Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на първи юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 5192 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 479022 от 29.08.2018г. по гр.д. № 74078/2017г. Софийски районен
съд, 54 състав осъдил „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, да заплати на „И.К.“ ЕООД, ЕИК ******,
на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата 18 825.40 лв.,
представляваща цена на доставено дизелово гориво по фактура №
1508/05.11.2016г., сумата 19 225.01 лв., представляваща цена на доставено
дизелово гориво по фактура № 1560/22.11.2016г., сумата 3 367.56 лв.,
представляваща цена на доставена техническа сол по фактура № 1624/20.12.2016г.,
сумата 3 825.36 лв., представляваща цена на доставена техническа сол по
фактура № 1638/04.01.2017г., ведно със законната лихва върху главниците от
датата на подаване на исковата молба - 17.10.2017г., до окончателното изплащане
на вземанията, както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 624.32 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1508/05.11.2016г. за периода от 06.12.2016г. до 17.10.2017г., сумата 1 567.83
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1560/22.11.2016г. за периода от 28.12.2016г. до 17.10.2017г., сумата 276.50
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1624/20.12.2016г. за периода от 20.12.2016г. до 17.10.2017г., и сумата 298.12
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1638/04.01.2017г. за периода от 05.01.2017г. до 17.10.2017г., като отхвърлил исковете
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата
по фактура № 1508/05.11.2016г. за дата 05.12.2016г., за обезщетение за забава
върху главницата по фактура № 1560/22.11.2016г. за периода от 22.12.2016г. до
27.12.2016г., и за обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1638/04.01.2017г. за дата 04.01.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 4 587.41 лв. – разноски по
делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД, който го
обжалва в осъдителните му части с оплаквания за недопустимост, евентуално – за
неправилност, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Решението било
недопустимо като постановено от родово некомпетентен съд. В петитума на
исковата молба било формулирано искане за присъждане на главница от
45 243.33 лв., с оглед на което и съобразно чл. 104 ГПК спорът бил родово
подсъден на СГС като първа инстанция. Доколкото ищецът не конкретизирал
искането си по пера по всяка една фактура, а заявил едно искане за главница,
налице било основание да се приеме, че спорът не е подсъден на районен съд.
Евентуално поддържа, че атакуваното решение е неправилно. От представените от
ищеца писмени доказателства било видно, че между страните липсва валидно съществуващо
правоотношение. Ищецът не провел пълно и главно доказване на твърдените от него
положителни факти, въпреки своевременно заявеното с отговора на исковата молба
оспорване. Ответникът оспорил както представените писмени доказателства, така и
заключението на ССЕ. Приемайки, че единствено предвид наличие на осчетоводяване
на някои от фактурите в счетоводните регистри на ответника последният е
извършил извънсъдебно признание, районният съд постановил неправилен съдебен
акт, като не изследвал всички други обстоятелства по делото. Необоснована била
констатацията на съда , че по искане на ответника е извършена доставка на
гориво и соли. Между страните липсвало валидно подписано споразумение в тази
насока. Заявеното искане за доставка било отправено до „Т.К.“ ЕООД, а не към
ищцовото дружество. От друга страна доказателствата не установявали реализирана
доставка в заявените от ищеца обеми и срокове. Представените фактури не носели
подпис на представител на ответника. Неправилни били изводите на съда да са
установени размерите на претендираните суми и тяхната изискуемост. От една
страна, между страните липсвало подписано споразумение, в което да са уговорили
размер и срок на доставките, поради което ответникът не бил изпаднал в забава.
Никъде в представените документи не били предвидени начини и срокове за
погашение. Поради това моли съда да обезсили като недопустимо
първоинстанционното решение в атакуваните части, евентуално – да го отмени като
неправилно и вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете.
Претендира разноски за двете инстанции. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „И.К.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е
бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове:
- с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата сумата 18 825.40 лв.,
представляваща цена на доставено дизелово гориво по фактура №
1508/05.11.2016г.;
- с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 19 225.01 лв.,
представляваща цена на доставено дизелово гориво по фактура №
1560/22.11.2016г.;
- с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 3 367.56 лв., представляваща цена на доставена техническа сол
по фактура № 1624/20.12.2016г.;
- с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 3 825.36 лв., представляваща цена на доставена техническа сол
по фактура № 1638/04.01.2017г.;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 624.32 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата по фактура №
1508/05.11.2016г. за периода от 05.12.2016г. до 16.10.2017г. вкл.;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 567.83 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата по фактура № 1560/22.11.2016г. за периода от 22.12.2016г. до
16.10.2017г. вкл.;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 276.50 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата по фактура № 1624/20.12.2016г. за
периода от 20.12.2016г. до 16.10.2017г. вкл., и
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 298.12 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата по фактура № 1638/04.01.2017г. за
периода от 04.01.2017г. до 16.10.2017г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
исковата молба в съда на 17.10.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба. Искал е от съда да прекрати делото и да го изпрати на родово
компетентния СГС, евентуално – да отхвърли исковете като неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в атакуваните части. Доводите
на въззивника за недопустимост на решението поради постановяването му в
нарушение на правилата за родовата подсъдност са неоснователни. С оглед
фактическите твърдения в исковата молба – твърдят се сключени между страните четири
договора за търговска продажба, без да се твърди доставките да са извършени въз
основа на рамков или друг договор, и без да се твърди наличие на трайни
търговски отношения между страните, съдът е сезиран с четири обективно
кумулативно съединени главни иска и четири акцесорни иска за лихви, всеки с
цена под 25 000 лв. Поради това и съобразно чл. 103 вр. чл. 104, т. 4 ГПК
исковете са родово подсъдни на районния съд като първа инстанция. Противно на
поддържаното от въззивника, в петитума на исковата молба ищецът е посочил
поотделно претендираната сума по всеки от договорите, а посочването и на общия
сбор на сумите не може да обоснове извод, че е предявен един иск за сумата
45 243.33 лв.
Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Договорът за търговска продажба е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на
съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата
- стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма.
Издадената фактура може да бъде доказателство за сключен договор за
търговска продажба на движими вещи между посочените в нея страни по доставката,
ако в нея са посочени съществените елементи от съдържанието на сделката и
същата е подписана от страните или е осчетоводена от тях, включително и чрез
отразяването й в дневниците за покупко-продажби и справките-декларации по ЗДДС. Само по себе си отразяването
на фактурата в счетоводството на дружеството-купувач, включването й в дневника
за покупките по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Макар
от подписите, положени върху фактурите, респ. върху други документи относно
приемо-предаване на стоките, да не може да се направи извод, че лицата, които
са ги подписали, са били упълномощени от търговеца-купувач да получат стоката, съгласно
чл. 301 ТЗ счита се, че търговецът потвърждава действията на лице, действало от
негово име без представителна власт, ако не се противопостави веднага след
узнаването на тези действия. В този смисъл е константната практика на
ВКС, обективирана в решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г. на ВКС, ІІ
ТО, решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 92/07.09.2011г.
по т.д. № 478/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. №
416/2010г. на ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС,
ІІ ТО, решение № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009г.
по т.д. № 380/2008г. на ВКС, решение № 32/22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на
ВКС, решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 47/08.04.2013г. по т.д. № 137/2012г. на ВКС, ІІ
ТО и др.
В случая от приетите писма от ищеца до ответника с изх. №
093/04.11.2016г. и изх. № ТО-096/21.11.2016г. се установява, че ищцовото
дружество е потвърдило извършване на две доставки на ответника на дизелово
гориво Б6 в количество от по 10 000 литра, на цена от 1 563 лв. за литър без
ДДС за всяка от доставките, място на доставка - база на ответника в Елин Пелин,
дати на доставка - 05.11.2016г. и 22.11.2016г., при уговорен начин на плащане до
30 дни след датата на доставка. Върху двете писма е налице отбелязване за
съгласие с посочените условия с подпис и печат на ответното дружество, чиято
истинност не е оспорена. Ето защо правилно СРС е приел, че в двете двустранно
подписани писма се съдържат всички съществени елементи на двата договора за
продажба на дизелово гориво и в тях е обективирано съгласието на страните за сключване
на договорите с посоченото съдържание, което съответства на посоченото във
фактури №№ 1508/05.11.2016г. и 1560/22.11.2016г. Обстоятелството, че заявките за
доставка на гориво са били отправени до „Т.К.“ ЕООД (през 2018г. преобразувано
чрез вливане и заличен търговец, чиито универсален правоприемник е ищецът,
видно от справка в търговския регистър) е ирелевантно, след като по делото се
установява по несъмнен начин постигнатото съгласие между страните доставките да
бъдат извършени от ищеца.
От приетите товарителници № 102480/15.12.2016г. и №
108981/04.01.2017г., подписани за получател от името на ответника се установява,
че техническа сол с описаното във фактурите количество е получена от ответното
дружество както следва: 29.540 тона - на 15.12.2016г., и 28.980 тона - на
04.01.2017г.
Същевременно от приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССЕ се установява, че процесните четири фактури са
осчетоводени от ответника, който ги е записал като задължения именно към ищеца,
включил ги е в подадените в НАП месечни справки-декларации по ДДС като доставки
с право на пълен данъчен кредит и е ползвал данъчен кредит по тях. Противно на
поддържаното в жалбата, заключението е оспорено от ответника по реда и в срока
по чл. 200, ал. 3 ГПК само в частта му относно периода, за който вещото лице е
изчислило лихвата за забава по двете фактури за доставка на гориво. В
останалата част заключението не е оспорено при изслушването му, а съдът го
кредитира като обективно и компетентно изготвено.
Съобразно цитираната по-горе трайна практика на ВКС, отразяването
на сумите по фактурите като задължение към ищеца в счетоводството на ответника и
ползването на данъчен кредит по тях означава потвърждаване на действията на
лицата, действали от името на търговеца без представителна власт – чл. 301 ТЗ,
както и признание на задълженията по фактурите и доказва тяхното съществуване.
С оглед така установеното, доводите на въззивника по
делото да не било доказано наличие на договорни правоотношения между страните
са неоснователни. Съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и
заключение на вещо лице обосновава безпротиворечив извод, че между страните са
съществували валидни облигационни правоотношения по четири договора за
търговска продажба на дизелово гориво и техническа сол при условия,
обективирани в процесните фактури, а за договорите за продажба на дизелово
гориво - и при условия, посочени в двустранно подписаните писма с изх. №
093/04.11.2016г. и изх. № ТО-096/21.11.2016г., които съдържат всички съществени
елементи на договорите за търговска продажба - страни, предмет и цена, като
задължението по тях е и изънсъдебно признато от ответника с оглед осчетоводяването
на фактурите и ползването на данъчен кредит по тях.
Неоснователен е и поддържаният от въззивника
довод във връзка с изпадането му в забава за плащане на цената по договорите. Съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ, купувачът е длъжен да плати цената при
предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи,
освен ако не е уговорено друго.
В случая, съгласно двустранно подписаните писма с изх. № 093/04.11.2016г. и изх.
№ ТО-096/21.11.2016г., страните са уговорили
падеж на задължението за плащане цената на доставеното дизелово гориво в срок
до 30 дни от датата на доставката. Съгласно приетите 2 бр. електронни документи
за получаване на течно гориво, подадени от ответника в информационната система
на НАП - ИС „Контрол на горивата“, доставката по фактура № 1508/05.11.2016г. е
извършена на 05.11.2016 г., а доставката по фактура № 1560/22.11.2016г. - на
24.11.2016г. Съответно с изтичане на уговорения 30-дневен срок ответникът е
изпаднал в забава за плащане на цената на доставеното му дизелово гориво и
дължи обезщетение в размер на законната лихва. По отношение на доставките на
техническа сол не се твърди и установява да има уговорен срок за плащане,
поради което и по силата на чл. 327, ал. 1 ТЗ ответникът е изпаднал в забава за
плащане от деня, следващ датата на доставките, като в съответствие с
диспозитивното начало в процеса СРС е уважил акцесорните искове до
претендираните от ищеца размери.
По тези съображения въззивният съд намира,
че предявените главни искове и акцесорните им искове за лихви са основателни и
правилно са уважени от районния съд. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в атакуваните осъдителни части.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. По делото обаче няма доказателства да е направил
такива, поради което разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 479022 от 29.08.2018г., постановено по гр.д. № 74078/2017г. на
Софийски районен съд, 54 състав в обжалваните осъдителни части.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.