Р
Е Ш Е Н И Е
№
............
София, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 2288 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20265117 от 01.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 61481 по описа за 2019 г. на СРС, 34 състав, е признато за установено по отношение на Столична
община по исковете
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, предявени от А.Б.Т., че последният не
дължи сума в размер на 200,00 лева –
глоба, наложена с наказателно постановление с № 287687/12.12.2016г., въз основа
на което е образувано изп. дело № 20198490400949 по описа на ЧСИ А.П., както и следните суми: сумата
от 143.00 лева – разноски по изпълнението, начислени съгласно чл. 81 ЗЧСИ и
сумата от 24.00 лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ.
В тежест на
ответника съдът е възложил сторените от ищеца разноски в производството.
Недоволен от
постановеното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК са уважени, е останал ответникът в първоинстанционното производство.
В подадената въззивна жалба излага оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението на СРС. Жалбоподателят поддържа, че в случая се касае за
действително извършено административно нарушение, за което ищецът е бил
санкциониран с влязло в сила наказателно постановление. След влизане в сила на
изпълнителното основание от страна на кредитора са били предприето действия по
принудително събиране на вземането. Поддържа се, че освен обикновена погасителна
давност, съществува и абсолютна такава, след изтичането на която се погасява
възможността за принудително събиране на публичните задължения. Счита, че преценката за заличаване на дадено публично вземане като
погасено по давност, е в компетентността на съответния административно-наказващ
орган. По тези съображения до въззивния съд е отправено искане да отмени
решението и да отхвърли исковте.
Ответникът по
жалбата я оспорва, като заявява становище за нейната неоснователност. Моли за
потвърждаване на съдебното решение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба оплаквания и възраженията на насрещната страна,
приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът и
длъжник по изпълнително дело № 20198490400949 по описа на ЧСИ А.П. оспорва
изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземането.
Между страните не
е спорно, че е било издадено наказателно постановление № 287687/2016 г., с
което на ищеца е било наложено административно наказание глоба в размер на 200
лева съгласно чл. 35, ал. 7, т. 1 НРУПОГТТСО. Видно е от направеното
отбелязване, че наказателното постановление е влязло в сила на 16.08.2017 г.
Не е спорно на
следващо място и обстоятелството, че за събиране на наложената на ищеца по
административен ред глоба е било издадено възлагателно писмо, с което на ЧСИ А.
П. е било възложено на основание чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК да предприеме
необходимите изпълнителни действия в хода на изпълнително производство срещу
ищеца за събиране на вземането. Не е формиран спор между страните, че
възлагателното писмо, въз основа на което е образувано изпълнителното производство,
е било представено на органа по изпълнението на 01.10.2019 г.
При така
установеното от фактическа страната въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно. Същото обаче е частично
недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по
претенцията за недължимост на разноските, генерирани в хода на изпълнителното
произовдство. Отговорността за разноски в изпълнителния процес, както и в исковото
производство е последица от изхода по главния спор. Отговорността за разноски
няма характер на самостоятелно искане, с оглед което според въззивния състав на
съда самостоятелен иск за недължимост на разноски по изпълнението е изначално недопустим.
От друга страна разноските
по изпълнението могат да се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на
основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК (в този смисъл
Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 404/2020 г., I т. о.,
ТК). С иска по чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди,
че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в предмета
на тази искова претенция не се включват разноските по изпълнителното
производство, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в
самото изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 ГПК.
Предвид
изложеното, претенцията за установяване на недължимост на сумата от 143.00 лева
– разноски по изпълнението, начислени съгласно чл. 81 ЗЧСИ и сумата от 24.00
лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, е недопустима, съответно недопустимо е
решението на СРС в тази част. Същото следва да бъде обезсилено, а
производството – прекратено в посочената част.
По правилността на
съдебното решение в неговата допустима част въззивният съд приема следното:
Вземането за глоба
по издадено от общинските власти наказателно постановление е публично общинско
вземане (чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК). Задълженията за публични вземания се
погасяват по давност с изтичане на петгодишен срок, който започва да тече от 1
януари на годината, следваща тази, през която вземането е възникнало и е
следвало да бъде платено, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок (чл.
171, ал. 1 ДОПК).
В случая се касае
за наложено административно наказание по реда на ЗАНН, с оглед което съдът
приема, че уредбата на този закон е специална по отношение на ДОПК. Ето защо
дължимостта на сумите по публични вземания, съставляващи наложени по реда на
ЗАНН административни наказания, в това число глоби, следва да се преценява по
специалните норми, разписани в този закон.
Съгласно чл. 82,
ал. 1, б. "а" и ал. 2 ЗАНН административното наказание глоба не се
изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на наказателното
постановление. Както се посочи и по-горе, между страните не се спори, че
наказателното постановление е влязло в сила на 16.08.2017 г. Следователно
давността за изпълнението по чл. 82, ал. 1 ЗАНН е изтекла на 16.08.2019 г.
Изпълнителното дело за събиране на глобата е образувано на 01.10.2019 г., като
ответникът не е ангажирал доказателства за предприемане на действия по
изпълнение на наложеното административно наказание глоба преди 16.08.2019 г.,
за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН. При това положение
възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнена принудително,
включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на образувано
изпълнително производство, е била погасена към 01.10.2019 г. Ето защо и
решението в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са
оплакванията, изложени от въззивника с жалбата. Дали административното нарушение,
за което е наложено наказанието, действително е било извършено или не, е
въпрос, който попада извън предмета на настоящия спор, доколкото е налице
влязло в сила наказателно постановление, съставляващо изпълнително основание. Същественото
в случая е, че преди кредиторът да предприеме действия за събиране на вземането
за глоба, срокът на изпълнителската давност е бил изтекъл и за длъжника е
възникнало правото да се позове на това обстоятелство.
На следващо място
неоснователно въззивникът се позовава на абсолютна погасителна давност за
вземането. Същата е приложима само в хипотеза, в която давността е била спирана
или прекъсвана преди да изтече срокът на по-кратката давност, тази за
изпълнение на наказанието. В производството от страна на ответника не са
въведени твърдения за настъпване на обстоятелства, довели до спиране или до
прекъсване на давността, за да изследва съдът въпроса за настъпването на
абсолютна давност за погасяване на наложеното наказание.
Относно
възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на дадено публично
вземане като погасено по давност е в компетентността на съответния
административно-наказващ орган, следва да се посочи, че последното макар да е
вярно, не лишава гражданския съд от правораздавателната му компетентност да
разгледа и разреши правния спор, с който е сезиран. Обсъжданият въпрос е
разрешен по задължителен начин с Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК, съгласно което редът за събиране на
публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да се произнесе по
исковата молба за установяване несъществуването на това вземане. Като е
възприето, че на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК, вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ
публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и компетентността
да се разгледа предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е на гражданския
съд.
По разноските:
С оглед частичната
недопустимост на първоинстанционното решение, съдебният акт следва да се
ревизира и в частта за разноските, като се отмени в за сумата над 256,13 лева
до присъдения в полза на ищеца размер от 470 лева. На основание чл. 78, ал. 4,
вр. ал. 8 ГПК в полза на ответника следва да се присъди сумата от 45,50 лева – юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СРС.
За въззивното
производство разноски се следват и на двете страни. На въззивника на основание
чл. 78, ал. 1, вр. ал. 4 ГПК следва да се присъди сумата от 56,88 лева –
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съобразно на
прекратената с въззивното решение част от производството. На въззиваемия на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК се следва сумата от 217,98 лева – адвокатско
възнаграждение съобразно потвърдената част от обжалваното решение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20265117 от 01.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 61481 по описа за 2019 г. на СРС, 34 състав, в частта, с която е
признато за установено по отношение на Столична община по иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, предявен от А.Б.Т., че последният не дължи сумата
от 143.00 лева – разноски по изпълнението, начислени съгласно чл. 81 ЗЧСИ и сумата
от 24.00 лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по изпълнително дело № 20198490400949
по описа на ЧСИ А.П. и ПРЕКРАТЯВА производството в посочената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20265117 от 01.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 61481 по описа за 2019 г. на СРС, 34 състав, в частта, с която е
признато за установено по отношение на Столична община по иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че А.Б.Т. не дължи сума в размер на 200,00 лева –
административно наказание глоба, наложена с наказателно постановление с №
287687/12.12.2016г., за събирането на което е било образувано изпълнително дело
№ 20198490400949 по описа на ЧСИ А.П., както и в частта за разноските, с която Столична община е осъдена да заплати на А.Б.Т. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата до 256,13 лева – разноски за първоинстанционното
производство.
ОТМЕНЯ решение № 20265117 от 01.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 61481 по описа за 2019 г. на СРС, 34 състав, в частта за разноските, с която Столична
община е осъдена да заплати на А.Б.Т. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 256,13 лева до присъдения размер от 470 лева –
разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА А.Б.Т., ЕГН **********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 4, вр. ал. 8 ГПК на Столична
община, БУЛСТАТ********, сумата от 45,50 лева – юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СРС, съразмерно на прекратената част от
производството, както и сумата от 56,88 лева – държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на прекратената част от производството.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А.Б.Т., ЕГН **********, сумата от 217,98 лева,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.