№ 37
гр.
Силистра, 26.02.2020
г.
Силистренският
окръжен съд, в открито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и
двадесета година, в състав:
Председател:
Теодора Василева
Членове: 1. Виолета Александрова
2. Огнян Маладжиков
при
секретаря Мирена Стефанова, като разгледа докладваното от младши съдия
Маладжиков в.гр.д.№ 10 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Силистренският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба на Г.М.А.
с ЕГН ********** и З.И.А. с ЕГН ********** против Решение № 182 / 16.10.2019 г.
по гр.д.№ 31 / 2019 г. на Дуловския районен съд, с което са осъдени да платят
на Е.Н.М. с ЕГН ********** сумата от 4 855 лева, представляваща ½ част
от увеличената стойност на апартамент 17 с идентификатор 02508.78.24.2.17 и
административен адрес гр. Балчик,
след
извършени подобрения през периода 16.08.2012 г. – декември 2017 г., ведно със
законната лихва от 21.01.2019 г. до окончателното плащане.
Жалбоподателите считат, че първоинстанционното решение е
недопустимо, неправилно, постановено при непълнота на
доказателствата, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в
противоречие със закона и е необосновано.
Съзират нередовност на исковата молба, изразяваща се в непълна
обстоятелствена част и петитум, който ѝ противоречи. По отношение на
неправилността: районният съд не е
докладвал
правилно делото, наред с това не е извършил задълбочен доказателствен анализ,
което е довело до необосновани фактически констатации, че подобренията в
процесния имот са направени от ищеца със семейни средства, а не със средства на
ответниците. Отделно от това, дори да се приеме, че подобренията са извършени
със семейни средства, то изводът, че ищецът се явява добросъвестен владелец,
също е неправилен.
Жалбоподателите молят за отмяна на първоинстанционното
решение в осъдителната му част и отхвърляне изцяло на исковата претенция.
Претендират разноски за двете инстанции.
Въззиваемият намира жалбата за неоснователна. Позовава се на
чл. 74, ал. 2 от ЗС и доказания факт, че е бил владелец на процесния имот,
когато са направени подобренията в него. Моли за отхвърляне на въззивната
жалба, претендира разноски за въззивното производство.
Силистренският окръжен съд, като взе предвид становищата на
страните, техните твърдения и събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Ищецът и свидетелката С.М. са били в граждански брак, когато
на 16.08.2012 г. ответниците са придобили в режим на СИО апартамент с
административен адрес гр. Балчик.
Последното се доказва от нотариалния акт за придобивната сделка (л. 12 от гр.д.
31 / 19 г.).
Ответниците са предоставили на младото семейство процесния
имот, за да живеят в него, тъй като последните са нямали собствено жилище.
Апартаментът се е нуждаел от ремонт, с който са се заели младите, за да стане
по техен вкус. В тази насока са съвпадащите твърдения на страните в исковата
молба и отговора към нея,
както и показанията на всички разпитани по делото свидетели.
От декември 2017 г. Е. и Сежда Мехмедови били във фактическа
раздяла. Бракът им е прекратен с развод на 22.06.2018 г. с решение № 96 по
гр.д.№ 33 / 2018 г. на РС Балчик (л. 6-11).
Страните не спорят, че до развода собственици на апартамента
са били ответниците. Спорно от фактическа страна е с чии средства са извършени
подобренията и докога е продължил ремонтът.
Въззивният съд приема, че ремонтът със сигурност не е
приключил до 21.01.2014 г., а е продължил и след тази дата. За противното
свидетелстват бившата съпруга на ищеца Сежда Мехмедова, която казва, че в
периода 2012-2013 г. са сменили дограмата, след това банята, подовата настилка
и тавана. Най-грубата част вече е била направена и тогава, през август 2014 г.,
ищецът е заминал да работи в чужбина. Свидетелката Колева, която казва, че със
Сежда са „меко казано като сестри“,
потвърждава, че ремонтът е приключил 2013 г. Техните показания в тази
част се опровергават от признанието на ответниците в отговора на исковата молба,
че „ремонтът не беше приключил, когато ищецът замина за Белгия и дъщеря ни се
занимаваше с майстори и обзавеждането…“ Същото потвърждава свидетелката Ниляй
Нуредин, дъщеря на ищеца и свид. Мехмедова, която казва, че мръсната работа по
апартамента, основните неща са свършили 2015 г. Всички строителни работи
долу-горе са приключили до 2016 г. Свързва го с това, че в края на 2016 г. са
се нанесли да живеят в апартамента. Показанията на свидетелката Нуредин са
подробни, последователно излагат възприетите от нея факти, без вътрешни
противоречия и съответстват с останалия доказателствен материал. В тази част те
ползват баща ѝ, с когото самата тя казва, че няма никакви отношения и не
си говорят. Според съда, когато баща и дъщеря не си говорят, това означава че
са във влошени отношения, а не никакви, което подхранва убеждението на съда в
достоверността на показанията ѝ.
Не би могло на база събраните доказателствени средства да се
определи с точност кой с какъв размер парични средства е допринесъл за ремонта.
Ясно е, че с неговото организиране са се заели само бившите съпрузи, а ищецът е
участвал и с личен труд, тъй като е имал умения в строителните работи. Тези му
твърдения се подкрепят от свидетелските показания на всички разпитани, които са
еднопосочни по този факт. В същото време показанията на свидетелките Колева,
Мехмедова и Нуредин сочат, че ответниците са помагали с пари. Разликата е, че
докато от думите на първите може да се обобщи, че семейство не е разполагало
изобщо със средства за ремонта и те изцяло са дошли от ответниците, то дъщерята
на бившите съпрузи не е толкова крайна. Тя потвърждава, че нейните баба и дядо
са давали пари за някои от дейностите, за други – че не ги е виждала да дават,
а за трети – че не знае. След покупката на апартамента през 2012 г. баща
ѝ напуснал работата като ходжа и работил от време на време „на частно“,
до заминаването му в Белгия. На другия полюс, в сравнение с показанията на
Колева и Мехмедова, са тези на свидетелката Сибел Али, която споменава
участието на ответниците с пари само при покупката на апартамента и подробно
обяснява какво е свършил ищецът като работа по него. Заявява, че той е ходил да
работи в Белгия, за да изкарва пари за ремонта и обзавеждането. Връщал се е,
тогава продължавал с ремонта и като свършел парите, пак заминавал.
За
това че ищецът е бил ангажиран с финансовото осигуряване на семейството сочат
извлеченията от банковата му сметка, от които е видно, че докато е бил в
чужбина бившата му съпруга е теглила с пълномощно от сметката му различни суми.
Най-големите от които по 2336,40 лева през април и юни 2015 г. (л. 75). Самата
тя казва, че по принцип тя плащала на майсторите, „защото той нали моите
родители ми даваха пари“, но също така във връзка с обзавеждането обяснява, че
не е броила кой с каква сума е участвал. Очевиден за съда е стремежът ѝ
като заинтересован свидетел да неглижира участието на бившия ѝ съпруг в
подобренията на имота, в полза на своите родители.
Въззивният
съд приема за достоверни представените от ищеца писмени доказателства –
договори и приемо-предавателен протокол за различни дейности свързани с ремонта
на апартамента, както и представения от ответника талон за поръчка на ламинат.
Всички те посочват ищеца като страна в облигационните отношения с третите лица
– доставчици. По отношение на оспорването на тези документи и обявеното в
доклада по делото, че се открива производство по чл. 193 от ГПК за тях,
първоинстанционният съд не се е произнесъл за резултата от него. Въпреки това
от обжалваното решение личи, че оспорването не е било успешно и писмените
доказателства са приети за достоверни, щом първата инстанция се позовава на
тях. Липсва оплакване във въззивната жалба по този процесуален въпрос.
Писмената
декларация от Радко Кирилов е недопустимо доказателствено средство, тъй като
представлява свидетелско показание в ненадлежна форма.
От
т. 3 на експертното заключение става ясно, че увеличената стойност на
апартамента е 8 370 лева към момента на фактическата раздяла между Е. и
Сежда Мехмедови.
За
да уважи частично иска, Дуловският районен съд е приел, че ищецът и свидетелката
Мехмедова са упражнявали фактическа власт върху недвижимия имот с намерение да
го своят, което ги определя като владелци. И макар да не са добросъвестни
владелци, то поради факта, че са извършили подобренията със знанието и без
противопоставянето на собствениците, те се приравняват на такива и по силата на
чл. 74, ал. 2 от ЗД имат право на увеличената стойност на подобренията.
Районният съд се е позовал за този си извод на т.1 ПП-6-74. Не е уважено
възражението на ответниците за погасяване на иска по давност, тъй като тя е
започнала да тече от развода между Е. и Сежда Мехмедови – 22.06.2018 г. Прието
е за недоказано възражението на ответниците, че подобренията са извършени с
техни средства. Искът е отхвърлен частично, тъй като в претенцията от 8881,50
лева ищецът включва половината от стойността на движимите вещи, купени по време
на брака и останали в апартамента, а според съда те не следва да се включват
при преценка на увеличената стойност на недвижимия имот.
От
правна страна Силистренският окръжен съд намира следното:
Решението
на Дуловския районен съд е валидно в своята цялост, а в обжалваната осъдителна
част е и допустимо. В отхвърлителната част същото е влязло в сила поради
необжалването ѝ от ищеца. Въззивната жалба на ответниците е допустима, но
неоснователна.
Цитираното
от районния съд ПП-6-74 г. действително касае приложението на чл. 72 и чл. 74
от ЗС, които уреждат правото на обезщетение за извършени в чужд имот
подобрения, но тези разпоредби са приложими само за владелеца. Ищецът
и неговата бивша съпруга не са били владелци на предоставения им за ползване
имот. В т. 2 от цитираното постановление се казва, че при изясняване дали
подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл.
69 от ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Предполага се, че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Но тази
презумпция намира приложение само когато по естеството си фактическата власт
върху имота представлява владение още от момента на установяването си – така в
Решение № 196 / 18.03.2019 по гр.дело № 137 / 2018 на ВКС, ГК, I г.о. Фактът,
че апартаментът е придобит от ответниците и веднага след сделката е предоставен
на младото семейство за ползване, достатъчно красноречиво говори, че волята на
собствениците не е била да се лишат от собствеността в нечия полза. Мехмедови
са съзнавали това, поради което първоначално установената от тях фактическа
власт върху имота не е била с намерение да го своят. Те са съзнавали, че са в
него само поради благоволението на собствениците, породено от близките семейни
връзки.
Няма
твърдения и доказателства, че по време на ползването на имота бившето семейство
е променило първоначално установеното отношение към него в посока своенето му и
е манифестирала тази промяна спрямо собствениците, поради което не намира
приложение т. 2 на ПП-6-74.
Няма
твърдения и доказателства, че собствениците са отстъпили на младите ползването
на апартамента по договор за заем за послужване, в който случай те биха били
държатели на имота и отношенията им щяха да се уредят по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.
Настаняването
на младото семейство в процесния апартамент и извършването на подобрения в него
със знанието и без противопоставянето на собствениците представляват т.нар.
търпими действия. В Решение № 486 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 493 / 2012
г., I г.о.
е разгледан въпросът какво представляват търпимите действия. Това са фактически
състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат
от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като
търпими, т.к. почиват на близки приятелски или други лични отношения. Такива
действия не представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС.
Отношенията
между ищеца и ответниците следва да се уредят по общия състав на
неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД. Погасителната давност за
вземанията по него е пет години. Силистренският окръжен съд счита, че началният
момент, от който започва да се брои погасителната давност за вземания, породени
от търпими действия, следва да е онзи, в който собственикът е изразил воля за
прекъсването им, т.е. от появата на нетърпимостта. В случая това е фактическата
раздяла на младите съпрузи – от декември 2017 г., и същата не е изтекла към
датата на завеждане на иска. Не може, не е справедливо да се поставят на равни
нога държателят по договор за наем или заем за послужване и търпимият
ползвател, по отношение на давността за вземането им за подобрения в чужд имот,
в каквато насока е съдебната практика: че вземането и в двата случая е
изискуемо от момента на извършването на подобренията и оттогава тече давността.
Фактическото състояние, при което материално осигурените родители на единия или
другия съпруг подпомагат със собствено жилище младото семейство, е твърде
обичайна и характерна за семейните отношения в страната. Неморално би било, а и
никой не предполага, че докато младите са заедно, било то със или без брак,
единият от съпрузите ще отправя облигационни претенции към родителите на другия
за подобренията, които е направил, при положение че с тяхното благоволение е
осигурено семейното жилище. Другояче стоят нещата при договорните отношения,
които може, но по-често не са натоварени със семейни, морални и емоционални
фактори и затова при тях правилно е прието, че вземането става изискуемо от
извършването на подобренията.
Дори
обаче да се приеме, че вземането на ищеца по чл. 59 от ЗЗД е станало изискуемо
с извършването на подобренията, то предвид приетото от съда, че ремонтните
дейности са продължили след 21.01.2014 г., резултатът би бил същият – искът не
е погасен по давност.
Размерът
на претенцията следва да се определи според по-малкото от двете: реално
направените разходи (обедняването на ищеца) или увеличената стойност на имота
(обогатяването на ответниците).
Както
по-горе прие съдът доказателствата по делото не са достатъчни да се определи
какви средства е вложило семейство Мехмедови в ремонта на апартамента, тъй като
част от него е извършен с личен труд на ищеца, който не е остойностен. Не дава
отговор и вещото лице, което в приложение 2 от експертното си заключение не е
включил климатика, а труда и материалите ги е оценил общо, без да е остойностен
труда, който само ищецът е положил. Съдът намира, че последното е невъзможно да
се установи, тъй като вещото лице трябва да стъпи на някакви данни какво точно
е извършил ищецът, но доказателства за такава конкретика липсват по делото, а и
не са поискани да бъдат събрани. Това е причината съдът да не назначи служебно
допълнителна експертиза по този въпрос и въпреки че страните са приели
експертното заключение без възражения, въззивният съд намира, че не следва да
ползва т. 2.2 от него.
В
същото време увеличената стойност на имота, отразена в т. 3.2 от експертизата,
няма пречка да бъде приета от въззивния съд, поради което и на основание чл.
162 от ГПК запълва липсата на доказателства за реалния размер
на вложените средства за подобренията, като приема, че той е равен на
увеличената стойност на апартамента.
Ищецът
има правото на половината от 8 370 лв, тъй като средствата, които са вложени за
подобренията, са били семейни и меродавният момент за ликвидиране на
облигационните отношения следва да е фактическата раздяла на съпрузите. Тогава
е възникнала нетърпимостта към фактическото състояние, на основата на което са
извършени подобренията, и оттогава вземането на ищеца става изискуемо.
Неоснователно е възражението на ответниците, че твърдението за семейния
характер на средствата е останало недоказано. Напротив, самите те казват в
отговора на исковата молба, че са давали парите на ръка на дъщеря им или зет им
и че през целия им съвместен живот са ги подпомагали финансово. Като се има
предвид че става въпрос за отношения между най-близки родственици по права
линия (с дъщерята) и по сватовство (със зетя), съдът приема, че това
подпомагане е било donandi causa. Следователно става въпрос за
предаване на пари по договор за дарение – чл. 225, ал. 2 от ЗЗД. С този договор
дарителите са отстъпили веднага и безвъзмездно паричните суми на дарените,
които са ги приели, по всяка вероятност с благодарност. С това приемане на
даренията патримониумът на младото семейство се е увеличавал. Тези средства са
преставали да бъдат на ответниците и са се превръщали в семейни средства на
дъщерята и зетя, с които последните са задоволявали нуждите си. Една от които е
да подобрят условията в семейното жилище. Не се твърди, нито доказва, че
ответниците са давали парите на друго основание, изключващо дарственото
намерение. Даренията,
направени във връзка или по време на брака между свидетелката
Мехмедова и ищеца, стават техни
семейни средства, независимо
на кого от двамата съпрузи ответниците са предавали парите. Този извод следва
от чл. 55 от Семейния кодекс, който регламентира правото на дарителите в такива
случаи да отменят дарението, за което обаче е необходимо нарочно искане в този
смисъл, което в настоящото дело не е направено: нито под формата на насрещен
иск, нито като възражение за прихващане.
Неоснователно
е оплакването на въззивниците за порок в доклада на първоинстанционния съд,
приет от двете страни без възражения. Това оплакване е бланкетно. Не се сочи
какво от онова което е прието в доклада е било недостатъчно и затова не е
изпълнил функциите си. Оттам насетне няма как да се направи връзка, дори по
подразбиране, между твърдения порок и фактическите изводи на първата инстанция,
за да се прецени дали е оказал влияние при формирането им от решаващия съд.
Освен това липсват конкретни искания за събиране на доказателства, вън от тези
които въззивният съд може да събере служебно. В тази връзка т. 2 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т.д. № 1 / 2013 г. на ВКС, ОСГТК не намира приложение, тъй
като оплакването във връзка с доклада на първата инстанция е необосновано.
Решението
на районния съд се явява правилно, макар и по други съображения, до размера от
4 185 лева. За разликата над тази сума осъдителното решение следва да се
отмени, а искът да се отхвърли.
Воден
от стремежа решението да е ясно за страните и по отношение на разноските,
въззивният съд намира за необходимо да отмени обжалвания акт в частта за
разноските изцяло и да постанови ново в следния смисъл:
Ищецът
е направил пред първата инстанция разноски за представителство от адвокат 1 000
лева, държавна такса за завеждане на иска 355,26 лева и 250 лева за експертиза,
или общо 1 605,26 лева. Депозитът от 45 лева за призоваването на свидетели
подлежи на връщане от районния съд, след като бъде сезиран с такава молба, тъй
като няма данни по делото заплатеният в първоинстанционното производство
депозит да е бил изразходван от съда. Заявление на призованите свидетели за
упражняването на правото им по чл. 168 ГПК за възнаграждение и разноски във
връзка с явяването им в съда, не е било извършено до края на съответното
съдебно заседание, както изисква цитираната разпоредба. Ответниците са
направили разноски за адвокат в размер на 780 лева. Всяка от страните отговаря
пред другата за сторените от нея разноски съобразно уважената и отхвърлената
част от иска, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. При уважени 4 185 лв от
поискани 8 881,50 лв, ищецът има право на 756,40 лв. При отхвърлени
4 696,50 лв от поискани
8 881,50 лв, ответниците имат право на 412,46 лв за разноски пред
първата инстанция.
Първоинстанционното
решение е обжалвано само в осъдителната част, което означава, че въззивният
материален интерес е 4 855 лв. Обжалването е било успешно за 670 лв.
Пред
окръжния съд ответниците са направили разноски за държавна такса в размер на
97,10 лв и 570 лв за адвокатски хонорар, който определен на минимума (569,85
лв) по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което не следва да се уважава възражението за
прекомерност. Въззиваемият дължи 92,06 лева на другата страна за сторените от
нея разноски във въззивното производство. Самият той е направил разходи за
адвокат в размер на 900 лева, като претенцията му следва да се намали, предвид
възражението за прекомерност, на 570 лева, от което следва че има право на
491,34 лева, дължими от въззивниците.
Цената
на иска е 8 881, 50 лв, което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК прави
решението на въззивната инстанция обжалваемо по касационен ред. Без значение е,
че въззивния обжалваем интерес е под 5 000 лева, както и че претенцията от
8 881,50 недопустимо е била изменена по реда на чл. 214 от ГПК в
последното съдебно заседание пред районния съд.
Водим от гореизложеното, Силистренският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 182 / 16.10.2019 г. по гр.д.№ 31 / 2019 г.
на Дуловския районен съд В ЧАСТТА, с която Г.М.А. с ЕГН ********** и З.И.А. с
ЕГН ********** са осъдени да платят на Е.Н.М. с ЕГН ********** сумата от 670,00
лева (шестстотин и седемдесет лева), представляваща разликата над 4 185,00
лева до присъдените 4 855,00 лева, като вместо него
ОТХВЪРЛЯ иска на Е.Н.М. с ЕГН ********** за сумата от 670,00
лева (шестстотин и седемдесет лева), представляваща разликата над 4 185,00
лева до присъдените от Дуловския районен съд 4 855,00 лева и
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в останалата му
осъдителна част.
В отхвърлителната част, за разликата над 4 855,00 лева
до 8 881,50 лева, първоинстанционното решене е влязло в сила поради
необжалването му.
ОТМЕНЯ обжалваното решение в частта за разноските и вместо
него
ОСЪЖДА Г.М.А. с ЕГН ********** и З.И.А. с
ЕГН ********** да платят на Е.Н.М. с ЕГН ********** общо сумата в размер на
1247,74 лева (хиляда двеста четиридесет и седем лева и седемдесет и четири
стотинки) за сторените от него разноски по гр.д.№ 31 / 2019 г. на ДлРС (756,40
лв) и в.гр.д.№ 10 / 2020 на СсРС (491,34 лв).
ОСЪЖДА Е.Н.М. с ЕГН ********** да плати на Г.М.А. с ЕГН **********
и З.И.А. с ЕГН ********** общо сумата в размер на 504,52 лева (петстотин и
четири лева и петдесет и две стотинки) за сторените от тях разноски по гр.д.№
31 / 2019 г. на ДлРС (412,46 лв) и в.гр.д.№ 10 / 2020 на СсРС (92,06 лв).
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.