Р Е
Ш Е Н И Е
№………./…….07.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на трети
юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН А.
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа
докладваното от съдията А.
въззивно търговско дело
№893 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на “ОТП Факторинг България“ ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ №19,
етаж 2, представлявано от И.Д.-М. и Е К, действащо чрез юрисконсулт Т.Х.-Т., с
адрес ***, против Решение №1260/26.03.2019г. по гр.д.№9671/2018г. на РС Варна, с което е уважен предявения
от С.А.С.,с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, партер, чрез
адв.М.Н., против жалбоподателя, иск с правно основание чл.439 от ГПК за
приемане на установено, че въззиваемия не дължи въззивника сумата
от 17202.11лв., от
която 11215.09лв., присъдена сума по
изп.лист №91/24.02.2012г., издаден по ч.гр.д.№133/2012г. по опис на РС Девня и
5987.02лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от подаване на
заявлението-23.02.2012г. до образуване на изпълнително дело №20187120400083.
В жалбата
се излага, че решението на РС Варна, е необосновано, неправилно и
незаконосъобразно, и постановено по недопустим иск. Поддържа се, че не е налице
една от предпоставките за допустимост на иска по чл.439 от ГПК, а именно
настъпили факти и обстоятелства, след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая след
стабилизирането на изпълнителния титул, вземането по който се оспорва. Поддържа се, че стабилизирането на титулите е
станало с връчване на покана за доброволно изпълнение, получена от ищеца на
14.12.2013г. и уведомяването му за извършена промяна на кредитора по реда на
чл.99, ал.4 от ЗЗД, което е получено на 02.11.2012г. с писмо с обратната разписка.
Сочи се, че ищеца има качеството на поръчител по Договор за потребителски
кредит №110000000015086393 от 31.01.2008г., сключен между “Банка ДСК“ ЕАД и С К
Р като кредитополучател. Поради необслужване на задължението банката, подала
заявление за снабдяване с изпълнителни титули по реда на чл.417 от ГПК, за
което е образувано е ч.гр.д.№133/2012г. на PC Девня. Подаденото заявление е
уважено, съответно са издадени Заповед за незабавно изпълнение №91/24.02.2012г.
и изпълнителен лист от същата дата. На 17.09.2012г. между “Банка ДСК“ ЕАД и
жалбоподателя е сключен Договор за покупко-продажба на вземания, с който
последния придобива вземането срещу С К Р. Въз основа на изпълнителните титули,
издадени в полза на цедента, цесионерът е образувал изп.дело №1461/2013г. на
ЧСИ с рег.№712, като заповедта за изпълнение се е стабилизирала, с изтичане на
14 дневния срок за подаване на възражение, считано от датата на получаването
й-14.12.2013г. Сочи се, че в последствие посоченото изп.дело е прекратено на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, като за същите вземания е образувало ново
изпълнително дело №83/2018г. при същия съдебен изпълнител като на основание
чл.428 от ГПК и при наличието на предходно редовно връчване на заповедта за
незабавно изпълнение, на длъжника не е даден нов срок за доброволно изпълнение.
Поддържа се, че уведомяването на длъжника за извършената промяна на кредитора
на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, не съставлява новонастъпило обстоятелство по
смисъла на чл.439 от ГПК, съответно не води до допустимост на иска, тъй като
фактите и обстоятелствата трябва да са такива, водещи до отпадане на
отговорността на задълженото лице и да са възникнали след стабилизирането на
заповедта. Сочи се, че уведомяването на длъжника за извършената цесия не
рефлектира върху дължимостта на претендирани сумите чрез съдебния изпълнител, а
е от значение за информирането на длъжника на кого да изпълнява, а
неуведомяването, не освобождава длъжника от отговорност да погаси дълга.
Оспорва се възражението на ищеца за липса на надлежно обявена предсрочна
изискуемост по кредита, като се твърди, че същото е преклудирано, с влизане в
сила за заповедта за изпълнение спрямо главния кредитор, респективно че е
недопустимо подобно възражение да се релевира с настоящия отрицателен
установителен иск. На следващо място се поддържа, че от приложените към
отговора на исковата молба писмо и известие за доставяне, с пощенско клеймо от
02.11.2012г., е видно, че ищеца е уведомен по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Сочи
се, че първоинстанционния съд не е указал на страната, че е налице нечетливост
на известието за доставяне, а и ищцовата страна не е оспорила датата на
получаване посочена в отговора на исковата молба и твърденията на ответника, че
длъжникът е уведомен за извършената цесия, с връчване на поканата за доброволно
изпълнение в рамките на първоначално образуването изпълнително дело
№1461/2013г. Поддържа се, че при обсъждане на доказателствата,
първоинстанционния съд е допуснал съществени пропуски, водещи до опорочаване на
постановения акт. Поддържа се още, че в решението си съдът, е разгледал въпрос,
с които не е бил сезиран с исковата молба и по-конкретно въпросът за настъпила
обща погасителна давност на вземането. Сочи се, че спор за настъпила
погасителна давност не е възниквал между страните, поради което и ответното
дружеството не е имало правен интерес да доказва или да оспорва твърдения в
този смисъл. Въпреки това се, поддържа, че от материалите по изпълнителното
дело, би се установило, че давност по отношение на вземането на въззиваемия не
е изтекла. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов,
с които да се отхвърли предявения иск като недопустим, неоснователен и
недоказан. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока по
чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на въззивната жалба, с
който се поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно, тъй като при
постановяването му, съдът е съобразил всички доказателства по делото. Сочи се,
че видно от известието за доставяне, уведомлението за извършената цесия е
връчено на длъжника, на непосочена дата, поради което съдът правилно е приел,
че не е налице уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане в
полза на ответното дружество, поради което и цесията няма действие по отношение
на него на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Предвид изложеното се поддържа, че иска
за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество процесните
суми, представляващи вземане по издаден, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, изпълнителен лист, е основателен. Оспорват се
доводите на въззивника, че с връчване на поканата за доброволно изпълнение в
първоначално образувано изпълнително дело, кредитора е уведомил длъжника за
извършената цесия. Поддържа се още, че частният съдебен изпълнител, съобразно
правомощията уредени в ЗЧСИ, не може да връчва валидно книжа, нито неговото
връчване да се счита за редовно по реда на чл.37-58 от ГПК, тъй като според
императивната разпоредба на чл.592, ал.2 от ГПК връчването на такива съобщения,
е от компетентността на нотариус. Моли за потвърждаване на решението в
обжалваната му част, ведно с присъждане на съдебни разноски за въззивната
инстанция.
В съдебно заседание
въззивникът, чрез пълномощник, поддържа жалбата си и моли за нейното уважаване,
ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна, чрез пълномощник, оспорва
жалбата и поддържа отговора си. Претендира разноски.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от С.А.С., с ЕГН **********, с иск против “ОТП Факторинг България“ ЕАД, с ЕИК *********, с правно
основание чл.439 от ГПК, за приемане на установено, че ищецът не дължи на
ответника, сумата от 17202.11лв., от която 11215.09лв., съставляващи присъдена сума по
изп.лист №91/24.02.2012г., издаден по ч.гр.д.№133/2012г. по описa на РС Девня и 5987.02лв.,
съставляващи обезщетение за забава върху
главницата за периода от подаване на заявлението-23.02.2012г. до образуване на
изп.дело №20187120400083.
В исковата молба се твърди, че според ИЛ №91/24.02.2012г., издаден по
ч.гр.д.№133/2012г. по описa на РС Девня, ищеца, в качеството му на поръчител, е осъден да заплати
на “Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 11215.09лв., представляваща общо задължение за
главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси по Договор за кредит
№11/15086393/31.01.2008г. и Допълнително споразумение от 29.10.2010г., ведно
със законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението-23.02.2012г.
до окончателното ѝ изплащане, както и разноски за заповедното
производство в размер на 698.60лв. Твърди се, че след издаване на
изпълнителният титул, с договор за цесия, кредитора е прехвърлил процесното
вземане на ответника, който от своя страна е инициирал образуването на
изпълнително дело №1461 по описа за 2013г. на ЧСИ с рег.№712. Сочи се, че в
последствие посоченото изп.дело е прекратено с постановление на ЧСИ от
15.05.2017г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, поради неизвършване на
изпълнителни действия повече от две години. На 23.03.2018г. на ищеца е връчена
покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20187120400083 по описа на ЧСИ с
рег.№712, което е образувано от същия взискател въз основа на същия ИЛ.
Поддържа се, че както към момента на образуване на двете изпълнителни дела,
така и към датата на предявяване на иска, ищецът не е получавал уведомление за
цедиране на вземането по процесният ИЛ, респективно на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД договора за прехвърляне на вземането няма действие по отношение на
длъжника. На следващо място се твърди, че главният дълг не е станал изискуем и
ликвиден, предвид факта, че не е връчено уведомление за извършената цесия на
солидарния длъжник и кредитополучател-С.Р., респективно не се е породила и
акцесорната отговорност на поръчителя-ищец.
С отговора на исковата молба, се поддържа становище за
недопустимост на иска, тъй като не са налице новонастъпил обстоятелства по
смисъла на чл.439 от ГПК, като са развити подробни съображения На следващо се
поддържа, че иска е неоснователен, тъй като ищецът има качеството на поръчител по
Договор за потребителски кредит №110000000015086393 от 31.01.2008г. и
Допълнително споразумение от 29.10.2010г. Сочи се, че в резултат от допусната
забава при погасяване на дълга, срещу солидарните длъжници-кредитор и поръчител
е подадено заявление по чл.417 от ГПК, което е уважено, респективно е издаден
процесният ИЛ. Сочи се, че на 17.09.2012г. между кредитора “Банка ДСК“ ЕАД и ответника
е сключен договор за продажба на вземания по силата, на който банката прехвърлила
на ответното дружество процесното вземане от ищеца. Оспорват се твърденията на
ищеца за липсата на уведомяването на длъжниците за извършената цесия, като се
сочи, че в качеството си на цесионер и по силата на изрично пълномощно от
цедента, ответникът е извършил уведомяване на длъжника за извършената цесия, с
писмо с обратна разписка, която носи подпис на ищеца. Поддържа се, че
възражението на ищеца за ненастъпване на предсрочна изискуемост на задължението
по договора за кредит е преклудирано, с оглед стабилизирането на заповедта за
изпълнение. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на деловодни разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани във
въззивната жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна,
следното:
Възвиваната жалбата, инициирала настоящото произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част.
Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличието на
положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.
В тази връзка съдът намира доводите на въззивника за
недопустимост на атакуваното решение, за неоснователни. Съобразно обстоятелствата, посочени в
исковата молба, ищеца обосновава правното си твърдение за погасяване на
установено с влязла в сила заповед за изпълнение изпълняемо право за парично
задължение, на новонастъпилият
факт-частно правоприемство между банката кредитор, в чиято полза е
издаден изп.титул и ответника, което правоприемство не е противопоставимо на длъжника,
поради липса на уведомяване, съответно не поражда задължение за същия да
погасява прехвърленият дълг. С прехвърлянето, с договора за цесия, на дълга по
издадената заповед за изпълнение, първоначалния кредитор е загубил правата си
по отношение на длъжника, съответни първия не разполага повече с възможност да
инициира принудително изпълнение за събиране на дълга. В този смисъл
сключването на договор за цесия, е новонастъпил факт по смисъла на чл.439 от ГПК, като обстоятелството дали договора има действие по отношение на длъжника,
е въпрос по същество на спора, а не по допустимостта на иска. Що се касае до
обсъждането от първоинстанционният съд на института на погасителната давност,
то действително ищеца не е въвел такова възражение в предмета на спора, но
видно от мотивите на атакуваното съдебно решение, съдът не е формирал никакви
изводи, които да са се отразили на изхода на делото. Тези изводи не са намерили
отражение и в диспозитива на решението, в който не е обективирано съдържание за
основателност на претенцията, поради погасяване по давност на възможността за
принудително събиране на процесното вземане.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания за неправилно формирани изводи от съда.
В случая оплакванията на въззивника съставляват оспорване на изводите на
първоинстанционния съд, че договора за цесия не е произвел ефект, тъй като не е
доказано съобщаването му на длъжника. Така направеното оспорване не съставлява
новонаведено възражение или фактическо твърдение, поради което следва да бъде
разгледано по същество. Относно оплакванията, че в решението си
първоинстанционният съдът, е разгледал въпрос, с които не е бил сезиран с
исковата молба, а именно за изтекла погасителна давност, както вече се посочи
по-горе ищеца не е въвел в срока за това /с исковата молба/ доводи за
погасяване на вземането по давност, поради което мотивите на съдът в тази
насока, са ирелевантни за спора и не следа да бъдат коментирани.
По делото е безспорно и от
събраните доказателства е видно, че в полза на “Банка ДСК“ ЕАД, против ищеца и С.Р., в
качеството им на солидарни длъжници, по ч.гр.д.№133/2012г. по описa на РС Девня са издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист за парично задължение в размер на
11215.09лв., включващо главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси,
произтичащи от Договор за кредит №11/15086393 от 31.01.2008г. и Допълнително
споразумение от 29.10.2010г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от подаване на заявлението-23.02.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
Не е спорно, че ответника е инициирал образуването на изпълнително дело №1461
по описа за 2013г. на ЧСИ с рег.№712, което е прекратено с постановление от
15.05.2017г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, поради неизвършване на
изпълнителни действия повече от две години. Няма спор и че на 23.03.2018г. на
ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20187120400083 по
описа на ЧСИ с рег.№712, което е образувано от същия взискател въз основа на
същия ИЛ.
Установява се от приетия по
делото препис от Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
17.09.2012г., ведно с приемо-предавателен протокол от 12.10.2012г., че процесното вземане е прехвърлено от
“Банка ДСК“ ЕАД на ответното дружество.
Според
представения препис от Пълномощно, банката е упълномощила изрично ответника да
уведоми от нейно име длъжниците за горепосоченият договор за цесия.
По делото е
представено Писмо от 11.10.2012г., с което ответника, в качеството на
пълномощник на цедента, е уведомил ищеца за договора за цесия. Към писмото е
представена обратна разписка, съдържаща отразяване за лично връчване на
адресата, като авторството положеният подпис удостоверяващ този факт, не е
оспорено от ищеца.
Въз основа на
горното въззивният съд, намира следното:
С оглед
характера на предявеният иск, а именно отрицателен установителен, с който се
иска съдебно установяване на несъществуването в полза на ответника на вземане
срещу ищеца, за което има образувано производство за принудителното му
събиране, доказателствената тежест се носи от втория.
В
разглеждания казус, както бе посочено по-горе ищеца основава претенцията си на
довода, че поради липса за надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането по
процесният ИЛ с договор за цесия, на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД прехвърлянето
няма действие по отношение на него, респективно няма задължение към ответника.
Според изискванията на чл.99, ал.4 от ЗЗД и съобразно приетото с ТР
№142-7 от 11.11.1954г. на ОСГК на ВС прехвърлянето на вземане има действие
спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото
прехвърляне, като съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария
кредитор/. Целта на това разрешение е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. С
горекоментираното писмо цедента, чрез пълномощник, е уведомил длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането. Вярно е, че пощенското клеймо на разписката
за връчване на пощенската пратка не се чете и по тази причина не може да се
определи точния момент на уведомяването, но това в случая е ирелевантно,
доколкото е очевидно, че уведомяването е станало в момент предхождащ
образуването на настоящото производство. Ето защо следва да се приеме, че в
случая изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД е спазено.
На следващо място следва да се има в предвид, че съобщаването на цесията
няма конститутивно действие, а само за противопоставимост, поради което
длъжникът може да възразява успешно за недължимост, поради липсата на
уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомлението /в този смисъл Определение №987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г.
на ВКС, IV г.о./. Ето защо сама по себе си липсата на уведомяване не води до
отсъствието /непораждането/ на дълг към новия кредитор.
Неоснователни са доводите на ищеца, че няма задължение към ответника,
предвид акцесорния характер на поръчителството и с оглед липсата на
доказателства за уведомяване на кредитополучателя за цесията. Кредитополучателя
и поръчителя са солидарни длъжници, като отговорността на всеки един от тях
може да бъде ангажирана самостоятелно. В този смисъл, без значение за правото
на кредитора претендира плащане от поръчителят, е дали кредитополучателя е
уведомен за въпросния договор за цесия.
От изложеното, следва извода, че договора за цесия е породил действие по
отношение на ищеца, респективно, че претендираните от ответника суми, предмет
на заповед за изпълнение и ИЛ издадени по ч.гр.д.№133/2012г. по описa на РС Девня, са дължими, съответно
че претенцията, е неоснователна.
За пълнота следва да се отбележи, че развитите в отговора на въззивната
жалба съображения на ищеца относно погасяване на вземането по давност, не
следва да бъдат коментирани, тъй като същия не ги е направил в преклузивния
срок за това-с подаване на исковата молба.
В
заключение настоящия състав на въззивният съд, приема, че като е постановил
положително за ищеца решение, първоинстанционният съд е постановил неправилен и
незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен, вместо което да се
постанови нов, с който предявеният иск да се отхвърли.
При този изход на делото в полза на въззиваемият, следва да се присъдят деловодни разноски за
двете инстанции, чиито размер според представените доказателства, възлиза на
720.42лв., от които 420.42лв. за внесена ДТ и 300лв. /2х150лв./ за
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№1260/26.03.2019г. по гр.д.№9671/2018г. на РС Варна, вместо което
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от С.А.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, иск за приемане на установено, че не дължи
на “ОТП Факторинг България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ №19, етаж 2,
представлявано от И.Д.-М. и Е К, сумата от 17202.11лв., от която 11215.09лв., присъдени по изп.лист
№91/24.02.2012г., издаден по ч.гр.д.№133/2012г. по опис на РС Девня и
5987.02лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
подаване на заявлението-23.02.2012г. до образуване на изпълнително дело
№20187120400083, като неоснователен.
ОСЪЖДА С.А.С., с ЕГН **********,
с адрес: ***, да
заплати на “ОТП Факторинг България“ ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз
Александър Дондуков“ №19, етаж 2, представлявано от И.Д.-М. и Е К, сумата от 720.42лв., представляваща
деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.