Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 17.09.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на трети декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира И.
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15985 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 15.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 14953/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, поправено с решение от 11.11.2019
г., са отхвърлени предявените от В.В.Ч. /ЕГН **********/ и Л.Г.Ц. /ЕГН **********/ срещу К.И.К. /ЕГН **********/, И.П.К. /ЕГН **********/ и Н.П.К. /ЕГН **********/ установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.286 ЗЗД и чл.36 ЗАдв за признаване за установено, че К.И.К., И.П.К. и Н.П.К. дължат
солидарно на ищците В.В.Ч. и Л.Г.Ц. сумата 10 657.50 лева- като сбор от неплатени
възнаграждения за адвокат по договор от 20.09.2011 г. за предоставяне на правна
защита и съдействие по гр. дело № 12390/ 2011 г. на СГС, I ГО, 21 състав, по въззивно гр.д.№ 1376/ 2015 г. на САС, 10 състав, и за
изготвяне на касационна жалба, за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК от 08.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 49033/ 2017
г. на СРС, 144 състав. На основание чл.78,
ал.3 ГПК ищците В.Ч. и Л.Ц. са осъдени да заплатят на
ответниците К.К., И.К. и Н.К.
сумата 1 100 лв.- разноски по делото /за платено адв.
възнаграждение/.
Постъпила
е въззивна жалба от В.В.Ч.
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са
отхвърлени предявените от него установителни искове
/за сумата 5 328.75 лева, представляваща 1/2 от сбор от
неплатени адвокатски възнаграждения по договор за правна защита и съдействие от
20.09.2011 г./, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение, с което същите да бъдат уважени, като му бъдат присъдени и разноски по
делото.
Въззиваемите страни К.И.К., И.П.К. и
Н.П.К. /ответници по
делото/ оспорват жалбата и молят постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно в обжалваната част да
бъде потвърдено, като претендират разноски за въззивното
производство.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.286 ЗЗД вр. чл.36 ЗАдв.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По
същество решението е и правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.
Предявените
от В.Ч. установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.286 ЗЗД вр. чл.36 ЗАдв за признаване дължимостта на
определени с решение на САК по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв
адвокатски възнаграждения по сключен между страните на 20.09.2011 г. договор за
правна защита и съдействие са неоснователни.
По
делото не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства,
че между ищците В.Ч. и Л.Ц.- от една страна, и ответниците
К.К., И.К. и Н.К.- от друга, са
възникнали и съществували валидни облигационни право-отношения по договор за
поръчка с особености, произтичащи от спецификата на предоставяните адвокатски
услуги /чл.36 ЗА/, по които ищците са имали качеството довереници,
а ответниците- качеството доверители. По така сключения
договор доверителите К., И. и Н. К.са
поели едно основно задължение- да заплатят договореното адвокатско
възнаграждение в срока, установен по взаимно съгласие на страните. Според
сключения на 20.09.2011 г. в писмена форма бланков договор за правна защита и
съдействие № 0058002 /л.79 от делото на СРС/ между страните по мандатното
правоотношение е договорено заплащането на адвокатско възнаграждение от 1 000
лв. „за завеждане на искова молба и защита по дело за непозволено увреждане
срещу ЗД „Бул Инс“ АД“, което според съдържащата се в
договора разписка било заплатено в брой от клиентите на адвокатите.
Не
е спорно по делото и че въз основа на даденото му от ответниците
пълномощно и сключения на 20.09.2011 г. договор за правна защита и съдействие
ищецът В.Ч.- като адвокат- пълномощник, е представлявал ответниците
по гр. дело № 12390/ 2011 г. на СГС, І ГО, 21 състав; по въззивно
гр. дело № 1276/ 2015 г. на САС, 10 състав, и при подаването на касационна
жалба срещу постановеното по посоченото дело на САС въззивно
решение, които производства са приключили.
С
Решение от 28.06.2017 г. по протокол 20/ 2017 г. на Софийски адвокатски съвет
/САС/, въз основа на подадена от двамата ищци молба на основание чл.36, ал.3 ЗАдв на същите са определени адвокатски възнаграждения за осъщественото
в полза на ответниците процесуално
Л.2 на Реш. по
гр.д.№ 15985/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
представителство, както следва: в размер на 5
530 лева- за пред първа инстанция, 3 530 лева- за втора инстанция, и по жалбата
им пред ВКС- сумата 1 597.50 лева, или общо 10 657.50 лв.
Според
възраженията на ответниците, изложени в писмения
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, между тях и ищците било договорено
заплащането на адвокатско възнаграждение от 1 000 лева, което било заплатено,
като не било налице основание за определянето на адвокатско възнаграждение от
адвокатския съвет; ищцата Ц. не ги е представлявала по посочените дела, тъй
като била в отпуск по майчинство през този период; освен това делата били
водени зле и непрофесионално- с оглед техния краен резултат и осъждането им да
заплатят разноски на трето за спора лице, като от това производство за тях
възникнали само щети.
Съгласно
разпоредбите на чл.36 ЗАдв /в приложимата към м.09.2011 г. редакция/
адвокатът има право на възнаграждение за своя труд- ал.1; размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента; този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по- нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа- ал.2; при липса на договор,
по искане на адвоката или клиента адвокатският съвет определя възнаграждение
съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет- ал.3.
Следователно
предпоставка за определяне на възнаграждението от адвокатския съвет е липсата
на договор между адвоката и клиента. Действително договорът за правна защита и
съдействие може да бъде сключен и в устна форма, но в настоящия случай е налице
писмен договор, сключен между страните по делото, който не е оспорен нито относно
автентичността му, нито относно съдържанието му. Възможни хипотези, разгледани
в установената по приложението на чл.36, ал.3 ЗАдв
практика на ВКС, при които е допустима намесата на адвокатския съвет при
определянето на дължими адвокатски възнаграждения, са в сключен между страните
писмен договор да липсва клауза за дължимото на адвоката възнаграждение, както
и съществуваща в договора клауза относно адвокатското възнаграждение да е
недействителна /без да влече недействителност на целия договор/, което налага заместването
й от акт на посочения орган на адвокатурата.
В
случая не е налице нито една от тези хипотези, тъй като страните са били
обвързани от писмен договор за правна защита и съдействие, съдържащ
действителна уговорка за плащането на адвокатско възнаграждение от 1 000
лв., за което не се спори, че е било заплатено. Обстоятелството, че това
възнаграждение е несъответно на предвидения в Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, не предпоставя определянето на друг /различен/ размер на
възнаграждението от адвокатския съвет.
Допълнителен
аргумент в подкрепа на изложеното по- горе се извежда и от противоречивите
фактически твърдения на ищците, направени извънсъдебно- при подаване на
искането за определяне на възнаграждения по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв, и в исковата молба, с която е сезиран съдът по
настоящото дело. В приложения като доказателство по делото от страна на ищците
„Доклад на секретар на Софийската адвокатска колегия“ /л.10- л.14 от делото на
СРС/ е посочено, че в договора за правна помощ е вписано договореното
възнаграждение от 1 000 лв., което било заплатено в брой, като „устно било
договорено да бъде заплатена общо на двамата адвокати сумата по 3 процента,
определена на база присъдено окончателно обезщетение, ведно с дължимите мораторни и законни /дължими до окончателното приключване
на делото/, от всеки един от тях“. В исковата молба, въз основа на която е
образувано гр.д.№ 14953/ 2018 г. на СРС, се твърди от ищците, че „по отношение
заплащането на предоставената адвокатска услуга била постигната договорка за
резултативен хонорар, платим при приключване на съдебния спор, като независимо
от изхода му, заплащането не може да бъде по- малко от минималното съгласно
действащата Наредба № 1/ 2004 г.“. Освен, че липсва конкретно твърдение за
договорката за плащане на резултативен хонорар, дори да се приеме, че е
допустимо посочването на адвокатско възнаграждение в писмения договор за правна
защита и съдействие и уговарянето устно на допълнителен хонорар /вкл.
резултативен/ между страните по мандатното правоотношение, не са ангажирани
каквито и да било доказателства в този смисъл от ищците, дължащи пълно главно доказване
на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства /чл.154, ал.1 ГПК/ в процеса. Неправилно- според настоящия въззивен
съд, е схващането им, че независимо от постигнатата с доверителите писмена
договореност за размера на адвокатското възнаграждение, когато то е в по- нисък
от минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения размер, по презумпция винаги може да им бъде
определено по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв адвокатско
възнаграждение в минималния по цитираната наредба размер и дължимостта
му да бъде призната по съдебен ред.
Предвид
горното, при съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и след съвкупна
преценка на събраните в процеса доказателства, настоящият въззивен
съд намира за недоказано по делото твърдението на ищеца Ч., че ответниците са носители на задължението да заплатят дължимо
по процесния договор за правна защита и съдействие
адвокатско възнаграждение /възнаграждения/, определено по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв от САС. Установяването на пасивната материално- правна
легитимация по предявените установителни искове е в доказателствената тежест на ищеца /чл.154, ал.1 ГПК/, който
следва да докаже, че ответниците са неизправни длъжници по твърдяното от него спорно материално
правоотношение, каквото доказване в настоящия случай не е успешно проведено от него.
Следва
да се отбележи наред с горното, че и в случай на приет от съда извод за
основателност на претенциите, определените с решение на САС от м.06.2017 г.
адвокатски възнаграждения са несъответни /значително надвишават/ на посочените
в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения- в приложимите както към датата на сключване на процесния договор от 20.09.2011 г., така и
Л.3 на Реш.
по гр.д.№ 15985/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
към периода на водене на посоченото
гражданско дело редакции, минимални размери.
Приетите
от СРС изводи за неоснователност на исковете са правилни, а поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора решението, което е
правилно в обжалваната от ищеца Ч. част, следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода от настоящото въззивно производство на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемите
страни общо сумата 1 100 лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
от 15.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 14953/ 2018 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 144 състав, поправено с решение от 11.11.2019
г., в обжалваната част, в която са отхвърлени предявените от В.В.Ч. /ЕГН **********/ срещу
К.И.К. /ЕГН **********/, И.П.К. /ЕГН **********/ и Н.П.К. /ЕГН **********/ установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.286 ЗЗД вр. чл.36 ЗАдв за признаване
за установено, че К.И.К., И.П.К. и Н.П.К. дължат
солидарно на В.В.Ч. сумата 5 328.75 лева, представляваща 1/2 от сбор от
неплатени възнаграждения за адвокат по договор от 20.09.2011 г. за предоставяне
на правна защита и съдействие по гр. дело № 12390/ 2011 г. на СГС, I ГО, 21
състав, по въззивно гр.д.№ 1376/ 2015 г. на САС, 10
състав, и за изготвяне на касационна жалба, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 08.08.2017 г. по ч.гр.д.№
49033/ 2017 г. на СРС, 144 състав, а също и
в частта, в която на основание чл.78, ал.3 ГПК В.Ч. е осъден да заплати на К.К.,
И.К. и Н.К. общо сумата 550 лв.- разноски по делото /за платено адв. възнаграждение/.
ОСЪЖДА В.В.Ч. /ЕГН **********/
да заплати на К.И.К. /ЕГН **********/, И.П.К. /ЕГН **********/ и Н.П.К. /ЕГН **********/ общо сумата 1 100 лв. /хиляда и сто лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението от 15.08.2019 г. по гр.д.№ 14953/
2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, поправено с решение от 11.11.2019 г., е влязло
в сила като необжалвано в останалата му част, в която са отхвърлени
предявените от Л.Г.Ц. /ЕГН **********/ срещу К.И.К. /ЕГН
**********/, И.П.К. /ЕГН **********/
и Н.П.К. /ЕГН **********/ установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.286 ЗЗД вр. чл.36 ЗАдв и на
основание чл.78, ал.3 ГПК Л.Ц. е осъдена да заплати на
К.К., И.К. и Н.К. общо сумата 550 лв.- разноски по
делото /за платено адв. възнаграждение/.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба в 1- месечен
срок от съобщаването му пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.