Решение по дело №111/2022 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 297
Дата: 9 март 2022 г. (в сила от 9 март 2022 г.)
Съдия: Светлана Ангелова Станева
Дело: 20225300500111
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 януари 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 297
гр. Пловдив, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300500111 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.22 ЗПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от А. В. Р.,
чрез адв. С.П., против решение №2219/22.11.2021 г., постановено по гр. д.
№3540/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІV гр. с.
С решението е отхвърлен предявеният от А. В. Р., ЕГН
**********, от гр. **************, срещу „Т************, иск за
признаване за установено между страните, че договор за потребителски
кредит № ********** от 27.03.2018 г. е недействителен на основание чл. 22
ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Отхвърлен е и предявеният от
А. В. Р. срещу „Т*********“ АД иск за признаване за установено между
страните, че клауза „Bank Комбо Живот“, на стойност 29.05 лева и клауза
„Bank Комбо Безработица“, на стойност 29.63 лева, предвидени в чл. 8 от
договор за потребителски кредит № ********** от 27.03.2018 г., са нищожни
на основание чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Призната е за нищожна, на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, клаузата за „Еднократна такса за
оценка на риска“, предвидена в т.7.1 от договор за потребителски кредит
№********** от 27.03.2018 г., сключен между А. В. Р., ЕГН ********** и
„Т***********. „Т**********“ АД е осъдено да заплати на А. В. Р. сумата от
30.92 лева – съдебно деловодни разноски съразмерно с уважената част от
исковете, а А.Р. е осъдена да заплати на „Т***********“ АД сумата от 69.08
1
лева – съдебно деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от
исковете. „Т**********“ АД е осъдено да заплати на адв. С.Ж. П., АК-П, със
служебен адрес – гр. ***********, сумата от 92.76 лева– адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на А. В. Р. по
производството.
Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявеният
от А. В. Р. срещу „Т***********“ АД иск за признаване за установено между
страните, че договор за потребителски кредит № **********/ 27.03.2018 г. е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и
т. 11 ЗПК; и в частта, с която е осъдена А. В. Р. да заплати на „Т**********“
АД сумата 69.08 лева съдебно-деловодни разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт в атакуваната му част. Излагат се
подробни съображения за несъответствие на сключения между страните
договор с разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9-11 от ЗПК, като договорът е
недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. Иска се отмяна на решението в
обжалваните части и уважаване на иска, като се признае сключеният между
страните договор за кредит за недействителен. Претендират се разноски за
двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, в който се
излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва
да бъде оставена без уважение, а решението в атакуваната му част - да се
потвърди. Излагат се доводи за недопустимост на въззивната жалба, тъй като
с нея се въвеждат различни основания от изложените в исковата молба. Иска
се и присъждане на разноски съгласно приложен към отговора списък.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване.
Относно доводите за недопустимост, наведени с писмения
отговор –твърди се, че с жалбата се въвеждат нови основания, различни от
посочените в исковата молба – същите според настоящия състав са
неоснователни. Сочи се, че с петитума на исковата молба се твърди
недействителност на договора на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД вр.
чл.22, вр. чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, а във въззивната жалба са наведени
допълнителни основания по чл.22, вр. чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, по които няма произнасяне от
първоинстанционния съд. Тези твърдения са произволни. В обстоятелствената
част на исковата молба са изложени съображения за допуснати нарушения на
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, като е цитирана и нормата на чл.22 от ЗПК,
2
а именно „когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-9, договорът е недействителен“. Същият цитат е посочен и
във въззивната жалба. Това не означава, че се касае за въведени нови
основания, доколкото отново доводите са за допуснати нарушения по чл.11,
ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК. Ето защо настоящия състав прие, че въззивната
жалба се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките
на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивната
инстанция препраща към мотивите на решението на районния съд.
С оглед доводите във въззивната жалба следва да се отбележи и
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание
чл. 124, ал.1 ГПК във вр. чл.22 ЗПК.
Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит от 27.03.2018 г., който е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК. Излага съображения, че не била предоставена по пълен и
разбираем начин преддоговорна информация в писмен вид под формата на
СЕФ. Не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума, нито
какъв е общия размер на възнаградителната лихва. Не били изпълнени и
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.10 и т.11 ЗПК. Не ставало ясно и дали
лихвеният процент по кредита е фиксиран или променлив. Не били посочени
и взетите предвид допускания при изчисляването на ГПР. Липсвал и
погасителен план, в който да е посочена последователността на погасяване на
различните неизплатени суми. Намира, че договорът е недействителен и иска
прогласяването му. Твърди, че в него била уговорена и еднократна такса за
оценка на риска в размер на 95.09 лева, и две застраховки. Счита, че същите
не са дължими, защото били свързани с услуги по усвояването и
управлението на кредита, които се забранявали от чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузите
не съответствали и на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Сумите не били
усвоени и не следвало да се включват в кредита. Иска се установяване
недействителността на договора, а при условията на евентуалност -
установяване недействителността на клаузите за такса и застраховки.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с
3
който оспорват исковете. Твърди, че е предоставен СЕФ, но банката не пази
копие от него. В договора имало погасителен план, където били посочени
вноските по кредита, като изискването за посочване последователността на
разпределението на вноските между различните суми не било приложимо
заради фиксирания лихвен процент. Били изпълнени изискванията на т. 9 и
т.10 на чл.11, ал.1 ЗПК. Оспорват се и евентуалните искове. Иска се
отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
Съдът е приел за безспорно установени следните обстоятелства:
Между „Т***********“ АД и А.Р. е подписан договор за
потребителски кредит от 27.03.2018 г. Въз основа на него на ищеца е
предоставена сумата от 792.38 лева. Уговорена е между страните договорна
лихва в размер на 15.46%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 42.43%.
Страните са постигнали съгласие за сключването на две застраховки на
стойност 29.05 лева и 29.63 лева, като е уговорена и еднократна такса за
оценка на риска в размер на 95.09 лева.
Предмет на въззивното производство е установителния иск за
признаване на сключения между страните договор за недействителен поради
неспазване на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорът следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
Лихвеният процент и условията за прилагането му са посочени в
чл. 9 от договора - същият е в размер на 15.46%, посочен е начин на
изчисляване - ежемесечно, по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата. И според настоящия състав тези условия са достатъчни,
за да се определи начина, по който се изчислява възнаграждението за
предоставената сума и въз основа на него може реално да се изчисли размер
на лихвата.
Не следва да се обсъждат доводите с посочен лихвен процент от
42.43%, тъй като това касае ГПР. В жалбата се смесват и понятия. Както вече
се отбеляза, общият размер на кредита е посочен в чл.7.1 – 792.38 лв., а в
чл.10 е посочена общата сума, дължима от потребителя – 963.53 лв. Налице
е яснота, че лихвата се начислява върху остатъчния размер на кредита, а не
върху цялата сума, която следва да се върне. Касае се за фиксиран лихвен
процент, като по отношение на него няма допускания.
В договора изрично са отбелязани както чистата сума на кредита –
792.38 лв. (чл.7.1), така и сумата, която следва да се върне – 963.53 лв. (чл.10
4
от договора). Посочени са и условията за издължаване на кредита,
погасителен план, съдържащ информация за размера (11 вноски по 80.29 лв. и
една от 80.34 лв.), броя (12), периодичността (ежемесечно) и датите на
плащане (5-то число). При фиксирана лихва не се прилага изискването за
предоставяне информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми, което е относимо към чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК, като в този смисъл е неоснователно оплакването, че не се
съдържа информация относно отделните компоненти на месечните вноски.
Изрично е отбелязано как става изчислението на лихвата, респективно - може
да се установи посоченото разпределение.
Неоснователен е и довода за нарушаване на нормата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да се
посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Това съдържание е изпълнено от клаузата на чл. 10 от договора за
потребителски кредит, в която е посочен общият размер на задължението на
потребителя, а именно – 963.53 лева, при ГПР – 42.43%. За потребителя е
ясно с каква сума се оскъпява предоставения от кредитора кредитен ресурс.
Непосочването на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин само по себе си не е от естество да обоснове недействителност, тъй
като, от една страна, смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата
на ГПР, което изискване в случая е налице, от друга, записването им е
необходимо единствено за проверка правилността на изчисляването, когато са
приети допускания различни от базовия. В тази насока от
първоинстанционния съд са изложени подробни съображения, които напълно
се споделят и не следва да се преповтарят.
Не е налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно тази
разпоредба договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
информация за условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая, в чл. 11.2 от договора се съдържа погасителен план,
видно от който задължението по кредита ще се изплаща на 12 месечни
погасителни вноски с падежна дата 5-то число от месеца, като размерът на
първите 11 вноски е 80.29 лева, а на последната– 80.34 лева. Доколкото
приложимият лихвен процент е фиксиран, не е необходимо да е посочена
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, тъй като съгласно цитираната разпоредба това е
5
приложимо при различни лихвени проценти. Отново за потребителя е налице
яснота за размера на погасителната вноска и периодичността на погасяване,
каквато е и целта на разпоредбата на чл.11 ЗПК.
Ето защо, съдът намира, че са спазени законовите изисквания за
съдържание на процесния договор за потребителски кредит, които се твърди
от ищеца да са нарушени. Договорът е действителен, не страда от твърдените
от жалбоподателя пороци. До този извод е достигнал и състава на районния
съд, поради което предявения иск правилно е отхвърлен. Решението е
правилно и законосъобразно, а жалбата в тази част – неоснователна.
Правилно е определен и размера на разноските, които
жалбоподателката е осъдена да заплати на ответника. Последният, съгласно
чл. 78, ал. 3 ГПК, има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от
исковете. Ответното дружество се е представлявало от юрисконсулт, като на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК има право на присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер на
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението
е от 100 лева до 300 лева. Съдът, съобразявайки фактическата и правна
сложност на делото, е определил възнаграждение в минималния предвиден
размер от 100 лева, от което е присъдена сумата от 69.08 лева съобразно
частта на отхвърлените претенции. Решението и в тази част е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Поискано е и от двете страни присъждане на разноски пред
настоящата инстанция. С оглед изхода на делото не следва да се присъждат
такива за въззивника, а само за въззиваемата страна в размер на 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Делото не се отличава с фактическа или
правна сложност, като следва да се присъди в минималния предвиден размер,
а не както е поискано – в максималния.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2219/22.11.2021 г., постановено по
гражданско дело №3540/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІV
граждански състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. В. Р.,
ЕГН **********, от гр. *************, срещу „Т************, със седалище
и адрес на управление: ****************, иск за признаване за установено
между страните, че договор за потребителски кредит № **********/
27.03.2018 г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК; и в частта, с която е осъдена А. В. Р. да заплати
6
на „Т*************“ АД сумата 69.08 лева съдебно-деловодни разноски,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА А. В. Р., ЕГН **********, от гр. ****************, да
заплати на „Т**************, юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 100 (сто) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7