чл. 9 от
ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави, както и няма пречка да уговорят размера на възнаградителната лихва.
Още повече, че към настоящия момент не е приета повелителна норма на
закона, която да ограничава размера на възнаградителните лихви по
договорите и да посочва максимално допустимата им стойност. Договорите,
които „*************** сключва по своята същност представляват
необезпечени заеми, високорискови, отпуснати от небанкова финансова
институция, а практиката е тези кредити да се отпускат по-бързо, в невисок
размер срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви. Рискът в тези
случаи следва да бъде отчетен и доколкото законът изрично не ограничава
свободата на договарянето, а единствено поставя изискването да бъде
постигнато в рамките на добрите нрави, то в случай че страните са
постигнали съгласие, съобразно добрите нрави, същото следва да бъде
прогласено и потвърдено и от съда. Счита, че няма нарушение и
противоречие с повелителната норма на закона и определената лихва не е
5
прекомерно висока, още повече че размерът й се посочва в погасителния план
към Договора за потребителски кредит, с който кредитополучателите се е
запознават и съгласяват. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 26 ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора в цялост.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск
като неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 360
лева, за всеки предявен иск. Относно претендираните от насрещната страна
разноски прави възражение за прекомерност на претендпрания адвокатски
хонорар от другата страна. Доколкото същият се претендира на основан чл.
38 от ЗА, същият се присъжда в размер, определен от съда, а не по представен
от страната списък на разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и
доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
На 20.06.2023г. между „***************, в качеството на кредитор, и
Е. М. Б., в качеството на кредитополучател, е сключен Договор за
потребителски кредит № *************** (представен в копие по делото и
неподписан от страните по него), по силата на който кредиторът отпуска на
кредитополучателя потребителски кредит за текущо потребление в размер на
1000лв., а кредитополучателят се задължава да го върне в срок от 24 месеца
чрез 24 анюитетни месечни вноски, съгласно погасителния план, Приложение
1 към договора, който обаче не е представен като доказателство по делото.
Съгласно договора, чл. 6, ал. 1, падежна дата е 20-то число на месеца.
Страните са уговорили, че предоставеният кредит се олихвява с фиксиран
лихвен процент в размер на 41%, а в чл.9 от договора е посочено, че ГПР по
кредита е 49.65% и се изчислява съгласно ЗПК.
Страните в чл.20 от договора са уговорили, че вземането по договора се
обезпечава с поръчителство, като кредитополучателят се е задължил в срок от
3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с
поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което
физическо лице-поръчител следва да отговаря на следните изисквания: да е с
брутен осигурителен доход над 1400лв., да е работещо по трудов договор с
най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни
експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е
6
страна по договор за кредит сключен с „***************.
Съгласно чл.10 от договора, кредитополучателят дължи неустойка в
случай, че не предостави обезпечение съгласно реда и условията, предвидени
в чл. 20 от договора, като размерът на неустойката за лоялни клиенти е 6.90
лв. плюс 0.230% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и
0.230% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен. Съгласно чл.12 от договора, начислената неустойка
се изплаща на падежа на всяка следваща вноска съгласно погасителния план.
Страните са уговорили също, че при забава на месечна вноска се дължи
законна лихва по чл. 86 от ЗЗД (чл.13 от договора). По отношение на
договора са приложими и Общите условия за предоставяне на потребителски
кредити на физически лица от *************** (не приложен по делото),
които са неразделна част от договора, съгласно чл.37 от същия.
Други доказателства от значение по делото не са представени, въпреки
указанията на съда, дадени по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК с Определение №
291/12.03.2024г.
При така установеното от фактическа страна съдът излага следните
правни изводи:
По въпроса, свързан с изпълнение на поето от ответника задължение по
договор за кредит, съдът приема следното:
Регламентацията на процесния договор за кредит се съдържа в Закона
за потребителските кредити (ЗПК). Съгласно легалното определение в чл. 9,
ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
По своята правна характеристика, договорът за кредит е двустранен,
възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска
сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В
7
изпълнение на вече сключен договор за кредит, за кредиторът възниква
задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез
превод по посочена банкова сметка или в брой в ***************, в рамките
на уговорения между страните срок за усвояване на кредита.
Видно от клаузите на договора, в чл. 3, ал. 2 от същия, кредиторът се
задължава да преведе на кредитополучателя сумата в срок до 3 работни дни
от сключване на Договор за потребителски кредит № *************** от
20.06.2023г. от друга страна, съгласно чл. 4 от договора, от момента на
заверяване на разплащателната сметка по чл. 3 със сумата по отпуснатия
кредит или от усвояване на сумата на каса на ***************, за
кредитополучателя възниква безусловното задължение да върне на кредитора
получения кредит, ведно с дължимите лихви, такси и други разноски,
съгласно договорените условия.
За доказване изпълнението на задължението на кредитора за отпускане
на сумата по кредита, е достатъчно да се докаже надлежно заверяване на
сметката на кредитополучателя или разписка за усвояване на сумата в брой
на каса на ***************. Именно със заверяване на разплащателната
сметка с цялата сума по кредита или разписка за усвояване на сумата в брой,
последната следва да се счита за усвоена, т.е. предоставена на
кредитополучателя.
По делото не са представени доказателства за това, че сумата е усвоена
от кредитополучателя, поради което съдът приема, че по делото не е
безспорно установено, че сумата по процесния кредит е била преведена по
разплащателна сметка на кредитополучателя, съответно – била е предоставена
в брой на каса на ***************. При липса на данни за това, съдът прави
извод, че не е възникнала облигационна връзка между страните, доколкото
липсват доказателства за реално предоставяне на сумата по кредита.
На следващо място, по делото, при доказателствена тежест, лежаща
върху ищеца, същият не доказа, че е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит между страните. Липсват каквито и да е доказателства,
че са били налице две насрещни, съвпадащи волеизявления на страните за
сключване на представения по делото договор от 20.06.2023г., доколкото по
представеното копие от Договор за потребителски кредит №
***************, липсват подписи на страните. Установеното от фактическа
8
страна сочи изцяло на неоснователност на претенцията, като не следва да се
обсъждат и възраженията на ответната страна, а искът следва да се отхвърли.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски в настоящото производство
има ответникът. От страна на същия своевременно е направено искане за
присъждане на разноски в настоящото производство, а именно за
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100.00
лева.
Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да
заплати в полза на ответника, юрисконсултско възнаграждение в размер на
100.00 лева, представляваща разноски по делото.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. М. Б. от с. А., общ. С., ул.
„*************** с ЕГН ********** против „***************, ЕИК
***************, със седалище и адрес на управление: гр. ***************,
представлявано от В. С., иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 21,
ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК, за признаване за установено
в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва и клаузата за заплащане на неустойка по договора за заем №
*************** от 20.06.2023г. са нищожни.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Е. М. Б. от с. А., общ. С.,
ул. „*************** с ЕГН ********** да заплати на „***************,
ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление: гр.
***************, представлявано от В. С.,сумата от 100.00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Г.Б.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
9
10