Р Е
Ш Е Н
И Е № . . . .
гр. Велинград, 30.09.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в
публично заседание на дванадесети септември през две хиляди и деветнадесета
година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Цветана Коцева
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 336 по описа за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба на С.А.Б., ЕГН ********** ***, чрез пълномощника
адв.М.А., със съдебен адрес ***, против Е.А.К., ЕГН: ********** ***.
Предявен
е установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.439,ал. 1 от ТПК и
чл. 117 от ЗЗД - за признаване за установено в отношенията между ищец и
ответника, че С.А.Б. не дължи на Е.А.К. по изп.дело №179/2011г. по описа на ДСИ
при ВРС образувано на 10.06.2011г. сумите: 3198.00лева - главница; 457.01лв -
такси и разноски в изпълнителното производство, в това число 331.01лв. такса по чл.53 от ТДТ,
поради погасяването им по давност.
Ищецът твърди, че с Определение постановено в
проведено на 12. XII. 2007 година открито съдебно заседание е влязло в сила Решение
№323, постановено на 23.XII.2008г. по гражданско дело №77 по описа на
Велинградския районен съд за 2006г., с което съд е поставил в дял на съделителя
Е.А. К.: I дял - западно жилище с
разгърната застроена площ от 79.53 м2, застроено в урегулиран поземлен имот X-
в квартал 7 по плана на гр. Костандово, Ракитовска община, ведно с 40% идеални
части от общите части на сградата, земята и постройките на допълващо
застрояване, в това число и от застроената и незастроената част от посочения
урегулиран поземлен имот.
Със същото определение и решение съдът е
поставил в дял на О.А.К.: III дял –
1/2 идеални части от урегулиран поземлен имот II- в квартал по плана на гр.
Костандово, Ракитовска община, с построените в него сгради и урегулиран
поземлен имот XV- в квартал по плана на гр. Костандово, Ракитовска Община, с
площ от 620 м2, незастроена. А в дял на ответника С. А. Б., било поставено
източно жилище с разгърната застроена площ от 121.44 м2, застроено в урегулиран
поземлен имот X- в квартал по плана на гр. Костандово, Ракитовска община, с 60%
идеални части от общите части на сградата, земята и постройките на допълващо
застрояване, в това число и от застроената и незастроената част от посочения
урегулиран поземлен имот, представляващо II дял според решението по
разделителния протокол.
Проектът за разделителен протокол бил одобрен с
Решение №87, постановено на 04.IV.2007 г. Със същото решение след теглене на
жребий получилият II дял, в случая С.А.Б., била осъдена да заплати на получилия
I дял , тоест на Е.А.К., сумата от 3 198.00 лева. Решението влязло в законна сила на 28.04.2007г.
Твърди се още, че за посочената сума Е.К. се е
снабдила с изпълнителен лист, издаден на 31.05.2011г. по гр.дело №77/2006г. по
описа на ВдРС на основание Решение №87/04.04.2007г., влязло в сила на
28.04.2007г.
Въз основа на така издадения изпълнителен лист,
по молба от 09.06.2011г. на Е.К., било образувано изпълнително дело №179/2011г.
по описа на ДСИ при ВРС на 10.06.2011г.
На 12.08.2011г. по искане на взискателя било
спряно изпълнителното производство.
На 25.08.2016г. ДСИ бил издал разпореждане да
се изпрати уведомление до взискателя за въпроса получил ли е плащане и ако има
претенции за изпълнение да заяви.
На 30.09.2016г., в резултат на разпореждането
на ДСИ, била подадена молба за възбрана, която била оставена без движение, тъй
като не бил конкретизиран имот, за който се иска вписване на възбрана.
На 12.04.2018г. взискателят подал заявление за
опис на недвижими и движими вещи.
На 23.04.2018г. бил насрочен опис на движимо
имущество за дата 14.05.2018г.,за който опис ищцата получила съобщение
изх.№4127/24.04.2018г. за насрочен опис за дължима сума от общо 3575.01лв.
Настоява се на това, че от образуване на
изпълнителното производство до 14.05.2018 не били извършвани абсолютно никакви
изпълнителни действия.
Ето защо се считало, че след приключване на
съдебното производство, по което е издадено изпълнителното основание, били
настъпили факти, които погасявали вземането на взискателя и представлявали
основание за оспорване на изпълнението - чл.439 от ГПК - след приключване на
производството по гр.дело №77/2006г. и влизане в сила на решението по чл.291 ГПК /отм./ на 28.04.2007г.
Настоява се и на това, че за да бъде
основателен иск с това правно основание чл.439 от ГПК са необходими кумулативно
няколко предпоставки: 1/ да има изпълнително основание; 2/ да има образувано
изпълнително производство по чл.426 ГПК; 3/ да са настъпили факти след
приключване на съдебното дирене, по което е издадено изпълнителното основание. В
случая били налице и трите предпоставки и не се дължали суми по изп.д.
№179/2011г. по описа на ДСИ при РС Велинград, защото погасителната давност е
общ институт на гражданското право и основните й принципи се състоят в
следното:
- тя
се отнася към родовата категория юридически факти. Обхваща определен от закона
период от време, след изтичането на който при бездействие на кредитора
настъпват определените в закона правни последици;
- правното
действие на давността се изразява в погасяване правото на иск или правото на
принудително изпълнение на носителя на вземането /кредитора/;
- от
позицията на длъжника погасителната давност е негово субективно преобразуващо
право;
Всяко вземане, установено със съдебно решение е
с давност 5 години /чл. 117 ЗЗД/
Съгласно т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по
тълк.дело №2/2013г. на ВКС, ОСГТК, „Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Без правно значение било дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство ставало по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
В случая последното, предприето по искане на
взискателя изпълнително действие, преди прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, била молбата за образуване на
изпълнителното дело от 09.06.2011г.
Следователно давността била изтекла на
09.06.2016г. и вземанията на взискателя Е.А. К. по изпълнителен лист, издаден
на 31.05.2011г. по гр.дело №77/2006г. по описа на ВлРС на основание решение №
87 от 04.04.2007г., влязло в сила на 28.04.2007г., са се погасили по давност,
за което изрично ищеца възразява.
Погасяването на главното вземане обуславяло и
погасяването на произтичащите от него допълнителни акцесорни права за
обезщетения за забава, лихви, такси и разноски. Без значение било обстоятелството,
дали за тях давността е изтекла/ чл. 119 ЗЗД/.
Твърди се, че последното валидно изпълнително
действие било на 09.06.2011г., а на 12.08.2011г. било спряно изпълнителното
производство по молба на взискателя от 11.08.2011г. на основание чл.432, т.2 ГПК. Нито молбата на взискателя от 11.08.2011г. за спиране на изпълнителния
процес, нито постановлението за спиране на съдебния изпълнител от 12.08.2011г.,
не били действия, спиращи течението на давностния срок, защото нормата на
чл.116, б. „в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, не
възпроизвеждала правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването й в
исковия процес.
В периода от 09.06.2011г. до 09.06.2013г. не
било поискано валидно предприемане на конкретни изпълнителни действия срещу
длъжника. Бил изтекъл двугодишния период по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК и делото
подлежало на прекратяване към 09.06.2013г. Това перемиране на изпълнението било
по силата на самия закон, за него не се изисква нарочен акт на съдебния
изпълнител.
Твърди се, че в конкретния случай, след като по
изп. дело не били предприети никакви изпълнителни действия в периода от
09.06.2011г. до 09.06.2013г., по спряното по молба на взискателя изп. дело, то
производството по същото се е прекратило по силата на закона, с изтичането на 2
годишния срок от предприемане на последното изпълнително действие, което е било
преди депозиране на молбата за спиране. В този смисъл било и Решение № 45 от
30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о., ГК, постановено по
реда на чл. 290 ГПК, в което се приемало, че молбата на взискателя по чл. 329.
б. "б" ГПК (отм.) /съответен на чл. 432, ал.1, т.2 ГПК/ за спиране на
изпълнителното производство /респ. и акта на съдебния изпълнител за спиране на
принудителното изпълнение/, не спира течението на давностния срок за вземането,
защото не представлява правна невъзможност за действие, а бил избор на
кредитора да не предприема изпълнителни способи за удовлетворяването на
вземането си. Възприемането на обратното било в противоречие със закона /чл.
113 ЗЗД/, а на практика би означавало изпълнителният процес да не приключи
никога, респ. срокът на давността, с изтичането на който се погасява правото на
иск и правото на принудително изпълнение на вземането, да зависи от волята на
кредитора, т. е. да се дерогира с действието на императивните норми, с които
законодателят е определил продължителността на давностните срокове.
Настоява се и на това, че е без правно значение
било дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение на осн.чл.433 ал.1 т.8 от ГПК или не и кога ще
направи това, тъй като този акт имал само декларативен, а не конститутивен
ефект. Прекратяването на изпълнителното производство ставало по право. Каквото
и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички
предприети по него изпълнителни действия се обезсилвали по право.
Фактът, че след настъпването ех legе на
прекратяването на изпълнителното производство ДСИ самоинициативно, без да е бил
сезиран от взискателя, на 25.08.2016г. бил издал разпореждане със запитване и
указание до взискателя, ако има претенции да посочи способ, след което бил
приемал молба за налагане на възбрана върху имот на длъжника и молба за опис,
не може да обезсили прекратителния ефект на перемпцията. Веднъж настъпила, тя
оказвала своето действие занапред и всички последващи изпълнителни действия,
поискани от взискателя или извършени от СИ, били незаконосъобразни и нямали
възстановяваща или възобновяваща сила спрямо прекратяването на изпълнителното
производство. Самото изпълнително производство било прекратено поради перемпция
на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК на 09.06.2013г. и поради тази причина
всички изпълнителни действия по него би следвало да се считат обезсилени по
право и не произвеждат процесуални и материални последици относно погасителната
давност в отношенията между взискателя и длъжника /срв. т. 10 от тълкувателно
решение № 2 от 26. 06. 2015 год. по тълк. дело № 2/ 2013 год., ОСГТК /.
Видно било, че последно валидно извършено
изпълнително действие е на 09.06.2011г., както и че по време на спирането
погасителна давност за вземането продължава да тече, в каквато насока е
разрешението дадено с Решение №45 от 30.03.2017г.по т.д.№61273/2016г. Четвърто
ГО на ВКС, то давностния срок за вземането изтичал на 09.06.2016г., като в този
период не са предприемани действия, прекратяващи давността.
С изтичането на посочения 5-годишен срок се
погасявало правото на принудително изпълнение по отношение на установеното
вземане, поради, което за ищцата С.А.Б. бил налице правен интерес от
предявяване на настоящия отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК за
оспорване на изпълнението, защото този иск се основавал само на факти,
настъпили след приключване на съдебното производство.
Поради гореизложеното ищеца счита, че
задължението му за главница, лихви и разноски е изцяло погасено
Въз основа на така очертаната обстановка се
иска съдът да се постанови Решение, с което да се признае за установено, че С.А.Б.
не дължи на Е.А.К. по изп.дело №179/2011г. по описа на ДСИ при ВРС на
10.06.2011г. сумите: 3198.00лева - главница; 457.01лв - такси и разноски в
изпълнителното производство, / в това число 331.01лв. такса по чл.53 от ТДТ/,
поради погасяването им по давност. Претендира и разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответника е
постъпил отговор, с който се сочи, че исковата молба е допустима, но по
същество е изцяло неоснователна, поради което я оспорва изцяло. Излага следните
съображения:
В искова молба ищеца твърдял, че вземането му
било погасено по давност, като се позовавал на разпоредбата на чл.433, ал.1,т.8
от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.133, ал.1 от ЗЗД „Изпълнителното
производство се прекратява с постановление..“ на съдебния изпълнител. След
издаването му, постановлението се обявява на страните в изпълнителното
производство взискателя и длъжника/, с правото всяка от тях да може да го
обжалва в 7-дневен срок от получаване на съобщението и, ако никоя от страните
не обжалва постановлението за прекратяване за изпълнителното дело,
постановлението влиза в сила.
Съдебният изпълнител не бил издавал
постановление за прекратяване на изпълнителното производство, на осн. чл. 433,
ал. 1, т. 8. От ЗЗД.
Изпълнителното производство, въпреки, че е било
спряно по молба на ответницата-взискател на 12.08.2011г., поради това, че
длъжницата обещала да изплати задължението си доброволно, било подновено на
25.08.2016г., преди да изтече 5-годишния давностен срок и от тази дата
започнало да тече нов давностен срок или срок по чл. 433, ал. 1, т.8 от ЗЗД. Поради
това и се иска отхвърляне на иска, като неоснователен.
В о.з. ищецът, чрез
пълномощника си адв А. подържа предявения иск и ска уважаването му, по
съображения изложени в защита.
В о.з.
ответника, чрез пълномощника си адв.К., оспорва като неоснователен, тъй като не
били настъпили твърдените правопогасяващи факти, с подробни съображения в
писмена защита.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно, и с оглед на
наведените от ищеца доводи, както възраженията на ответника, намира следното:
Съдът
след като се запозна с изложените в исковата молба твърдения, становищата на
страните, намира, че е предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал.1 ГПК –за
недължимост на вземането на ответника, основаващ се на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено
изпълнителното основание. Като средство за защита на длъжника по висящ
изпълнителен процес с иска по чл. 439 ГПК се дава право да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради
факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи
правно значение за неговото съществуване (така и Решение № 129 от 30.05.2013 г.
по гр. д. № 475/2012 г., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В конкретния случай, сочения факт е изтекла 5 годишна погасителна давност за
вземането по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително
дело, и след образуването му и прекъсване на да давността, новата давност е
изтекла на
09.06.2016г.
Не е спорно между страните, че са били страни
по гр.дело №77/2006г. по описа на ВлРС с предмет делба на съсобствени имоти,
както и на основание постановено по това дело съдебно решение № 87/04.04.2007г.,
влязло в сила на 28.04.2007г., ищеца С.Б. да е бил осъден да заплати на ответника
Е.К. сумата в размер на 3 198.00 лева, за уравнение на дела й. А и същото се установява от издадения по това
дело на 31.05.2011г. изпълнителен лист, находящ се в изп. дело № 179/2011г. на
ДСИ при ВлРС.
Страните не спорят и по обстоятелството, че въз
основа на издадения в полза на ответника Е.К. изпълнителен лист, по негова молба от
09.06.2011г. е било образувано изп.д.№ 179/2011г. на ДСИ при ВлРС
Видно от приложеното изп.д.№ 179/2011г. на ДСИ при
ВлРС по него още с образуването му е
поискано налагане на възбрана и публичен търг на имота получен при делбата от
длъжника С.Б.. от делбата. Конкретни изпълнителни действия насочени към
изпълнението не са извършвани след образуване на изпълнителното дело, като няма
данни да е наложена възбрана на имот на длъжника. Не се установява до реално изпълнение
на задължението да се е стигнало до 11.08.2011г., когато с молба от тази дата
взискателя Е.К. е поискал спиране на изпълнението на осн. чл.432, т.2 ГПК, тъй
като с длъжника Б. били в преговори за доброволно изпълнение на задължението.
Във връзка с тази молба е постановено на 11.08.2011г. от ДСИ разпореждане за
спиране на изпълнението на осн. чл.432, ал.1,т.2 ГПК. Това разпореждане на ДСИ
е съобщено на длъжника на 22.08.2019г. и на взискателя.
След спиране на изпълнението на осн. чл.432,
ал.1, т.2 ГПК – по искане на взискателя, искане за възобновяването му от взискателя К.
не правено. Действително в съответствие с твърденията на ищеца- длъжник Б., от
ДСИ по негова инициатива е изпратено разпореждане от 25.08.2016г. до взискателя
Е.К. да посочи получила ли е плащане, кога и колко и има ли претенции по
изпълнителното дело. Както и ако има такива да посочи способ за
изпълнение. На това уведомление е постъпил отговор от
взискателя К. с вх.№ 2146/08.09.2016г., че нищо не й е платено. В този отговор
обаче не са посочени изпълнителни действия, които да се предприемат от съдебния
изпълнител. Едва с молба вх.№ 2636/28.10.2016г. е направено ново искане за
налагане на възбрана върху имот собственост на длъжника – ½ ид. част от
самостоятелни обекти – складово помещение на 15 кв.м., гараж на 15 кв.м. и баня
на 10 кв.м.1 построени в УПИ Х-225 от кв.7 по плана на гр.Костандово и
изнасянето му на публичен търг.
Тази молба е оставена без движение от ДСИ с
Разпореждане от 18.10.2016г., за посочване на граници и внасяне на държавна
такса от 18,0лв. по сметка на ДСИ – в 1 седмичен срок. Съобщението за това е получено от К. на лично
на 14.11.2016г. Таксата е внесена, но индивидуализация на имота, като основно
застрояване не е направена. Така или иначе до налага на възбрана върху някакъв
имот на длъжника не се е стигнало.
По късно със заявление от 12.04.2018г. от
взискателя К. за първи път е направено искане за извършване на опис на
недвижими имоти или движими вещи на длъжника С.Б.. Такъв е направен с протокол
от 14.05.2018г. на ДСИ, видно от който не са описани никакви движими вещи,
поради липса на секвестируеми такива.
При
така установените факти, съдът намира искът за основателен, по следните
съображения: Съгласно разпоредбата на
чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок. А Съгласно чл.117 от ЗЗД -ако вземането е
установено със съдебно решение, какъвто е настоящия случай срокът на новата
давност е всякога пет години.
Спирането на изпълнението в случаите когато
става по волята на взискателя не се отразява на теченето на срока по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК.
Така наречената перемпция е санкция за
бездействие на взискателя и не би могла да настъпи само ако взискателя няма
възможност да действа- такива са всички хипотези на спиране по чл. 432, ал. 1 с
изключение на т. 2 от тази разпоредба. Когато самото спиране е в резултат от
волята на взискателя, такава пречка няма и ако в рамките на двегодишния
преклузивен срок взискателят не поиска възобновяване, и то чрез конкретно
изпълнително действие, съдебният изпълнител е длъжен да констатира
осъществяването на фактически състав на основанието за прекратяване.
Да се допусне и в хипотеза на спиране по искане
на взискателя да се спира и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 означава да се
предостави възможност на взискателя да поддържа безкрайно изпълнителното дело в
състояние на висящност, а както е посочено и в мотивите на ТР 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС изпълнителния процес не може да съществува сам за себе си. Той
съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни
изпълнителни способи. Взискателя трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи.
Да
се приеме тезата на ответника означава и да се позволи на взискателя да влияе
върху давността. В посоченото ТР на ВКС е разяснено, че с перимиране на делото
отпада ефекта на всички извършени по него действия, сиреч прекъсването на
давността отпада ако делото се перимира по т. 8 на чл. 433 ГПК. Ако се счита
този срок за спрян заради спиране на делото по искане на взискателя то това
означава, че се стига и до своебразно спиране на давността в изпълнителния
процес, защото взискателя ще може винаги да се позове на действията извършени
преди спирането без да извършва други действия след това и да каже, че поради
спирането след тези действия не е текъл срок и съответно и давност и не е
отпаднал ефекта на прекъсване на давността. И това ще може да става без
ограничения във продължителността на спирането и само по волята на взискателя.
Това обаче противоречи на същността на изпълнителния процес изяснена и в
посоченото ТР – той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един
или повече конкретни изпълнителни способи. Такъв резултат е неприемлив. Да не
говорим, че всички други хипотези на спиране са само за определено или
определяемо време (до приключване на исков процес или конституиране на
правоприемници или с оглед процесуална дееспособност на длъжника и пр.). Ето
защо в посоченото ТР и в Решение на ВКС по гр. д. 61273/2016 г. на IV Г. О. е
прието обратното.
Същевременно
нормата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК свързва ефекта на перемпция единствено с
бездействие на взискателя по негова "вина"-не е поискал действия. Щом
може да иска действия срока по т.8 не спира. Тази хипотеза е различна от
останалите в чл.432 ГПК, в които се касае за спиране по разпореждане на съда
или по силата на закона и само тези случаи има забрана за страните по изп. дело
и за СИ да действат.
В случая това съдебно установеното вземане е
станало изискуемо с влизането в сила на Решение № 87/2007г. постановено по
гр.д.№ 77/2007г. на ВлРС, въз основа на което е издаден ИЛ на 30.05.2011г. От
този момент нататък за ответника по настоящото дело е възникнала възможност да образува
изпълнително дело, тъй като вземането му е станало изискуемо. От тази дата до образуване на изп.д.№
179/2011г. на 10.06.2011г. при ДСИ към ВлРС не е изтекла предвидената в чл.110 ЗЗД
пет годишна погасителна давност.
С молбата от 09.06.2011г. за образуване на
изпълнително дело взискателя-ответника К. е поискал извършване на конкретни
изпълнителни действия – налагане на възбрана и извършване на публична продан на
имота на длъжника /ищец по настоящото дело/. Нито е налагана възбрана, нито е
насрочване публична продан на имота на длъжника-ищец. Вместо това два месеца по-късно и на 11.08.2011г. е
направено искане от взискателя К. за спиране на изпълнението. Така от образуване
на изпълнителното дело и първото искане за извършване на изпълнителни действия
по него тоест за период от 2 години и за времето от 09.06.2011г. до 09.06.2013г.
от взискателя в изпълнението Е.К. не са
правени искания за извършване на каквито и да било изпълнителни действия, нито
искане за възобновяване на изпълнението. Тоест в продължение на две години
взискателят е бездействал. Действително поради спиране на изпълнението за ДСИ е
било невъзможно да постанови постановление за прекратяване на изпълнителното
дело по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, но предпоставките за това са налице и поради
това на 09.06.2013г. изпълнението следва
да се счита за прекратено по силата на закона. Липсва и молба на взискателя за
възобновяване на изпълнителното дело както преди 09.06.2013г. така и след това, като такова искане никога
не правено.
Следващото предприето от взискателя действие по
изпълнение е направено на 08.09.2016г., когато отново е поискано налагане на
възбрана и изнасяне на публичен търг на имот на длъжника.В последствие и на
20.04.2018г., около 1,5 години по-късно е поискано извършване на опис на
имущество на длъжника. С разпореждане от
23.04.2018г. на ДСИ е насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника за
14.05.2018 г., който очевидно не е извършен. Самото насрочване на описа не е
изп. действие и не прекъсва давността, предвид неизвършването му /в т. см. в т.
10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС изрично е упоменато, че действие по
изпълнението, което прекъсва давността, е извършването на опис на вещи, който в
случая не е осъществен/. По молба на "ОББ" АД, производстото е
възобновено на 29.09.2014 г. Следва да се отбележи, че нито молбата на
взискателя за спиране на изпълнителния процес, нито постановлението на съдебния
изпълнител от 10.01.2013 г., не са действия, спиращи течението на давностния
срок, защото нормата на чл. 116, б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, не възпроизвежда правилата за спиране и отпадане на
ефекта на прекъсването й в исковия процес/ в т. см. Решение № 45/30.03.2017 по
дело № 61273/2016 на ВКС, ТК, IV г. о. /.
Следователно, по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство е било прекратено ex lege след 09.06.2013г.,
тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в
продължение на две години, а такива не са били и осъществени. Извършените след
настъпване на перемпцията на 09.06.2013г.
действия по изпълнението от ДСИ, са били незаконосъобразни, тъй като не
почиват на съществуващо и валидно изпълнително производство. Същите не могат да
породят каквито и да е правни последици.
Безспорно се установява, че последното
извършено по образуваното изп.д.№ 179/2011г. при ДСИ към РС Влинград е това
извършено на 09.06.2011г. – когато е
поискано образуване на изпълнително производство. При което и 5 годишната
давност за изпълнение на признато със съдебен акт вземане чл. 116, б.
"в" ЗЗД, като е започнала да тече от 09.06.2011г. /дата на която е предприето последното
изпълнително действие, с което е била прекъсната текла до тогава давност, е изтекла
на 09.06.2016г.
Само за пълнота на изложението следва да се
отбележи, че без значение, дали и кога е постановено от ДСИ прекратяване на изпълнителното
дело № 179/2011г. образувано при него, което в случая не и е станало. Това е
така, тъй като съдебния изпълнител само констатира настъпването на
предпоставките по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, но с него не се прекъсва теклата до
този момента давност.
Неоснователно съдът намира възражението на
ответника, че давността е била прекъсната, тъй като всъщност на 25.08.2016г. е
било възобновено изпълнителното дело, а последното предприето от него действие
по изпълнението е с дата 14.05.2018г., когато е извършвано действие по опис на
движими вещи. Действително ответника –взискател е подал молба за извършване на
опис на движимо и недвижимо имущество на длъжника. В нея обаче не е поискано
извършване на конкретни изпълнителни действия за събиране на вземането му. А
съгласно т.1 от същото ТР принудителното изпълнение се насочва върху отделен
имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този
обект.
В
случая до налагането на възбрани върху имущество на длъжника Б. не се стигнало,
защото конкретни вещи на длъжника не са установени, а надлежно описание на
недвижими имоти които да се забранят не е направено от взискателя, дори не е
поискал от съдебния изпълнител да извърши отново действието, което не било извършено,
то налице е негово бездействие от вида незаинтересованост от висящността на
изпълнителното производство.
Само
за пълнота на изложението следва да се отбележи, че неоснователно е и
възражението на ответника изложено за първи път в писмена защита, че неговото
вземане било гарантирано с разпоредбата на чл.349, ал.6 от ГПК. Въпросната
разпоредба се отнася само до вземания при делба произтичащи от възлагане на
имот на единия от съделителите поради неделимост на имота, а настоящия случай
не е такъв, тъй като делбата е извършена при поставяне на дялове на всички
съделители.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна и по изложените съображения,
съдът намира иска на ищеца по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.439, ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че не дължи на ответника, поради изтичане на предвидената в закона
погасителна давност и ответника е
загубил правото да се ползва от принудителното изпълнение на сумата от общо
3655,01лв., включваща следните суми: сумите: 3198.00лева - главница; 457.01лв -
такси и разноски в изпълнителното производство, е основателен и като такъв ще
се уважи.
С оглед изхода от спора и на осн. чл.78, ал.1 ГПК ищеца има право на разноски, като е претендирал такива и е представил
доказателства за направени разноски в размер на общо 647лв., съобразно списък
по чл.80 ГПК, в това число 147лв. за ДТ и 500лв. за адв. възнаграждение. Ето
защо и на ищецът ще се присъдят разноски в размер на 647лв., която и сума ще се
осъди ответника да му заплати.
С оглед изхода от спора и уважаване изцяло на
иска, ответникът няма право на разноски, а направените от него такива остават
за негова сметка.
Мотивиран
от горното РС Велинград, V граждански състав,
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено в
отношенията между С.А.Б., ЕГН ********** *** и Е.А.К., ЕГН: ********** ***, че С.А.Б.,
ЕГН ********** не дължи на Е.А.К.,
ЕГН: ********** - поради изтичане на
предвидената в закона погасителна
давност сумата от общо 3655,01лв., включваща следните суми: сумите:
3198.00лева - главница; 457.01лв - такси и разноски в изпълнителното
производство, които представляват вземането произтичащо от изпълнителен лист от
31.05.2011г. на РС Велинград, издаден по гр.д. № 77/2006г. по описа на РС
Велинград по образуваното въз основа на него изп.д.№179/2011г. по описа на ДСИ при
РС Велинград.
ОСЪЖДА Е.А.К.,
ЕГН: ********** ***, да заплати на С.А.Б.,
ЕГН ********** *** , СУМАТА от 647,0лв.
/шестстотин четиридесет и седем лева /- разноски по делото.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................
( Валентина Иванова)