Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „Д" въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря Илияна Коцева,
разгледа докладваното от младши съдия Лазарова в. гр. д. № 13689 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 448624 от 11.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 64601/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I
Гражданско отделение (I ГО), 25-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение от 20.08.2019 г., районният съд e отхвърлил предявените от Г.Г.В.
против Г.Л.И., Б. И. И. и А.З.Ц.-В.осъдителни искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за плащане на сумата по
250 лева от всеки от ответниците, представляваща стойността на ремонт, извършен
по отношение на обща вещ – покрив на сграда, като неоснователни. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, съдът е разпределил отговорността за разноските.
Срещу решението в указания законоустановен
срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника е подадена въззивна жалба,
допълнена с молби от 10.09.2019 г. и 16.10.2019 г., в която се поддържа, че
същото е неправилно и необосновано. Изложени са подробни доводи за
основателност на предявените искове. Акцентира се, че ремонтът е бил неотложен,
като е извършен с пряко участие и под контрол на ищеца, за което е съставен
приемо-предавателен протокол. Позовава се на разпоредбата на чл. 41 ЗС. Твърди
се, че в хода на делото са допуснати процесуални нарушения от районния съд. Съобразно
изложените подробни доводи е направено искане решението на районния съд да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да предявените осъдителни
искове да бъдат уважени изцяло. В съдебно заседание пред въззивния съд,
проведено на 12.06.2020 г. и в депозирани писмени бележки, въззивникът поддържа
заявеното становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
решение.
В законоустановения указан
срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Б. И. И., в който е заявено становище за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите Г.Л.
Х. и С.В.С. (конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на А.З.Ц.-В.) не
е депозиран отговор на въззивна жалба.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен
състав приема, че решението е валидно и допустимо. Разгледано по същество, същото
е и правилно, като съображенията за това са следните:
С оглед фактическите твърдения, изложени в
исковата молба, районният съд правилно е приел, че е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
По въпроса за разпределяне на необходимите
разноски, направени в сграда етажна собственост, е формирана непротиворечива
практика на ВКС, обективирана в решение № 238/19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012
г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 85/24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г. на
ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 445/11.05.2016 г. по гр. д. № 2535/2015 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК
и др. С тях е разяснено, че необходимите разноски са за сметка на собствениците
на сградата, като принципът на участието на всеки собственик на обект в
етажната собственост относно разноски, следва да е съобразен с дела му в общите
части. Ролята на решението на общото събрание за необходимостта да се извършат
полезни разноски, не засяга задължението на всеки собственик на обект в етажна
собственост да поеме съответната на дела му част от задължението. Претенцията
за разпределяне на разходите между отделните собственици на обекти в етажна
собственост, касае хипотеза на управление на чужда работа, когато гесторът е
действал не само в полза на чужд интерес, но и в полза на свой интерес. Ако
подобренията са извършени без да е взето решение на общото събрание –
предварително или последващо, на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, гесторът може да претендира от останалите собственици на обекти в
етажната собственост само съответната част от направените разноски до размера
на обогатяването и то само ако работата е извършена уместно.
В разглеждания случай страните не спорят,
че не е налице взето решение по реда на чл. 48, ал.
1 ЗУЕС за извършване на ремонтни дейности в етажната собственост, както и
такова по реда на чл. 48, ал. 6 ЗУЕС, с което разходите за извършване на
ремонта на общи части на сградата без решение на общото събрание, да се
възстановят или се прихванат от дължимите от него вноски след представяне на
документи, удостоверяващи плащанията. Ето защо, отношенията между страните
следва да се регулират от нормата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
За основателността на предявената искова
претенция в тежест на ищеца е да установи пълно и главно, съобразно изискването
на чл. 154, ал. 1 ГПК, че претендираните разноски са пряко свързани с етажната
собственост и същите са в интерес на останалите етажни собственици, уместно са
направени, както и че ги е заплатил с лични средства, в каквато насока е и
съставения от СРС по реда на чл. 146 ГПК
доклад на делото.
За разлика от първоинстанционния съдебен
състав, въззивният съд намира за доказано по делото извършването на описания в
исковата молба ремонт през 2017 г. на част от покрива на блок *******в ж.к. „*******Осъществяването
на същия съдът намира за установено от представения по делото и неоспорен от
страните протокол за предаване на обект след ремонт от 16.08.2017 г. (л. 5 от
делото пред СРС). В същия е посочено, че извършените ремонтни дейности
включват, включително, но неизчерпателно следните дейности: почистване на
покрива, грундиране, полагане на хидроизолационен материал, и са надлежно
приети от ищеца.
От доказателствата по делото, обаче, не се
установява извършения ремонт да е платен от последния с негови лични средства.
Единственото ангажирано в тази насока доказателство е представена по делото
стокова разписка от 15.08.2017 г. за получени стоково-материални ценности (л. 3
от делото пред СРС). От съдържанието на същата съдът приема за установени
уговорените между ищеца и изпълнителя на ремонта - „Р.” ООД, вид и цена на
вложените материали и труд. От съдържанието на обсъждания документ, обаче, не
се установява плащане на сумата от ищеца на изпълнителя. Не се установява
плащане на сумата въобще. От една страна, липсва съответно отбелязване в графа
„Плащане” (долен десен ъгъл на документа), което да е удостоверено с подпис на
кредитора, за да може документа да служи за разписка, а от друга, съгласно
константната съдебна практика на ВКС, стоковата разписка е частен свидетелстващ
документ, който няма обвързваща съда доказателствена сила и установеното в него
подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства (така решение
№ 214 от 23.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 642/2008 г., II т. о., ТК). В
процесния случай предвид изричното оспорване от ответниците на факта на плащане
на ремонта и с оглед липсата на други ангажирани доказателства в тази насока –
фактура, касов бон, разписка, свидетелски показания, съдът приема, че при
разпределената доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал.
1 ГПК, същият не е установил при условията на пълно и главно доказване
твърдението, че е направил разходите, които претендира да му бъдат
възстановени, т. е. че е извършил плащане на същите със свои лични средства.
Във връзка с довода за приложение на чл. 193 ГПК следва да се посочи, че
ответниците не са оспорили истинността на документа, а неговата доказателствена
стойност, т.е. годността му да удостовери извършено от ищеца плащане с
твърдените основание и размер.
Предвид обстоятелството, че елементите от
сложния правопораждащ фактически състав на спорното право следва да участват в
условията на кумулативност, достатъчна е липсата само на една от тях, за да
бъде предявеният иск неоснователен. Ето защо не следва да се обсъжда дали
работата е била предприета уместно, дали е била добре управлявана в чужд
интерес, както и какъв е размерът на обогатяването на ответниците. По
изложените съображения, макар и при различни изводи от правна страна, районният
съд правилно е отхвърлил предявената искова претенция, като неоснователна.
За пълнота е необходимо да се посочи и че
не е доказано пълно и главно, че осъществяването на ремонт на покрива е било
неотложно. Фактическите твърдения на ищеца в исковата молба в тази насока не са
достатъчни. Това е така, тъй като по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК всяка
страна е длъжна да установи твърдените от нея факти, от които черпи изгодни
правни последици. Съгласно параграф 1, т. 9 от Допълнителните разпоредби на
ЗУЕС, „неотложен ремонт" е дейност за предотвратяване разрушаването на
сградата, на нейни конструктивни елементи, общи части, инсталации или части от
тях, както и за отстраняване на значителни повреди и деформации, водещи до
опасност за живота и здравето на собствениците, ползвателите, обитателите и
други лица, до нанасяне на увреждане на околната среда и на близкостоящи
сгради. В конкретния случай от ищеца не са ангажирани доказателства в тази
насока. Сам по себе си фактът, че покривът не е ремонтиран продължителен период
от време не води до извод, че ремонтирането му към момента на осъществяване на
доказаните ремонтни дейности е било неотложно. Независимо от това се
установява, че същото е интерес на собствениците. Във връзка с оплакването на
въззивника във въззивната жалба и допълнения към нея, че съдът е следвало
служебно да установи фактите по делото (в т.ч. предвид посочения телефонен
номер на изпълнителя) е необходимо да се посочи, че по аргумент от чл. 7 и чл.
8 ГПК, съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението
и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на
процесуалните действия от страните. Той съдейства на страните за изясняване на
делото от фактическа и правна страна, като с оглед принципа за равнопоставеност
им осигурява равна възможност да упражняват предоставените им права, като не
следва да приоритизира тезата на едната или другата страна и да извършва вместо
нея действия, насочени към доказване на поддържаната от нея теза. Относно
твърденията за присмехулно и подригравателно отношение към ищеца от страна на
ответниците следва да се посочи, че същото е морално укоримо и недопустимо, но не е от естество да рефлектира
върху изхода на спора. Съдът е длъжен да постанови решението си единствено въз
основа на относимите данни по делото и закона.
В обобщение, поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като краен резултат.
По разноските:
С оглед изхода на спора и по аргумент от
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, право на разноски имат въззиваемите. От въззиваемата Б.И. се претендират разноски. По
делото не са представени доказателства за извършването на такива, поради което
направеното искане е неоснователно. От останалите въззиваеми не се претендират
разноски, поради което и съдът не дължи произнасяне във връзка с тях.
По аргумент
от чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така
мотивиран, Софийския градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 448624 от 11.07.2018 г., постановено по гр. д. № 64601/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 25-ти състав,
поправено с решение от 20.08.2019 г. по реда на чл. 247 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.