№ 4657
гр. София, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20211110153111 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена със становище с вх. №
114575/22.12.2021 г./ на М. Г. С. срещу фирма, с която е предявен осъдителен иск за
връщане на 632.89 лв. – недължимо платени суми по Договор за заем № ***** г., ведно със
законната лихва, считано от 13.09.2021 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноските по делото.
Ищецът твърди, че с ответника са сключили процесния договор, по който той е
получил в заем сумата от 600 лв., като срокът на заема е 11 месеца, размерът на месечната
погасителна вноска е 66.35 лв., размерът на фиксирания годишен лихвен процент е 40.99 %,
размерът на годишния процент на разходите е 41.16 %, а размерът на общата сума, която
ищецът трябва да върне, е 729.85 лв. Посочва, че в договора е уговорено задължение на
заемателя в срок от 3 дни след сключването му да осигури поръчител/солидарен длъжник,
който да сключи със заемодателя договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/ за
всички дължими суми по договора, което лице подлежи на предварителна проверка от
заемодателя и следва да отговаря на редица условия, както и че ако заемателят не изпълни
посоченото задължение в срок, дължи неустойка в размер на 521.35 лв., която трябва да се
заплаща на части съгласно погасителен план. Излага, че поради неизпълнение от негова
страна на горното задължение му е начислена неустойка в уговорения размер. Твърди, че е
погасил предсрочно сума в общ размер на 1 232.89 лв. по договора. Счита, че договорът е
нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с императивни
правила: чл. 10, ал. 1 ЗПК – поради неспазване на предписаната от закона форма и
нарушаване на изискването да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи
1
да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12; чл. 11, ал. 1,
т. 10, чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК – поради липса на съществен
елемент от неговото съдържание – годишен процент на разходите по кредита /посочен е
само процент, но липсва ясно разписана методика на формирането на ГПР, както и
посоченият размер на ГПР е грешен, което се приравнява на непосочването му/; чл. 19, ал. 4
и ал. 5 ЗПК – поради това, че действителният размер на ГПР, включващ и неустойката за
непредставяне на обезпечение, е 118.40 % и надвишава максимално установения праг на
ГПР от 50 %; на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП – поради това, че клаузите на договора не
са формулирани по ясен и недвусмислен начин и не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Счита, че клаузата за неустойка не е
индивидуално уговорена, тя е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и е
нищожна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 16 ЗПК, задължаваща кредитора да
извърши проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключването на договора,
да прецени дали да отпусне кредита и при какви условия, както и поради обстоятелството,
че накърнява добрите нрави, като излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, цели неоснователно обогатяване и прикрива по-
високата цена на договора при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение,
а така също и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, защото е налице заобикаляне на закона – на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Изтъква, че е нищожна и
клаузата за възнаградителна лихва /включваща и неустойката/ поради противоречие с
добрите нрави, тъй като размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, както и защото има разлика между посочената в договора подлежаща
на връщане лихва и реално върнатата такава. Счита, че ако не бъде приет целият договор за
нищожен, следва да бъдат приети за нищожни отделните му клаузи поради нарушение на
закона, нарушаване на добрите нрави и неравноправност. Излага, че съгласно чл. 23 ЗПК
при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което
претендира разликата между заплатената предсрочно сума и заемната сума.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск. Признава сключването на процесния договор с ищеца, както и че
ищецът е изпълнил задълженията си по договора изцяло. Излага, че ищецът е сключил с
него 10 договора за кредит, поради което не може да се приеме, че са накърнени интересите
му, защото се касае за добре обмислено решение, при което той е бил наясно и е приел
всички детайли по договора, включително неустойката и размера на възнаградителната
лихва, като оспорва договорът да е неясен и неразбираем за ищеца. Сочи, че ГПР е коректно
посочен в договора и е в законоустановените граници. Излага, че неустойката не е част от
ГПР съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, не трябва да се приравнява на възнаградителна лихва, а
представлява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение на заемателя да
предостави обезпечение и има санкционен характер. Посочва, че ако съдът приеме, че ГПР е
неправилно посочен, следва да се приложи разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, а не тази на чл.
2
23 ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 12, ал. 7 от договора длъжникът е могъл по всяко време от
изпълнението му да предложи поръчител, в който случай е щял да дължи само част от
неустойката. Обосновава по-високия размер на възнаградителната лихва с обстоятелството,
че се касае за високорисков кредит. Твърди, че ищецът е имал възможност да влияе на
договорното съдържание и че всички клаузи са били индивидуално уговорени от страните,
поради което не са налице неравноправни клаузи. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С Определение № 2045/24.01.2022 г. са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване следните обстоятелства: сключването между страните на Договор № ***** г., по
който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 600 лв.; заплащане от ищеца на
сума в общ размер на 1 232.89 лв. по договора; получаването на сумата от ответника.
От представения по делото подписан Индивидуален договор за заем № ***** г.,
сключен между фирма като заемодател и М. Г. С. като заемател, се изяснява съдържанието
на възникналото между страните заемно правоотношение. Ответникът се е задължил да
предостави на ищеца сума в размер на 600 лв., при уговорен лихвен процент в размер на
40.99 %, като общият размер на всички плащания по заема възлиза на 729.85 лв., която сума
следва да бъде върната на 11 броя месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на
66.35 лв., при падежната дата на последната погасителна вноска на 08.10.2021 г.
Уговореният ГПР е в размер на 41.16 %, като при изчисляването му са взети предвид
следните допускания: договорът ще запази силата си за целия посочен срок и всяка страна
ще изпълнява точно и без забава задълженията си и във връзка с изпълнението на договора
няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочените задължения, лихви за
забава и други неустойки. Приложение № 1 към договора е погасителен план, в който са
посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски, както и техният размер. В
чл. 12 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключването
му да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски,
лихви, разходи и неустойки, и третото лице /поръчител, солидарен длъжник/ следва да
сключи със заемодателя изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с
който да се задължи солидарно да отговаря заедно със заемателя за връщането на всички
дължими суми по договора за заем, като то подлежи на предварителна проверка от страна на
заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг и следва да
отговаря на кумулативно посочените в чл. 12, ал. 3 от договора за заем условия. Съгласно
чл. 12, ал. 4 от договора, в случай че заемателят в определения срок не изпълни
задължението си по чл. 12, ал. 1, дължи на заемодателя неустойка в размер на 521.35 лв., а в
ал. 6 е уговорено заплащането й на части съгласно инкорпориран погасителен план, в
случай че стане дължима.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
3
пълно, обективно и компетентно изготвено, се установява, че по процесния договор освен
главница в размер на 600 лв. и договорна лихва в размер на 123.39 лв., която е в по-малък
размер от уговорения поради предсрочното погасяване на 18.08.2021 г., на заемателя е
начислена и неустойка на основание чл. 12, ал. 4 в размер на 509.60 лв. Изяснява се, че с
извършените от ищеца плащания в общ размер на 1 232.89 лв. са погасени следните
задължения: 600 лв. – главница; 123.39 лв. – договорна лихва; 509.60 лв. – неустойка.
Вещото лице посочва, че ако се приеме, че няма начислени допълнителни такси, които се
включват в размера на ГПР спрямо чл. 19 ЗПК, то ГПР по заема е в размер на 49.64 %, а ако
се приеме, че начислената неустойка следва да бъде включена при изчисляването на ГПР,
стойността на ГПР възлиза на 424.33 %.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на
632.89 лв. – недължимо платени суми по Договор за заем № ***** г.
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията
на пълно и главно доказване извършена от него в полза на ответника престация на
определено благо – парична сума в размер на 632.89 лева, както и получаване на сумата от
ответника, а в доказателствената тежест на последния при установяване на горните факти е
да установи наличието на правно основание за получаване на процесната сума.
Съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не се доказва сумата по предоставения заем да е използвана за цели,
свързани с търговската или професионална дейност на кредитополучателя, следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем, са използвани за цели извън
неговата професионална и търговска дейност, а договорът за заем по правната си същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ето защо той се подчинява на
правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По възражението на ищеца за нищожност на договора за заем в неговата цялост
поради противоречие със закона съдът намира следното:
Неоснователен е доводът в исковата молба, че договорът е нищожен поради липса на
4
форма. Той е представен в писмен вид, ясно и четливо написан, на разбираем език, като не е
доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от изискуемия от закона.
Неоснователни са релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в
неговата цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В случая се установи известно разминаване между посочения процент на ГПР в
договора – 41.16 %, и изчисления от вещото лице въз основа на уговорената
възнаградителна лихва и съобразно установените в ЗПК критерии – 49.64 %. Това
разминаване обаче не е довело до неяснота в обхвата на задълженията на ищеца, доколкото
в договора е посочен точният размер на годишната договорна лихва – 40.99 %, и е посочен
общият размер на задължението, определен към крайния срок на издължаването – 729.85 лв.
Ето защо за заемателя е налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез
сключването на оспорения договор за потребителски кредит, и е обезпечена възможността
му да извърши обоснована преценка относно общия размер на задължението, което
произтича от него. Следователно не е налице неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2,
т. 19 ЗЗП. Същевременно действителният размер на ГПР, установен от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, не надвишава императивно установения максимален
размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неоснователно е възражението на ищеца, че в размера на ГПР следва да се включи и
предвидената в чл. 12, ал. 4 от договора неустойка. В чл. 19, ал. 3 ЗПК са регламентирани
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, като в т. 1 са посочени разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. В случая оспорената неустойка е уговорена именно във връзка с
неизпълнение на договорно задължение на кредитополучателя, поради което не може се
определи като възнаградителна лихва и съответно не може да се отнесе към ГПР, а
развитите от ищеца доводи за неизпълнимост на условията, поставени към него, които
служат като основание за начисляване на неустойката, имат отношение към валидността на
неустоечната уговорка, но не я превръщат във възнаградителна лихва.
Ищецът поддържа, че договорът е нищожен в неговата цялост и поради нищожност на
клаузата за възнаградителната лихва, която от своя страна е в противоречие с добрите нрави.
При извършване на преценка относно валидността на уговорената възнаградителна лихва в
размер от 40.99 % съдът съобрази краткия срок на договора, в рамките на който заетата сума
следва да бъде върната, обстоятелството, че се касае за предоставен необезпечен кредит, и
това, че уговореният лихвен процент, който единствено в случая формира ГПР, е в рамките
5
на пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Следва да се отбележи, че е трайна практиката,
че колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на договорната
лихва. В случая договорната лихва се явява не само добросъвестно очаквана печалба на
кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и
в случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл.
133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора. Така е, защото процесният кредитът не е
обезпечен с реално или лично обезпечение и кредиторът не е проучил финансовото
състояние на кредитополучателя преди сключване на договора за заем, поради което той
носи по-голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити. Поради това и
лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до
неоснователно и прекомерно обогатяване на заемодателя.
От друга страна, основателно е възражението за нищожност на неустоечната клауза на
чл. 12, ал. 4 от договора. Тя предвижда задължение за длъжника за заплащане на неустойка
за непредставяне в срок на обезпечение на задълженията му по договора. Съдът намира, че
клаузата за неустойка е уговорена в противоречие с добрите нрави и представлява
неравноправна клауза. Съображенията за това са следните:
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват /чл. 92, ал.
1 ЗЗД/. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа
заетата сума ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка
предвижда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на
главното задължение – задължението за връщане на получения заем, а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на
неустойката се приближава до размера на получената в заем сума. Съдът намира, че
уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т.е. тя противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта й нищожна. В този смисъл са и задължителните разяснения на ТР № 1/2009 г.
по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. При неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо
такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за
заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. В случая неустойката не зависи
от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение, защото от неизпълнението на задължението за даване на обезпечение по
кредита не произтичат преки вреди за кредитора. Касае се за неустоечна клауза, която
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след
като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се
6
увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Поставените прекомерни
изисквания относно дължимото от длъжника обезпечение за изпълнение на задължението му
за връщане на главницата по договора и срокът за представянето му създават значителни
затруднения за него при изпълнението на вторичното задължение за предоставяне на
обезпечение до степен изцяло да го възпрепятстват, и сочат на единствената цел,
противоречаща на добрите нрави – задължението за предоставяне на обезпечение да не
може да бъде изпълнено от длъжника и като последица от това неизпълнение кредиторът да
получи претендираната неустойка. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване
и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и
добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който
кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
уговорената възнаградителна лихва. Уговорената неустойка би обогатила заемодателя
неоснователно и е недължима на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като неустойката е необосновано висока.
Предвид обстоятелството, че още при сключване на договора вземането за неустойка е
включено в погасителен план, съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил
невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 12 от
съглашението. След като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то не е налице валидно неустоечно съглашение, а
е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор,
поради което и без нея договорът би имал правно действие – задължението за неустойка за
непредоставяне на обезпечение е самостоятелно, неустойката е изрично определена по
размер и основание и е разграничена от останалите задължения по договора. Освен това
клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т. е. и без
наличието на тази клауза договорът може да съществува, защото тя не засяга основните
престации по него. След като договорът за заем би бил сключен и без недействителната
клауза за неустойка, то на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД установената нищожност на
разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на целия договор.
С оглед на изложеното искът е основателен за сумата от 509.60 лева, представляваща
недължимо платена сума по договора за заем въз основа на нищожната неустоечна клауза, а
за разликата до пълния предявен размер от 632.89 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно
на уважената част от иска, а именно сума в размер на 162 лв., включваща: 40.50 лв. –
държавна такса; 121.50 лв. – депозит за вещо лице.
7
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв следва да се присъди възнаграждение на
адв. И.Н. в размер на 243 лв. за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
На ответника се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на
отхвърлената част от иска, а именно 57 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА фирма, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, да заплати на
М. Г. С., ЕГН **********, с адрес: адрес, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
509.60 лв. – недължимо платена по Договор за заем № ***** г., ведно със законната лихва,
считано от 13.09.2021 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 162 лв. – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 509.60 лв.
до пълния предявен размер от 632.89 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА фирма, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, да заплати на
адв. ИСКР. П. Н., с адрес: адрес, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 243
лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
ОСЪЖДА М. Г. С., ЕГН **********, с адрес: адрес, да заплати на фирма, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 57 лв. –
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8