Р Е Ш Е Н И Е N 67
гр. Сливен, 24.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и четвърти април през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 179 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 101/30.01.2019г. по гр.д. № 4560/18г. на СлРС.
С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи, предоставено е упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на майката и при нея е определено местоживеенето му, като на бащата е определен режим на лични контакти с детето, осъден е да заплати за детето издръжка за минал период и да заплаща такава и занапред, постановено е съпругата да продължи да носи брачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото.
С решение № 237 от 25.02.2019г. е допусната поправка на ОФГ на цитираното решение, от което е станало неразделна част, относно датата на подаване на исковата молба, посочена в петия диспозитив.
Това решение е обжалвано от ответницата и насрещна ищца в първоинстанционното производство само в частта относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака.
Въззивницата твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в тази част, като заявява, че съдът необосновано е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носят двамата съпрузи. Сочи факти и обстоятелства, които счита за неправилно интерпретирани от РС, излага фактологията и й прави обстоен анализ, като развива детайлно виждането си относно изключителната вина на насрещния ответник за непоправимото разстройство на брака, която извежда от конкретни събития. Обсъжда събраните доказателства и твърди, че те категорично водят до това заключение. Въззивницата счита, че първоинстанционният съд е стигнал до обратния извод, тъй като е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в несъбирането на поискани от нея гласни и писмени доказателствени средства. Твърди още, че не е проведено надлежно изслушването на детето, не е разпитан социалният работник изготвил доклада, съдът не се е произнесъл по искането за допускане на предварително изпълнение на решението в частта за издръжката и въпреки, че ищецът поискал да представи писмени бележки, такива не били представени.
С оглед изложеното въззивницата моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени атакуваното в посочената част и вместо това постанови ново, с което признае, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има само съпругът и й присъди разноските за двете инстанции.
Във въззивната жалба са направени доказателствени искания – 1. за допускане до разпит на свидетел–очевидец на събитията на 23.05.2009г. в Гърция с цел да се установят обстоятелствата относно фактическата раздяла, недопускането до семейното жилище, полагането на грижи от страна на въззиваемия към съпругата и детето му и 2. – за издаване на съдебни удостоверения за снабдяване с други такива относно справки за задграничните пътувания на всяка от страните за периода от 01.01.2005г. насам, с цел опровергаване на изложените от ищеца в исковата молба факти.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Обосновава наличието на вина на двамата съпрузи за непоправимото и дълбоко разстройство на брака. Развива доводи във връзка с пълнотата на събраните доказателства и правилното им привеждане към приложимите правни норми, като счита, че в атакуваната си част съдебното решение не страда от пороци и няма основание за уважаване на въззивната жалба, която моли да бъде отхвърлена, а решението на СлРС - потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
С определение, държано в з.с.з. на 05.04.2019г. съдът е оставил без уважение исканията на въззивницата като неоснователни.
В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на насрещната страна. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа представения отговор и иска потвърждаване на атакуваната част от обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък, възразява относно размела на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивницата.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния му обхват – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно в атакуваната си част, поради което следва да бъде отменено в нея.
Този състав възприема най-общо хронологията, очертана в мотивите на ревизираното решение, но не споделя изградените въз основа на нея правни изводи на РС като необосновани.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.
Първоинстанционният съд е приел, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е в равна степен на двамата съпрузи, което настоящата инстанция счита за неправилно.
Бракът между съпрузите представлява динамична и сложна система от функционално обвързани отношения, намиращи израз в цялостното поведение, в отделни постъпки и различни действия, които не могат и не следва да се разглеждат изолирано едно от друго.
Най-общо, за да се определят едни брачни отношения като “добри”, следва да се изхожда от обективния резултат при субективното проявление на отношението на всеки съпруг – когато всеки от двамата “одобрява” поведението на другия и го намира за съответстващо на собствената му представа за семейна хармония.
В този смисъл точно обратното положение представлява така установилото се в правната ни система понятие “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”, което е и единственото основание за прекратяване на брака с развод по искане на единия съпруг.
Констатацията за наличието му се извършва също на базата на обективно осъществени факти, които обаче съдът преценява чрез субективното им въздействие върху всеки от съпрузите, което пък съответно води до правното заключение относно възлагането на вината за настъпването му.
Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия пък се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, /а при наличие на непълнолетно дете – и връзките на всеки родител с него/, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.
Съответно вината по смисъла на СК, се възлага на този от съпрузите, чието поведение е предизвикало дестабилизация или пълно разрушаване на тези отношения чрез въздействието му върху очакванията, възприятията и състоянието на другия, надминаващо способността му да го толерира /като степента на обществена приемливост на това поведение не е решаваща/.
Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака.
Задълженията на съда се свеждат до това да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води и в каква степен до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.
От релевантната към този въпрос фактология, въззивният съд открои следните обстоятелства, имащи значение по въпроса за вината:
От сключването на брака през 2005г. до началото на 2009г. отношенията между съпрузите, макар и да не са били гладки и безпроблемни, не могат да се квалифицират като „разстроени“ по смисъла на СК, тъй като и двамата са проявявали воля за поправянето и поддържането им, имали са общи цели и планове, полагали са усилия за съвместното им осъществяване. Впоследствие са настъпили неразбирателства и разногласия, ескалирали до раздяла.
Тук следва изрично да се отбележи, че „конфликтният характер“ на въззивницата, на първо място е твърдение, обективирано единствено в показанията на нейната зълва, на второ място – представлява лична субективна преценка, а не факт, на трето - не е илюстриран с конкретни примери, от които съдът да може да изведе сходно заключение, и на последно място – дори да се приеме за действителен личностен белег, то това само по себе си не може да се вмени като брачна вина. От една страна, защото особеностите на характера не подлежат на правно категоризиране на „правилни“ и „неправилни“, и докато проявленията им са търпими за брачния партньор, чието насрещно поведение ги неутрализира, то липсва и разстройство на брачните отношения, предизвикано от тях. От друга страна нравът, темпераментът, качествата и недостатъците на всеки от съпрузите е известен на другия към момента на сключване на брака и би следвало съгласието за създаване на тази връзка да се счита и като приемане на тази личност в цялост, каквато е. Дори и по-късното констатиране на „несходство в характерите“, /каквато формулировка използва свид. К./, то, по описаните причини, може само да доведе до дълбоко и непоправимо разстройство на брака, но не може да се възложи като вина, ако проявленията не надскачат обществено-приемливите норми.
По отношение на конкретни действия, осъществени от въззивницата и уронващи брачната връзка, съдът счита, че такива не са ясно и несъмнено доказани. Показанията в тази насока на свидетелката на въззиваемия и негова сестра са ненадеждни, тъй като не пресъздават лични и непосредствени възприятия, а изцяло възпроизвеждат чуто от други лица /въззиваемия и неговите родители/, което буди сериозни съмнения в обективността и безпристрастността им. Освен това съдържат неприемливи обобщения, предположения и собствени изводи, които не могат да се ценят безкритично. По същия начин въззивният съд третира и показанията на свидетеля на въззивницата, неин зет, спрямо фактите, за които той свидетелства опосредено.
Настоящият състав приема за доказани и несъмнени само тези факти и обстоятелства, за които констатира едновременно пряко или косвено потвърждение както в свидетелските показания, така и в обясненията на страните, взел е предвид и изложеното от непълнолетното дете в съдебното заседание.
Така се установява, че трайната фактическа раздяла е настъпила през м. май 2009г. и това поставя действителното начало на неотвратимото разстройство на брака между страните, превърнало се и в непоправимо. Вината за това носи изцяло въззиваемият, в чиито постъпки е генезисът на това положение.
Отделните действия и цялостното поведение на съпруга-въззиваем, показват неговата трайна и последователна дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставял своите желания и потребности на първо място.
Решението той да замине и работи в РГърция в края на 2008г. е било взето от двамата съпрузи, както и това в началото на 2009г. към него да се присъединят съпругата и детето им Е.. Категорично и непререкаемо се установи наличието на внезапно и сериозно заболяване на момиченцето през м. февруари 2009г., което представлява безусловна обективна пречка за осъществяване на намеренията. Действията на майката в този период са изцяло в интерес на детето и не търпят укор. За да постигне целения резултат – събиране на семейството, тя все пак предприема уговореното пътуване с детето и това показва активно полагане на усилия в интерес на брака. Завръщането й в България през месец май 2009г. с детето по никакъв начин не може да се интерпретира като своеволна постъпка, накърняваща устоите на брачната връзка. Безусловно на първо място стои интересът на малолетното дете и това положение е не само израз на обществения морал, но е и нормативно закрепено. Дългът на съпругата, когато е и майка на малолетно дете, спрямо семейството /чиято легална дефиниция е „съпруг, съпруга и ненавършили пълнолетие деца“/, следва да се определя задължително и през призмата на висшия интерес на детето. В случая реакцията на въззивницата-майка не представлява „напускане на съпруга“, а „защита на интереса на Е.“, което е ярък израз на чувството й за семейственост. Точно в тази насока е следвало да се прояви и очакваното от въззиваемия-баща поведение, но той дори не е предложил да придружи семейството си по време на пътуването или да се върне за по-дълго време в България. Установява се, че от този момент нататък неговите действия вместо да обективират подкрепа, грижа и любов, показват дезинтересиране от съвместното съжителство, отчуждаване от съпругата и пренебрегване нуждите на детето. Обратното – въззивницата е демонстрирала веднага след завръщането си в РБ желание да прояви принадлежност към семейството, като се е опитала да се прибере в семейното жилище – представляващо част от къщата на родителите на съпруга й. Тук съдът няма да коментира причината тя и детето да не могат да влязат в дома си – въззивницата твърди, че бравата е била сменена по указания на съпруга й, сестрата на последния заявява, че тя просто не е имала ключове в себе си, тъй като те били у брат й. Независимо кое от двете твърдения е вярно, фактът, че тя и детето не са имали достъп до жилището си е обективен и няма обоснована причина съпругът да не й осигури ключ в по-късен момент. Така установяването на майката и Е. в дома на родителите на въззивницата също не носи характер на „напускане на семейното жилище“ и не съставлява брачна вина на съпругата. Хронологията на събитията след този момент също сочи на такъв извод. Съпоставката между поведението на всеки от съпрузите показва, че съпругът е поддържал крайно пасивна позиция касателно събирането на семейството и установяването на съвместен живот с общи цели и полагане на общи усилия и грижи. Не може да се сподели напълно виждането, че оставането му в РГърция /също с неговите родители, което е противопоставимо на довода му, че въззивницата е живеела със своите/, е наложено от „спечелването на средства за семейството“, още повече, че всъщност не е доказал, че през тези години действително е спечелил и предоставил такива, което обезсмисля довода. Освен това, от една страна сам по себе си този аргумент не може да надделее над аргумента, че естественото положение е двамата родители и малолетното дете да живеят заедно. От друга – също не е доказано еднозначно, че в РБ той не би могъл да осигурява достатъчен доход, като се вземе предвид, че след завръщането си той е започнал работа и е представил удостоверение за трудова заетост с много добро възнаграждение. Също не може да се приеме и като брачно провинение на съпругата фактът, че тя е предпочела да остане в България, вместо да се върне с детето при съпруга си в Гърция. Закономерен, логичен и естествен избор е едно семейство да живее в държавата, чиито граждани са членовете му, обратното е изключение, което следва да е резултат на добре обмислено желание и доброволно решение и на двамата съпрузи, обосновано и с оглед интереса на детето. Поради това в конкретния случай, в светлината на доказаното крехко здравословно състояние и изключително ниската възраст на Е. към онзи момент, съдът намира за изцяло оправдано и насочено отново към доброто на семейството, /чийто фокус е детето/, решението на въззивницата да се установи в родината, където разполага с подкрепата на семейство, близки и приятели, има яснота относно социалните, медицинските и трудови възможности и привилегии, липсва езикова бариера и е в състояние да реагира гъвкаво на рискови ситуации и да задоволи максимално нуждите на детето. Това положение е било обективно, а не субективно създадено и поради това бащата е бил този, който е следвало да нагоди поведението си спрямо него. Промяната в обстоятелствата е следвало да доведе до промяна в неговите действия, за да съответстват те на нуждите на семейството, да са насочени към неговото запазване, поддържане и добруване. Не се установява по никакъв начин той поне да е изразил желание да се върне, да се установят в общ дом /последното семейно жилище или ново такова/, нито пък да е демонстрирал дори вербално постоянен интерес, грижа и отношение към съпругата и детето си, които да показват непрекъснатостта и ценността на брачната връзка в съзнанието му. Обратното – до окончателното си завръщане в България той рядко е търсил контакти по телефона /или по друг дистанционен начин/ със съпругата и детето си, не е давал редовно издръжка на последното или средства за домакинството, с изключение на спорадични подаръци, не е бил в състояние да полага лично и никакви грижи нито за дома, нито за отглеждането и възпитанието на детето, нито да общува пълноценно и ангажирано със съпругата си. Установи се също, че след завръщането му въззивницата, през 2013г., е направила опит за установяване на съвместен живот, пожелала е тримата да се съберат в семейното жилище, но въззиваемият не е положил необходимите усилия и съдействие в тази насока и те отново заживели отделно. Контактите му с Е. след това ставали все по-редки и по-кратки, не поемал отговорности за нея и не проявявал интерес. По този начин той е предизвикал дълбоко разочарование и огорчение както у съпругата, така и у детето, и това е довело до разкъсване на емоционалната близост, безразличие и нежелание за общуване.
Всичко това са признаци на дълбоко и непоправимо разстроени брачни отношения и в обобщение може да се каже, че вината за това следва да се възложи на съпруга, който основно с бездействието и неангажираността си е предизвикал дестабилизация и разпадане на семейните отношения.
От своя страна не се констатираха конкретни действия, съставляващи брачни провинения на съпругата, тя не е проявявала реципрочно държание, демонстрирала е толерантност и търпеливо отношение, запазила е изрядно брачно и семейно поведение, като трайно и последователно е поставяла като приоритет интереса на детето Е., изпълнявайки добросъвестно всички задължения към него и дома. Реакциите й спрямо действията на въззивника не излизат извън границите на естественото и по никакъв начин не е поставяла съществуването на семейството в опасност. Това, на свой ред, показва липса на брачна вина.
В обобщение въззивната инстанция не може да сподели виждането на първостепенния съд, че е налице съвместна брачна вина на страните, които са проявили в еднаква степен противобрачно поведение.
Поради това въззивната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.
Атакуваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това бъде постановено ново, с което бъде признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака има съпругът В.Щ.К..
В необжалваните си части решението е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса и съгл. чл. 329 ал. 1 от ГПК, отговорността за разноски и за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемия и той следва да понесе своите, както са направени и заплати на въззивната страна направените разноски за първата инстанция в размер на 1 025 лв. и за тази инстанция в размер на 412, 50 лв. Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивницата за тази инстанция /за която само такова възражение може да се направи в тази фаза на производството/ в размер на 400 лв., тъй като то е адекватно на сложността на спора, осъществените правни услуги и процесуални действия, като кореспондира и с определените стойности по Наредба №1/04г.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 101/30.01.2019г. по гр.д. № 4560/18г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи, като НЕПРАВИЛНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ПРИЗНАВА ЧЕ ВИНА за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака има съпругът В.Щ.К., ЕГН **********.
ОСЪЖДА В.Щ.К. да заплати на В.К.В.-К. направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 1 025 лв. и за въззивното производство в размер на 412, 50 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: