Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 17.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 14.11.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 410 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 52/23.04.2018г., постановено
по гр.д. № 539/2017г. по описа на Самоковския районен съд, са отхвърлени
предявените от Н.А.Б. срещу И.А.Г. искове по чл. 8, ал. 1, вр.
ал. 4 от Закона за арендата в земеделието за заплащане на сумата 888 лв.,
представляваща паричната равностойност на 2800 кг. картофи, дължими от
ответника като арендни плащания по сключен между
страните на 03.07.2015 г. договор за аренда, както и по чл. 30, ал. 1 от същия
закон - за връщане на арендуваните недвижими имоти поради прекратяване на този
договор.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Н.Б. срещу горното
решение. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и необосновано. Счита,
че първоинстанционният съд не е обсъдил задълбочено
събраните доказателства и ги е ценил избирателно, без да вземе предвид
направените от него възражения. Оспорва възприетата от съда фактическа
обстановка по делото и намира, че тя не съответства на доказателствения
материал. Акцентира върху т. 3 от арендния договор,
даваща му право да го прекрати и преди изтичане на срока му с едностранно
месечно предизвестие. Твърди, че бил изпратил такова предизвестие, което било
надлежно връчено на арендатора. Оспорва възражението на последния, че не били
налице сочените предпоставки за прекратяване на договора (забавяне на арендните плащания за 2015г. и 2016г. с повече от три
месеца). Счита, че Самоковският районен съд неправилно е ценил показанията на
бащата на ответника, както и на св. П.. Анализира събраните гласни
доказателства. Не споделя заключението на съдебно- графологичната
експертиза, тъй като според него то било изготвено некоректно. Сочи, че не е
изключителен собственик на процесните недвижими
имоти, поради което нямал представителна власт за сключване на договора. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 60, ал. 6 от ГПК, е постъпил отговор от въззиваемия И.Г., който изразява становище за
неоснователност на жалбата. Изтъква, че изпратената до него нотариална покана
съдържа непосредствено изявление за прекратяване на договора, но не и
едномесечно предизвестие за това, както изисква т. 3 от него. Споделя изводите
на първоинстанционния съд във връзка с гласните
доказателства и заключението по СГЕ. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят, редовно призован, не
се явява. Представлява се от упълномощения си представител - адв. Б., която моли съда да постанови решение, с което уважава
въззивната жалба и исковите претенции. Представя
списък по чл. 80 от ГПК, както и писмена защита, която дословно преповтаря въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият, редовно призован, не се
явява. Представлява се от адв. А., която оспорва
жалбата и поддържа подадения отговор. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди първоинстанционното решение. Претендира
направените по делото разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Представя писмена защита, в която развива съображения за неоснователност на
доводите на жалбоподателя. Анализира изявлението за прекратяване на договора и
неговата правна същност и последици. Изразява становище в подкрепа на
заключението на СПЕ. Прави извод за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение и моли съда да го остави в сила.
Настоящият
съдебен състав намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен
състав споделя изложените от първоинстанционния съд
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Единствено
изключение в тази насока съставляват мотивите относно т. 3 от процесния договор за аренда, но това не влияе върху крайния
изход на делото. Във връзка с това съдът отбелязва, че изтъкнатото от ищеца основание
за прекратяване на договора е не отправяне на едностранно едномесечно
предизвестие по смисъла на тази клауза, а незаплащане на арендна
вноска в продължение на повече от три месеца, което е съвсем различно
фактическо обстоятелство и съставлява предпоставка за прекратяване по чл. 28,
ал. 1 от ЗАЗ. Извод, че именно това е единственото основание, на което ищецът е
претендирал прекратяване на договора, следва от изричния текст на исковата
молба, както и от съдържанието на нотариалната покана, която се позовава на
забавяне на арендното плащане и на разпоредбата на
чл. 28, ал. 1 от ЗАЗ, като освен това съдържа директно изявление за прекратяване
на договора без отправяне на едномесечно предизвестие. При тези данни е
безпредметно да се обсъжда непосочено от ищеца основание на неговия иск по т. 3
от арендния договор, въпреки опитите за въвеждането
му с въззивната жалба. (За пълнота следва да се
отбележи, че, дори да беше въведено своевременно, то е недоказано, тъй като
няма данни за отправяне на надлежно едномесечно предизвестие.)
От друга страна,
по делото не се установява наличието на посочената от ищеца предпоставка по чл.
28, ал. 1 от ЗАЗ за разваляне на договора, доколкото разписката от 11.02.2017г.
доказва точно обратното, а именно – че той
е получил рентата за 2016 г. По делото не се твърди и не се доказва, между
страните да има друг договор за аренда с различен предмет, поради което следва
да се приеме, че разписката доказва изпълнение на задължението на арендатора
именно по процесния договор. Във връзка с това съдът
намира за неоснователни възраженията срещу достоверността на експертното
заключение по въпроса за нейното авторство. На първо място, без значение е
това, че текстът й не е изписан от самия арендодател,
тъй като волеизявлението изхожда от този, който го е подписал, а в случая е
установено, че това е самият Б.. Налице е хипотезата на чл. 180 от ГПК и,
доколкото изявлението удостоверява неизгодни за направилото го лице факти, то
има материална доказателствена сила срещу него за
тези факти. На второ място, съдът не споделя твърденията на жалбоподателя за
некоректност на заключението по СГЕ поради изготвянето му в кантората на
процесуалния представител на насрещната страна, тъй като самото вещо лице е
заявило, че в тази кантора само е взело материала за изследване, а е оформило
самото заключение извън нея. Освен това, от текста на заключението се
установява, че то е формирано въз основа на множество действия (вкл. и върху
други обекти освен разписката), само част от които са били извършени в
кантората на адв. А.. На трето място, ако
жалбоподателят е считал експертното заключение за недостоверно, той е имал
възможност да поиска назначаване на повторна експертиза на основание чл. 201 от ГПК, но това не е направено, поради което оспорването е останало недоказано. С
оглед гореизложеното, съдът намира, че разписката действително е подписана от
ищеца и доказва, че той е получил дължимото арендно плащане
(рента) за 2016г.
За пълнота на
изложението съдът отбелязва, че за формиране на горния извод не е необходимо да
се обсъждат свидетелските показания, респ. те не са в състояние да го
опровергаят при наличие на писмен документ, който го подкрепя (арг. от чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК). Поради това съдът не
коментира частта от въззивната жалба, която прави
изводи въз основа на гласните доказателства в частта им, касаеща
рентата за 2016г.
Що се отнася до
рентата за 2015г., нейното издължаване не е удостоверено с изходящ от страните
писмен документ, а и същата не е уговорена в пари, поради което няма пречки по
чл. 164, ал. 1, т. 4 и 6 от ГПК, това обстоятелство да се установява със
свидетелски показания. В случая, такива са показанията на св. Кр. Б.(според която ищецът не е получавал аренда за тази
година) и св. А. Г. (според когото между страните е било уговорено и изпълнено,
цялата реколта от арендуваните имоти за 2015г. да остане за арендодателя,
без арендаторът да му дължи рента за тази година). Според настоящия съдебен
състав, противоречивостта на тези показания не може да бъде преодоляна с
помощта на други преки доказателства за (не)изплащане на рентата за 2015г., тъй
като такива липсват. Няма основание да се отдаде предпочитание на едните
показания за сметка на другите въз основа на критерия по чл. 172 от ГПК, тъй
като и двамата свидетели са близки роднини на ищеца и на ответника (съответно –
низходяща на първия и възходящ на втория). Следва да се споделят, обаче,
мотивите на районния съд в тази насока, че показанията на св. Г. са по-
достоверни с оглед обстоятелството (и логично и житейски свързаните с него
последици), че процесният договор е сключен в края на
стопанската 2014/2015 година, но считано от нейното начало, поради което
настоящият съдебен състав препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
По тези
съображения съдът намира, че ищецът не е имал основание да прекрати арендния договор поради забава на арендно
плащане с повече от три месеца, нито да претендира връщане на арендуваните
имоти като последица от прекратяването. Това е достатъчно основание за
отхвърлянето на исковете и, достигайки до същия извод, Самоковският районен съд
е постановил правилно съдебно решение.
Допълнителен
аргумент за неоснователност на иска по чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ може да се извлече и
от обстоятелството, че в настоящото производство се претендира нещо различно от
уговореното с договора, което противоречи на принципа на точното изпълнение и
на принципа на реалното изпълнение (чл. 63, ал. и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД), а същевременно
няма данни за постигане на уговорка за даване вместо изпълнение (чл. 65, ал. 1
от ЗЗД). В случая няма основание, паричната претенция на ищеца да се тълкува
като такава за обезщетение вместо изпълнение, тъй като нито ищецът я е заявил
по този начин, нито съдът я е докладвал с правна квалификация по чл. 79, ал. 2
от ЗЗД (виж. исковата молба и доклада на л. 31 от първоинстанцонното
дело). Не е налице и хипотезата на Тълкувателно решение № 114 от 1.11.1963 г.
по гр. д. № 95/63 г., ОСГК, тъй като искът не е собственически, а облигационен.
Неоснователен е и наведеният
едва с въззивната жалба довод, че жалбоподателят не
бил единствен собственик на процесните имоти и нямал
представителна власт да ги отдава под аренда. На първо място, това противоречи
на собственото му изявление, обективирано в първото
изречение на исковата молба. На второ място, доказателства за това
обстоятелство не са събрани (респ. са представени несвоевременно и не са били
приети), поради което то е останало недоказано. На трето място, дори да беше
доказано, то не би довело до уважаване на предявените искове, тъй като разпоредбата
на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ изрично позволява сключване на договор за аренда от съсобственик
с повече от 50% ид.ч. от арендуваните имоти, а, ако делът
му е под 50%, договорът пак би бил валиден, тъй като той съставлява действие на
управление и няма пречка за сключването му от всеки съсобственик за цялата вещ,
като поражда действие между страните по него, но е непротивопоставим на
останалите съсобственици (Решение № 12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1251/2017 г., II г. о., ГК).
С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено в
този смисъл искане, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски пред въззивния съд, каквито се установяват в размер на 400 лв. –
адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие, представен
с молба от 11.10.2018.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 52/23.04.2018г., постановено по гр.д. № 539/2017г. по описа на
Самоковския районен съд.
ОСЪЖДА Н.А.Б. с ЕГН **********
и адрес ***, да заплати на И.А.Г. с ЕГН ********** и адрес ***, направените от него
разноски в производството пред въззивния съд в размер
на 400 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.