Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 30.10.2017
Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесети септември Година 2017
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: Н.Н.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.гражданско
дело номер 2607 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” ЕАД твърди
в искова си молба, че на 16.11.2010 г. „А." ООД, на която бил
правоприемник, сключила с „И." АД рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия). Съгласно приложение № 1 от 01.05.2014 г. към същия договор,
вземането на „И." АД срещу ответницата било прехвърлено на ищеца изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и с всички лихви.
Ответницата била уведомена за станалата продажба на вземането с уведомително
писмо, което й било изпратено с известие за доставяне и получено на 26.02.2016
г. В случай, че оспорела уведомяването й, се считала уведомена за цесията и въз
основа на заявлението по чл. 410 ГПК, защото според посочената практика на ВКС,
законът не поставял специални изисквания за начина, по който следвало да бъде
извършено уведомлението и поради това получаването му в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не можело да бъде
игнорирано. На 24.10.2013 г. между „И." АД, като заемодател и ответницата,
като заемател, бил сключен договор за паричен заем № 1938579 в съответствие с
разпоредбите на ЗПК. С подписването му заемодателят се задължил да й предостави
700 лева, които представлявали главница и чиста стойност на кредита. Редът и
условията, при които й бил отпуснал кредита, се уреждали от договора и общите
условия към него. Предоставянето в собственост на посочената в договора сума
съставлявало изпълнение на задължението на заемодателя да й предостави заема и
създавало задължението й да го заплати на погасителни вноски, указани по размер
и брой в договора. Те съставлявали плащане на главницата и надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена
добавка, която съставлявала печалбата му, като лихвения процент бил фиксиран за
срока на договора и посочен в него, при което общата стойност на плащанията по
кредита била договорена на 1467.24 лева, а договорната лихва била 767.24 лева.
Според договора, заемателят се задължил да върне кредита в срок до 18.10.2014
г., на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 122.27 лева. С подписването
на договора, заемателят удостоверил, че бил уведомен подробно за всички клаузи
от него и се съгласявал се с тях, и желаел договора да бъдел сключен. В случай,
че забавел плащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни,
дължал такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на
просрочените вземания, в размер на 9 лева, която се начислявала за всеки
следващ 30-дневен период, през който имало забавена с повече от 30 дни погасителна
вноска, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни
вноски, които трябвало да заплати заемателя, не можели да надхвърлят 45 лева.
На основание тези разпоредби, на ответницата била начислена такса разходи 45
лева. На основание ЗПК й била начислена лихва за забава в размер на действащата
законна лихва от 01.06.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда, в
размер на 240.93 лева, който бил съвкупност от лихвите за забава в плащането на
всяка отделна падежирала и неплатена погасителна вноска. Ответницата не била
платила изцяло дължимия паричен заем, като сумата, която била погасена до
момента, била 145 лева, с която били погасени – 45 лева такса разходи, 95.60
лева от договорната лихва и 4.40 лева от лихвата за забава от 23.11.2013 г. до
31.05.2014 г. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната погасителна
вноска на 18.10.2014 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Съдът уважил
претенцията му и по ч.гр.д. № 978/2016 г. му била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която обаче, ответницата възразила в срок,
което обусловило подаването на исковата му молба. Искането е да се признае за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 700 лева за
главница от невърнат заем по договора за паричен заем № 1938579/23.10.2013 г.,
с 671.64 лева договорна лихва от 22.11.2013 г. до 18.10.2014 г., с 240.93 лева
лихва за забава от 01.06.2014 г. до подаване на заявлението в съда и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 978 по описа за 2016 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за
разноските по делото.
Ответницата Н.Й.Б.,
редовно призована, не е подала писмен отговор, а в проведеното по делото, при
новото му разглеждане, съдебно заседание, оспорва чрез пълномощника си
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и й присъди
сторените по делото и в производството по чл. 240 ГПК разноски, с възражения и
доводи, изложени от пълномощника й в същото заседание.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
Настоящото дело е образувано
въз основа на решение № 147/04.05.2017 г. по приложеното в.т.д. № 1062 по описа
за 2017 г. на Старозагорския окръжен съд, с което по реда на чл. 240, ал. 1, т.
1 ГПК е отменено постановеното срещу ответницата неприсъствено решение №
1116/29.11.2016 г. по приложеното гр.д. № 1959 по описа за 2016 г. на
Старозагорския районен съд и делото е върнато
за ново разглеждане от друг състав. Въпреки, че в това отменително
решение не е посочено от къде да започне новото разглеждане на делото,
доколкото със същото Старозагорският окръжен съд е отменил постановеното срещу
ответницата неприсъствено решение само поради ненадлежно връчване на същата на призовките
за съдебното заседание, а не и на съобщението за отговор, с препис от исковата
молба и приложенията, то по аналогия с чл. 307, ал. 3 ГПК, именно от
насрочването на делото за съдебно заседание по чл. 140 ГПК, съдът започна
новото му разглеждане (чл. 308 ГПК).
За процесните вземания
ищецът е подал на 29.02.2016 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответницата. За разглеждането му е образувано приложеното
ч.гр.д. № 978/2016 г. на СтРС, по което на 01.03.2016 г. е издадена исканата
заповед № 593, срещу която на 29.03.2016 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
ответницата е подала възражение по образец, поради което на 25.04.2016 г., в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове, които
поради това се смятат предявени на 29.02.2016 г., когато е подал в съда
заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение срещу ответницата (чл.
422, ал. 1 ГПК).
На 23.10.2013 г., между
„И.” АД от една страна, като заемодател и ответницата от друга страна, като заемател,
е сключен при общи условия представения по делото при първоначалното му
разглеждане договор за паричен заем № 1938579 (л. 5-7 от гр.д. № 1959/2016 г.
на СтРС). Последният обаче, с оглед предмета му и правата и задълженията на
страните по него, несъмнено представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (Обн. ДВ бр. 18/2010 г., изм. и доп.). Според легалното
му определение, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне (чл.
9, ал. 1 ЗПК). Че именно такъв е характера на процесния договор, сочи и чл.
2, ал. 1, т. 1 от него, според който, в относимата му за случая част, страните
са заявили, че сключват този договор на основание предоставен предварително на
заемателя стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия на
бъдещия паричен заем (л. 5).
А такава преддоговорна информация във формата на стандартен европейски формуляр
изисква да бъде предоставена на потребителя именно нормата на чл. 5, ал. 2 ЗПК.
Именно поради това и ищецът сочи на страница втора в исковата си молба, че
процесния договор за заем е сключен в съответствие с разпоредбите на ЗПК. Ето
защо съдът намери, че този сключен между ответницата и „И.” АД процесен договор
за заем, представлява всъщност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК.
По силата му „И.” АД предоставило
на ответницата кредит, под формата на заем в размер на 700 лева, а ответницата
се задължила да му го върне, заедно с начислените възнаградителни лихви или
общата сума от 1467.24 лева – разсрочено, на 12 равни месечни вноски, всяка от
които в размер на 122.27 лева, чиито падежи за плащането им са посочени в чл.
3, т. 5 от договора, като първата вноска е платима на 22.11.2013 г., а
последната на 18.10.2014 г. (л. 5 от гр.д. № 1959/2016 г.
на СтРС).
Страните не спорят, а е
видно и от подписа на ответницата в договора, удостоверяващ това, че на 23.10.2013
г., „И.” АД е изпълнило задължението си по този договор и й е предоставило на
същата дата обещания кредит под формата на заем в размер на 700 лева (чл.
3, ал. 1 и чл. 4 от договора).
На 01.05.2014 г., между
„И.” АД и ищеца (тогава дружество с ограничена
отговорност с фирма „А.“ ООД) е сключено представеното
при първоначалното разглеждане на делото в препис – извлечение съгласно чл. 184 ГПК и неоспорено от ответницата – Приложение № 1 към представения по делото
рамков договор от 16.11.2010 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
(л. 8-12 от
гр.д. № 1959/2016 г. на СтРС). От същото следва да се приеме, че „И.” АД е
цедирало на ищеца и вземането си от ответницата за 700 лева главница по
процесния договор за заем, заедно с всички принадлежности, привилегии и
обезпечения, включително с изтеклите лихви, или сумата от общо 1467.24 лева (л.
12 от
гр.д. № 1959/2016 г. на СтРС). Неоснователни при това положение са доводите на
пълномощника на ответницата при новото разглеждане на делото, че това
приложение не било с оглед датата на сключването му на 01.05.2014 г. част от
сключения по-рано на 16.11.2010 г. рамков договор за цесия, защото именно
противното е уговорено в §2.1 от същия договор, а именно, че с него страните са
се споразумели да прехвърлят при спазване на условията му и нови вземания,
възникнали след сключването му, които ще бъдат индивидуализирани от тях в ново
приложение № 1 към него със съответната нова дата, с чието съставяне, изпращане
и потвърждение от страните по този договор съобразно т. 4.3 и следващите от него,
то става неразделна част от същия договор и ще има силата и значението на
допълнително споразумение към него, което го изменя съответно (л. 8 от гр.д. №
1959/2016 г. на СтРС).
С представеното при
първоначалното разглеждане на делото пълномощно, „И.” АД е упълномощило ищеца
да уведоми от името на цедента длъжниците за цедираните с този договор вземания
на ищеца (л. 15 от гр.д. № 1959/2016 г. на СтРС). От представеното при
първоначалното разглеждане на делото известие за доставяне е видно, че ищецът е
изпратил на ответницата полученото лично от последната на 26.02.2016 г. уведомление
за тази цесия (л. 13-14 от гр.д. № 1959/2016 г. на СтРС). Неоснователни са
доводите за противното на пълномощника й при новото разглеждане на делото, че
тя не била уведомена за тази цесия, защото подписът й под това известие не бил
неин и тя не живеела към датата на връчването му на този адрес. Процесуалното
право на ответницата да оспори по реда на чл. 193 ГПК автентичността на този си
подпис под това известие, е преклудирано съгласно чл. 133 ГПК с изтичането на
срока за отговор, в който тя не е подала отговор при първоначалното разглеждане
на делото и не е оспорила с него този си подпис под това известие, а съдът при
това положение е подчинен на необорената му от нея в такова производство по чл.
193 ГПК - формална доказателствена сила. Поради това следва да приеме, че
именно тя е удостоверила с подписа си под същото известие получаването с него
на съобщението за процесната цесия, а доводите на пълномощника й за противното
са неоснователни (чл. 180 ГПК).
От заключението на
назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема,
поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, се установява, че за погасяването на процесния кредит
ответницата е платила до 01.05.2014 г. на „И.” АД общо сумата от 95 лева, а
след цесията е платила на ищеца на 31.05.2014 г. още 50 лева, като до
приключване на устните състезания по делото не е извършвала повече плащания за
погасяване на процесния кредит, нито на „И.” АД, нито на ищеца, поради което
остатъчното й задължение по същия е съответно към датата на подаване на
заявлението на последния в съда на 29.02.2016 г. - 700 лева главница, 667.24
лева договорна лихва и 246.79 лева мораторна лихва, а към датата на приключване
на устните състезания по делото при настоящото му ново разглеждане - 700 лева
главница, 667.24 лева договорна лихва и 448.89 лева мораторна лихва (л.
20-21). Други релевантни доказателства няма представени по
делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, само ако законът,
договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК, не е позволявала на първоначалния кредитор „И.” АД на
ответницата, да прехвърли на ищеца с приложение № 1/01.05.2014 г. към рамковия договор
за цесия от 16.11.2010 г. процесните вземания срещу ответницата по договора за
заем от 23.10.2013 г. Последният, както се посочи и по-горе, представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, към който се прилагат поради
това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл. 24 ЗПК). А
според нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава възможност на
търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите на потребителя, какъвто е случая.
При него в чл. 2, т. 3
от общите условия на процесния договор за заем е предвидено, че заемодателят
има право по всяко време да прехвърли правата си по договора за паричен заем на
трето лице, включително да заложи вземането в полза на трето лице, съгласно ЗОЗ
(л. 6 от
гр.д. № 1959/2016 г. на СтРС). Следователно, в тази
клауза от общите условия на процесния договор за заем е предвидено, че „И.” АД може
да цедира вземанията си по него без да иска преди това съгласието за това на
ответницата. А след като е така, тази клауза на чл. 2, т. 3 от общите условия
на процесния договор за заем, е неравноправна, защото дава възможност на
кредитора „И.” АД да прехвърли вземанията си по него без съгласието на ответницата
– потребител по него (чл. 143, т. 15 ЗЗП). Понеже същата клауза не е уговорена
индивидуално в текста на процесния договор за заем (л. 5 от гр.д. № 1959/2016 г.
на СтРС), а само в чл. 2, т. 3 от общите му условия (чл. 146, ал. 2
ЗЗП) - тя е нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. Поради
това несъществува в правния мир от датата на сключване на този договор на 23.10.2013
г. А в последния няма друга клауза, която да предвижда възможност за кредитора „И.”
АД да прехвърли вземанията си по него срещу ответницата на трето лице (л. 5
от гр.д. №
1959/2016 г. на СтРС). Според чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на
трето лице вземането си по договора за потребителски кредит само при условие,
че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А в случая
процесният договор за заем не предвижда такава възможност с оглед изложеното, защото
в него това не е уговорено, а клаузата на чл. 2, т. 3 от общите му условия, е
неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, тъй като не е уговорена индивидуално,
а друга такава няма уговорена в него.
Поради това „И.” АД не
е имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с посоченото приложение към
рамковия договор за цесия процесните вземания срещу ответницата по договора за
заем от 23.10.2013 г., от който те са възникнали и съществуват, защото
последният не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД). Поради това, това приложение № 1/01.05.2014 г. към рамковия договор
за цесия от 16.11.2010 г., с което „И.” АД е цедирало на ищеца тези вземания,
се явява нищожно в тази му част, с която те са му прехвърлени с него, по силата
на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26,
ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А
след като цесията, с която процесните вземания са цедирани от „И.” АД на ищеца,
е нищожна в тази й част, тя не е произвела в същата й част присъщите й правни
последици. Поради това не е прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това
последният не е техен титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето
им с този договор за цесия/приложението към него), на което се позовава
в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че те не съществуват в неговия
патримониум и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им
от ответницата. След като по делото няма доказателства в процесното спорно
правоотношение ищецът да е носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо
ответницата към релевантната дата на приключване на устните състезания по
делото, на посоченото в исковата му молба основание - придобИ.ето им с посочената
цесия от предишния й кредитор „И.” АД, той не може да се признае въз основа на тази
цесия за техен носител/титуляр/кредитор спрямо ответницата. Поради това не е и активно
материалноправно легитимиран да претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване
на тяхното съществуване в негова полза спрямо ответницата. Ето защо тези му искове
съдът намери за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорните искания на ищеца за признаване
съществуването на негово вземане и за законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението му в съда, от когато тези искове се считат предявени с
оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането й и сторените по делото
разноски, без преди това да ги обсъжда и по отношения на техния размер, защото
това се явява безпредметно. В този случай обаче, не следва да се обезсилват
издадените в полза на ищеца в заповедното производство заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК и изпълнителен лист по чл. 416 ГПК (така т. 13 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС).
Този извод не търпи
промяна от т. IV-8 от ЗСИЕ, от която е видно, че на 31.05.2014 г., след
процесната цесия на 01.05.2014 г., ответницата е платила по банков път на ищеца
сумата от 50 лева за погасяване на задълженията й по процесния договор за заем (л.
20). От една страна защото, това й плащане не представлява по
същество извънсъдебно признание на процесните искове, защото последното никога
не се съчетава с оспорването им, какъвто е случая. При него във възражението си
в заповедното производство (л. 15 от ч.гр.д. № 978/2016
г. на СтРС), което съдът следва да разгледа в настоящото производство
съгласно т. 11а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ответницата е оспорила дължимостта
на заявените с исковете процесни вземания, присъдени на ищеца със заповедта по
чл. 410 ГПК. А в хода на настоящото дело, при новото му разглеждане,
пълномощникът й оспорва изцяло тези искове (л. 29 и 32).
Поради това съдът намери, че извършеното от ответницата на 31.05.2014 г.
плащане на ищеца на сумата от 50 лева за погасяване на задълженията й по
договора за заем, не представлява извънсъдебно признание на исковете му за
съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за заем, а само на
факта, че има неизпълнени по този договор задължения. От друга страна защото, както
признанието на факти, така и признанието на иска, не обвързва съда, понеже чрез
него не само може да бъде проведен симулиран процес, но и то да се отнася до
права, отречени от нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна сделка,
какъвто е случая. При него по делото се установи, че е нищожен договора за
цесия/приложението към него в частта му, с която са прехвърлени на ищеца
процесните вземания, на които последният е основал предявените по делото искове
за съществуването им в негова полза, а за валидността на придобивното основание
съдът е длъжен да следи служебно. Поради това спрямо съда признанието на иска,
подобно на това на факти, е само доказателствено средство (обяснение на
ответника), от което поради това съдът не е обвързан, а преценява по свое
вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При този изход на делото
само ответницата има право съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК да й се присъдят
сторените от нея разноски по делото при новото му разглеждане, за заплатеното
от нея адвокатско възнаграждение от 300 лева, които поради това следва да се
възложат в тежест на ищеца (л. 18).
Неоснователно е възражението на пълномощника на ищеца в хода на делото по
същество, за прекомерност на това платено от ответницата адвокатско
възнаграждение, защото е в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (въпреки,
че за защита й по делото се дължи по-голямо минимално възнаграждение от 342.88 лева
по чл. 7,
ал. 2, т. 2 от същата Наредба), под който размер
съдът не може да го намалява (чл. 78, ал. 5 ГПК). Следва
съгласно даденото в т. 4 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС
разрешение, да бъдат присъдени на ответницата и сторените от нея разноски в
производството по чл. 240 ГПК по т.д. № 1062/2017 г. на Старозагорския окръжен
съд, в което е отменено постановеното срещу нея неприсъствено решение и делото
върнато за настоящото ново разглеждане. В тази насока обаче, съдът намери за
основателно възражението на пълномощника на ищеца в становището му от
27.02.2017 г. по това производство по т.д. № 1062/2017 г. на Старозагорския
окръжен съд, за прекомерност на платеното от ответницата за защита в същото
адвокатско възнаграждение от 810 лева, защото същото производство не се
отличава с някаква конкретна фактическа или правна сложност в сравнение с други
такива производства по чл. 240 ГПК, при което платеното от ответницата за
защита по него адвокатско възнаграждение от 810 лева, се явява прекомерно и
следва поради това да се намали до минимума от 500 лева по чл. 9, ал. 4, изр. 2
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (чл. 78, ал. 5 ГПК).
Поради това на ответницата следва да се присъдят за това производство по-нисък
размер на разноските в тази им част или на същата поради това следва да се
присъдят съгласно чл. 78 ГПК разноски за същото производство в размер на общо
525 лева (от които 25 лева платена за същото д.т. и 500 лева
адвокатски хонорар), които с оглед изхода на настоящото
дело следва да се възложат в тежест на ищеца (т. 4 от ТР № 6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно т. 12 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при този изход на настоящото дело,
ответницата има право да иска присъждане и на сторените от нея разноски в
заповедното производство, но в последното няма данни тя да е сторила такива,
нито е налице нейно искане за присъждането им, поради което такива не й се
присъждат с настоящото решение.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „А.” ЕАД, с ЕИК ---, със седалище и адрес на
управление ---, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на Н.Й.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 700
лева за главница от невърнат заем по договора за паричен заем №
1938579/23.10.2013 г., с 671.64 лева договорна лихва от 22.11.2013 г. до
18.10.2014 г., с 240.93 лева лихва за забава от 01.06.2014 г. до 29.02.2016 г.,
и законна лихва върху главницата от 29.02.2016 г. до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед № 593/01.03.2016 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 978 по описа за 2016 г. на Старозагорския
районен съд, както и искането на „А.” ЕАД да му се присъдят разноските по
делото.
ОСЪЖДА „А.” ЕАД с п.а.,
да заплати на Н.Й.Б. с п.с., сумата от 300 лева за разноски по делото и сумата
от 525 лева за разноски по т.д. № 1062 по описа за 2017 г. на Старозагорския окръжен
съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: