№ 92846
гр. София, 12.06.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Н. СТОЙКОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Частно гражданско
дело № 20251110118224 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.
Образувано е по заявление вх. № 110269/28.03.2025 г. на „***“ ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. И. П., за следните вземания: 1./ сумата 200
лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********/*** г.,
ведно със законна лихва от 28.03.2025 г. до изплащане на вземането, 2./ сумата 17,44 лв.,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от 10.04.2018 г. до
10.07.2018 г., 3./ сумата 131,40 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги, дължимо до 10.07.2018 г., 4/ сумата 30 лв., представляваща
неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на
25.04.2018 г., 5./ сумата 100 лв., представляваща неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане
на вноска по договора за кредит, начислени на 19.06.2018 г., 6./ сумата 9,32 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 11.04.2018 г. до 10.07.2018 г., 7./ сумата 244,76
лв., представляваща законна лихва за период от 10.07.2018 г. до 27.03.2025 г.
Съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 200 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********/*** г., ведно
със законна лихва от 28.03.2025 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер,
пропорционален на уважената част от заявлението.
Съдът намира, че следва да откаже издаването на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК за останалите заявени суми, по следните съображения:
Разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК задължават съда да откаже издаване на
заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона и с добрите нрави, както
и когато то се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това. Задължението на съда да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е предвидено и в чл.7,
ал. 3 ГПК.
От друга страна, с практиката Съда на Европейския съюз е разяснено задължението
за служебна преценка за неравноправност на договорни клаузи, когато са налице фактически
данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08), така и от ТР 1/2020г. на ОСГТК на
ВКС. Ето защо и такава преценка следва да бъде извършена от заповедния съд в случая.
1
Процесният договор за потребителски кредит е сключен на *** г., като породените от
него отношения се регулират от специалните правила на Закона за потребителския кредит
(ЗПК), в сила от 12.05.2010 г.
Съгласно приложимия закон и при анализ на представените доказателства съдът
намира, че заявлението в посочените части следва да бъде отхвърлено, тъй като е налице
обоснова вероятност процесният договор да е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е от тях според
императивната норма на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски
кредит.
В случая, договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 41,17 %,
общата сума, дължима от потребителя по кредита, изчислена към момента на сключване на
договора, посочен е и годишният процент на разходите – 49,88 %. Изготвен е и погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата
норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания.
В случая, в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
49,88 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същият обаче не отразява действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – разходите за пакета
допълнителни услуги, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ с всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите,
2
които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно разясненията, дадени
от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира
неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при
законово установената граница. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен и на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Нещо повече – с решение по дело С-714/22 г. СЕС дава
задължително за националните съдилища тълкувание относно на член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от
договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или
да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на
допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от
посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези
разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
При отчитането на възнаграждението за закупения пакет допълнителни услуги като
несъмнен разход по кредита за потребителя, действителният ГПР би бил значително
завишен, ерго същият с положителност не е взет предвид от кредитора при посочване на
същия в договора с размер 49,88 %. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките, съдържащи се в договора и ОУ, макар формално
процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Характерът на вземането за
допълнителните услуги представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставения паричен ресурс, с оглед което и цената на тези допълнителни услуги
предполага включването й в ГПР.
Липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и практиката на СЕС,
цитирана и по-напред в решението.
По тези съображения съдът е издал заповед за изпълнение само за претендираната
главница, като потребителят не дължи лихва или други разходи по кредита. В останалата
част заявлението следва да бъде отхвърлено. В този смисъл е и актуалната съдебна практика
на СГС, постановена по частни жалби, подадени от заявителя (напр. Определение №
16722/23.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 12078/2024 г., Определение № 16726/23.10.2024 г. по
в.ч.гр.д. № 11624/2024 г., Определение № 17624/04.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 11744/2024 г.,
3
Определение № 17652/05.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 11745/2024 г., Определение №
18237/13.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 12008/2024 г., Определение № 18236/13.11.2024 г. по ч.гр.д.
№ 12086/2024 г., Определение № 4007/27.02.2025 г. по в.гр.д. № 2045/2025 г., Определение №
3990/27.02.2025 г. по в.ч.гр.д. № 2021/2025 г., Определение № 4362/05.03.2025 г. по в.ч.гр.д.
№ 1497/2025 г. и др.).
Разноските за заповедното производство следва да бъдат редуцирани съобразно
съотношението между отхвърлената и уважената част от заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, т. е. съдът следва да отхвърли искането за сумата над 6,82 лв. до сумата от 25
лв. за държавна такса и за сумата над 13,64 лв. до сумата от 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение /определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК/, както и за сумата от 80 лв.
– за подготовка на документи, тъй като за тази дейност не се дължи допълнително
възнаграждение над присъденото юрисконсултско такова.
По изложените съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 110269/28.03.2025 г. на „***“ ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. И. П., ЕГН **********, в ЧАСТТА за
сумата 17,44 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от
10.04.2018 г. до 10.07.2018 г.; сумата 131,40 лв., представляваща неплатено възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги, дължимо до 10.07.2018 г.; сумата 30 лв.,
представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
начислени на 25.04.2018 г.; сумата 100 лв., представляваща неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане
на вноска по договора за кредит, начислени на 19.06.2018 г.; сумата 9,32 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 11.04.2018 г. до 10.07.2018 г.; сумата 244,76 лв.,
представляваща законна лихва за период от 10.07.2018 г. до 27.03.2025 г., както и за сумата
над 6,82 лв. до пълния дължим размер от 25 лв. за платена държавна такса и за сумата над
13,64 лв. до пълния размер от 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение, както и за сумата от
80 лв. – за подготовка на документи.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4