Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12385 по
описа за 2018 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.05.2018
год., постановено по гр.дело №58290/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Д.Д.Я. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 118.49 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за сградна инсталация за периода от
01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к**********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №32615/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в – 23.05.2017
год. до окончателното й изплащане, сумата от 13.44 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата от 118.49 лв. за периода от
15.09.2015 год. до 27.04.2017 год., сумата от 33.20 лв. – главница,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№32615/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в – 23.05.2017 год. до окончателното
й изплащане и сумата от 5.56 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата от 33.20 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че сградата, в която се намирал процесния
имот, била присъединена към топлопреносната мрежа на ищеца по искане на
собствениците/вещните ползватели. Доказано било, че ответницата е собственик на
този имот. Неправилно СРС бил приел, че по силата на сключения на 07.01.2011
год. договор ответницата била изключена като страна в облигационното
правоотношение и разходите за топлинна енергия и дялово разпределение се поемали
от останалите съсобственици. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички съсобственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, били клиенти на
топлинна енергия и били длъжни са монтират средства за дялово разпределение по
чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цената
на топлинната енергия при условията и реда, определени в съответната наредба.
Доколкото посочената норма била императивна и законът ясно очертавал кои са
страните по облигационното правоотношение, то не намирала приложима хипотезата
на чл. 102 ЗЗД. Всички съсобственици
следвало да участват в разпределението на тежестите, свързани с общата вещ.
Законът не отдавал значение на факта, че в конкретни имоти не се ползва
отопление, както и че не са изградени хоризонтални или вертикални щрангове. От
заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза били
установените количеството и стойността на доставената топлинна енергия. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Д.Д.Я. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във
въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответницата е задължено
лице за заплащането на стойността на доставената топлинна енергия за сградна
инстлация и на услугата дялово разпределение.
Според приетото в
т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год.,
ОСГК, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложено от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1
ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми
от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните
по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54
от 17.07.2012 год., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149,
чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който
ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от
ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо се лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по
смисъла на т. 2а от § 1 ДР ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, но не се
презумира с установяване факта на ползване на топлоснабдения имот. В
кореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното
разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в
чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, съставляващи неразделна част
от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди.
В разглеждания
случай по делото е установено, че ответницата е собственик на процесния
апартамент от 28.09.2007 год. /видно от приетия като доказателство по делото
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот – л. 18 – 20 от
първоинстанционното дело/.
Същевременно
видно е от протокол от 28.09.2010 год., че на посочената дата е било проведено
общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, на което са били
взети решения за избор на фирма, която да извършва дяловото разпределение на
потреблението на топлинна енергия, за предоставянето на „Т.С.“ ЕАД на общото
помещение за абонатна станция за безвъзмездно ползване, стопанисване и
оперативно управление и за заплащане на дължимите суми за топлинна енергия –
сградна инсталация на собствениците на конкретно описани имоти, които не могат
да станат абонати на „Т.С.“ ЕАД, в т.ч. ответницата, като се затапят
захранването с топла води и отопление.
На 07.01.2011
год. между „Т.С.“ ЕАД и етажните собственици на процесната сграда, наречени
„потребители“, е бил сключен договор, по силата на който страните постигнали
съгласие, че ищецът присъединява процесната сграда към топлопреносната мрежа на
гр.София при условията на горепосочените решения на Общото събрание, като няма
да се считат за потребители на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ собствените на
конкретни имоти в сградата, в т.ч. ответницата Д.Д.Я. – т. 2, както и че
потребителите ще заплащат дяловете за топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, общите части и др. за имотите, посочени в т. 2 от договора.
Настоящият
съдебен състав намира, че уговорката в договора от 07.01.2011 год. относно
начина на заплащането на дължимите суми само от част от етажните собственици на
топлоснабдената сграда /новоизградена/, е валидна. Същата не противоречи на
нормите в специалния закон – ЗЕ, като така договореното следва да бъде зачетено
при прилагане на принципа на договорната свобода /арг. и от чл. 29, ал. 2 и 3
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/. По своята същност
тази уговорка има характера на договор за заместване в дълг по смисъла на чл.
102 ЗЗД, в която хипотеза първоначалният длъжник /ответницата/ се освобождава
от отговорност към кредитора /ищеца/, като встъпването на третите лица в
правоотношението като потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, за процесния имот, е осъществено със съгласието на първоначалните
страни.
В този смисъл и
доколкото ищецът е обвързан от горепосочения договор /като нито се твърди, нито
се установява действието на същия да е било прекратено/, то следва да се
приеме, че същият не се легитимира като кредитор на претендираните главници. А
щом няма главни вземания, не може да възникне задължение за обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Релевираните претенции са неоснователни и
законосъобразно са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.05.2018
год., постановено по гр.дело №58290/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/