Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 04.08.2022 година

          В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №11480 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – В.Т.Т., чрез назначен особен представител адв.К.Ж., срещу решение №179561 от 18.08.2020г., постановено по гр.дело №137/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, че ответникът - В.Т.Т. дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД, сумата от 352.92 лв., главница, стойността на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2017г., както и сумата от 63.60 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва върху горните суми от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 23.05.2018г.  до окончателното им плащане, за които суми е издадена на 04.06.2018г. заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №32453/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав; както и е осъден ответникът - В.Т.Т. да заплати на ищеца - "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 481.58 лв., представляваща сторени пред СРС съдебно-деловодни разноски в исковото производство, както и сумата от 57.79 лв., представляваща сторени пред СРС съдебно-деловодни разноски по ч.гр.д. №32453/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав. В жалбата се твърди, че обжалваното решение на СРС е недопустимо, алтернативно в случай, че съдът прецени, че исковото производство е допустимо се твърди, че постановеният съдебен акт в атакуваната част е неправилен и незаконосъобразен, постановен в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Твърди се, че в случая предявеният установителен иск по реда на чл.422 от ГПК е недопустим, тъй като не са били налице предвидените в нормата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК предпоставки за предявяването му. Поддържа се, че неправилно заповедният съд е приел, че длъжникът е уведомен за издадената заповед за изпълнение в заповедното производство при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Излага се, че залепеното уведомление по реда на чл.47, ал.1 от ГПК не е било оформено от връчителя съобразно изискванията на закона – не е удостоверено обстоятелството, че лицето не живее на адреса, поради което заповедният съд неправилно е приел, че издадената заповед за изпълнение се явява връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и с разпореждане е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. В тази връзка се твърди, че предявеният установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК се явява недопустим, поради което образуваното исково производство следва да се прекрати, а постановеното решение да се обезсили. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да прекрати производството по делото или алтернативно да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, депозира писмен отговор, в която се взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу В.Т.Т. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, ал.1, пр.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №32453/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав, въззиваемият -ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 23.05.2018г. и е постановена на 04.06.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.Т.Т. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. Предвид обстоятелството, че на длъжника - В.Т.Т. е връчена заповедта за изпълнение на парично задължение при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което заповедният съд на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указал на заявителя - „Т.С.” ЕАД в едномесечен срок да предяви иск за установяване на сумите, посочени в заповедта на изпълнение по чл.410 от ГПК.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.

          Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

          Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Противно на изложеното във въззивната жалба на ответника, въззивният съд намира, че предявените от ищеца установителни искове са допустими, налице са допълнителните процесуални предпоставки за надлежното им упражняване, предвидени в чл.422 ГПК – наличие на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника, която му е надлежно връчена при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Неоснователен е доводът релевиран във въззивната жалба, че залепеното уведомление до длъжника не съдържа изискуемите реквизити по чл.47, ал.1 от ГПК доколкото не е отразено от връчителя, че при извършените от него посещение не е установил, че лицето не живее на адреса. В случая в приложеното в заповедното производство уведомление до длъжника връчителят е посочил, че е извършил три посещения на адреса в рамките на един месец – посочени са конкретни дати, като една от тях е в неприсъствен ден, при които не е намерен адресата, както и лице, което е съгласно да получи съобщението, поради което в изпълнение указания на съда е залепено уведомлението по чл.47, ал.1 от ГПК, както и е залепен екземпляр на входната врата на жилището и е пуснат екземпляр и в пощенската кутия. Спазена е предвидената в ГПК процедура за връчване на съдебни книжа, която предвижда първо да се изпрати съобщение до лицето на посочения адрес и в случай, че връчителят не намери лицето на адреса при извършените от него три посещения в рамките на един месец, като и не намери лице, сред посочените в чл.46, ал.2 ГПК, което е съгласно да получи съобщението, поради което е приложена разпоредбата на чл.47, ал.1 от ГПК, която предвижда връчителят да залепи уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. В конкретния случая в приложеното уведомление връчителят е удостоверил, че е залепил уведомлението на входна врата на жилището, както и екземпляр е пуснат в пощенска кутия. Спазени са всички изисквания, предвидени в нормата на чл.47, ал.1 от ГПК, поради което изложените доводи във въззивната жалба за неприложимост на сочената разпоредба са изцяло неоснователни. Съобщението до длъжника представлява официален удостоверителен документ и след като е оформено съобразно изискванията на закона, съдът е длъжен да се съобрази с удостоверените в него от съответното длъжностно лице факти и обстоятелства. Приложението на чл.47 от ГПК е крайна мярка, която следва да се прилага при стриктно спазване на изискванията на текста. В конкретния случай приложението на цитираната норма е извършено след като връчителят е удостоверил обстоятелството, че при извършените от него три посещения в рамките на един месец не е намерил лицето, както и друго лице, което е съгласно да получи съобщението. При това положение съдът приема, че издадената заповед за изпълнение се явява надлежно връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което заповедният съд в съответствие със задължението си по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, спазен е от заявителя срока по чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на установителния иск, като е налице и пълна идентичност между страните и предмета на последния и на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. В тази връзка доводът на въззивника- ответник, изложен във въззивната жалба за недопустимост на предявения по делото установителен иск, съдът приема за изцяло неоснователен. Решението е и правилно в частта, в която е частично уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД срещу ответника - В.Т.Т., като първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, като за част от исковия период е приел, че вземанията не са погасени по давност и в тази част е уважил заявената искова претенция. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск за вземания по чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Жалбоподателят, чрез назначения особен представител адв.К.Ж., се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт – каквато е конкретната въззивна жалба, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Както се посочи по-горе в мотивите на настоящия съдебен акт,  първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. 

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед горните аргументи съдът приема, че обжалваният съдебен акт, в частта, в която е уважен иска за главница, е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство. Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението на СРС в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото подадения писмен отговор от същата е бланкетен, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №179561 от 18.08.2020г., постановено по гр.дело №137/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

 

                                                            ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

 

                                                                                    2./