РЕШЕНИЕ
№ 378
гр. Благоевград, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ковачев
Членове:Атанас И.ов
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно гражданско дело №
20241200500902 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Ц. С. Л., ЕГН **********,
срещу Решение № 159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. по описа на
Районен съд Разлог, с което е признато за установено по отношение на ищците
Л. М. К., ЕГН **********, П. Н. Л., ЕГН **********, А. Н. Л., ЕГН
**********, и Р. П. Ш., ЕГН **********, че ответниците Ц. С. Л., ЕГН
**********, И. С. Л., ЕГН **********, и М. П. Л., ЕГН **********, не са
собственици на основание давностно владение при равни квоти на разликата
над 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 21498.269.11 по
кадастралната карта и регистри на гр. Д, община Банско, област Благоевград,
одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. на Изпълнителния директор на
АК, адрес на имота: гр. ...“, с площ от 3 807 кв.м. Трайно предназначение на
територията: Земеделска, начин на трайно ползване: Нива, категория на
земята: 9, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 269011,
при съседи имот 21498.269.6, 21498.269.405, 21498.318.404, 21498.318.5,
21498.315.20, 21498.269.12, 21498.269.4. С първоинстанционното решение е
отменен Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот,
издаден на основание обстоятелствена проверка, придобит на основание
давностно владение № 41, том Втори, рег. № 2849, дело № 204/20.05.2019 г. по
описа на нотариус .. с рег. № 489 по рег. на НК, с район на действие РС Разлог,
за разликата над 1/3 ид. ч. от процесния поземлен имот.
Жалбоподателят обжалва първоинстанционното решение като
неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на процесуалните
1
правила. Навежда аргументи, че е бил нарушен чл. 142, ал. 2 ГПК на
съдебното заседание, проведено на 12.10.2023 г., понеже съдът не е бил
съобразил негова молба да му се предостави възможност да упълномощи друг
адвокат. Твърди, че по делото е депозирана и молба от първоначалния му
процесуален представител, с която поради невъзможност за него да се
запознае с материалите по делото, той е направил искане за отлагане на
същото. Поддържа, че съдът не се е съобразил чл. 142, ал. 2 ГПК и е дал ход на
делото, въпреки че е имало доказателства, че адв. С е упълномощена
непосредствено преди датата на съдебното заседание и че е била в обективна
невъзможност да се запознае с материалите по делото и да защитава неговите
интереси. Счита, че съдът е можел да приложи чл. 92а ГПК. Според
жалбоподателя съдът го е лишил от правото да вземе становище по въпроси
свързани с изясняване на фактическата страна на спора, да направи
допълнителни искания, възражения, да вземе становище по доклада на делото,
както и да представи допълнителни доказателства. Твърди, че към отговора на
исковата молба е бил приложен договор за наем, сключен между него и „С
ЕООД, имащ за предмет процесния имот, като в самия отговор не е било
посочено какви обстоятелства ще се установяват с този договор. Според
жалбоподателя съдът е следвало да процедира по чл. 101 ГПК, като
констатира нередовността и като му укаже да я отстрани, но вместо това съдът
е приел, че договорът е неотносим към предмета на делото. Твърди, че от 2015
г. това дружество ползва посочените в договора 1,5 дка, находящи се в южната
част на имота. Поддържа, че е владял процесния имот много преди да се
снабди с нотариален акт за собственост. Твърди, че всички наследници били
съгласни да приключи процедурата по окончателното възстановяване на имота
в м. „Л“ и жалбоподателят да вземе имота. Навежда, че със знанието на
останалите наследници той бил предприел действия да се смени
предназначението на този имот за вилно селище с хотел и магазин, била му е
издадена виза и същата е била продължена два пъти. Посочва, че в тази връзка
в имота има изградена канализация ф 350, две шахти от ф 1000,
канализационна мрежа, водопроводни шахти, бетонова стена, с която
жалбоподателя бил преградил дерето в имота, за да може да се образува
изкуствено езеро. В подкрепа на тези свои твърдения жалбоподателят
представя скица на процесния имот с отбелязване от страна на Община
Банско, че има издадена виза на осн. чл. 124 от ЗУТ. Посочва, че ищците не са
се противопоставяли на всички тези действия. Твърди, че във връзка с
проблемите по окончателното възстановяване на имота е било постигнато
съгласие той да се възстанови и да остане за жалбоподателя. В подкрепа на
това твърдение той представя Решение № 425 от 06.10.2004 г. Според
жалбоподателя от него било видно, че неговият баща е водил дело с правно
основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ за имота, a останалите наследници на Н П Л. не
са участвали делото. Твърди, че заради тези техни уговорки му e било дадено
пълномощно от .. Л. и С Н Л. да ги представлява пред всички държавни,
съдебни и др. органи за всички имоти, за които e имало проблеми с тяхното
окончателно възстановяване. Прилага това пълномощно към жалбата.
Поддържа, че поради допуснатите процесуални нарушения посочените
доказателства не са били събрани пред първата инстанция, поради което
счита, че не е настъпила преклузия за тяхното събиране. Поддържа, че
съдебното решение е неправилно и необосновано, понеже съдът не е взел
становище по възраженията и доводите, които са били наведени в отговора на
исковата молба. Счита, че не e извършен правилен анализ на гласните
2
доказателства и че липсват конкретни съображения защо не се кредитират
показанията на свидетелите, което според жалбоподателя води до
немотивираност на съдебния акт. Моли да се отмени съдебното решение и да
се постанови друго, с което да се отхвърлят исковете.
Постъпил е отговор на въззивна жалба от Л. М. К., ЕГН **********, П. Н.
Л., ЕГН **********, А. Н. Л., ЕГН ********** и Р. П. Ш., ЕГН **********,
/ищци в първоинстанционното производство/, подаден чрез адв. М. П., в който
се навеждат доводи за неоснователност на жалбата и за правилност на
съдебното решение. Твърдят, че от доказателствата не се установява
ответниците да са упражнявали фактическа власт върху процесния имот от
2005 г. до датата на подаване на исковата молба, нито да са установявали явно,
спокойно, непрекъснато и несъмнено владение върху имота с намерение да го
своят. Посочват, че пред първата инстанция не се е установило те да са
манифестирали спрямо останалите съсобственици намерение да своят имота,
вкл. за спорните 2/3 ид. ч. на същия. Поддържат, че ответниците не са
доказали право на собственост на основание давностно владение върху
процесните 2/3 ид. ч. Считат, че свидетелите в нотариалното производство, по
което е издаден оспореният констативен нотариален акт, са свидетелствали за
имот, който е различен от този, предмет на настоящото производство, понеже
показанията им са относими към съседния имот с идентификатор 21498.269.6
по КККР на град Д. Изразяват становище, че според гласните доказателства
процесният имот се е владеел от всички наследници и че никой не е оспорвал
правото им на собственост, нито е имало спорове за него между тях. Навеждат
аргументи за обоснованост и мотивираност на съдебния акт. Намират за
неоснователни твърденията на жалбоподателя, че съдът не се е съобразил с чл.
142, ал. 2 ГПК. Посочват, че ответниците не са се възползвали от дадената им
от съда възможност да ангажират трима свидетели и не са представили
допълнителни доказателства в следващото съдебно заседание по делото,
поради което не са били нарушени техни права. Въззиваемите твърдят, че
процесуалният представител на ответника е направил изрично изявление, че
няма да ангажира свидетелски показания, че няма да сочи нови доказателства
и че няма други доказателствени искания. Поддържат, че за първи път във
въззивната жалба се посочват обстоятелствата за извършени от
жалбоподателите действия в процесния имот. Намират за недопустими тези
фактически твърдения и писмените документи, представени с въззивната
жалба. Отправят молба въззивният съд да не ги приобщава към
доказателствения материал по делото, тъй като те не представляват
новооткрити и новонастъпили факти, като считат, че не са посочени
причините, поради които не са били представени своевременно в допустимия
от закона срок. Молят да се остави без уважение въззивната жалба и да се
потвърди съдебното решение. Претендират разноски.
Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК и е допустима, понеже е подадена в срок от легитимирана страна с
правен интерес срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Писменият
отговор също съответства на изискванията на ГПК.
Районният съд е бил сезиран с искова молба от Л. М. К., П. Н. Л., А. Н. Л.
и Р. П. Ш., предявена срещу Ц. С. Л., И. С. Л. и М. П. Л..
Ищците са навели фактически твърдения в обстоятелствената част на
исковата молба. Посочили са, че ищците са част от наследниците на Н П Л.,
бивш жител на гр. Д. С Решение № Д120/04.02.2005 г. за възстановяване
3
правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари
реални граници в землището на с. Д, постановено от ОС „ЗГ“ Банско, била
възстановена собствеността върху процесния имот на наследниците на Н П Л..
Към този момент наследници били децата му – ..... Л., които придобили по 1/3
ид. ч. от правото на собственост върху имота. Ищците сочат, че за имота е бил
издаден Нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание чл.
483, ал. 1 от ГПК (отм.) № 43, том II, рег. № 1233, дело № 243 от 25.03.2005 г.,
с който ....... Л. са били признати за собственици на имота на основание
наследство и ЗСПЗЗ. При кадастралното заснемане на имота като имот с
идентификатор 21498.269.11 собствеността му била отразена правилно.
Ищците изложили доводи, че въз основа на наследствено правоприемство
и реституция са придобили идеални части от правото на собственост от имота.
Сочили, че ищцата Л. К. е наследник на Ф Х и като нейна дъщеря е придобила
1/3 ид. ч. от имота. П. Л. и А. Л. като наследници на сина на Петър Л. –
Николай Л. са придобили по 1/12 ид. ч. за всеки от тях. Р. Ш. като наследник
на П Л. придобила 1/6 ид. ч. от имота. Ищците се легитимирали като
собственици общо на 2/3 ид. ч. от имота, въз основа на наследство и на
придобивна давност, като твърдели, че владеят имота в посочените 2/3
ид. ч. от 2005 г. до настоящия момент, понеже на осн. чл. 82 ЗС са
продължили владението на своите наследодатели.
Ищците сочили, че ответниците М. Л., Ц. Л. и И. Л. са наследници на С Н
Л. и че след смъртта му всеки един от тях е придобил по наследство и по
реституция по 1/9 ид. ч. от правото на собственост върху имота.
Според ищците с Нотариален акт за право на собственост върху
недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка, придобит на
основание давностно владение № 41, том II, рег. № 2849, дело №
204/20.05.2019 г. по описа на нотариус Сашка Витанова ответниците са били
признати за собственици на основание давностно владение на процесния имот
при равни квоти по 1/3 ид. ч. за всеки от тях. Ищците излагат доводи, че
ответниците никога не са демонстрирали спрямо тях намерение да владеят
имота само за себе си, нито владение върху притежаваните от ищците идеални
части и че никога не са предявявали претенция за право на собственост върху
тях. Ищците считат, че в полза на ответниците не е започвала да тече
придобивна давност, понеже никога не са владели имота явно, спокойно и
непрекъснато повече от десет години.
С предявената искова молба ищците са отправили искане да се признае за
установено, че ответниците не са собственици на основание давностно
владение при равни квоти на разликата над 1/3 ид. ч. от процесния недвижим
имот, както и да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК издаденият
констативен нотариален акт за разликата над 1/3 ид. ч.
Ответниците са оспорили предявените искове. Те не са оспорвали, че с
Решение № Д120/04.02.2005 г. за възстановяване правото на собственост на
земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на
с. Д, постановено от ОС „ЗГ“ Банско е възстановена собствеността върху
процесния имот на наследниците на Н П Л.. В отговора на исковата молба са
направили възражение, че от 2005 г. до настоящия момент в полза на
ответниците е изтекла придобивна давност. Твърдят, че единствено
ответниците упражняват владение над имота, което било започнало от датата
на неговото реституиране.
4
По делото са били ангажирани писмени и гласни доказателства. Била е
назначена и изслушана комплексна съдебно-техническа експертиза.
За да постанови решението си районният съд е намерил за установено, че
според приложеното удостоверение за наследници страните по делото са
наследници на Н П Л.. Посочил е, че с Решение № Д120 от 04.02.2005 г. на
ОСЗГ Банско за възстановяване правото на собственост на земи в
съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на с. Д е
възстановено правото на собственост на наследниците на Н П Л. в
съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот, представляващ:
нива от 3.808 дка, девета категория, м. „Л“, имот № 269011 по картата на
землището при граници (съседи): имот № 000539 – местен път на общината,
имот № 269006 – ливада на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 269012 – ливада
на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 318006 – канал на МЗГ – държавно
лесничейство и имот № 318005 – дървопроизводств. пл. на МЗГ – държавно
лесничейство.
Според районния съд с нотариален акт за собственост на недвижим имот
на основание чл. 483, ал. 1 от ГПК № 43, том Втори, дело № 243/2005 г. на
нотариус К М преките наследодатели на страните .. Л. и С Н Л. са признати за
собственици на основание наследство и ЗСПЗЗ на следния недвижим имот, а
именно: нива от 3.808 дка, девета категория, м. „Л“, имот № 269011 по картата
на землището на с. Д при граници местен път на общината, ливада на земи по
чл. 19 от ЗСПЗЗ, ливада на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, канал на МЗГ – държавно
лесничейство.
На 20.05.2019 г. с нотариален акт № 41, том Втори, рег. № 2849, дело №
204 от 2019 г. ответниците били признати за собственици по давностно
владение на процесния поземлен имот с идентификатор 21498.269.11 по КККР
на гр. Д с площ от 3807 кв.м.
Районният съд е кредитирал изцяло заключението на вещото лице по
изслушаната и приета без възражения от страните съдебно-техническа
експертиза. Съдът е посочил, че от заключението по нея се установява, че
районът, в който се намира ПИ с идентификатор 21498.269.11 по КККР на гр.
Д, попада в границите на бившата КВС от 1955 г. Имотът за първи път е
заснет по КВС на 14.01.2005 г., като имот с № 269011, като на 04.02.2005 г. е
постановено Решение № Д 120 от 04.02.2005 г., с което е възстановено правото
на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на
наследниците на Н П Л. върху имота. На приложение № 2 към експертизата
имота е очертан с тонирани в жълто граници с площ от 3808 кв.м. С тонирани
в синьо граници е очертан имот № 269006 имащ отношение към експертизата,
който имот е възстановен на наследниците на П П и Р. П с Решение № Д 83 от
19.12.2006 г. С тонирани в кафяво граници е показан имот № 269004 – полски
път. В границите на имот № 269011 и съседния му от запад имот № 269006,
няма нанесени сгради. Вещото лице е уточнило, че дори и да са присъствали
сгради към момента, те не са подлежали на заснемане, без изрично това да е
поискано. В границите на процесния имот № 269011 със зелени линии са
показани границите на присъстващ към онзи момент водоем (рибарник), с
остров в него. Според заключението на вещото лице от извадката е видно, че
съседите на процесния имот № 269011, са идентични на съседите на имота
описани в Решение № Д120 от 04.02.2005 г. Въпреки, че имота по КВС попада
в земеделска територия, възстановен като нива, той по лесоустройствен
проект, попада в залесена територия, подотдел 177т към 2011 г., подотдел 177
5
и към 2021 г. смесена гора, с неравномерен строеж в добро състояние,
зелесена с бял бор, смърч, бреза, ела и ива и като такъв залесен имот
стопанисването му попада под разпоредбите на ЗГ. Под действието на този
план е съставен и приложения по делото нотариален акт за собственост на
недвижим имот на основание чл. 483, ал. 1 от ГПК № 43, том Втори, дело №
243/2005 г. на нотариус К М, с което .. Л. и С Н Л. са признати за собственици
на имот № 269011.
По одобрената КККР процесния имот е заснет като имот с идентификатор
21498.269.11 /приложение № 3 към експертизата/, от която извадка е видно, че
имота е залесена територия, а не нива. Под действието на КККР е съставен
нотариален акт № 41, том Втори, рег. № 2849, дело № 204 от 2019 г., с който
ответниците Ц. Л., И. Л. и М. Л. са признати за собственици по давностно
владение на процесния поземлен имот с идентификатор 21498.269.11 по КККР
на гр. Д с площ от 3807 кв.м.
Вещото лице е дало заключение, че в процесния имот с идентификатор
21498.269.11 няма изградени сгради или постройки. Той не бил ограден с
ограда от всичките му страни. По КККР имота не граничи от ляво и от дясно с
път. Процесният поземлен имот граничи от юг с ПИ с идентификатор
21498.269.404 с НТП /за местен път/, представляващ пътя от гр. Д до х. Гоце
Делчев, с асфалтово покритие и две отводнителни канавки, от двете му
страни, като на място между двата имота няма ограда. На място нямало следи
от трайно ползване на процесния имот.
Според вещото лице в съседния от запад имот с идентификатор
21498.269.6 по КККР на гр. Д, има изградена сграда и три постройки
/приложение № 4 към експертизата/, а именно: северната част на имота
представлява иглолистна гора, като в тази част присъства стара полу масивна
(вилна) сграда на един етаж с размери 9.0/3.50 м., с бетонова ивица пред
фасадата от изток, с дървен навес от юг и паянтова дървена стопанска от
север. Южната част на имота на място представлява ливада, ползвана като
паркинг, като в тази част на имота има изградена дървена постройка, ползвана
за ски гардероб през зимата.
Първоинстанционният съд е обсъдил свидетелските показания по делото.
Кредитирал е показанията на всички свидетели по реда на чл. 172 от ГПК с
оглед на близките родствени или приятелски отношения със страните по
делото. Съдебният състав е кредитирал напълно показанията на З Л. и Б К, от
които се установявало местоположението на имота и начина на ползването му
през годините. Районният съд е посочил, че свидетелски показания В С, Г И.ов
и В Р кореспондират по между си, но с оглед на показанията на останалите
свидетели и на заключението на вещото лице, съдът е приел, че тези
свидетели нямат преки впечатления относно процесния имот, като техните
показания, включително тези дадени в нотариалното производство, са
относими към съседния имот с идентификатор 21498.269.6 по КККР на гр. Д.
Районният съд е посочил, че ответниците следва да докажат
осъществяването на посоченото от тях придобивно основание – владение
върху процесните 2/3 ид. ч. от имота продължило повече от десет години в
периода от 2005 г. до датата на подаване на исковата молба. Намерил е, че с
оглед на разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по
тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС в случая ищците имат правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск, доколкото ответниците са
се снабдили с нотариален акт за собственост върху целия имот, които е бил
6
възстановен на страните по делото. Счел е, че при преценка дали е налице
владение следва да се вземат предвид характеристиките на владението, което
следва да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително.
Районният съд е приел, че понеже се претендира давностно владение
върху идеални части на друг съсобственик, следва да бъдат установени
действия, с които владеещият е манифестирал своето намерение да свои
цялата вещ като своя. Първоинстанционният съдебен състав е посочил, че в
случая ответниците носят доказателствената тежест, но е намерил, че те не са
установили, че са владеели имота, нито че са манифестирали своето
намерение за своене на целия имот с цел да придобият по давност идеалните
части от него, които са притежавани от другите наследници на Нико Л..
Районният съд е посочил, че от заключението на вещото лице се е
установило, че имот с идентификатор 21498.269.11 и имот с идентификатор
21498.269.6 са съседни. Имот с идентификатор 21498.269.11 не граничи от
ляво и от дясно с какъвто и да е бил път, като в него няма построени сгради
или постройки, същия не е ограден с ограда от какъвто и да било вид и тип.
Нямало следи от трайно ползване на процесния имот. Северната част на имота
на място представлявала гора, а под нея сух, затревен бивш водоем (рибарник)
със залесен с бор остров в югозападния му край. Южната част на имота на
място представлява смесена гора с храсти, почти непроходима.
От експертното заключение се установявало, че е налице построена
сграда в съседния имот с идентификатор 21498.269.6 и три постройки.
Северната част на имота представлявала иглолистна гора, като в тази част
присъства стара полумасивна (вилна) сграда на един етаж с размери 9.0/3.50
м., с бетонова ивица пред фасадата от изток, с дървен навес от юг и паянтова
дървена стопанска от север. Южната част на имота на място представлявала
ливада, ползвана като паркинг, като в тази част на имота има изградена
дървена постройка, ползвана за ски гардероб през зимата.
Районният съд е приел, че ангажираните от ответниците свидетели са
свидетелствали за имота, в който е построена сграда с навес, намиращ се в
близост до водоема и граничещ от три страни с път. Съдът е отчел, че това
описание на имота кореспондира с описанието в заключението на вещото лице
на съседния имот с идентификатор 21498.269.6. По тези съображения съдът е
счел, че по делото не се установява ответниците да са упражнявали
фактическа власт над процесния имот от 2005 г. до датата на подаване
на исковата молба, поради което е заключил, че те не са установили явно и
несъмнено владение върху имота с намерението да го своят за себе си.
Районният съд е посочил и че по делото не се установява ответниците да
са манифестирали намерение за своене на имота спрямо останалите
съсобственици. Затова съдът е намерил, че предявения иск следва да бъде
уважен и да се признае за установено, че ответниците не са собственици на
основание давностно владение при равни квоти за разликата над 1/3 ид. ч. от
процесния поземлен имот. По тази причина е счел за основателно и искането
по чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на констативния нотариален акт за
разликата над 1/3 ид. ч. от имота.
Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно.
7
С оглед на служебната проверка на допустимостта на обжалваната част на
първоинстанционното решение следва да се съобрази, че в хода на въззивното
производство един от ищците десезира съда от своите искови претенции.
Следва обаче първо да се посочи какъв е бил предмета на делото във
въззивното производство и съответно коя точно е обжалваната част на
първоинстанционното решение.
С решението на районният съд са уважени субективно съединени
отрицателни установителни искове, предявени от ищците Л. К., П. Л., А. Л. и
Р. П. Ш. срещу ответниците Ц. Л., И. Л. и М. Л., че последните не са
собственици на основание давностно владение при равни квоти на разликата
над 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 21498.269.11.
При осъществяване на служебна проверка в НБД „Население“ се
установи, че към настоящия момент ищцата Р. П. Ш., ЕГН **********, носи
фамилното име „Л.“, поради което е по-прецизно да бъде посочвана като Р. П.
Л., ЕГН **********.
Ищците не са обжалвали решението. Въззивната жалба е подадена само
от ответника Ц. Л.. Ответниците И. Л. и М. Л. не са обжалвали
първоинстанционното решение. Те са обикновени другари на Ц. Л., които не
са обжалвали решението и са имали правото по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК да
се присъединят към неговата жалба не по-късно от първото заседание във
въззивната инстанция.
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. №
1/2000 г., ОСГК на ВКС въззивният съд е длъжен да съобщи на
необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат
конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към
въззивната жалба. В тази си част тълкувателното решение не е изгубило
актуалност (виж Красимир Влахов и Таня Градинарова, „Въззивно обжалване
на съдебни решения и определения“, ИК „Труд и право“, София, 2023, стр.
131, решение № 274 от 13.11.2012 г. по гр. д. № 461/2012 г., Г. К., ІІ г. о. на
ВКС). На необжалвалите обикновени другари следва да се укаже за
възможността до приключване на първото открито съдебно заседание във
въззивната инстанция да се присъединят към жалбата (в този смисъл
Красимир Влахов и Таня Градинарова, цит. съч., стр. 131 и стр. 133).
С определение № 1125 от 14.10.2024 г. по в. гр. д. № 902/2024 г. на ОС
Благоевград беше постановено да се изпратят съобщения на И. Л., както и на
М. Л., с които същите да се уведомят за образуваното въззивно производство
по в. гр. д. № 902/2024 г. пред ОС Благоевград и за възможността да се
присъединят към въззивната жалба на Ц. Л. до приключването на откритото
съдебно заседание, насрочено на 05.12.2024 г. от 09:30 ч. И. Л. и М. Л. са
получили преписи от това определение на 21.10.2024 г. Съдебното заседание,
проведено на 05.12.2024 г., приключи без някои от необжалвалите обикновени
другари на жалбоподателя да се присъедини към неговата въззивна жалба.
Затова на 05.12.2024 г. се преклудира правото на И. Л. и М. Л. да се
присъединят към жалбата на техния обикновен другар.
С настъпването на преклузията по чл. 265, ал. 1 ГПК за присъединяване
към въззивната жалба настъпи и друга правна последица –
първоинстанционното съдебно решение влезе в сила в частите му
относно исковете, които са били предявени от ищците срещу ответниците
И. Л. и М. Л..
8
След настъпването на преклузията по чл. 265, ал. 1 ГПК И. Л. и М. Л.
депозираха молба с вх. № 17502/30.12.2024 г., в която заявиха, че се
присъединяват към депозираната от Ц. Л. въззивна жалба срещу Решение №
159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. на РС Разлог. Поради изтичането
на прекузията по чл. 265, ал. 1 ГПК с протоколно определение от 14.02.2025 г.
по в.гр.д. № 902/2024 г. на ОС Благоевград съдът остави без уважение молбата
на И. Л. и М. Л. за присъединяването им към въззивната жалба на Ц. Л..
Препис от съдебния протокол, обективиращ протоколното определение, с
което се оставя без уважение молбата за присъединяване към въззивната
жалба, е връчен на И. Л. и на М. Л. на 10.03.2025 г. В едноседмичния срок за
обжалване не е постъпила частна жалба, поради което определението е влязло
в сила.
Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частите, с които са
били уважени исковете срещу И. Л. и М. Л., които не са се присъединили към
жалбата на своя другар, поради което в тези негови части решението е влязло
в сила. И. Л. и М. Л. не са страни във въззивното производство, понеже спрямо
тях производството вече е приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Следователно предмет на въззивното производство се явяват само
отрицателните установителни искове, които са били предявени от
ищците Л. К., П. Л., А. Л. и Р. П. Л. срещу ответника Ц. Л.. Обжалваната
част от първоинстанционното решение е именно частта, с която районният съд
се е произнесъл относно тези искове, а въз основа на чл. 269 ГПК само
досежно тази част от решението въззивният съд осъществява служебна
проверка за неговата допустимост.
Постъпила е молба с вх. № 17362/20.12.2024 г., подадена от ищцата Р. Л.,
с която тя заявява, че оттегля исковата си молба „на основание чл. 119, ал. 2 от
ГПК“ срещу Ц. Л., И. Л. и М. Л., като се отказва от предявения иск и моли да
се прекрати производството. С определение № 30 от 08.01.2025 г. по в.гр.д. №
902/2024 г. на ОС Благоевград е указано на ищцата Р. Л. да отстрани
констатираната нередовност в подадената от нея молба с вх. №
17362/20.12.2024 г. – непосочване на конкретен способ за десезиране на съда
от исковете, които тя е предявила срещу Ц. Л., И. Л. и М. Л., като уточни дали
в молбата е обективирано изявление за отказ или за оттегляне на исковете. В
изпълнение на указанията ищцата е подала молба с вх. № 2088/07.02.2025 г., с
която е конкретизирала, че на осн. чл. 233 ГПК се отказва от предявения
иск срещу Ц. Л., И. Л. и М. Л..
Според Тълкувателно решение № 1 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 4/2019
г., ОСС на ВАС, I и II колегия за да е допустимо едно процесуално действие,
трябва да са налице процесуалните предпоставки за извършването му.
Процесуалното действие е допустимо при наличието на положителните и
липсата на отрицателните процесуални предпоставки. Положителните
процесуални предпоставки обуславят възникването, съществуването и
упражняването на процесуалното право. Процесуалната легитимация е
абсолютна положителна процесуална предпоставка, относима към
възникването и съществуването на процесуалното право.
Р. Л. е предявила три отрицателни установителни иска – по един срещу
всеки ответник. Нейното право на иск срещу И. Л. и М. Л. се е породило и е
било надлежно упражнено. Правото на иск обаче се погасява след като бъде
упражнено и бъде постановено влязло в сила съдебно решение, което
разрешава със сила на пресъдено нещо правния спор. Затова наличието на
9
сила на пресъдено нещо между страните (ищцата Р. Л. и ответниците И. Л. и
М. Л.) е отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото
на иск. Към настоящия момент правото на иск на Р. Л. спрямо ответниците И.
Л. и М. Л. се е погасило, тъй като относно правния спор между тях
първоинстанционното решение вече е влязло в сила. Процесуална
предпоставка за отказа от иск е съществуването на право на иск. Доколкото Р.
Л. не разполага с право на иск спрямо И. Л. и М. Л., тя не може и да се
разпореди с него като осъществи отказ от иск. Следователно направения от Р.
Л. отказ от иск спрямо тези двама ответници е недопустимо процесуално
действие, което следва да се остави без разглеждане. В този смисъл е и
съдебната практика, обективирана в определение № 108 от 07.03.2012 г. по гр.
д. № 180/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и определение от 28.02.2012 г. по гр. д.
№ 379 / 2012 г. на Окръжен съд – Бургас, според която молбата за отказ от иск
следва да се остави без разглеждане, ако е подадена след като решението е
влязло в сила.
Първоинстанционното решение не е влязло в сила в частта относно иска,
който Р. Л. е предявила срещу Ц. Л., тъй като последният е подал въззивна
жалба. Затова към настоящия момент е налице висящ исков процес между
ищеца Р. Л. и ответника Ц. Л., а нейното право на иск срещу него не се е
погасило. Спрямо този ответник ищцата се явява титуляр на правото на иск,
поради което тя може надлежно да се откаже от него и това нейно
процесуално действие би било допустимо.
Ищцата е направила отказ от иск чрез депозирането на молба с вх. №
17362/20.12.2024 г., която впоследствие е била уточнена с молба с вх. №
2088/07.02.2025 г. Молбите са подадени лично от ищцата Р. Л., която ги е
подписала със саморъчен подпис. Затова не е необходимо представянето на
изрично пълномощно с оглед на изискването на чл. 34, ал. 3 ГПК. С молбите
си тя изразява ясно и недвусмислено своето волеизявление за отказ от иска,
който е предявила срещу Ц. Л., както и своето искане да се прекрати
производството по него.
Следователно с направения от Р. Л. отказ от иск съдът е бил надлежно
десезиран от ищцата с правния спор, който е предмет на предявения от нея иск
срещу ответника Ц. Л.. Десезирането на съда с този спор обуславя
недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която районният
съд се е произнесъл по този иск. Съгласно чл. 233, изр. 3 ГПК, когато отказът
е направен пред въззивната инстанция, обжалваното решение се обезсилва. В
случая недопустимостта на част от въззивното решение не се дължи на липса
на подведомственост или на подсъдност, поради което производството на
делото следва да се прекрати по отношение на иска, който е предявен от Р. Л.
срещу Ц. Л. (виж решение № 360 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г., Г. К.,
ІV г. о. на ВКС).
Следователно първоинстанционното решение е обжалвано в частта
относно исковете, които са били предявени от ищците Л. К., П. Л., А. Л. и Р. Л.
срещу ответника Ц. Л.. На осн. чл. 269 ГПК въззивния съд дължи
осъществяването на служебната проверка на допустимостта на тази част на
решението. В тази връзка се констатира, че първоинстанционното решение е
недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по иска, предявен от Р. Л.
срещу Ц. Л., поради което на осн. чл. 233, изр. 3 ГПК тази част от решението
следва да се обезсили и производството по този иск следва да се прекрати.
Според т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. №
10
8/2012 г., ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост е налице когато ищецът се позовава на
фактическо състояние. Съгласно определение № 1426 от 05.06.2023 г. по гр. д.
№ 3871/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС за да е налице правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск е достатъчно ищеца да твърди,
че е във владение на имота. В случая такова твърдение се съдържа в исковата
молба, тъй като според ищците наследниците винаги са владели имота
съобразно наследените от тях идеални части, понеже те са продължили
владението върху него, което е билo осъществявано от техните праводатели
/Финка Хаджиева, Петър Л. и Славчо Л./ и което е било започнало още през
2005 г. Следователно ищците освен като собственици на идеални части, се
позовават и на владение, представляващо фактически състояние, което е било
смутено от издаването на констативен нотариален акт. От свидетелските
показания по делото се доказва, че ищците са упражнявали фактическа власт
върху имота, т.е. те са доказали фактите, от които произтича правния им
интерес според изискването на т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. След като ищците се
позовават на фактическо състояние, оспорвано и смутено от ответниците, те
имат правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск (виж
определение № 356 от 30.06.2020 г. по гр. д. № 4439/2019 г., Г. К., ІІ г. о. на
ВКС). По тези съображения следва да се приеме, че ищците имат правен
интерес от предявяването на отрицателен установителен иск.
Във връзка с преценката за допустимост на първоинстанционното
решение следва да се прецени и дали съдът се е произнесъл по редовна искова
молба. Като съд по съществото на правния спор въззивният съд дължи
проверка на нейната редовност. В хода на въззивното производство с
протоколно определение № 812 от 05.12.2024 г. по в. гр. д. № 902/2024 г. ОС
Благоевград констатира, че исковата молба е нередовна. С петитума на
исковата молба бе отправено искане да се признае за установено по
отношение на ищците, че ответниците не са собственици на основание
давностно владение, при равни квоти, за разликата над 1/3 идеална част от
процесния имот, а въззивната жалба е подадена единствено от ответника Ц.
Л.. Същевременно другите ответници, негови обикновени другари, не са се
присъедини към въззивната му жалба. Това обуслови неяснота какви идеални
части от правото на собственост на ответника Ц. Л. ищците отричат и
съответно кое точно е спорното право, предмет на въззивното производство.
Неяснотата касаеше петитума на исковата молба, с която ищците са предявили
отрицателни установителни искове спрямо Ц. Л., тъй като от петитумът не
беше ясно дали всеки един от ищците е предявил срещу Ц. Л. отрицателен
установителен иск да се установи със сила на присъдено нещо, че той не е
собственик на: 2/3 идеални части от имота /„разликата над 1/3“/; 2/9 идеални
части /т. е., че този конкретен ответник, заедно с другите двама, не е
собственик „при равни квоти, на разликата над 1/3 идеална част“/; 1/3 идеална
част, съобразно посоченото в констативен нотариален акт № 41 от 20.05.2019
г., или дали ищците не са възнамерявали да предявят исковете си срещу този
ответник за някакъв друг размер идеални части.
С протоколно определение № 812 от 05.12.2024 г. по в. гр. д. № 902/2024
г. ОС Благоевград указа на ищците да отстранят констатираната нередовност,
като уточнят петитума на исковата молба и посочат с предявените от тях
отрицателни установителни искове какъв конкретен размер идеални части от
правото на собственост са искали да се установи със сила на присъдено нещо,
11
че ответникът Ц. С. Л. не е придобил.
В хода на съдебното заседание, проведено на 05.12.2024 г., процесуалният
представител на ищците е конкретизирал, че исковата молба спрямо Ц. С. Л.
се отнася за разликата над 1/3 идеална част от процесния имот и че те
отричат той да притежава 2/3 идеални части на основание придобивна
давност. Поискали са и от петитума на исковата молба да отпадне изразът
„при равни квоти“.
С така направените уточнения се премахна неяснотата в петитума на
исковата молба, поради което с тях бяха отстранени констатираните в нея
нередовности. Съгласно чл. 101, ал. 2 ГПК поправеното процесуално действие
се смята за редовно от момента на извършването му. Според чл. 129, ал. 5 ГПК
поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването. Затова
след изпълнението на указанията за отстраняване на нередовност се счита, че
с петитума на исковата молба спрямо този ответник е отправено искане да се
признае за установено в отношенията между ищците и Ц. С. Л., че последният
не е собственик на 2/3 идеални части от правото на собственост
върху поземлен имот с идентификатор 21498.269.11. Липсата на неяснота в
петитума на исковата молба обуславя нейната редовност. Дали искът да се
признае, че ответникът не притежава 2/3 ид. ч. от собствеността на имота е
допустим и основателен касае въпроси, които са различни от редовността на
исковата молба.
След като бе поправена исковата молба по делото постъпи молба с вх. №
16927/13.12.2024 г., подадена по имейл на 12.12.2024 г., с която процесуалния
представител на ищците конкретизира, че те оспорват Ц. Л. да притежава
повече от 1/9 идеална част от процесния имот, придобита на основание
наследство и възстановено право на собственост по реда на ЗСПЗЗ. Твърдят,
че разликата над 1/9 идеална част до признатата с оспорения нотариален акт
1/3 идеална част на Ц. Л., е тяхна собственост. Затова в съдебното заседание са
отрекли той да притежава 2/3 идеални части, притежавани от ищците.
Считали, че той притежава само 1/9 идеална част от процесния имот,
придобита на основание наследство и възстановено право на собственост по
реда на ЗСПЗЗ, както и че Ц. Л. не е придобил идеални части от процесния
имот на основание давностно владение. Отправя се молба да се счита, че
искът спрямо Ц. Л. е предявен за разликата над 1/9 идеална част от процесния
имот до признатата му с нотариалния акт 1/3 идеална част от имота, като
ищците посочват, че оспорват, че той притежава и останалите 2/9 идеални
части.
В хода на о.с.з., проведено на 24.04.2025 г., процесуалният представител
на ищците е представил молба, с която сочи, че прецизира петитума на
исковата молба с оглед на обстоятелствата, че единият ищец се е отказал от
своя иск и че спрямо двама от ответниците първоинстанционното решение е
влязло в сила. В молбата ищците сочат, че те искат да се признае за
установено по отношение на Л. К., П. Л. и А. Л., че ответникът Ц. Л. не е
собственик на основание давностно владение на разликата над 1/6 идеална
част до признатата му с издадения констативен нотариален акт 1/3 ид. част от
процесния имот.
С уточнението, направено в хода на съдебното заседание, проведено на
05.12.2024 г., ищците са отстранили нередовността на исковата молба, като са
отстранили неяснотата в нейния петитум. Според решение № 38 от 13.03.2017
г. по т. д. № 3675/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС принципът в чл. 101 ГПК намира
12
своето приложение и в разпоредбата на чл. 129, ал. 5 ГПК. Затова след като е
било направено уточнението на 05.12.2024 г., на осн. чл. 129, ал. 5 ГПК
исковата молба вече се смята за редовна от деня на нейното подаване. Чл. 101
ГПК не може да се прилага за редовни процесуални действия. Петитумът на
една редовна искова молба може да бъде променян само по реда на
изменението на иска, но съгласно чл. 214 ГПК това може да се случи само в
първата инстанция.
След уточнението на 05.12.2024 г. съдът е бил сезиран с редовна искова
молба, която има ясен петитум. Затова следва да се приеме, че въззивният съд
като съд по съществото на правния спор е сезиран със субективно съединени
искове, предявени от ищците Л. К., П. Л. и А. Л., срещу ответника Ц. Л., с
които се иска да се признае за установено между страните, че ответникът не е
придобил 2/3 идеални части от правото на собственост върху процесния имот.
Така предявената исковата молба е редовна, но следва да се направи
внимателна преценка за нейната допустимост. Към настоящия момент
предмет на въззивното производство са отрицателни установителни искове на
ищците Л. К., П. Л., А. Л.. Те твърдят, че притежават следните идеални части
от правото на собственост върху процесния имот: Л. К. – 1/3 ид. ч., П. Л. –
1/12 ид. ч., А. Л. – 1/12 ид. ч. Следователно ищците претендират, че
притежават общо 6/12 ид. ч., равняващи се на ½ ид. ч. от правото на
собственост или на 9/18. Те твърдят, че ответника Ц. Л. притежава по
наследство и реституция 1/9 ид. ч. (2/18), но въз основа на констативен
нотариален акт се легитимира като титуляр на 1/3 ид. ч. (3/9 или 6/18).
Следователно с оглед на предмета на въззивното производство
претендираните от ответника ид. ч. формално не засягат идеалните части,
които ищците твърдят, че притежават.
Всеки съсобственик, независимо от размера на притежаваната от него
идеална част, може да предяви отрицателен установителен иск, че ответникът
не притежава идеалните части от имота, които последния твърди, че е
придобил с нотариалния акт, с който се легитимира (виж решение № 5783 от
11.07.2016 г. по в. гр. д. № 15694/2014 г. на Софийски градски съд).
В мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. №
3/2021 г., ОСГК на ВКС се посочва, че в решение № 130 от 04.01.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 746/2020 г., съставът на I г. о. е посочил, че споделя
практиката на ВКС, изразена в редица решения /№ 213/2014 г. по гр. д. №
2881/2014 г., І г. о., № 162/2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г., ІІ г. о., № 59/2019 г.
по гр. д. № 2214/2018 г., І г. о. и № 68/2018 г. по гр. д. № 2767/2017 г., ІІ г. о./, в
които е даден положителен отговор на процесуалноправния въпрос,
налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост върху идеални части от поземлен имот,
които не се застъпват със собствените на ищеца идеални части от имота.
Приел е, че когато и двете спорещи страни са се снабдили с констативни
нотариални актове за право на собственост върху идеални части, без правата
им да се застъпват, за ищеца ще е налице правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на
ответника, за които последният се е снабдил с нотариален акт и които се
отричат от ищеца. За съсобственика не е без значение кой е сътитуляр на
правото на собственост, наред с него, и каква е квотата му в
съсобствеността, тъй като това касае упражняването на правомощията,
произтичащи от правото му на собственост върху
13
притежаваната идеална част от вещта и включени в съдържанието на това
право. От значение е във вътрешните отношения с останалите съсобственици,
свързани с използването, управлението, поддържането, подобряването и т.н.
на общата вещ, уредени в чл. 30-чл. 32 ЗС и чл. 41 ЗС, от значение е за
законосъобразното упражняване правото му на разпореждане чрез продажба
на трето лице с притежаваната от него идеална част (следва да е наясно
спрямо кого да изпълни задължението си по чл. 33 ЗС), от значение е за
законосъобразното и валидно упражняване на правото му на ликвидиране
съсобствеността чрез делба на общата вещ, уредено в чл. 34 ЗС, съотв. чл. 69
ЗН, за законосъобразното упражняване на правата на наследниците да се
разпоредят с наследената вещ (предвид опасността разпоредителната сделка
да се окаже недействителна по чл. 76 ЗН) и др. Затова, за съсобственика ще
е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо
претендирани от ответника права върху идеални части от имота или
размера им дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца.
Тези съображения са изцяло приложими и в настоящия случай, тъй като с
оглед на всички вътрешни правоотношения, които са свързани със
съсобствеността, на ищците Л. К., П. Л. и А. Л. не им е безразлично дали
съсобственика Ц. Л. притежава 1/9 ид. ч. от правото на собственост върху
имота по наследство и реституция или притежава 3/9 ид. ч. от него въз основа
на придобивна давност. Следователно ищците имат правен интерес да
предявят отрицателен установителен иск спрямо този ответник. Затова
първоинстанционното решение се явява допустимо в останалата обжалвана
част, която касае исковете, които са предявени от Л. К., П. Л. и А. Л., срещу
ответника Ц. Л..
Следва допустимостта на предявените искове да се прецени и с оглед на
осъщественото в хода на въззивното производство уточняване на петитума на
исковата молба. В тази връзка следва да се отчете, че правния спор е
незаконосъобразна проява на гражданските правоотношения и представлява
външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения
(твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото
възникване, съдържание и съществуване (Сталев, Ж. „Българско гражданско
процесуално право“, десето преработено и допълнено издание, второ по
действащия ГПК, „Сиела Норма“ АД, София, 2020. стр. 26, в същия смисъл
Тълкувателно решение № 2 от 12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСНК на
ВКС). Проявните форми на правния спор са неоснователното отричане на
право, което съществува и неоснователното претендиране на право, което не
съществува (Сталев, Ж., цит. съч., стр. 27, както и решение № 100551 от
23.04.2019 г. по гр. д. № 19644/2018 г. на СРС). Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за всички видове искове (решение № 409 от
15.04.1971 г. по гр. д. № 173/1971 г, , III г. о. на ВС, решение № 27 от
22.04.2021 г. по т. д. № 240/2020 г., Т. К., I т. о. на ВКС и други). За да
съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва
претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право,
като всяка от двете форми на правния спор поражда нужда от защита чрез
установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на
ищеца (Сталев, Ж. цит. съч., стр. 173). Интерес от установителния иск се
разкрива, когато ответникът претендира правото, което ищецът отрича
(решение № 504 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 797/2009 г., Г. К., I г. о. на ВКС).
Следва да се отчете и че при отрицателния установителен иск, за разлика
14
от всички останали искове, основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е
негов индивидуализиращ белег, тъй като щом твърди, че оспорваното право
никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от
който такова право се поражда (виж мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС). От
приложимостта на разрешението на т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС следва, че в случая
ищците не биха могли да предявят отрицателен установителен иск, че
ответникът изобщо не притежава право на собственост върху имота, тъй като
самите те твърдят, че той по наследство и реституция има 1/9 ид. ч. от него,
поради което такъв отрицателен установителен иск не би могъл да бъде
основателен по отношение на тази 1/9 ид. ч.
Същевременно към настоящия момент съдебната практика не е извела
категорично възможността на ищеца да предяви отрицателен установителен
иск, с който въз основа на диспозитивното начало той да ограничи своето
искане само до това да иска да се отрече, че ответникът е придобил спорното
субективно право само на едно конкретно, посочено от ищеца, основание.
Това в случая би позволило на ищците да предявят отрицателен
установителен иск, че ответникът не е придобил по давност 1/3 ид. ч. от
правото на собственост върху имота, независимо от това, че същевременно
твърдят, че той на друго основание притежава 1/9 ид. ч. от имота.
Това обуславя и затруднението на ищците във връзка с конкретизирането
на спорното право, което е предмет на делото и прецизирането на петитума на
исковата молба. Разрешението на т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС не им позволява да
отрекат конкретното спорно право, което ответникът твърди, че е придобил на
едно конкретно основание – 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху имота,
придобити въз основа на придобивна давност. Тълкувателното решение
обвързва ищците да предявят отрицателен установителен иск, с който да искат
да се отрече, че ответникът не е придобил идеални части върху имота на всяко
възможно основание, а в конкретния случай страните по делото не спорят, че
той притежава 1/9 ид. ч. на основание наследство и реституция. Затова в
случая следва да се приеме, че с оглед на Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС със своите искове ищците
искат да се отрече, че ответникът притежава идеални части от процесния имот
на всяко възможно основание.
При преценката на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата (чл. 269 ГПК). С оглед на
тази преценка следва да се обсъдят наведените от страните оплаквания, вкл.
тези посочени във въззивната жалба. Част от тях са свързани с попълването на
делото с фактически твърдения и с доказателства от страна на страните.
Във въззивната жалба жалбоподателят твърди следните факти: от 2015 г.
„СЕНИ 2020“ ЕООД ползва посочените в договора 1,5 дка, находящи се в
южната част на имота; жалбоподателят е владял процесния имот много преди
да се снабди с нотариален акт за собственост; всички наследници били
съгласни като приключи процедурата по възстановяване на имота
жалбоподателя да го вземе; със знанието на останалите наследници
жалбоподателят бил предприел действия да се смени предназначението на
имота за вилно селище с хотел и магазин, била му издадена виза и същата
била продължена два пъти; в имота имало изградена канализация, шахти,
15
бетонова стена, с която жалбоподателя бил преградил дерето в имота, за да
може да се образува изкуствено езеро; ищците не са се противопоставяли на
всички тези действия; във връзка с проблемите по окончателното
възстановяване на имота било постигнато съгласие той да се възстанови и да
остане за жалбоподателя.
Към момента на изтичане на срока за отговор на исковата молба тези
факти обаче вече са били настъпили и са били известни на жалбоподателя Ц.
Л.. В подкрепа на своите твърдения той е приложил към въззивната жалба
преписи от пълномощно, с което е бил упълномощен от .. Л., С Н Л., скица на
процесния имот и Решение № 425 от 06.10.2004 г. по гр.д. № 633/2004 г. на РС
Разлог. В отговора на въззивната жалба въззиваемите изразяват доводи, че
вече е настъпила преклузия спрямо обстоятелствата, които се твърдят в
жалбата и спрямо писмените доказателства, приложени към нея.
Преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения
за факти относно възникването, съществуването или погасяването на
спорното право (решение № 48 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г., Г. К., І
г. о. на ВКС). Ц. Л. е получил препис от исковата молба на 21.11.2022 г. (л.47-
гръб от гр.д. № 1305/2021 г. на РС Разлог). Срокът за подаване на отговор на
искова молба е едномесечен и с изтичането му на 21.12.2022 г. е настъпила
преклузията за Ц. Л. да навежда фактически твърдения за обстоятелства,
които вече са били настъпили и са му били известни, освен ако невъвеждането
им се е дължало на причини, които не могат да му се вменят във вина.
Възможността за жалбоподателя на навежда фактически твърдения
следва да се обсъди и в светлината на поддържаните от него процесуални
нарушения в хода на първоинстанционното производство. Преклузията за Ц.
Л. да твърди факти, които са му били известни, е настъпила преди първото
открито съдебно заседание. Срокът за отговор на искова молба е изтекъл на
21.12.2022 г., а съдебното заседание е било на 09.10.2023 г. Дори и на това
заседание да бе присъствал процесуален представител на Ц. Л., който да е
разполагал с повече време да се подготви по делото, заради преклузията той
не би могъл да навежда нови фактически твърдения за вече настъпили факти,
които са били известни на ответника към 21.12.2022 г. След настъпването й са
изминали над 9 месеца преди да бъде упълномощена адв. С на 06.10.2023 г. и
да бъде проведено първото открито съдебно заседание на 09.10.2023 г. В този
срок ответникът не се е позовал на особени непредвидени обстоятелства по
смисъла на чл. 133 ГПК. Ответникът не е подавал молби за продължаване или
възстановяване на срока за отговор, съответно и на срока за преклузиите – той
е искал единствено да се отложи съдебното заседание, за което важат
правилата на чл. 142 ГПК.
Съгласно мотивите на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По
силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи
пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си
небрежност е допуснала в първоинстанционното производство.
Към момента на изтичане на срока за отговор на исковата молба фактите,
които се твърдят във въззивната жалба, вече са били настъпили и са били
известни на Ц. Л.. С изключение на твърдението, че жалбоподателят е владял
имота, преди да се снабди с нотариален акт за собственост, останалите
16
фактически твърдения във въззивната жалба се правят за първи път едва с
нейното подаване, след като на 21.12.2022 г. е настъпила преклузията за
тяхното посочване.
За да бъдат наведени тези факти във въззивното производство трябва да е
налице някоя от хипотезите на чл. 266 ГПК. Въззивникът поддържа
нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, както и че съдът е трябвало по реда на чл.
101 ГПК да му укаже да посочи какви обстоятелства ще установява с договора
за наем. Той счита, че поради допуснатите процесуални нарушения не е
настъпила преклузия за събирането на посочените доказателства.
Първото открито съдебно заседание по делото е било насрочено за
09.10.2023 г., като Ц. Л. е бил призован за него на 10.08.2023 г. (л.71-гръб от
гр. д. № 1305/2021 г. на РС Разлог). Отговорът на исковата молба не е бил
подаден чрез процесуален представител. Ц. Л. не е имал процесуален
представител по делото, но на 06.10.2023 г. е подал молба, в която посочва, че
оттегля пълномощието си, дадено на упълномощения от него адвокат. На
същата дата е входирана молба от адв. С, в която тя посочва, че на 06.10.2023
г. е упълномощена от Ц. Л. по делото и че понеже заседанието е насрочено за
09.10.2023 г. за нея липсва възможност да се запознае с материалите по
делото, поради което отправя молба да се отложи заседанието за друга дата. В
съдебното заседание съдът е дал ход на делото, като е преценил, че не са
налице предпоставките на чл. 142, ал. 2 ГПК и е оставил без уважение
искането за приемане на договора за наем.
Както вече беше посочено, преклузията за посочването на вече настъпили
и известни на страната факти е настъпила с изтичането на срока за отговор на
исковата молба, т.е. месеци преди първото открито съдебно заседание.
Доводите за нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК са неотносими спрямо
посочването на вече настъпили и известни на жалбоподателя факти, понеже
процесуално нарушение не може да е причина за непосочването факти, ако то
е настъпило след преклузията за тяхното навеждане по делото. Същевременно
жалбоподателят не посочва причини, поради които не е посочил тези факти с
отговора на исковата молба и не поддържа да е било налице процесуално
нарушение към този момент. Затова, с изключение на твърдението, че
жалбоподателят е владял имота, спрямо останалите фактически твърдения в
жалбата са основателни доводите в отговора на въззивната жалба, че те са
преклудирани. Доводите за чл. 142, ал. 2 ГПК и чл. 101 ГПК обаче следва да се
преценят само с оглед на възможността да се отправят доказателствени
искания.
Съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК, в редакцията й след ДВ, бр. 11 от 2023 г., в
сила от 02.02.2023 г., съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът и
или само пълномощникът не могат да се явят поради препятствие, което
страната не може да отстрани. Съдебното заседание е било проведено на
09.10.2023 г., но съгласно § 24 от ЗИД на ГПК, обн. с ДВ, бр. 11 от 2023 г. по
дела, образувани до влизането в сила на закона, се прилагат досегашните
правила. Делото е било образувано на 18.10.2021 г., поради което за него се
прилага старата редакция на чл. 142, ал. 2 ГПК, според която съдът отлага
делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради
препятствие, което страната не може да отстрани. Препятствие за даване ход
на делото е наличието на едновременна пречка за явяване на страната и
нейния пълномощник. В случая са наведени доводи за наличието на
препятствие за адв. С, но такива не са били твърдени за страната Ц. Л., поради
17
което съдът правилно не е отложил съдебното заседание на 09.10.2023 г. и
като е дал ход на делото, той не е допуснал процесуално нарушение на чл. 142,
ал. 2 ГПК. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице
нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, което да обуславя неправилност на
първоинстанционното решение.
Преклузията за доказателствените искания на ответника настъпва в
откритото съдебно заседание по делото, след като страните изчерпят
доказателствените си искания във връзка с указанията на съда и доклада по
делото по чл. 146 ГПК, като след този момент те не могат да правят
доказателствени искания извън чл. 147 ГПК (Сталев, Ж., цит. съч., стр. 207).
Преклузията относно доказателствата и доказателствените искания настъпва
едва след изготвяне на доклада по делото и след даване на дължимите от съда
указания по чл. 146, ал. 2 ГПК (определение № 79 от 02.02.2018 г. по гр. д. №
4059/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е
длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства
само ако в отговора по чл. 131 ГПК той е направил възражения и е посочил
фактите, на които те се основават (решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. №
1151/2009 г., Г. К., І г. о. на ВКС).
В случая с отговора на исковата молба не са били посочени фактите,
които жалбоподателят иска да установява с доказателствата, приложени към
въззивната жалба. В съдебното заседание на 09.10.2023 г. съдът е докладвал
проекта си за доклад, предоставил е възможност на страните да изложат
становището си по дадените указания и по доклада, както и да предприемат
съответните процесуални действия, след което е приел доклада за
окончателен. Липсата на процесуално нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК
означава, че относно даването на ход на съдебното заседание чл. 266, ал. 3
ГПК не е приложим и че на 09.10.2023 г. е настъпила преклузията за ответника
да отправя доказателствени искания извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266
ГПК.
Фактическите твърдения наведени с въззивната жалба са преклудирани, с
изключение на наведеното с отговора на исковата молба твърдение, че
жалбоподателя е владял имота преди да се снабди с нотариален акт за
собственост. На доказване подлежат само обстоятелства, надлежно наведени
по делото с оглед на процесуалните преклузии. Преклудирана е възможността
на жалбоподателя да представи приложените към жалбата доказателства,
понеже поради липсата на процесуално нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК
спрямо тях не са налице хипотезите на чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК.
Същевременно жалбоподателят не е посочил други причини, поради които да
не е могъл своевременно да представи тези доказателства. Затова беше
оставено без уважение доказателственото искане на жалбоподателя да бъдат
събрани като доказателства писмените доказателства, приложени към
въззивната жалба.
Въззивният съд констатира наличието на процесуално нарушение на чл.
101, ал. 1 вр. чл. 131, ал. 3 ГПК и чл. 156, ал. 1 ГПК, както и надлежно
оплакване във въззивната жалба за същото, поради което на осн. чл. 266, ал. 3
ГПК намери искането да се приобщи договора за наем за своевременно и
допустимо ако бъдат отстранени констатираните нередовности. В хода на
въззивното производство тези нередовности все още бяха налице, поради
което с Определение № 1125 от 14.10.2024 г. по в. гр. д. № 902/2024 г. на ОС
Благоевград на осн. чл. 101, ал. 1 ГПК беше указано на Ц. Л. в едноседмичен
18
срок, считано от получаване на препис от определението, да посочи
конкретните обстоятелства, които ще доказва с договора за наем, сключен на
01.01.2022 г. между него и „С“ ЕООД, ведно с указание, че в противен случай
на осн. чл. 101, ал. 3 ГПК доказателственото му искане ще се смята за
неизвършено. Препис от Определение № 1125 от 14.10.2024 г. по в. гр. д. №
902/2024 г. на ОС Благоевград е връчен на Ц. Л. на 21.10.2024 г.
Едноседмичният срок за изпълнение на указанията по чл. 101 ГПК е изтекъл
на 28.10.2024 г. В дадения срок жалбоподателят не е изпълнил дадените му
указания, поради което на осн. чл. 101, ал. 3 ГПК се смята за неизвършено
доказателственото му искане да се приобщи договора за наем, сключен на
01.01.2022 г. между него и „С“ ЕООД.
Като съд по съществото на правния спор въззивният съд следва да
прецени дали спорното право съществува с оглед на доказателствата по
делото. Ответникът е навел възражение за изтекла придобивна давност, въз
основа на която е придобил 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху
процесния имот. Според Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.
д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС фактическият състав на придобивната давност
включва като елементи изтичането на определен в закона период от време и
владение, като при позоваване, правните последици - придобИ.е на вещното
право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок.
Документите, удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид
доколкото установяват факта на владението (чл. 357, ал. 2 ГПК). Доказването
на началния момент на владението може да стане с акт, от който се вижда, че
владелецът е имал право да владее, например акт за покупка на имота (Витали
Таджер. „Владение“, трето издание, изд. Софи-Р, 2001 г., стр. 213).
С Решение № Д120/04.02.2005 г. за възстановяване правото на
собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници
в землището на с. Д, постановено от ОС „ЗГ“ Банско, е възстановено правото
на собственост на наследниците на Н П Л. в съществуващи /възстановими/
стари реални граници на няколко имота, един от който е процесният имот. С
Нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание чл. 483, ал. 1
от ГПК (отм.) № 43, том II, рег. № 1223, дело № 243/25.03.2005 г.
наследниците на Н П Л. – Ф Х, П Л. и С Л. са били признати за собственици на
имота на основание наследство и ЗСПЗЗ.
Представено е удостоверение за наследници на Н П Л., починал на
31.05.1970 г., видно от което страните по делото са негови наследници. В
исковата молба са посочени по размер идеалните части от правото на
собственост върху процесния имот, които всеки от наследниците е придобил
въз основа на наследствено правоприемство и реституция. Така посочените
идеални части от имота отговорят на наследствените дялове на всеки
наследник с оглед на разпоредбите на ЗН.
Следователно доказателствения материал по делото позволява да се
изведе заключението, че от 2005 г. всеки един от наследниците на Н П Л. (Ф Х,
П Л. и С Л.) е започнал да упражнява владение над идеалните части от
правото на собственост върху процесния имот, които е притежавал въз основа
на наследствено правоприемство и реституция. В наследството се включва
владението върху имота (виж мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 4
от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС). Владението е част от
имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава
от наследниците (Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. №
19
1/2012 г., ОСГК на ВКС). Следователно владението, което е било
осъществявано от всяко едно от лицата.... Л., впоследствие е било продължено
от неговите наследници. Затова се явява правилно изразеното в исковата
молба становище на ищците, че въз основа на присъединяване на владение по
чл. 82 ЗС тяхното владение им върху имота е започнало през 2005 г. от
техните наследодатели и след това е било продължено от ищците. По същите
съображения във връзка с чл. 357, ал. 2 ГПК следва да се приеме и че
ответникът Ц. Л. упражнява владение върху 1/9 ид. ч. от правото на
собственост върху имота, което той е получил като част от наследството на
неговия наследодател – С Л..
Страните не спорят, че ответникът Ц. Л. притежава на основание
наследствено правоприемство и реституция 1/9 ид. ч. от правото на
собственост върху процесния имот. Спорът по делото касае дали ответникът е
придобил по давност идеални части от имота, извън тези които е притежавал
по наследство. Съдебната практика е константна, че правото на собственост
може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това
право на друго правно основание (решение № 161 от 14.12.2017 г. по гр. д. №
475/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Съобразявайки тази съдебна практика, не би
следвало да може да се приеме, че ответникът би могъл на основание
придобивна давност да придобие собствената си 1/9 ид. ч. (виж решение №
260076 от 06.08.2021 г. по в. гр. д. № 317/2020 г. на Окръжен съд – Варна,
решение № 157 от 23.12.2022 г. по в. гр. д. № 272/2022 г. на Окръжен съд –
Силистра, решение № 194 от 02.11.2023 г. по в. гр. д. № 162/2023 г. на
Окръжен съд - Силистра). Въпреки това с Нотариален акт за право на
собственост върху недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена
проверка, № 41 от 20.05.2019 г., том II, рег. № 2849, дело № 204/2019 г. по
описа на нотариус Сашка Витанова с рег. № 489 по регистъра на НК с район
на действие - Районен съд Разлог ответниците Ц. С. Л., И. С. Л. и М. П. Л. са
признати за собственици на процесния имот по давностно владение при равни
квоти по 1/3 ид. ч. за всеки от тях.
Следователно Ц. Л. е притежавал по наследство и реституция 1/9 ид. ч. от
правото на собственост върху имота, като впоследствие с издадения
констативен нотариален акт е признат за собственик на основание придобивна
давност на 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху имота.
Съгласно чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго. Затова по принцип ако страната,
която се позова на придобивна давност, докаже, че е упражнява фактическа
власт, на осн. чл. 69 ЗС намерението й за своене се презюмира и по този начин
страната установява двата признака на владението. Следва обаче да се отчете,
че презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага във всички случаи.
Според Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012
г., ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в
отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича
от юридически факт, различен от наследяването. Когато съсобственикът е
започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той
е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията
се счита за оборена. Съсобственик, който упражнява фактическа власт върху
чужди идеални части, може да се позове на придобивна давност, ако докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал
спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални
20
части за себе си.
В случая съсобствеността между страните произтича от наследяване,
поради което презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Съсобственикът Ц. Л. е
започнал да владее своята идеална част, но е бил държател на идеалните части
на останалите съсобственици, поради което презумпцията е оборена. Това
поражда за него изискване намерението за своене да бъде доказано в
условията на пълно и главно доказване.
Когато един държател против волята на владелеца отхвърли неговото
владение и започне да държи вещта вече като своя, се говори за преобръщане
на владението – interversio possessionis (Петко Венедиков. „Ново вещно
право“. второ издание. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 2008, стр. 38).
Доктрината и съдебната практика приемат, че в определени случаи за да
започне да тече придобивна давност не е достатъчно владелецът да установи
своето владение, а той трябва и да осъществи interversio possessionis спрямо
досегашния владелец, като извърши действия, с които обективира спрямо него
намерението да свои вещта. В такава хипотеза в тежест на този, който се
позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала
да тече чрез явна промяна на държането във владение (решение № 12 от
19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., Г. К., І г. о. на ВКС). В хипотезата на
съсобственост, която произтича от наследяване Тълкувателно решение № 1 от
06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС изрично изисква да се
осъществят действия, с които се изразява намерението за своене.
Следователно в конкретния случай за да бъде основателно възражението
за изтекла придобивна давност е в тежест на ответника да докаже признаците
на владението /фактическа власт и намерение за своене/, извършването на
действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си, както и че след това
владението му е продължило 10 години (чл. 79, ал. 1 ЗС). Следва да се отчете
и че за да е налице владение следва да се установи, че фактическата власт не
се е изразила в осъществяването на търпими действия, т.е. в действия, за които
съсобствениците на имота се предполага, че биха допуснали.
По делото е назначена съдебно-техническа експертиза и е прието
заключението по нея, което следва да се кредитира като обосновано,
професионално и безпристрастно изготвено от трето лице, което не е
заинтересувано от изхода на правния спор.
Процесният поземлен имот е с идентификатор 21498.269.11 по КККР
на гр. Д, община Банско, област Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-
92/15.12.2007 г. на ИД на АК, адрес на имота: гр. ...“, с площ от 3 807 кв.м.,
Трайно предназначение на територията: Земеделска, начин на трайно
ползване: Нива, категория на земята: 9, предишен идентификатор: няма,
номер по предходен план: 269011, при съседи имот 21498.269.6, 21498.269.405,
21498.318.404, 21498.318.5, 21498.315.20, 21498.269.12, 21498.269.4. Според
експертното заключение на място имотът не е ограден от всичките му
страни, с огради от какъвто и да било вид или тип. Същевременно в
границите на имота няма изградени сгради или постройки. Северната
част на имота на място представлява гора, а под нея сух, затревен, бивш
водоем /рибарник/, със залесен с бор остров в югозанадния му край и дървен
бент, попадащ извън границите на имота, в съседния от югоизток имот №
21498.269.5 по КККР. Южната част на имота на място представлява смесена
гора с храсти, почти непроходима. Според вещото лице на място няма следи
21
от трайно ползване в границите на имота.
В заключението се посочва и че процесния имот от запад граничи с
поземлен имот с идентификатор № 21498.269.6, с начин на трайно ползване
„Ливада“, на трети лица, като между двата имота на място няма ограда.
Относно състоянието на имота се установява, че на място имота е ограден
частично от юг с паянтова дървена ограда, между пътя и ливадата-паркинг, а
от останалите му страни не е ограден с огради от какъвто и да било вид или
тип. В границите на този имот, който е съседен на процесния, има изградени
една сграда и три постройки. Северната част на имота на място
представлява иглолистна гора, като в тази част присъства стара полумасивна
жилищна /вилна/ сграда на един етаж с размери 9.0/3.50 м, с бетонова ивица
пред фасадата от изток, с дървен навес от юг и паянтова дървена стопанска
постройка за дърва от север. Южната част на имота на място представлява
ливада, ползвана като паркинг, като в тази част на имота има изградена
дървена постройка, ползвана за ски гардероб през зимата. В хода на съдебното
заседание вещото лице потвърждава, че постройки са налице в имота, който е
съседен на процесния.
Доказателствата по делото се оценяват поотделно и в тяхната съвкупност.
Затова гласните доказателства трябва да се ценят във връзка с експертното
заключение. Свидетели са били ангажирани от ищците и от ответната страна,
поради което са налице две групи свидетелски показания.
От гласните доказателства, които са ангажирали ищците, не се установява
ответникът Ц. Л. да е осъществявал фактическа власт върху имота с
намерение за своене на идеалните части на други съсобственици. Тези
свидетели заявяват, че не са засичали ответника в имота. Свидетелката Зоя Л.
сочи, че през годините всички наследници са ползвали имота, като са ходили
на пикник, правели са барбекюта, разхождали са се и са чистили имота. Не е
чувала ответниците да не са допускали някой от ищците до имота. Не й е
известно ответниците да са съобщили на ищците, че владеят само за себе си
имота. Свидетелката потвърждава, че в процесния имот няма сграда, но сочи,
че сгради има в съседния имот. Свидетелят Благой Кишев също посочва, че
след като имотът е бил възстановен, той е бил ползван от всички наследници.
Според Кишев в имота няма постройки, като такива има в съседния.
Свидетелят твърди, че ответникът не е заявявал, че ползва целия имот само за
себе си.
Следователно от гласните доказателства, които са ангажирани от ищците,
не се установява ответникът да е упражнявал фактическа власт върху имота с
намерение за своене, нито да е извършвал действия, манифестиращи такова
намерение спрямо останалите съсобственици. Заключението на вещото лице
обаче потвърждава тези свидетелски показания относно това, че в процесния
имот не са налице постройки, както и че такива са налице в съседния имот,
поради което по отношение на тези обстоятелства следва да бъдат
кредитирани показанията на Зоя Л. и Благой Кишев.
От гласните доказателства, ангажирани от ответната страна, се
установяват действия на ответника, които биха могли да се възприемат за
упражняване на фактическа власт. Свид. В С сочи, че в имота има сграда и че
са правили ремонт на покрива й, като според свидетеля в имота има и навес и
още една сграда. Тези обстоятелства се сочат и от свид. Г И.ов. Тези свидетели
сочат, че са поставяли дървена ограда. Наличието на постройка и навес се
сочи и от свид. Владимир Рупчин.
22
При съпоставянето на показанията на свидетелите със заключението по
приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че гласните
доказателства, който е ангажирал ответника, установяват упражняването на
фактическа власт, но не върху процесния имот с идентификатор 21498.269.11,
а върху съседния поземлен имот с идентификатор № 21498.269.6. От
експертното заключение и свидетелските показания се установява, че в
процесния имот не са налице постройки или сгради, както и че същият не е
ограден. Свидетелите на ответника сочат ремонтирането на покрив на сграда
и поставянето на ограда, но такива са налице в съседния недвижим имот. По
тези съображения следва да се приеме, че от доказателствата по делото не се
установява в условията на пълно и главно доказване ответникът да е
упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот с
идентификатор 21498.269.11.
Ответникът е имал достъп до имота и е упражнявал владение върху
притежаваната от него по наследство и реституция 1/9 ид. ч. от правото на
собственост. Не се доказва наличието на намерение за своене на идеалните
части на другите съсобственици, тъй като от доказателствата по делото не
може да се заключи, че такова намерение е било ясно изразено и обективирано
спрямо тях, нито изрично, нито чрез самото естество на фактическата власт на
ответника върху имота.
От доказателствата не може да бъде направен и извод, че в условията на
пълно и главно доказване се установява осъществяването на такива действия
от страна на ответника, чрез които той да е манифестирал обръщане на
владение спрямо останалите сънаследници. Не се установява ищците да не са
били допускани до имота. Напротив, от показанията на свидетелите Зоя Л. и
Благой Кишев се установява, че ищците са имали възможност да посещават
поземления имот, да го ползват и да осъществяват дейности по неговото
почистване, като противното не се установява от заявеното от свидетелите,
ангажирани от ответника.
Следователно не се доказва в някакъв момент ответникът да е
осъществил interversio possessionis спрямо останалите съсобственици на
поземления имот, тъй като не се установяват действия, чрез които държането
на идеалните части на съсобствениците да е било преобърнато във владение и
с които да им се е манифестирало новопоявило се в ответника намерение за
своене на имота.
По делото не се доказва осъществяването на interversio possessionis чрез
надлежното изразяване на намерение за своене, поради което ако владение е
било налице, то не е било явно и несъмнено. Затова дори и ответникът да е
ползвал имота за продължителен период от време, понеже той никога не е
обърнал своето държане във владение, в негова полза никога не е започвала да
тече придобивна давност. Следователно той не е придобил идеални части от
правото на собственост върху процесния имот въз основа на придобивна
давност.
По тези съображения следва да се приеме, че е неоснователно
възражението на ответника, че в негова ползва е изтекла придобивна давност,
което обуславя основателност на предявените отрицателни установителни
искове. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта относно
исковете, предявени от Л. К., П. Л. и А. Л. срещу И. Л. и М. Л.. Поради
подаването на жалба само от ответника Ц. Л., отказът от иск на ищцата Р. Л. и
отстраняването на нередовности в петитума на исковата молба се налага
23
отмяна на обжалваната част на първоинстанционното решение, която касае
исковете, предявени от Л. К., П. Л. и А. Л. срещу Ц. Л. (виж решение № 76 от
30.06.2016 г. по гр. д. № 5629/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС).
С оглед на неоснователността на жалбата на осн. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273
ГПК разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемите. Те са отправили
такова искане в отговора на въззивната жалба. Жалбоподателят не е навел
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Четиримата
въззиваеми са представили договор за правна защита и съдействие (л.46-гръб
от в. гр. д. № 902/2024 г. на ОС Благоевград), са които доказват, че са
заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Следва обаче да се
отчете, че един от въззиваемите – ицщата Р. Л. се е отказала от своя иск,
поради което в нейна полза не се дължи присъждането на разноски по делото.
С оглед на това в полза на останалите въззиваеми следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 600 лв.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивните решения по искове за
собственост и други вещни права върху недвижими имоти подлежат на
касационно обжалване. Настоящото въззивно решение подлежи на
касационно обжалване и в частта, с която с него се обезсилва
първоинстанционното решение и се прекратява производството по делото
(виж мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д.
№ 1/2001 г., ОСГК на ВКС).
Водим от гореизложеното, Окръжен съд Благоевград,
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ направеното от Р. П. Л., ЕГН
**********, искане по чл. 233 от ГПК за отказ от предявените от нея искове
срещу И. С. Л., ЕГН **********, и М. П. Л., ЕГН **********, обективирано в
молба с вх. № 17362/20.12.2024 г., уточнена с молба с вх. № 2088/07.02.2025
г.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. по
описа на Районен съд Разлог в частта, с която е признато за установено по
отношение на ищцата Р. П. Ш, ЕГН **********, че ответникът Ц. С. Л., ЕГН
**********, не е собственик на основание давностно владение при равни
квоти с лицата И. С. Л., ЕГН **********, и М. П. Л., ЕГН **********, на
разликата над 1/3 ид. ч. от Поземлен имот с идентификатор 21498.269.11 по
кадастралната карта и регистри на гр. Д, община Банско, област Благоевград,
одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. на Изпълнителния директор на
АК, адрес на имота: гр. ...“, с площ от 3 807 кв. м. Трайно предназначение на
територията: Земеделска, начин на трайно ползване: Нива, категория на
земята: 9, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 269011,
при съседи имот 21498.269.6, 21498.269.405, 21498.318.404, 21498.318.5,
21498.315.20, 21498.269.12, 21498.269.4 и ПРЕКРАТЯВА производството по
иска, който е предявен от Р. П. Ш, ЕГН **********, срещу Ц. С. Л., ЕГН
**********, на основание чл. 233 от ГПК поради отказ от иск, направен от
ищцата в хода на въззивното производство, обективиран в молба с вх. №
17362/20.12.2024 г., уточнена с молба с вх. № 2088/07.02.2025 г.
ОТМЕНЯ Решение № 159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. по
описа на Районен съд Разлог в частта относно исковете, които са предявени от
24
Л. М. К., ЕГН **********, П. Н. Л., ЕГН **********, и А. Н. Л., ЕГН
**********, срещу Ц. С. Л., ЕГН **********, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ищците Л. М. К., ЕГН
**********, П. Н. Л., ЕГН **********, и А. Н. Л., ЕГН **********, че
ответника Ц. С. Л., ЕГН **********, не притежава 2/3 ид. ч. от правото на
собственост върху Поземлен имот с идентификатор 21498.269.11 по
кадастралната карта и регистри на гр. Д, община Банско, област Благоевград,
одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. на Изпълнителния директор на
АК, адрес на имота: гр. ...“, с площ от 3 807 кв. м. Трайно предназначение на
територията: Земеделска, начин на трайно ползване: Нива, категория на
земята: 9 /девета/, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план:
269011 /две шест девет нула едно едно/, при съседи имот 21498.269.6,
21498.269.405, 21498.318.404, 21498.318.5, 21498.315.20, 21498.269.12,
21498.269.4.
ОТМЕНЯ Решение № 159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. по
описа на Районен съд Разлог в частта, с която относно идеалните части на Ц.
С. Л., ЕГН **********, включени в разликата над 1/3 ид. ч. от описания по-
горе поземлен имот, е отменен Нотариален акт за право на собственост върху
недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка, придобит на
основание давностно владение № 41, том Втори, рег. № 2849, дело №
204/20.05.2019 г. по описа на нотариус С В, с рег. № 489 по рег. на НК, с район
на действие РС Разлог.
ОТМЕНЯ на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК Нотариален акт за право на
собственост върху недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена
проверка, № 41 от 20.05.2019 г., том II, рег. № 2849, дело № 204 от 2019 г. по
описа на нотариус С В, с рег. № 489 по рег. на НК, с район на действие РС
Разлог, в частта, с която Ц. С. Л., ЕГН **********, е признат за собственик по
давностно владение на 1/3 идеална част от описания по-горе поземлен имот.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК Ц. С. Л., ЕГН **********,
да заплати на Л. М. К., ЕГН **********, П. Н. Л., ЕГН **********, и А. Н. Л.,
ЕГН **********, сума в размер на 600 лв., представляваща разноски, сторени
във въззивното производство, изразили се в заплащането на адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25