Решение по дело №5060/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8576
Дата: 16 декември 2019 г. (в сила от 1 декември 2020 г.)
Съдия: Виолета Иванова Йовчева
Дело: 20181100505060
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 април 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София,……12.2019г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ЙОВЧЕВА

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                                                          ПЛАМЕН ГЕНЕВ    

при участието на секретаря Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 5060 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 03.08.2017г. по гр. дело № 1240/2015г. на СРС, 48 състав е признал за установено, по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на П.Б. Г., че Е.Е.Н. е собственик на дворно място, находящо се в с. Мировяне, район Нови искър, ул. „*******съставляващо УПИ XVІ - 312 от кв. 41 по плана на селото, с идентификатор № 48393.4990.291 по КККР, одобрени през 2012г., с площ по скица от 529 кв.м. и изградената в него къща на един етаж, с идентификатор № 48393.4990.291.3, със застроена площ от 63 кв.м. С решението е признато правото на собственост на ищцата Е.Е.Н. върху гореописания недвижим имот и по отношение на В.П.П. по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е осъден последния да й предаде владението върху имота и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивниците М.В.Г., Р.П.Ц., В.П.Г. /конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на въззивното производство П.Б. Г./ и В.П.П. обжалват решението изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Твърдят, че за да произведе действие завещанието на И.Б.в полза на ищцата, не е достатъчно да е написано и подписано от завещателката, тъй като по делото не е установено качеството на  лицето А.И., предоставило процесното завещание за съхранение в нотариалната служба, поради което неправилно СРС е счел този довод за ирелевантен. Поддържат, че по делото не е доказано правото на собственост на завещателката върху процесния имот. Молят съда да отмени решението и да отхвърли исковете.

Ответницата Е.Е.Н. оспорва жалбата, по подробно изложени в писмен отговор и в писмени бележки съображения.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

По положителния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 ЗН срещу М.В.Г., Р.П.Ц. и В.П.Г., конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на въззивното производство П.Б. Г.:

Активната материалноправна легитимация по предявения иск се определя от въведеното от ищцата основание за пораждане правото й на собственост. В случая ищцата твърди, че е собственик на процесния имот – едноетажна сграда и дворно място, в качеството й на наследник по завещание на И.Б.С., починала на 07.01.2013г., съставено като саморъчно универсално завещание на 16.04.1981г., предадено и прието за съхранение в запечатан плик на ІІ държавен Нотариус М. към СРС на 23.04.81г. по нот.д. № 716/81г.

Правният спор с ответника П.Б. Г. е обоснован с твърдения, че същият е единствен наследник по закон на завещателката И.Б.С., като неин брат, което обстоятелство е безспорно установено по делото /удостоверение за наследници изх. № 64/22.02.2013г., изд. от СО – район „Нови искър“/.

Ответникът Г. в срока по чл. 131 ГПК е оспорил автентичността на завещанието на И. С., евентуално е въвел твърдения за липса на воля на завещателката за настъпване на правните последици на завещанието, тъй като същото е било депозирано за съхранение в нотариалната служба от лице, което не е било натоварено с такива правомощия от И. С.. Отделно евентуално е направено възражение за унищожаемост на завещанието, поради липса на завещателна дееспособност на завещателката.

С процесното саморъчно завещание от 16.04.1981г. И.Б.С. е завещала на ищцата Е.Н. – братовчедка, своето движимо и недвижимо имущество, а именно – дворно място с изградена в него къща, намираща се в с. Мировяне, парцел XVІ – 312 от кв. 41 от 529 кв.м. Завещанието е предадено за съхранение с молба от А.Ц.И.на 23.04.1981г. до ІІ Нотариус при СРС.

С протокол за съхранение от 23.04.1981г. на М. – ІІ Нотариус при СРС е удостоверено, че завещанието е представено в запечатан плик и прието за пазене от нотариуса, който е прочел съставения върху лицевата страна на плика протокол на молителя и след одобрението му, протоколът за съхранение е подписан от молителя и нотариуса. 

Завещанието е обявено с протокол от 05.02.2013г. за обявяване на саморъчно завещание на съдия по вписвания при СРС.

В първоинстанционното производство е открито производство по чл. 193, ал. 1 ГПК относно автентичността на оспореното завещание, като съгласно заключението на приетата СГрЕ, завещанието е написано и подписано от И.Б.С.. Поради изложеното, оспорването на автентичността на завещанието е изцяло недоказано. Завещанието притежава всички необходими реквизити на чл. 25, ал. 1 ЗН и е предадено за пазене в съответствие с разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗН.

Предвид изложеното, въведеното от ищцата придобивно основание за право на собственост на основание наследяване по завещание, е доказано. Завещанието в нейна полза е универсално /с оглед неоспорения факт, че завещаният имот изчерпва наследството/ и е придало качеството й на наследник на завещателката, по арг. от чл. 16, ал. 1 ЗН.

Възражението на ответниците, поддържано в хода и на въззивното производство, че не е налице воля на завещателката поради липса на мандат на лицето А.Ц.И.да депозира завещанието за съхранение в нотариалната служба, е изцяло неотносимо към спора. Съгласно чл. 26, ал.1 ЗН саморъчното завещание, предадено за пазене от нотариуса, може да бъде взето обратно, но само лично от завещателя. В случая не се твърди завещателката до смъртта си да е взела завещанието обратно или да е променила волята си чрез съставяне на ново завещание. Без значение за валидността на завещанието като писмен акт и за материализираното в него изявление е самоличността на лицето, фактически предало за пазене завещателния акт в нотариалната служба, тъй като в закона липсва изискване това лице да бъде изрично упълномощено за това под някаква форма. Поради изложеното, искането на въззиваемите за събиране на доказателства в тази връзка и в хода на въззивното производство касае установяване на неотносими за спора обстоятелства и поради това е оставено без уважение.

По отношение на възражението за унищожаемост на завещанието на основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН, в жалбата не се релевират конкретни оплаквания. Независимо от това, в тази връзка въззивният съд изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща. Съгласно чл. 13 ЗН всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание. В разглеждания случай не са налице предвидените в тази разпоредба предпоставки, изключващи валидността на завещателното разпореждане. Не се твърди  и доказва завещателката да е била поставена под пълно запрещение поради слабоумие, нито има данни, а и не се твърди, да е страдала от такова, а е установено лечение на онкологично заболяване на завещателката в продължителен период, включително и след съставяне на завещанието. Разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Петрова също не установява по никакъв начин нарушаване на способността на завещателката да разбира свойството и значението на постъпките си, да ги ръководи и да се грижи за интересите си пълноценно към момента на изготвяне на завещанието. Ето защо по делото не е налице пълно и главно доказване на неспособност да действа разумно, а следователно и да завещава, на И. С., по смисъла на чл. 43, ал.1, б. „а” от ЗН.

По възражението в жалбата, че по делото не е доказано правото на собственост на наследодателката И.Б.С.: Същото е изцяло неоснователно. На първо място, ответникът П.Б. Г. също черпи права от правото на собственост на същата наследодателка, в качеството му на наследник по закон, поради което подобна защитна теза е лишена от правна логика в процеса. Същият е предявил иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане, сключен с нот. акт № 30/79г. досежно ½ ид. част от процесното място, без постройките в него, като е обосновал правния си интерес именно с правото на собственост на общата наследодателка на страните. Искът е отхвърлен с влязло в сила на 28.12.2017г. съдебно решение /служебно извършена справка/ по гр.д. № 202/2016г. на СГС, ІV В състав. Независимо от изложеното, по делото са представени доказателства, легитимиращи завещателката безспорно като собственик на процесното дворно място, представляващо УПИ XVІ – 312 – съдебно-спогодителен протокол от 08.10.1980г. по гр.д. № 2511/198г. на СРС, 47 с-в.

Неоснователни са поддържаните от жалбопододателите доводи,че по делото липсват доказателства за правото на собственост на И.Б.върху сградата. Сградата със сигурност е била изградена към 1979г., когато на ищцата е прехвърлена ½ ид. част от неподеления общ съсобствен парцел от 1058 кв.м към този момент, но без сградите, така и към 1981г., когато е съставено завещанието, поради което във всички случаи изградената в парцела сграда е придобита от собственика на земята по приращение към този момент, на основание чл. 92 ЗС, т.е. от И. Б.. Обстоятелството, че през 1980г. ищцата и съпругът й, от една страна, и завещателката от друга страна, са си поделили общия парцел към този момент, като завещателката е придобила процесния парцел XVІ - 312, а ищцата в режим на СИО – съседния парцел, не рефлектира върху правото на собственост върху построените от всеки сгради. Отделно от това, възражения досежно статута на изградените към момента на съдебната делба сгради са легитимирани да правят съсобствениците на парцела към този момент, каквито ответниците не са.

Други оплаквания не са релевирани в жалбата.

По изложените съображения, предявеният установителен иск срещу въззиваемите – ответници, в качеството им на наследници на П. Г., е основателен и доказан.

По иска с правно основание чл. 108 срещу ответника В.П.:

Притезанието по чл. 108 ЗС – за получаване на владението върху недвижима вещ, възниква при следния фактически състав: 1/ищецът да е собственик; 2/ вещта да се владее или държи от ответника и 3/ фактическата власт да се осъществява без основание, противопоставимо на ищеца. 

С оглед изложеното по- горе, е налице активната материалноправна легитимация и по отношение на ответника П.. С договор за дарение, сключен с нот. акт № 21/2013г. на нотариус Б., П.Б. Г. е дарил на внука си В.П.П. процесния имот, като си е запазил пожизнено вещното право на ползване. С оглед смъртта на дарителя – ответник Г. в хода на въззивното производство и неоспорения факт, че ответникът П. осъществява фактическа власт върху имота, е налице и пасивната материално правна легитимация по иска. Ето защо ревандикационният иск също е основателен и доказан.

Предвид гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

При този изход на спора, въззиваемата има право на разноски и претендира такива в размер на 1100 лв. за адвокатско възнаграждение, формиран съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, както следва: сумата 800 лв. за процесуално представителство и сумата 300 лв. – за явяване за повече от две съдебни заседания, на основание чл. 7, ал. 8 от Наредба № 4/2004г. От въззивниците е направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира, че на въззиваемата следва да се присъдят претендираните и доказани, като заплатени в брой, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Разноски за явяване за съдебно заседание  не следва да бъдат присъждани, тъй като липсват доказателства такива да са уговорени и заплатени за настоящото производство.

След връщане делото на СРС, следва да се отстрани допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението относно индивидуализацията на процесния УПИ, описан грешно като УПИ XVІ – 32 вместо правилния номер УПИ XVІ – 312.

Така мотивиран, Съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.08.2017г. по гр. дело № 1240/2015г. на СРС, 48 състав.

ОСЪЖДА М.В.Г., ЕГН **********, Р.П.Ц., ЕГН **********, В.П.Г., ЕГН ********** и В.П.П., ЕГН ********** да заплатят на Е.Е.Н., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 800 лв. – разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в 1 - месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1                      2.

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.08.2017г. по гр. дело № 1240/2015г. на СРС, 48 състав. ОСЪЖДА М.В.Г., Р.П.Ц., В.П.Г. и В.П.П. да заплатят на Е.Е.Н., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 800 лв. – разноски за въззивната инстанция.