Р Е Ш
Е Н И Е
№........
гр. Ловеч, 31.01.2023 г.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ЛОВЕЧ в публично заседание на дванадесети
юли две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ ВЪЛКОВ
при секретаря Антоанета Александрова
и с участието на прокурора Кирил Петров, като разгледа докладваното от съдия
Вълков адм. дело № 331/2020 г., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по реда на чл. 203, ал.1 от
Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 284 и
сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража (ЗИНЗС).
Административното дело е образувано по искова молба от
С.Р.Р., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗОЗТ „Атлант“ гр. Троян против Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ (ГДИН) гр. София, бул. „Столетов“ № 21 в качеството на
възложител на дейността на ОЗ-Ловеч за нанесените му имуществени и
неимуществени вреди в периода от месец май 2018 г. до месец юни 2020 г. чрез
незаконосъобразно принудително изпълнение върху несеквестируемо възнаграждение
за труд.
Искането на Р. е да бъде осъдена ГДИН София да му
заплати обезщетение за нанесени имуществени вреди в размер на 1400 лв.
представляващи удръжки от полагащото му се възнаграждение за труд, както и
сумата от 1000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от
месец май 2018 г. до месец юни 2020 г., ведно със законната лихва върху общата присъдена сума.
Твърди
се в исковата молба, че незаконосъобразно администрацията на Затвора Ловеч му
удържа ежемесечно суми от възнаграждението му за труд въз основа на запорни
съобщения, като изпълнението е насочено срещу несеквестируем доход.
Претендираните имуществени вреди представляват незаконосъобразно удържаните
суми по запорните съобщения, а неимуществените представляват изпитани
неудобства и емоционални негативи в резултат на лишаването от тази част от
изработеното полагаща му се по силата на закон и защитена от закон, на която
разчитал за поддържане на общо прието ниво на лична хигиена.
Постъпил е писмен отговор от ГДИН, в който е изразено становище, че
искът е допустим, но е неоснователен и недоказан.
В съдебно заседание ищецът не се явява, представлява
се от упълномощен адвокат, който поддържа исковата молба. Претендира присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2
от Закона за адвокатурата.
Ответникът по делото – ГДИН гр. София, редовно
призован - не се явява и не се представлява в съдебно заседание. Представил е писмена защита и допълнение към същата. Счита, че предявения иск е недопустим, защото
е предявен срещу ненадлежен ответник. Алтернативно
посочва, че ако се приеме за допустим, искът е неоснователен и недоказан.
Посочва, че не е осъществен фактическият състав на отговорността по чл.1, ал.1,
от ЗОДОВ, а именно не са настъпили вреди за ищеца, които да са пряка последица
от незаконосъобразен акт, незаконосъобразно действие и бездействие на
длъжностни лица от Затвора Ловеч. Счита, че няма незаконосъобразно действие на
администрацията на затвора, а напротив удържането на суми по приложените
запорни съобщения е в изпълнение на произтичащо от закона задължение.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 300 лева.
Представителят на Окръжна прокуратура Ловеч дава
мотивирано заключение за основателност на иска. Намира, че неправилно затворът
Ловеч е започнал да изпълнява запорните съобщения на съдебните изпълнители,
като не се е съобразил с изискването за несеквестеруемост на трудовото
възнаграждение, което според последната актуална практика на Върховния
административен съд е до размера на минималната работна заплата, независимо от
основанието, мястото и реда на получаване на трудовото възнаграждение. Посочва,
че ищецът е претърпял имуществени щети в размер на претендираната сума, поради
което предявения иск следва да се уважи. Относно неимуществените щети, счита,
че иска е неоснователен, тъй като според ЗИНЗС на лишените от свобода са
осигурени всички необходими средства при пребиваването им в мястото за лишаване
от свобода, храна, облекло и други средства.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
На 04.11.2019 г. в Затвора
Ловеч е постъпило запорно съобщение по изп.дело №20198960400422/2019 г. на
Частен съдебен изпълнител И.Ц. *** действие Окръжен съд Велико Търново,
образувано по молба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, ЕИК ********* гр. София и въз основа
на изпълнителен лист, издаден на 07.05.2015 г. по гражданско дело № 221/2015 г.
на Районен съд Горна Оряховица срещу С.Р.Р.. По изпълнителното
дело Р. дължи следните суми: 741.23 лева – главница, ведно със законната лихва
върху главницата считано от 09.02.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението; 55 лева – присъдени разноски, както и разноски по изпълнителното
дело в т.ч. таксата по т.26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за
частните съдебни изпълнители в размер на 672.16 лева. Присъединен взискател по изпълнителното
дело е Национална агенция по приходите за сумата от 5600 лв. Със запорното съобщение е наложен запор
върху вземането за трудово възнаграждение, на всички бъдещи вземания изплащани
от администрацията в затвора в Ловеч, МП, ГДИН, както и на всички записи, които
получава С.Р.Р..
От представената от Затвора
Ловеч справка с рег. № 5917/02.11.2020 г. относно трудовото възнаграждение и
удържани суми за исковия период на лишения от свобода С.Р.Р. се установява следното:
за 2018г. –
м. май нетно трудово възнаграждение 134,17 лв., запор 89 лв.; м. юни нетно
трудово възнаграждение 183,60 лв., запор 122 лв.; м. юли нетно трудово
възнаграждение 183,60 лв., запор 122 лв.; м. август нетно трудово възнаграждение
183,60 лв., запор 122 лв.; месец септември нетно трудово възнаграждение 183,60
лв., запор 122 лв.; месец октомври нетно трудово възнаграждение 183,60 лв.,
запор 122 лв.; месец ноември нетно трудово възнаграждение 169,48 лв., запор 112
лв.; месец декември нетно трудово възнаграждение 183,60 лв., запор 122 лв.
за
2019г. – м. януари нетно трудово възнаграждение 201,60 лв., запор 120 лв.; м.
февруари нетно трудово възнаграждение 201,60 лв., запор 120 лв.; м. март нетно трудово
възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. април нетно трудово възнаграждение
201,60 лв., запор няма; м. май нетно трудово възнаграждение 201,60 лв., запор
няма; м. юни нетно трудово възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. юли нетно
трудово възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. август нетно трудово
възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. септември нетно трудово
възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. октомври нетно трудово възнаграждение
93,04 лв., запор 60 лв.; м. ноември нетно трудово възнаграждение 178,33 лв.,
запор 110 лв.; м. декември не работи.
за
2020г. – м. януари не работи; м. февруари не работи; м. март не работи; м април
не работи; м. май нетно трудово възнаграждение 76,01 лв., запор 50 лв.; м. юни
нетно трудово възнаграждение 219,60 лв., запор 140 лв.
В
хода на съдебното дирене е изискана служебна справка от ЧСИ И.Ц. *** действие
Окръжен съд Велико Търново за това обжалвани ли са нейните действия по налагане
на запор върху вземането на трудово възнаграждение на всички бъдещи вземания
изплащани от администрацията на Затвора Ловеч, МП, ГДИН, както и всички записи,
които е получавал С.Р.Р. и какъв е резултата, ако е извършено обжалване, както
е изискана и информация от ЧСИ изпратен ли е отговор в указания едноседмичен
срок от връчване на запорното съобщение от Затвора Ловеч по поставените
въпроси: признавали за основателно вземането, върху което се налага запора и
готови ли са да го платят; има ли претенции от други лица върху същото вземане;
наложен ли е запор по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви
претенции; ще превежда ли суми дължими на длъжника, както и размера на
длъжника.
С
писмо с вх. № 832/09.03.2021 г. от ЧСИ И.Ц. е получен отговор относно изисканата
справка и информация, от което е видно, че действията по налагане на запор на
вземанията на С.Р.Р. *** не са обжалвани. От Затвора Ловеч не е върнат отговор
на запорното съобщение, но своевременно след връчването му по делото са
изплащани суми в изпълнение на запора.
В
хода на съдебното дирене е установено, че запорното съобщение от ЧСИ по изп.дело
№20198960400422/2019 г. е получено в Затвора Ловеч на 04.11.2019 г., а
удръжките на жалбоподателя започват от месец май 2018 г., което е повече от
една година преди в затвора да е получено запорното съобщение, вследствие на
което е изискана справка от ответника относно обстоятелството въз основа на
какво са правени удръжки на ищеца за периода месец май 2018 г. до октомври 2019
г.
С
писмо с вх. № 1022/23.03.2021 г. на Началника на Затвора Ловеч е уведомен съда,
че е извършена проверка в регистъра на запорните съобщения в затвора в гр.
Ловеч относно това на какво основание са правени удръжки върху трудовото
възнаграждение на ищеца за периода от месец май 2018 г. до месец юни 2020 г. От извършената проверка е установено, че удръжки върху трудовото възнаграждение на
ищеца за периода от м. май 2018 г. до м. юни 2020 г. в размерите посочени в
справка с рег. № 5917/02.11.2020 г. са правени по изпълнително дело № 144/2017
г. на Държавен съдебен изпълнител (ДСИ)
при Районен съд Горна Оряховица, по изпълнително дело № 37/2017 г. на ДСИ при
РС Горна Оряховица и по изпълнително дело № 422/2019 г. на ЧСИ с район на
действие ОС Велико Търново.
Изискана
е писмена информация от ДСИ при РС Горна
Оряховица относно обстоятелството дали запорните съобщения по изпълнително дело
№ 144/2017 г. и по изпълнително дело № 37/2017 г. са получени от Затвора Ловеч,
обжалвани ли са същите и какви суми за превеждани от Затвора Ловеч по тях.
С
писмо с вх. № 2086/22.06.2021 г. от ДСИ М.А. при РС Горна Оряховица е получена
информация относно изп. дело № 20174120400037 и присъединено към него изп. дело
№ 20174120400144 по описа на съдебно-изпълнителна служба при РС Горна Оряховица
с длъжник С.Р.Р., от което се установява, че запорните съобщения по двете
изпълнителни дела са получени от Затвора гр. Ловеч и същите не са обжалвани.
Длъжникът е уведомен за наложения запор върху възнаграждението му получено от
Затвора Ловеч и не го е обжалвал.
По
изпълнително дело 20174120400037 са постъпили следните суми: с платежно
нареждане от 28.06.2018 г. е постъпила сума в размер на 44 лв.; с платежно
нареждане от 17.07.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.; с платежно
нареждане от 16.08.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.; с платежно
нареждане от 14.09.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.
По
изпълнително дело № 20174120400144 са постъпили следните суми: с платежно
нареждане от 28.06.2018 г. е постъпила сума в размер на 45 лв.; с платежно
нареждане от 17.07.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.; с платежно
нареждане от 16.08.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.; с платежно
нареждане от 14.09.2018 г. е постъпила сума в размер на 61 лв.; с платежно
нареждане от 16.10.2018 г. е постъпила сума в размер на 122 лв.; с платежно
нареждане от 28.11.2018 г. е постъпила сума в размер на 122 лв.; с платежно
нареждане от 19.12.2018 г. е постъпила сума в размер на 112 лв.; с платежно
нареждане от 17.01.2019 г. е постъпила сума в размер на 122 лв.; с платежно
нареждане от 26.02.2019 г. е постъпила сума в размер на 120 лева.; с платежно
нареждане от 28.03.2019 г. е постъпила сума в размер на 120 лв.
По
изпълнителното дело има изготвени три разпределения на постъпилите суми, за
които длъжникът е бил уведомен и същите не са обжалвани по него.
По делото няма данни ищецът да е обжалвал наложените
му запори. Няма и твърдения от него в този смисъл.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Предявеният в
производството осъдителен иск е с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Съгласно цитираната разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от същия закон, като
тази отговорност се реализира по реда на чл.203 и сл. от АПК.
В конкретния случай ищецът
твърди нанесени му имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни
действия на ГДИН и като ответник се сочи именно Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“. Съгласно чл.205 от АПК искът по чл.203, ал.1 от АПК се предявява
срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразни
действия и бездействия са причинени вредите. ГДИН е самостоятелно юридическо
лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода, като в случая мястото на твърдяното
увреждане и адреса на увредения са в ЗО „Атлант” към Затвора Ловеч – в района
на компетентност на Административен съд Ловеч. Доколкото предявеният иск се
обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия при или по повод
изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност
от служители в ГДИН, следва да се приеме, че са налице специфичните
предпоставки по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, обуславящи допустимостта на настоящия
иск. С оглед изложеното следва иска да се прецени по същество.
Материалноправните
основания за възникване на правото на обезщетение за ищеца са следните: да е
налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган
или длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна
дейност; на ищеца да е причинена имуществена или неимуществена вреда; тази
вреда да е пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт, действие
или бездействие.
С оглед събраните по делото
доказателства съдът намира, че в случая тези предпоставки не са налице. Така
предявения иск съдът счита за неоснователен и недоказан по следните
съображения:
В чл.3, ал.1 от ЗИНЗС е
регламентирано, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2
на последния член е посочено, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия
за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3.
Докато за неимуществените
вреди е въведена законовата презумпция, че настъпването им се предполага до
доказване на противното (чл.284, ал.5 от ЗИНЗС), то доказването на
имуществените вреди и на фактическите основания, причинили вредите е подчинено на изискванията на общия исков
процес и е в тежест на страната, която ги твърди – в случая на ищеца.
При анализа на събраните по
делото доказателства не се установяват незаконосъобразни действия и/или
бездействия на администрацията на затвора във връзка с наложените от съдебните
изпълнители запори върху трудовите възнаграждения на ищеца и изпълнението на
запорните съобщения.
По делото не е спорно, а и
се установява от събраните писмени доказателства, че паричните възнаграждения
за труд на лишения от свобода С.Р.Р. са запорирани частично въз основа на запорни
съобщения на ДСИ при РС Горна Оряховица по изп. дело №
20174120400037 и присъединено към него изп. дело № 20174120400144 и запорно съобщение изх.№
023975/31.10.2019г. на ЧСИ И.Ц. *** по изпълнително дело № 20198960400422/2019
при посочения от взискателите способ за изпълнение. Администрацията на Затвора
Ловеч е изпълнила задължението си, произтичащо от наложените от съдебните
изпълнители запори и по посочените способи. Тя няма задължение да проверява
дали избраният способ противоречи на забраните по ГПК за несеквестируемост.
Няма данни, нито твърдения, че длъжникът се е възползвал от процесуалната
възможност да предложи изпълнението да бъде насочено към друга вещ или вземане.
В случая с исковата молба С.Р. твърди, че по образувани
срещу него изпълнителни дела и наложен запор върху получаваните от него
ежемесечно парични средства се удържат суми в размер, който неправилно и
незаконосъобразно е по-голям от определените със закон такива. В качеството си
на длъжник по цитираните изпълнителни дела с исковата молба се претендира
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от насоченото
спрямо него изпълнение върху получаваните от него ежемесечно парични средства –
възнаграждение за труд.
Така поисканата от С.Р. защита в настоящото
производство не е срещу фактически, а срещу правни действия, предприети в
рамките на образуваните изпълнителни дела срещу него, извършени в изпълнение на
издадените от съответните съдебни изпълнители актове.
Длъжникът може да обжалва
насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, но
в този случай жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до окръжния съд по
мястото на изпълнението. Налице е строго регламентиран процесуален ред за
оспорване на действия на съдебния изпълнител, като обстоятелството дали се
касае за секвестируемо или несеквестируемо имущество се разглежда в
производство пред окръжния съд. Поради това в настоящото производство
установяването дали доходът, който постъпва в личната партида на лишения от
свобода, има характер на несеквестируем доход е недопустимо.
Предвид така наложения
запор върху възнагражденията за положен труд на лишения от свобода Р. затворническата
администрация е трето задължено лице, което ако извърши плащане на длъжника
въпреки полученото запорно съобщение, взискателят и присъединените кредитори
разполагат с процесуална възможност да искат от него (третото задължено лице)
направеното плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност както на
третото задължено лице, така и на лицата от органите му на управление – чл.452,
ал.3 от ГПК, като нововъзникналите права на взискателя се реализират в рамките
на същото изпълнително производство, в което не е изпълнен запорът. Следователно
в случай, че администрацията на Затвора Ловеч, въпреки получените запорни
съобщения от съдебните изпълнители и при липса на данни за отмяна или изменение
на същите, извърши плащане към длъжника от начислените му трудови
възнаграждения, би се поставила в положение на солидарно отговорна страна по
това правоотношение, което най-малко представлява нарушение на счетоводните
политики за управление на бюджетни средства.
Твърдяните действия на затворническата
администрация не могат да се квалифицират като фактически действия и/или
бездействия. Те се основават на подлежащ на изпълнение акт на съдебния
изпълнител – наложен запор, който е годно изпълнително основание и няма данни
същият да е отменен. В исковата си молба Р. не твърди длъжностни лица
от затворническата администрация фактически да са му вземали от парите и то с
цел да го унижат, изтезават и т. н., нито твърди да е сигнализирал за такива
случаи и администрацията на затвора да е бездействала, и да не е предприела
фактически действия за преустановяването им. Ищецът не твърди такива фактически
действия и бездействия, нито се иска защита по отношение на такива фактически
действия и бездействия, а претендира проверка за законосъобразност на правни
действия по изпълнителни производства, за които е приложим реда по ГПК и няма
как да бъдат установено в настоящото производство.
Освен това при изпълнение
на разпоредените от съдебните изпълнители правни действия, затворническата
администрация не действа като орган по изпълнение на наказанията, а като трето
задължено лице.
С оглед изложеното
извънсъдебният контрол по настоящото дело включва определяне на размера на
секвестируемата, респективно несеквестируемата част по отношение на
получаваното от ищеца трудово възнаграждение.
Обхватът на тази съдебна
проверка е само обстоятелството дали от оставащата част, която се полага на
лишения от свобода след приспадане на данъците, са удържани суми по валидно
изпълнително основание и в изпълнение на изискването на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС.
Това условие е било изпълнено от затворническата администрация с оглед на
представената по делото справка, която не се оспорва от С.Р.. Установено е по
настоящото дело, че удръжките не надвишават 2/3 от полагащото се възнаграждение
и е спазена специалната норма на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС.
Следва да се има предвид,
че издръжката на лишените от свобода е за сметка на държавния бюджет, видно от
разпоредбите на ЗИНЗС и Правилника за прилагането му, т.е. разходите за храна,
облекло, отопление, осветление, медицинско обслужване са за сметка на
българските данъкоплатци и твърдението на ищеца, че оставащата след удръжките
сума е недостатъчна за посрещане на лични нужди е неоснователно. Освен това
получаването на възнаграждение за положен труд в затвора е правна възможност, а
не гарантирано от закона право. Целта на полагането на труд от лишените от
свобода по ЗИНЗС, който се явява специален закон спрямо КТ, не е престация на
труд срещу съответно трудово възнаграждение, каквато е същността на трудовото
правоотношение по КТ. По специалния закон ЗИНЗС, както и ППЗИНЗС, водеща е
ролята на превъзпитателната цел на труда по отношение на изтърпяващите
наказание „лишаване от свобода”.
Правото на подходяща работа по време на
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” не е задължително обвързано
със заплащане и трудът може да бъде доброволен и неплатен, както и такъв по
поддържане на реда и хигиената в мястото на лишаване от свобода. Правната
последица за лишения от свобода при полагане и на доброволен, и на платен труд
е една и съща – зачитането на работни дни с оглед намаляване размера на
наказанието „лишаване от свобода” (чл.41, ал.3 от НК).
В случая е налице годно
изпълнително основание и дължимите суми не се оспорват от С.Р.. Удържането на суми по
изпълнителните дела срещу Р. е извършено от администрацията на Затвора Ловеч
при правилно приложение на закона, поради което тези действия не могат да се
приемат за нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС. От събраните по делото
доказателства не се установи наличие на други фактически действия на органите
по изпълнение на наказанията и длъжностни лица в затвора Ловеч, които да са в
нарушение на забраната по чл.3.
При разглеждане на случаи
от категорията на настоящия, съобразно разпоредбите на ЗИНЗС съдът трябва да
вземе предвид не само обстоятелството дали действието е законосъобразно по
българския закон, но и по ЕКЗПЧОС, като липсата на конкретно законово
задължение на органа по изпълнение на наказанията или длъжностните лица да
извършат дадено действие не възпрепятства съда да им нареди да вземат мерки за
поправяне на положението, увреждащо лишения от свобода.
Съгласно чл.3 от ЕКЗПЧОС,
никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отношение или наказание, като с този текст кореспондира разпоредбата на чл.3,
ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която „осъдените и задържаните под стража не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение”.
Според практиката на ЕСПЧ „унизително отношение” е това, което предизвиква у
жертвата чувство на страх, безпокойство и малоценност, способно да я оскърби,
унижи или да сломи нейната физическа или морална съпротива. Приема се, че
„унизително” е всяко отношение, приложено в продължение на часове и причинило
ако не истински увреждания, то най-малкото остри физически и морални страдания
(Решение от 03.04.2001г. на ЕСПЧ, К. срещу Великобритания). За да може да бъде
окачествено отношението като „унизително”, причиненото страдание или унижение
трябва във всеки случай да надхвърля неизбежното страдание или унижение,
съпътстващи дадена форма на законосъобразно третиране (Решение от 07.04.2010г.
на ЕСПЧ).
От посочените примери се
установява, че по отношение на лишените от свобода отношението се счита за
„унизително” по смисъла на чл.3, когато унижава или опозорява лице чрез
показване на неуважение или принизяване на неговото човешко достойнство или
когато поражда чувство на страх, безпокойство или малоценност, способно да
пречупи лицето психически и физически. За да може да бъде окачествено
отношението като „унизително”, причиненото страдание или унижение трябва във
всеки случай да надхвърля неизбежното страдание или унижение, съпътстващи
дадена форма на законосъобразно третиране.
Изпълнението на наказанието
спрямо лишените от свобода като форма на законосъобразно третиране е насочено
към постигане на неговите цели чрез осигуряване на условия за поддържане на
физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и
достойнството им (чл.2, т.3 от ЗИНЗС). ЗИНЗС предоставя на осъдените редица
права, за да осигури нормалното им пребиваване в пенитенциарните заведения.
Правото да се получат определени вещи е гарантирано от разпоредбата на чл.84,
ал.2, т.3 от ЗИНЗС, в която е посочено, че лишените от свобода имат право на
самостоятелно легло и спални принадлежности, като с ПМС № 321/2009г. е приета и
Наредба за определяне на стандарти за годишна бюджетна издръжка за един лишен
от свобода. Съобразно чл.4, ал.1, т.3 от тази наредба, стандартът за годишната
бюджетна издръжка за един лишен от свобода включва осигуряването и на
санитарно-хигиенни материали. С разпоредбата на чл.90, ал.4 от ЗИЗНС е
установено право за тези лишени от свобода, които нямат средства, разходите за
кореспонденция да са за сметка на мястото за лишаване от свобода. За да
възникне обаче това задължение е следвало администрацията да бъде уведомена от Р., че същият не разполага
със собствени такива и че няма средства. Лишеният от свобода обаче не е
отправял такова искане до административния орган, видно от данните в делото.
От съдържанието на
посочените разпоредби се установява, че в разглеждания случай по отношение на
средствата за лична хигиена, от които Р. твърди, че е лишен от
възможност да си закупи поради наложения му запор, е налице задължение за
администрацията на Затвора Ловеч да ги осигури безплатно. Гарантираната от
закона възможност за ищеца да получи безвъзмездно посочените вещи изключва
каквато и да е форма на страдание или унижение при изпълнение на наложения
запор върху средствата по възнаграждението му за труд, тъй като по никакъв
начин не се застрашава физическото му или психическо съществуване, нито
възможността му да преживява нормално през останалия период на изтърпяване на
наказанието си, независимо, че е лишен от получаване на пълното си
възнаграждение за труд. Освен посоченото следва да се има предвид и
обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от законовите възможности да се
защити срещу наложения запор или да ограничи последиците му, включително чрез
възможността с изрична молба до съдебните изпълнители да посочи какъв е
размерът на сумата, която може месечно да превежда по образуваните изпълнителни
дела и свободно да разполага с останалата част от получените парични суми по
личната си партида.
Чл.3 от Конвенцията е израз
на една от най-основните ценности на демократичното общество. Той забранява в
абсолютен смисъл изтезанията, нечовешкото или унизителното отношение или
наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на потърпевшия. Докато
според принципа на пропорционалност допустимите отклонения от гарантираните
основни права и свободи следва да са в съответствие с правомерните нужди и
интереси, които са ги предизвикали и този принцип се прилага основно в
последните алинеи на текстовете, гарантиращи основните права според ЕКЗПЧОС,
като например чл.2, ал.2, чл.4, ал.3, чл.7, ал.2, чл.8, ал.2 и т. н., каквито
текстове към чл.3 липсват. Именно поради това не може да се говори и за
съразмерност, т.е. справедливо равновесие между интересите на обществото и
изискванията за защита на основни права на отделния човек. Посочените принципи
на пропорционалност и съразмерност са неотносими към чл.3 от Конвенцията, тъй
като тук се касае за фундаментална норма, забраняваща по безусловен начин
изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание.
В този смисъл съдът приема,
че исковата претенция е неоснователна и недоказана. От една страна не се
установява твърдяното от ищеца незаконосъобразно действие/бездействие на
служители на ответника по повод административна дейност, а от друга не се
установи да е нарушена нормата на чл.3 от ЗИНЗС, тъй като в исковия период
ищецът не е подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, в резултат от правените удръжки от възнаграждението му за труд по
запорните съобщения. Доколкото настоящото производство е исково, в тежест на
ищеца е да докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за
основателност на иска си по чл.284 от ЗИНЗС. След като не е осъществил главно и
пълно доказване на тези предпоставки за реализиране на отговорността на
администрацията, то последица от това е неоснователност на исковата молба и отхвърляне на предявения от него иск.
Искането на пълномощника на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно и следва
да се остави без уважение.
Производството по делото е
по специалния ред, регламентиран в чл.284 от ЗИНЗС. В ал.2 от същата разпоредба
не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка се явяват
специални по отношение на общите разпоредби на чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с
чл.144 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от С.Р.Р.
с ЕГН **********, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗОЗТ „Атлант“ гр.
Троян против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София за сумата от 2400
лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на 1400 лева и неимуществени вреди в
размер на 1000 лева, ведно със законната лихва, причинени от незаконно
принудително изпълнение върху доходите на ищеца от полагания труд за периода от
месец май 2018г. до месец юни 2020г.
Решението
може да бъде оспорено с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му по
реда на глава дванадесета от АПК пред тричленен състав на Административен съд
Ловеч.
Препис
от него да се изпрати на страните по делото и Окръжна прокуратура Ловеч.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: