№ 683
гр. София, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Милен Михайлов
Членове:Силвия Б. Русева
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Татяна Ив. Асенова
като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20221100601974 по описа за 2022 година
Производството е по реда на гл. XXI НПК.
С присъда от 24.02.2022 г., постановена по НОХД № 12860/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 7 състав, подсъдимият С. Г. В. е признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 4
във вр. с чл. 147, ал. 1 НК за това, че на 19.03.2020 г. в гр. София, в качеството си на
длъжностно лице – началник сектор „Охранителна полиция“ при 08 РУ-СДВР, при или по
повод изпълнение на службата си, посредством писмено сведение рег. № 3383р-
9977/19.03.2020 г. по описа на 08 РУ-СДВР, е разгласил неверни позорни обстоятелства или
е приписал престъпление по отношение на Т. Д. П. с думите: „П. ми съобщи, че отказал да
разговаря с Д., напсувал го и се е качил автомобила си, при което Д. също го е напсувал и е
ударил с ръка предното стъкло на автомобила му".
Със същия съдебен акт на основание чл. 190, ал. 1 НПК частният тъжител Т. П. е
осъден да заплати сторените по делото разноски, както следва: в полза на държавата по
сметка на СРС сумата в размер на 60,00 лева и в полза на подсъдимия С. В. сумата в размер
на 700,00 лева за адвокатско възнаграждение.
Срещу първоинстанционния съдебен акт е подадена бланкетна въззивна жалба от
частния тъжител Т. П., в която се поддържа се присъдата е неправилна и като такава моли
да бъде отменена. В допълнение към въззивна жалба се излагат доводи за неправилна
интерпретация на събрания по делото доказателствен материал, доколкото се твърди, че
свидетелските показания подкрепят обвинителната теза, а районният съд е приел обратното
– че написаното от подсъдимия се потвърждава напълно от казаното от свидетелите. Според
жалбоподателя подсъдимият умишлено е разгласил неверни за частния тъжител
обстоятелства, като е искал да го представи като хулиган, който ругае без причина служител
1
на МВР.
По делото е депозирано писмено възражение срещу въззивна жалба от подсъдимия
С. В. чрез адв. Я. С. – А. – САК, редовно упълномощен защитник, в което се излагат доводи,
че присъдата е правилна, законосъобразна, обоснована, поставена при пълен и задълбочен
анализ на събраните по делото доказателства. Според защитата в съответствие с
доказателствения материал първата инстанция е обосновала извод за несъставомерност на
описаното в тъжбата деяние. Претендират се сторените в настоящото производство
разноски. Моли се въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а присъдата на
районния съд – изцяло потвърдена.
В съдебно заседание частният тъжител се явява лично пред въззивния съд.
Поддържа депозираните въззивна жалба и допълнение към нея по изложените в тях
съображения и съобразно направеното искане. Моли съда да обърне внимание на
обясненията на подсъдимия, като твърди, че последният признава, че частният тъжител е
напсувал неговия колега едва след като е бил провокиран, а не без причина.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия В. – адв. А., поддържа доводите,
изложени в подаденото писмено възражение срещу въззивна жалба, като моли въззивната
инстанция да потвърди първоинстанционната присъда.
Подсъдимият С. В., редовно призован, не се явява пред СГС.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събрания по делото
доказателствен материал и след служебна проверка на правилността на обжалвания
съдебен акт в съответствие с изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият С. Г. В. е роден на ******* в гр. София, българин, български
гражданин, трудово ангажиран, неосъждан, с постоянен адрес: гр. София, ул. „*******,
ЕГН: **********.
Частният тъжител (ЧТ) Т. П. живеел в ж. к. „Дружба 1“ в гр. София, който район бил
част от обслужваната от 08 РУ-СДВР територия. През годините той подавал множество
сигнали и жалби срещу свидетеля Г. Д. – квартален инспектор към районното управление,
както и срещу негови подчинени, тъй като бил недоволен от изпълнението на техните
служебни задължения. По този повод имало образувани дела, по които двамата били
насрещни страни, поради което не били в добри отношения.
На 27.02.2020 г. около 14:30 часа в близост до бл. ******* 1, където бил паркиран
лекия автомобил на ЧТ П., той срещнал свидетеля Д.. Последният го заговорил, но с оглед
взаимоотношенията помежду им частният тъжител не желаел да говори с него и влязъл в
лекия си автомобил, като седнал на шофьорското място. Свидетелят Д. застанал до предната
врата на МПС, при което Т. П. го напсувал, а свидетелят веднага му отвърнал също с
нецензурни реплики. Непосредствено след взаимната размяна на псувни ЧТ подал сигнал на
ЕЕН 112, а свидетелят тръгнал към приемната на кварталните инспектори от 08 РУ-СДВР,
находяща се в бл. 183, ж.к. „Дружба“ 1.
На мястото на инцидента пристигнали свидетелите Т. В. и Н.И. – полицейски
служители при 08 РУ-СДВР, където установили само ЧТ Т. П.. Той им казал, че между него
и свидетеля Д. имало спречкване, при което двамата се напсували, а след това последният
ударил с ръка по предното стъкло на лекия автомобил на ЧТ. Полицаите огледали МПС, но
не установили никакви щети по него.
По повод подадения сигнал пристигнал и втори полицейски екип в състав - свидетеля
Л. В. – полицейски служител при 08 РУ-СДВР, както и подсъдимия С. В., който към този
момент заемал длъжността „началник на сектор“ на сектор „Охранителна полиция“ към
същото районно управление. В присъствието на останалите трима полицейски служители
частният тъжител повторил пред подсъдимия В. същия разказ за случилото се между него и
2
свидетеля Д.. След това подсъдимият огледал лекия автомобил, но не забелязал по него да
има щети. Той разяснил на ЧТ правото му да подаде жалба по случая и устно разпоредил на
своите подчинени - свидетелите Т. В. и Н.И., да потърсят очевидци на възникналия
конфликт, но такива не били установени. След приключване на разговора подсъдимият В. и
колегата му В. си тръгнали.
За случилото се свидетелите Т. В. и Н.И. дали писмени сведения, съответно с рег. №
3383-р-9975/19.03.2020 г. и с рег. № 3383-р-9974/19.03.2020 г.
Подсъдимият С. В. изготвил писмено сведение с рег. № 3383р-9977/19.03.2020 г.,
адресирано и доведено до знанието на началника на 08 РУ-СДВР, със следното съдържание:
„При проведения разговор с П., същият заяви, че малко по-рано, докато се е качвал в
автомобила си, паркиран пред бл. 5, е бил извикан по име от ПИ Г. Д.. П. ми съобщи, че е
отказал да разговаря с ПИ Д., напсувал го е и се е качил в автомобила си, при което ПИ Д.
също го е напсувал и е ударил с ръка предното стъкло на автомобила му“.
Гореописаната фактическа обстановка се установява от събрания в хода на съдебното
следствие пред първата инстанция доказателствен материал: гласни доказателствени
средства: обяснения на подсъдимия В. (частично); показанията на свидетелите Г. Д.
(частично), Т. В., Н.И. и Л. В.; писмени доказателства: писмено сведение с рег. № 3383р-
9977/19.03.2020 г. от подсъдимия В., заверени копия от Заповед № 8121з-1013/08.08.2017 г.
относно утвърждаване на вътрешни правила за организацията на документооборота в МВР,
Инструкция № 8121з-470/27.04.2015 г., изм. и доп. с Инструкция № 8121з-396/09.03.2017 г.,
Вътрешни правила, изпратени с писмо на МВР с рег. 19549/20.12.2021 г.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е положил
необходимите процесуални усилия за попълване на доказателствената маса с достатъчен
обем доказателствени източници за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на
доказване, като при обсъждането им са спазени правилата на формалната и житейската
логика и не е допуснато превратно или едностранчиво тълкуване на доказателствената
съвкупност в съответствие с разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 НПК.
Основен доказателствен източник за разкриване на обективната истина по делото се
явяват показанията на свидетелите Т. В., Н.И. и Л. В.. Първостепенният съд обосновано е
кредитирал с доверие посочените гласни доказателствени средства, като е приел, че същите
са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, допринасят за изясняване на
релевантните по делото обстоятелства и няма пречка да бъдат поставени в основата на
изводите на съда по фактите. По делото не се спори, а и от депозираните пред първата
инстанция показания се установява, че на инкриминираните дата и място ЧТ Т. П. и
свидетеля Г. Д. са се срещнали случайно, че между тях е възникнал словен конфликт, при
който двамата взаимно си разменили нецензурни реплики (псувни), след което свидетелят Д.
си тръгнал, а частният тъжител подал сигнал на ЕЕН 112.
Спорен по делото се явява въпроса относно последователността на действията,
извършени от тъжителя, респ. от свидетеля Д.. Видно от съдържанието на тъжбата, която
очертава предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието
на подсъдимия в него, частният тъжител не отрича, че първи е напсувал свидетеля Д.
(„Казах му да изчезва и го напсувах. Д. също ме наруга “). Това твърдение частично се
подкрепя от показанията на свидетеля Д., доколкото в разпита си пред районния съд
потвърждава, че ЧТ го е напсувал, но отрича самият той да е отвърнал на псувнята. Изцяло
обаче кореспондира с изложеното от подсъдимия В. в приложеното по делото като писмено
доказателство писмено сведение с рег. № 3383р-9977/19.03.2020 г. Видно от съдържанието
на същото, предаденото на съд лице ясно и недвусмислено е посочило същото развитие на
събитията - че полицейският инспектор Д. е заговорил частният тъжител, който, от своя
страна, е отказал да разговоря с него, напсувал го е, при което Д. също го бил напсувал.
Подсъдимият добросъвестно е посочил, че двамата взаимно са си разменили нецензурни
3
реплики, докато свидетелят Д. отрича да е имало ответен отговор на изречената по негов
адрес псувня.
Относно своето поведение в тъжбата, както и в сезиращия настоящата инстанция
документ, частният тъжител настоява, че е предприето в отговор на провокация от страна на
свидетеля Д., изразяваща се в нанасяне на удар с ръка по предното стъкло на лекия
автомобил, собственост на тъжителя. В тази връзка следва да се отбележи, че при
производствата по дела от частен характер обвинителната функция се осъществява от
частния тъжител и именно той носи тежестта на доказване на изложените от него
обстоятелства на престъплението. В случая по делото не са събрани данни, подкрепящи тази
последователност на действията. В показанията си, депозирани в хода на съдебното
следствие пред районния съд, свидетелят И. възпроизвежда разказа на частния тъжител Т.
П. относно възникналия между него и свидетеля Д. словен конфликт, размяната на псувни и
последвалия удар с ръка от страна на свидетеля Д. по лекия автомобил на ЧТ („П. ни
разказа, че между него и колегата Д. е имало словесни разправии, напсували са се и
колегата Д. е ударил личния му автомобил“. ). Посоченото гласно доказателствено средство
е еднопосочно по съдържание и смисъл с твърденията, изложени в писменото сведение,
изготвено от подсъдимия В. („П. ми съобщи, че е отказал да разговаря с ПИ Д., напсувал го
е и се е качил в автомобила си, при което ПИ също го бил напсувал и е ударил с ръка
предното стъкло на автомобила му.“).
С оглед анализа на обсъдените по-горе доказателствени източници, въз основа на
които са приети за установени гореизложените фактически положения, следва да има
предвид, че предмет на установяване по настоящото дело е не действителното проявление
на взаимоотношенията между свидетеля Д. и тъжителя П., а дали разказът относно техния
развой е бил обективно пресъздаден от подсъдимия В. в изготвеното от последния писмено
сведение. В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля И.
следва да бъдат поставени в основата на изграждане на фактическите изводи на съда,
защото от тях се извлича достоверна и конкретна информация досежно първоначално
описаната от тъжителя последователност на действията на двамата спорещи.
Въззивният съд споделя изводите на контролираната съдебна инстанция относно
показанията на свидетеля Д.. Действително влошените отношения между него и тъжителя П.
предполагат съдът да подходи с повишена степен на критичност при анализа и оценката на
доказателствената стойност на посоченото гласно доказателствено средство. Доколкото не
се явяват изолирани на фона на останалия доказателствен материал, втората инстанция ги
кредитира с доверие относно факта на срещата между двамата, че е заговорил Т. П., който
обаче отказал да му говори с него, отправената по негов адрес псувня от страна на тъжителя,
както и досежно подадения сигнал на ЕЕН 112.
Като достоверен източник на доказателства съдебният състав кредитира и
обясненията на подсъдимия С. В.. В доктрината и съдебната практика единодушно се
приема, че обясненията са едновременно средство за защита и гласно доказателствено
средство, поради което съдът не може декларативно да ги отхвърли, без да ги е обсъдил
всеобхватно и съпоставил задълбочено с другите материали по делото (Решение №
981/07.12.2005год. по н.д. № 585/2005год. на ІІІ-то НО на ВКС). В случая тяхната
интерпретация от съда следва да бъде обсъдена и в контекста на съображенията за
незаконосъобразността на първоинстанционната присъда, изложени в пледоарията на
жалбоподателя пред настоящия съдебен състав. Действително в обясненията, дадени пред
първата инстанция, подсъдимият В. преразказва споделеното му от тъжителя, като заявява,
че е имало спор между Т. П. и свидетеля Д., като последният го напсувал, след което
първият му отвърнал също с псувня („След което П. ми обясни, че Д. се е запътил към него.
Започнали са спор, като Д. си е тръгнал в посока блока, в който работел…..Вие (ЧТ Т. П.)
ми казахте, че сте се напсували взаимно.“). В тази част обаче твърденията на предаденото
4
на съд лице не кореспондират не само с останалия доказателствен материал, в частност с
показанията на свидетеля И. и процесното писмено сведение с рег. № 3383р-9977/19.03.2020
г., но и със самата тъжба, чиято функцията е да определи фактически и правно предмета на
доказване. Описаната в иницииращия съдебното производство пред районния съд и приета
за установена въз основа на доказателствата по делото последователност е друга. Налице е
взаимна размяна на псувни, но първи такава е изрекъл частният тъжител П.. Втората
инстанция счита, че констатираното несъответствие се дължи на изминалия дълъг период от
време между случилото се на 19.03.2020 г. и проведения близо 2 години по-късно разпит.
Ето защо в обсъдената част съдът не им дава вяра. По отношение на твърдението на
жалбоподателя, че подсъдимият признава пред първата инстанция, че ЧТ му е казал, че
колегата му Д. го е провокирал и чак тогава го е напсувал, същото се явява невярно. От
депозираните пред СРС обяснения на подсъдимото лице не се потвърждава версията на
тъжителя, че първо свидетелят Д. е ударил с ръка по предното стъкло на лекия автомобил и
едва след това е последвала реакцията на П. – да го напсува. Подсъдимият В. споменава
само веднъж за евентуалното физическо въздействие от страна на свидетеля Д., като
единственото, което заявява е, че не е видял „да има някакви видими щети по автомобила“.
Обстоятелство, което се установява и от писменото сведение и свидетелските показания.
Настоящият съдебен състав кредитира останалите писмени доказателства, като
първостепенният съд правилно е ползвал при изграждане на фактическите си констатации и
правни изводи в качеството им на допълващи и изясняващи приетата за установената по
делото фактическа установка.
Втората инстанция намира, че писмено сведение с рег. № 3383-р-9974/19.03.2020 г.
и писмено сведение с рег. № 3383-р-9975/19.03.2020 г. , изготвени от Н.И. и съответно от Т.
В., не могат да бъдат приобщавани към делото, още по-малко ценени и обсъждани в
мотивите на съда, както е сторил СРС, тъй като не са събрани или изготвени по реда и при
условията на НПК, което и очертава тяхната недопустимост съобразно чл. 105, ал. 2 НПК.
Позовавайки се на тях при изграждане на своите правни изводи, районният съд е допуснал
процесуално нарушение, но в случая то не се явява съществено, тъй като не опорочава
аналитичната дейност на решаващия орган по начин, че да съставлява основание за
ревизиране на първоинстанционния съдебен акт, предмет на настоящия съдебен контрол.
Това е така, тъй като съставените от двамата свидетели сведения не са изиграли
основополагаща роля при формиране на вътрешното убеждение на първия съд, а са
послужили единствено като съпътстващи и допълващи обсъдените по-горе доказателствени
източници. Процесуална годност да допринасят за изясняване на отделните факти, свързани
с изследваното деяние, имат единствено депозираните в хода на съдебното производство
показания на споменатите полицейски служители. В тази връзка следва да се отбележи, че
писменото сведение, изготвено от подсъдимия В., е прието като писмено доказателство,
защото именно то обективира инкриминираните твърдения, които са предмет на доказване в
настоящото производство.
При описаната фактическа обстановка, сходна с приетата за установена от първия
съд, въззивната инстанция достигна до идентичен на първата правен извод касателно
несъставомерността на престъплението с правна квалификация по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1,
т. 4 във вр. с чл. 147, ал. 1 НК, вменено от частния тъжител Т. П. на подсъдимия С. В..
Обект на престъплението са обществените отношения, осигуряващи
неприкосновеността на авторитета на човека в обществото, на положителната обществена
оценка на личността.
Субект на престъплението по основния състав може да бъде всяко наказателно
отговорно лице. В случая вменената на подсъдимия В. престъпна деятелност е субсумира по
квалифицирания състав на чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 147, ал. 1 НК, а
именно с твърдение, че клеветата е извършена от длъжностно лице при изпълнение на
5
службата му. Легалното определение за „длъжностно лице“ се съдържа в разпоредбата на
чл. 93, т. 1 НК, а с Тълкувателно решение № 56 от 01.04.1961 г. по н. д. № 36 от 1961 г. на
ОСНК на ВС е изяснен въпросът кога деянието е осъществено „при или по повод
изпълнение на службата“. Безспорно подсъдимото лице има качеството „длъжностно лице“
по см. на чл. 93, ал. 1, б. „а“ НК, защото като началник на сектор „Охранителна дейност“
при 08 РУ-СДВР упражнява властнически функции, има организационно-ръководни
правомощия по отношение на други, по-низше стоящи длъжностни лица, каквито спрямо
него се явяват например свидетелите Т. В. и Н.И.. В случая твърдяното инкриминирано
деяние е осъществено по време на изпълнение на служебните задължение на подсъдимия В.,
тъй като той е пристигнал на мястото на инцидента по сигнал и в тази връзка е съставил
процесното писмено сведение, съдържащо претендираната от тъжителя клеветническа
информация.
От обективна страна е необходимо да бъде безспорно установено проявление в
обективната действителност на съзнателен и целенасочен волеви акт от страна на дееца,
изразяващ се в довеждане до знанието на поне едно лице, което могло да възприеме
значението на извършеното, на неистинско позорно обстоятелство относно конкретно лице
или да му припише извършването на конкретно престъпление. В случая повдигнатото
обвинение е за първата от двете алтернативно дадени форми на изпълнителното деяние –
разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността
на пострадалото лице. Според правната теория и съдебната практика под „позорно
обстоятелство“ следва да се разбира твърдение за съществуването на определен факт,
свързан с личността на пострадалия, което е от естество да накърни неговото добро име в
обществото от гледна точка на морала. Необходимо е да посочва извършено от конкретно
лице действие, проявено поведение или негово качество, които да могат да се отразят
отрицателно на доброто име на лицето в обществото и да доведат до изграждане на
негативна обществена оценка за него. Може да се касае за минало или настоящо поведение
на засегнатия, до прояви от неговия личен живот, служебни или обществени такива.
Твърденията трябва да са с конкретно съдържание, да носят информация за точно
определено обстоятелство или явление, свързани с личността на пострадалия. То следва да е
позорно, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да
предизвиква еднозначна негативна оценка на обществото, респ. да приписва на засегнатото
лице извършването на престъпление. На следващо място, тези факти трябва обективно да
бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или
други форми на субективна психическа дейност (вж. Р 452-10-ІІІ).
На следващо място, позорните обстоятелства следва да са лъжливи неистински, т.е.
да не са се осъществили в обективната действителност. Неистинността като елемент от
обективната страна се извежда от систематическото тълкуване на разпоредбата на ал. 2 във
вр. с ал. 1 на чл. 147 НК, съгласно която деецът не се наказва, ако докаже истинността на
разгласените позорни обстоятелства или приписани престъпления. В новата съдебна
практика е застъпено разбирането, че ако разгласените обстоятелства, макар и позорни, са
верни, деянието не представлява само по себе си престъпление (в по-старата съдебна
практика по чл. 253 НЗ от 1896 г. се е приемало, че истинността изключва
наказуемостта, но не и обществената опасност и противоправността на деянието, т.е.
деецът се признава за виновен, но на основание чл. 147, ал. 2 НК съдът не налага наказание
на подсъдимото лице).
Клеветата е резултатно престъпление. Тя може да бъде присъствена и задочна, т.е.
да е осъществена в отсъствието за пострадалото лице. В първата хипотеза, за да е довършено
престъплението, необходимо е разгласяването на неистинско за пострадалия позорно
обстоятелство или приписването нему на неизвършено престъпление да е доведено до
знанието на поне едно трето лице, като за съставомерността на деянието е без значение дали
то му е повярвал или да са настъпили каквито и да е било други последици.
6
В случая инкриминираните изявления на подсъдимия В., обективирани в
процесното писмено сведение, не могат да се определят като клеветнически, тъй като чрез
тях не се разгласяват неверни твърдения. По делото безспорно се установява, че
първоначалният разказ на тъжителя относно случилото се между него и свидетеля Д. е
обективно пресъздаден от подсъдимия В.. Твърденията относно последователността на
събитията, изложени в изготвеното от последния сведение, се потвърждават от събираните
по делото гласни доказателствени средства, в частност показанията на свидетеля Н.И.. По
делото липсва каквито и да е било доказателства, които да подкрепят обвинителната теза и
да разколебават становището на съда за поредността на действията, извършени от тъжителя
П., респ. от свидетеля Д.. Ето защо съдебният състав счита, че подсъдимият В. не е направил
изявления, насочени към накърняване доброто име на тъжителя в обществото, а единствено
се е позовал на станали му известни при изпълнение на служебните му задължения
обстоятелства. На следващо място, както първият съд правилно е приел, единственото
позорящо обстоятелство – изречената псувня по адрес на полицейския служител Д., не се
отрича от тъжителя. Следователно вярно се явява и това твърдение, обективирано в писмено
сведение с рег. № 3383р-9977/19.03.2020 г.
Доколкото за съставомерността на деянието е необходимо същото да съответства
пълно и точно с всички обективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в
тяхната съвкупност, то по аргумент на противното, неосъществяването на който и да е от
елементите от състава, в случая – неистинността на разгласените обстоятелства, означава, че
не е извършено престъпление по този законов текст. Поради това съдът намери, че се явява
безпредметно обсъждането на субективната страна на престъплението, вменено на
подсъдимия В..
С оглед гореизложените съображения въззивната инстанция напълно споделя
крайния извод на СРС, а именно че с действията си подсъдимият В. не е осъществил състава
на престъплението по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 147, ал. 1 НК. Настоящият
съдебен състав намира, че правилно подсъдимият е признат за невиновен по повдигнатото
му обвинение за това, че на 19.03.2020 г. в гр. София, в качеството си на длъжностно лице –
началник сектор „Охранителна полиция“ при 08 РУ-СДВР, при или по повод изпълнение на
службата си, посредством писмено сведение рег. № 3383р-9977/19.03.2020 г. по описа на 08
РУ-СДВР, е разгласил неверни позорни обстоятелства или е приписал престъпление по
отношение на Т. Д. П. с думите: „П. ми съобщи, че отказал да разговаря с Д., напсувал го и
се е качил автомобила си, при което Д. също го е напсувал и е ударил с ръка предното
стъкло на автомобила му".
Законосъобразно се явява произнасянето на първия съд и по въпроса на разноските.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 190, ал. 1 НК те следва да се възложат в тежест
на частния тъжител.
След цялостната служебна проверка на обжалваната присъда въззивният съд не
констатира допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените
правила, неправилно приложение на материалния закон или необоснованост, които да
налагат отмяната или изменението на атакувания съдебен акт, поради което счете, че следва
да бъде потвърден, а жалбата на частния тъжител – оставена без уважение поради нейната
неоснователност.
По отношение на сторените пред въззивният съд разноски съдебният състав взе
предвид, че при делата за престъпления от частен характер, какъвто е и настоящият случай,
втората инстанция се явява последна и ако се произнесе по основателността на искането на
защитата за присъждането им в полза на подсъдимото лице, ще лиши страните от
предвидения двуинстанционен контрол, поради което намира, че искането следва да бъде
направено пред районния съд, който в производство по реда на чл. 306 НПК да се произнесе
с нарочен акт.
7
Така мотивиран и на основание чл. 334, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 338 НПК, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 24.02.2022 г., постановена по НОХД № 12860/2020 г.
по описа на Софийски районен съд, НО, 7 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8