Р Е Ш Е Н И Е
№………./……………2016
г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито
съдебно заседание, проведено на четиринадесети
ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Пенева
ЧЛЕНОВЕ: Росица Станчева
Красимир Василев
при секретаря Н.И.
като разгледа докладваното
от съдия Р. Станчева
въззивно гр.д. № 1913 по описа
за 2016г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е въззивно, по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ЕТ „Сотримекс – М.С.“, чрез адв.
Д. против решението на Варненския
районен съд, постановено на 22.07.2016г. по гр.д.
№ 431/2015г. в частта, в която
е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът
ЕТ „СОТРИМЕКС – М.С.”, ЕИК *********, с адрес: ***, дължи
на ищеца ОБЩИНА ВАРНА, представлявана
от кмета Иван Портних, гр. Варна, бул. „*******” № *,
сумата от 12 600.00лв. /дванадесет
хиляди и шестстотин лева/, представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот
– общински терен с площ от 160кв.м., находящ се в гр. Варна, ж.к. „*******” – 2, до бл.138, за периода 01.01.2013г. до
30.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението –
24.09.2014г. до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 6051/24.09.2014г. по ч. гр. дело №11925/2014г.
по описа на ВРС, на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, и въззивницата е осъдена
да заплати следващите разноски за заповедното
производство и производството пред ВРС.
В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност
на обжалваното решение. Сочи се, че изводите на съда относно характера и статута
на процесната постройка не кореспондират
на установеното от доказателствата,
материалния закон и трайната
съдебна практика, вкл. и постановени
съдебни решения между същите
страни, за същия имот, но за друг период. Иска се от съда
да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения от Община Варна иск.
В с.з., чрез
процесуален представител жалбата се поддържа. Претендират се и направените
съдебно-деловодни разноски.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпил писмен
отговор от Община Варна, с който жалбата
се оспорва като неоснователна. По същество се пледира за потвърждаване на
решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно, ведно с
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
При извършената проверка по валидността на
решението, съобразно нормата на чл.269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до
неговата нищожност или недопустимост.
Предявен е
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.59 ЗЗД.
В исковата
молба на Община Варна са изложени твърдения, че с разпореждане на ВРС,
постановено по ч.гр.д. № 11925/2014г. в нейна полза е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 т.2 ГПК и съгласно която ответникът ЕТ „Сотримекс – М.С.“ е осъден да й заплати сумата от
12 600 лева, представляваща обезщетение за ползване на общински терен,
подробно описан, за периода 01.01.2013г. –
30.09.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.09.2014г. до
окончателното й изплащане, сумата от 1 069.24 лева, представляваща лихва
за забава върху главницата за периода 11.01.2013г. – 16.09.2014г., както и
направените в заповедното производство разноски в размер на 734 лева. Посочено
е, че вземането, предмет на заповедта за изпълнение произтича от
обстоятелството, че за процесния период ответника
ползва обект с временен статут – павилион с площ от 160 кв.м., разположен в
имот, собственост на Община Варна. По отношение на този обект не е проведена
процедурата по §17 ал.2 ЗУТ. Издаденото разрешение за поставянето му №
ОСР-5700/13.04.2005г. е било за срок от една година, след изтичането на който
ползването на обекта е продължило без надлежно разрешение за това. С оглед на
това и предвид депозираното в срока по чл.415 ГПК възражение е предявен и иска
за установяване, че в полза на ищеца съществува вземането, предмет на
издадената заповед за незабавно изпълнение.
В срока по
чл.131 ГПК исковата претенция е оспорена с възражения за нейната
неоснователност. Наведени са доводи, че процесният търговски
обект е собственост на ответника, за което е съставен нот.акт
№ 167/2010г., няма характеристиките на преместваем,
същият е изграден въз основа на издадено разрешение за строеж № 65/21.03.1978г.
и съставлява строеж по см. на §5 т.38 ЗУТ. С оглед на това счита, че е налице
хипотезата на чл.64 ЗС, поради което и не е налице неоснователно ползване на
общински терен. Посочено е още, че тези обстоятелства са установени с влезли в
сила решения между същите страни, постановени по адм.д.
№ 3008/2008г. на Административен съд – Варна и в.гр.д. № 679/2013г. на ВОС.
В частта, в
която предявеният иск относно сумата от 1 069.24 лева, претендирана
като дължимо обезщетение за забава за периода 11.01.2013г. – 16.09.2014г. е
отхвърлен, първоинстанционното решение не е обжалвано
и е влязло в сила.
Съдът, като взе предвид предметните предели на въззивното производство, наведените в жалбата оплаквания по
правилността на обжалвания акт, становищата на страните, събраните по делото
доказателства и приложимия закон намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съгласно
заповед за незабавно изпълнение № 6051/24.09.2014г., издадена по ч.гр.д. №
11925/2014г. по описа на ВРС на
основание чл.417 т.2 ГПК, въззивникът ЕТ „Сотримекс – М.С.“*** сумата от 12 600 лева,
представляваща обезщетение за неоснователно ползване на общински терен с площ
от 160 кв.м., находящ се в гр.Варна, жк „****“ – 2,
до бл.138 за периода 11.01.2013г. – 30.09.2014г., ведно със законната лихва върху
нея, считано от 24.09.2014г. до окончателното й изплащане, сумата от 1 069.24 лева, представляваща
лихва за забава за период до подаване на заявлението, както и разноски за
заповедното производство.
В срока по
чл.414 ГПК длъжникът е депозирал възражение, което обосновава и правния интерес
от предявяване на настоящия иск.
Между
страните липсва спор, че въззивникът е собственик на
търговски обект, разположен в терен, собственост на Община Варна, съгласно АОС
№ 2576/2004г. и който обект представлява
метален павилион с площ от 162 кв.м., състоящ се съобразно КНА № 92/2010г. от предверие, търговска зала, подготвително, умивалня, кухня, битовка, офис, баня и тоалет.
Видно от
приетите пред ВРС доказателства процесният обект е
изграден въз основа на издадено в полза на СД „Търговия“ разрешение за строеж №
65/21.03.1978г. като временен обект по см. на чл.120 ал.4 ППЗТСУ /отм./.
Впоследствие с писмен договор от 22.04.1998г. е бил закупен от ЕТ „Сотримекс – М.С.“. Макар и по делото да не е изследвано
основанието на тази покупко-продажба от съдържанието на коментирания договор
следва извода, че същият е сключен на основание чл.30 вр.
§12 ЗППДОП /отм./. Въпреки това въззивникът се е
снабдил и с КНА за право на собственост въз основа на давностно
владение.
Не се спори
и относно обстоятелството, че за процесния период
въззивницата е ползвала обекта.
Основния
спорен въпрос, във връзка с който са и наведените в жалбата оплаквания са дали
е налице основание за ползането на терена, върху
който е изграден обекта, което да е противопоставимо
на собственика на терена, респ. дължи ли се обезщетение за това ползване.
Съгласно
изложеното по-горе процесният павилион е бил изграден
като временен обект по см. на чл.120 ал.4 ППЗТСУ /отм./. В приложното й поле,
към датата на издаване на разрешението за строеж се включват както временни
строежи, имащи характеристиките на недвижим имот, така и преместваеми
обекти /движими вещи/. През 1996г. е приета разпоредбата на ал.5, уреждаща
отделен ред и начин за поставяне на т.нар. преместваеми
обекти /маси, сергии и др. съоръжения за търговия/. Нормата на чл.120 ал.4 ППЗТСУ е отменена през
1998г. /ДВ бр.6/1998г./ като с §6а ППЗТСУ законодателят е дал възможност
изградените по този ред временни обекти да бъдат запазени, когато чрез
съответни изменения на застроителните и регулационни
планове е възможно установяване на траен градоустройствен статут в
съществуващия им вид. За обектите, за които не могат да бъдат запазени по този
ред е предвидено, че се премахват след изтичане на срока, за който са
разрешени, а за тези без срок – в 3-годишен срок. Аналогично е разрешението и в
нормата на §50а ЗТСУ /ДВ бр. 124/1998г./. Впоследствие с отмяната на ЗТСУ и
приемането на ЗУТ отново е предвидена възможност в шестмесечен срок, т.е. до
02.07.2001г., временните строежи по чл.120 ал.4 ППЗТСУ /отм./, изградени в
държавни или общински терени да придобият траен статут чрез съответно изменение
на ЗРП след което на собственика на постройката се отстъпва право на строеж по
реда на ЗДС или ЗОС.
По делото
няма данни, а и наведени от въззивника доводи за отпочната и реализирана процедура по см. на §17 ал.2 ЗУТ. Поради
тази причина и доколкото този въпрос е оспорен от ищеца, то представеното по
делото удостоверение за търпимост не удостоверява, че по отношение на процесния обект е извършена промяна на ЗРП и че същият е
придобил траен градоустройствен статут. Още повече, че нормата §17 от ПР на
ЗУТ, към която препраща коментираното удостоверение предвижда различни хипотези
спрямо строежите по чл.120 ал.4 ППЗТСУ /отм./, като не подлежат на премахване
само онези, попадащи в приложното поле на §17 ал.2 ЗУТ, а останалите – само
след решение на областния управител или на общинския съвет и то до реализиране
на мероприятието по предвижданията на градоустройствения план. В настоящия
случай не е налице нито едно от двете основания. Постановеното решение по адм.д. № 3008/2008г. на Адм.С –
Варна има за предмет разрешаването на спор относно отказана административна
услуга – заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка, поради което
и не разрешава въпроса за юридическия статут на процесния
павилион.
Липсата на
проведена процедура по § 17 ЗУТ, респ. по отменения §50а от ЗТСУ обуславя и
извода на съда, че не е налице хипотезата на чл.64 ЗС. В полза на въззивника, респ. неговия праводател
не е учредявано право на строеж нито при разрешаването на строителството, нито
впоследствие. Издаденото разрешение за строеж е загубило своето действие с
изтичане на срока по §50а ал.1 ЗТСУ /отм./. Липсва и действащ договор за предоставяне
право на ползване на терена, какъвто е бил сключен между страните през 2005г.
/видно от разрешително, л.8 от делото на ВРС/. Следователно и осъществяваното
от въззивника ползване на частта от собствения на
Община Варна недвижим имот, върху която е изграден процесния
павилион е без основание. В тази връзка съдът не споделя довода на въззивника, че постановеното между същите страни решение по
в.гр.д. № 679/2013г. на ВОС по предявен иск със същото правно основание, но за
различен период установява със СПН наличието на годно основание за ползването
на терена и към релевантния за настоящия спор период. Мотивите, поради които
исковата претенция е била отхвърлена не се ползват със СПН. Същата се
разпростира само за заявения исков период.
Изложеното
до тук обуславя и извода на съда, че са налице всички елементи от фактическия
състав на чл.59 ЗЗД – в резултат на неоснователното ползване на частта от
собствения на Община Варна недвижим имот въззивникът,
спестявайки си разходи за заплащане на наем за ползване на терена се е обагатил, а в същото време насрещната страна се е обеднила,
пропускайки да реализира доход от това свое имущество. Размерът на дължимото се
обезщетение е измерим с цената, която би била заплатена при надлежно разрешение
по см. на §17 ал.1 ЗУТ за запазване на временния обект до реализиране на
мероприятието по плана и определена в р. ІІІ, т.13.5 от Приложение № 2 към
Наредбата за определяне и администрирането на местните такси и цени на услуги
на територията на Община Варна. За процесния период,
съгласно заключението на ССЕ размерът на същото е 12 600 лева.
Следователно,
предявеният иск за установяване съществуване на вземането по издадената заповед
за незабавно изпълнение досежно тази сума е
основателен.
Поради
съвпадането на крайния извод на настоящата инстанция относно изхода от спора с
този на ВРС обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание
чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.7 ал.2 Наредба № 1/2004г. въззивникът следва да бъде осъден да заплати на Община
Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 908
лева.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решението на Варненския районен съд, постановено на 22.07.2016г.
по гр.д. № 431/2015г. в частта,
в която е прието за установено в отношенията между страните, че ЕТ
„СОТРИМЕКС – М.С.”, ЕИК *********, с адрес: ***, представлявана
от кмета Иван Портних, гр. Варна, бул. „Осми Приморски полк” №43, сумата 12 600.00лв. /дванадесет хиляди и шестстотин лева/, представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот
– общински терен с площ от 160кв.м., находящ се в гр. Варна, ж.к. „*******” – 2, до бл.138, за периода 01.01.2013г. до
30.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението –
24.09.2014г. до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение №6051/24.09.2014г. по ч. гр. дело №11925/2014г.
по описа на ВРС, на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, както и в частта относно разноските.
В частта, в която искът за заплащане на обезщетение за забава за периода до подаване
на заявлението по чл.417 ГПК е отхвърлен
първоинстанционното решение не е обжалвано
и е влязло в сила.
ОСЪЖДА ЕТ „СОТРИМЕКС – М.С.”,
ЕИК *********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ
на ОБЩИНА ВАРНА, представлявана от кмета Иван Портних, гр. Варна, бул. „*******” № * сумата от 908 /деветстотин и осем/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280 ГПК с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: