Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………..../25.05.2022 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
февруари през 2022 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гр.д. номер 13094 по
описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 72750 от 15.04.2020
г., постановено по гр.д. № 53214/2017 г. на СРС, 66 състав, е отхвърлен
предявеният от Д.П.Ч. срещу „З.Б.И.“ АД, частичен иск с правно основание чл.
226, ал. 1 от КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 1000 лева, частичен иск от 60
000 лева, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ексцес, настъпил
в резултат на ПТП от 27.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано от
09.06.2017 г. до окончателното плащане на сумата, като е осъдена Д.П.Ч. на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на З. „Б.И.“ АД, 300 лева разноски по
делото.
С последващо
определение по реда на чл.248 от ГПК с № 20219295 от 08.10.2020 г. по същото
дело, е оставена без уважение молбата на ищцата Д.П.Ч. за изменение на
решението в частта за разноските с намаляване на същите до 150 лв. само за
експертиза.
Решението и определението
по чл.248 от ГПК са обжалвани от ищцата Д.П.Ч..
С въззивната
жалба срещу решението се излагат оплаквания за необоснованост поради
несъобразяване на решението със заключението на в.л.Г.по комплексната
съдебно-медицинска експертиза, според което най-вероятно постфлебитния
синдром като новоустановено при ищцата заболяване, е
в причинна връзка с процесното ПТП поради
възникналото 2 месеца след първата операция гнойно възпаление, и липсата на
данни при ищцата да са били установени преди процесното
ПТП тромбофлебит
или пък пристегнат гипс на травмирания крак като други две възможни причини за постфлебитен синдром. Ето защо счита, че следва да й се
определи обезщетение за допълнителните болки, страдания и неудобства от
породеното заболяване постфлебитен синдром, също и за
увеличения процент нетрудоспособност от 34% на 50% / който процент е дори и
занижен според експертите/ , като не се следва на ищцата обезщетение за
констатираната при нея тромбоцитопения поради липсата
на категорично установена причинно-следствена връзка между това заболяване и процесното ПТП. Моли частично предявения иск да се уважи
изцяло. Претендират се и разноски .
Въззиваемата
страна-ответник З. „Б.И.“ АД не е подала отговор по въззивната жалба.
С частната си жалба срещу
определението по чл.148 от ГПК ищцата Д.Ч. оспорва извода на първоинстанционния съд, че на ответника се дължат освен
разноските за вещо лице 150 лв. и още 150 лв. за защита от юрисконсулт. Възразява,
че след като отговорът на исковата молба е подаден от адвокат, участието след това по делото на юрисконсулт
като процесуален представител на ответника не води до заплащане на разноски за
юрисконсулт, още повече, че този същия юрисконсулт след това е представлявал
ответника, но вече в качеството си на адвокат.Моли определението да се отмени и
да се намалят разноските до 150 лв.
С отговор по частната
жалба, насрещната страна- ответник З. „Б.И.“ АД оспорва същата, като възразява,
че му се дължат разноски за защита от юрисконсулт, след като такъв е участвал в
производството, без значение че ответникът се е представлявал и от адвокат.
Страните не са направили
искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази
оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция за
обезщетение за неимуществени вреди от ексцес, в
причинна връзка с настъпило ПТП, за причинените травми от което ПТП ответникът
е осъден да плати обезщетение на ищцата за неиумществени
вреди с влязло в сила решение.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищцата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Ищцата Д.Ч. твърди с исковата молба,
че в следствие на ПТП на 27.11.2013 г. в гр. Пазарджик, причинено по вина на
водача на МПС „Форд Фиеста“ с peг. № ******, чиято
гражданска отговорност към този момент била застрахована при ответното
дружество, е получила травма на дясното коляно, направени й три операции, от
което е претърпяла неимуществени вреди, за които ответното дружество е било осъдено
да й плати 20 000 лв. обезщетение с влязло в сила решение по гр. д. № 17642/2013
г., по описа на СГС, 1-4 състав. Твърди, че след това, вследствие на
извършените оперативни интервенции, дългото обездвижване и употребата на
множество медикаменти, здравословното й състояние се е влошило и е получила
усложнения, изразяващи се във вторична тромбоцитопения
и постфлебитен синдром, установени с Експертно
решение № 229 от 09.06.2017г., поради което е бил увеличен от 34% на 50% трайно намалената й работоспособност за
срок от 2 години. Твърди, че влошаването на здравословното й състояние се е
отразило негативно върху нейната психика, страдала от безсъние, била с понижено
настроение, тревожност, нарушения на паметта и вниманието, нежелание да
разговаря и цялостна отпадналост на организма, като се чувствала безпомощна,
ненужна и в тежест на близките си, които обстоятелства не били взети предвид
при постановяване на посоченото решение, поради което счита, че е налице ексцес
на претърпените от нея в резултат на ПТП неимуществени вреди, за които иска да
се осъди ответника да й заплати сумата 1 000 лева, ведно със законната лихва от
09.06.2017 г. до окончателното плащане, която сума се предявява като частичен
иск от общата сума от 60 000 лева, за дължимо обезщетение за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и битови неудобства.
Ответникът З. „Б.И.“ оспорва иска с
възражението, че липсва причинно-следствена връзка между първоначалното
увреждане от 2013 г. и настъпилата вторична тромбоцитопения,
също и такова за изтекла погасителна давност, както по отношение на претендираното обезщетение, така и за претенцията за
законна лихва. При условията на евентуалност ответникът възразява, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата, тъй като същата е пресичала на неустановено за целта място, с
което сама се е поставила в опасност и е създала условия за настъпване на ПТП,
което обстоятелство било установено с решението на СГС по гр. д. № 17642/2013
г., поради което се претендира същото да бъде зачетено в настоящото
производство.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени и гласни доказателства, и съдебно-медицински експертизи от вещо
лице със специалност ортопедия и травматология, и комплексна такава от две вещи
лица, едното от които със специалност медицина, вътрешни болести и клинична
хематология, а другото със специалност хирургия, сърдечно-съдова хирургия, и въз основа
на преценка на заключенията на вещите лица е приел, че проявените при ищцата тромбоцитопения
и постфлебитен синдром, станали причина за намаляване
на работоспособността й, не са в причинна връзка с получените при
произшествието травми и проведеното във връзка с тях лечение. При този фактически
извод е отхвърлил предявения частичен иск. Изложените в обжалваното решение
фактически констатации и правни изводи въззивният съд
споделя и на основание чл.272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение,
без да е нужно да ги повтаря.
В
допълнение и по наведените с въззивната жалба довод
за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
Предметът на въззивна проверка за
правилност относно фактите е очертан от заявеното оспорване с въззивната жалба на ищцата само относно установяване на
причинната връзка между настъпилото на 27.11.2013 г. ПТП, причинената й травма
на коляното, и установеното при нея в последствие заболяване постфлебитен синдром с ЕР на ТЕЛК от 2298 от 09.06.2017 г.
и определения с него увеличен процент на неработоспособност от 34% на 50%.
Доколкото с въззивната
жалба на ищцата изрично е заявено (на стр.3), че не й се следва обезщетение за другото сочено в исковата молба
новооткрито заболяване- тромбоцитопения, поради
неустановяване на причинна връзка с процесното ПТП, то по отношение на този фактически извод с
обжалваното решение- за липсата на такав причинна
връзка с това заболяване, въззивният съд, в
съответствие с ограничението по чл.269, изр. второ от ГПК, следва да приеме, че
такава причинна връзка не е налице между процесното
ПТП и новооткрито след 2015 г.
заболяване при ищцата тромбоцитопения.
Въззивният
съд, при съвкупна преценка на същите събрани при първоинстанционното
разглеждане на делото доказателства, достигна до същите фактически и правни
изводи, като тези на първоинстанционния съд, относно
липсата на причинна връзка между процесното ПТП и новооткритото
при ищцата заболяване постфлебитен синдром и увеличения
процент на нетрудоспособност.
Първо, заключението на в.л.Г.– хирург, от комплексната съдебно-медицинска
експертиза, сочи три възможни причини за посоченото в ЕР на ТЕЛК № 2298 от 09.06.2017 г. заболяване
„постфлебитен синдром“ : 1/ скрито протичащ дълбок тромбофлебит /без клинична проява/, 2/ инфекция - такава с
15-84% от случаите причинява тромбофлебит, и 3/
пристегнат гипс. Доколкото в случая ищцата 2 месеца след първата операция на
коляното е била оперирана отново поради възпалителен процес на раната, и при
липсата на данни за установена някоя от другите две гореописани причини, то
вещото лице е предположило, че в случая именно инфекцията на оперативната рана
е възможна причина за „постфлебитен синдром“. В
същото време вещото лице сочи, че скритият дълбоко протичащ тромбофлебит,
чиято последица е постфелбитния синдром, се причинява
от рискови фактори, описани в медицинската литература, и причиняващи застой в дъблоките вени, сред които рискови фактори е наднорменото
тегло. От влязлото в сила решение по гр. д. № 17642/2013 г., по описа на СГС,
1-4 състав е видно, че ищцата е с наднормено тегло, който факт се сочи от в.л.Г.като
рисков за причиняване на дълбок тромбофлебит, който
може да протича скрито. Ето защо, след като по делото има данни, че при ищцата
са били налице наднормено тегло като рисков фактор за скрито протичане на
дълбок тромбофлебит, който е в причинна връзка с постфлебитния синдром (причина 1. според вещото лице Г.), и за инфекция като причина също за постфлебитния синдром (причина 2. според вещото лице Г.), то не може да се направи категоричен
извод, че именно инфекция на
оперативната рана е в причинна връзка с установения при ищцата постфлебитен синдром. Въззивният
съд отчита и факта, установен с епикриза от
13.11.2014 г. на МБАЛ“Еврохоспитал“, гр.Пловдив, по
повод третата операция на ищцата, че към
онази дата при нея като придружаващи заболявания, са описани наред с артериална
хирептония, също и флебит и тромбофлебит,
т.е.заболяванията флебит и тромбофлебит са били налични при ищцата преди да й бъде
определено обезщетението с решението по
гр. д. № 17642/2013 г., по описа на СГС, 1-4 състав, и именно тромбофлебита е една от възможните причини за постфлебитния синдром. Не се установи по делото тромбофлебита да е в причинна връзка с процесното
ПТП. Изложеното сочи, че ищцата не е провела пълно доказване в процеса, че постфлебитния синдром е в причинна връзка с процесното ПТП. Ето защо това сочено от ищцата
обстоятелство за ново заболяване постфлебитен
синдром, доколкото не се установи в процеса да е в причинна връзка с процесното ПТП, не й дава право на обезщетение за ексцес.
Второ, с ЕР на ТЕЛК № 2298 от 09.06.2017 г. на
ищцата е увеличен процента нетрудоспособност на 50% за 2 години (при предходна нетрудоспособност 34%), но това увеличение е определено само
поради водещата диагноза „вторична тромбоцитопения“ D 69.6, както е
посочено и в мотивите на същото решение на стр.2. С последващо
ЕР на ТЕЛК от 04.02-19 г. този процент е завишен на 60% също поради водещата
диагноза „вторична тромбоцитопения“ D 69.6, както е
посочено и в мотивите на това решение на стр.2. Така установеното сочи, че
увеличения процент нетрудоспособност на ищцата е по причина на заболяването тробмоцитопения, а не постфлребитен
синдром, а по отношение на заболяването тробмоцитопения
ищцата, видно от оплакванията с въззивната й жалба,
не твърди по делото да е установена причиннна връзка
с процесното ПТП. Изложеното води до извод, че
увеличения процент нетрудоспособност при ищцата над 34% също не е в причинна
връзка с процесното ПТП, поради което и това твърдяно
от нея обстоятелство за определяне обезщетение за ексцес, е неоснователно.
Макар обективно да се установи, че установените при ищцата заболявания, описани
в ЕР на ТЕЛК от 09.06.2017 г., са и причинявали допълнителни болки, страдания и
неудобства- както сочи в показанията си свидетеля Николай Чанев, то те не се
намират в причинна връзка причинената травма на ищцата и лечението й, за което
ответникът е осъден с влязло в сила решение, и не е налице основание за тези
заболявания и причинените от тях на ицщата болки
страдания и неудобства, на същата да й се заплати от ответника допълнително обезщетение.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да
се потвърди.
По частната жалба срещу
определението по чл.248 от ГПК:
Ответникът е бил
представляван пред първата инстанция от адв.Г., юрк.Т.- само в първото открито съдебно заседание, и в
последствие от Т., но в качеството й на адвокат, преупълномощена
от адв.Г.. Страна в процеса има право на разноски
само за едни адвокат, по аргумент от чл.78, ал.1 от ГПК, независимо от факта
дали е била представлявана от повече адвокати, като право на страната е да
избере за възнаграждението на кой от адвокатите да иска възстановяване на
разноски съгласно чл.78 от ГПК. Аналогично, когато страна е представлявана от
адвокат и юрисконсулт, има същото право да избере дали да й бъдат възстановени
разноски за адвокат или възнаграждение за юрисконсулт, ако страната е била
защитавана от юрисконсулт. В случая ответникът е бил представляван в едно
открито съдебно заседание от юрисконсулт, което му дава правото съгласно чл.78,
ал.3 и ал.8 от ГПК да му бъдат заплатени от ищеца разноските за юрисконсулт.
Първото открито съдебно заседание пред първата инстанция е съществено в
гражданския процес, в него настъпват повечето предвидени в ГПК преклузии за извършване на процесуални действия, поради
което не може да се приеме, че участието на юрк.Т. е
незначително в това й качество и за това участие не се следва заплащане на
ответника за защита от юрисконсулт. Ето защо обжалваното определение се явява
правилно и подлежи на потвърждаване.
По разноските за въззивната
инстанция: Предвид изхода на спора по въззивната жалба, ищецът
няма право на възстановяване на разноски пред въззивния съд.
Ответната страна не е
установила да е направила разноски пред въззивната
инстанция.
Въззивното
решение няма да подлежи на касационно обжалване, вкл. и по отношение акта по
чл.248 от ГПК, предвид цената на иска- 1000 лв., която е под границата по
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК и с оглед
чл.248, ал.3 от ГПК, доколкото именно цената на частично предявения иск
определя достъпа до касация, а не общия размер на иска .
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72750 от 15.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 53214/2017 г. на СРС, 66 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение по реда на чл.248 от ГПК с № 20219295 от 08.10.2020 г., постановено по гр.д. № 53214/2017
г. на СРС, 66 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски
за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.