Р Е Ш Е Н И
Е
№………./15.07.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Дрингова
въззивно гражданско дело № 2422 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
вх. № 3543/27.06.2018г. от И.И.И., ЕГН ********** и С.И.И., ЕГН **********, и
двамата от гр. Суворово, чрез пълномощника им адв. В. Данов от ВАК, със съдебен
адрес ***, срещу решение № 53 от 25.05.2018г., постановено по гр.дело №
437/2017г. на Районен съд - Девня, в частта, с която е уважен иск с
правно основание чл.64 от ЗС, предявен от Р.С.Л., ЕГН ********** срещу
въззивниците и е определена прилежаща площ от 163 кв.м. от УПИ VI - 566 в
квартал 49 по плана на гр. Суворово, цялото с площ от 690 кв.м., която да се
ползва от несобствениците на земята, но собственици на самостоятелни обекти,
изградени в жилищната сграда в имота, така както това е означено чрез
защриховане на скица № 2 /л.170-І/ към заключението на в.л. Р. П.и в.л. Т. О.по
проведената съдебно- техническа експертиза, приподписана от съда и
представляваща неразделна част от решението.
В жалбата е изложено становище за недопустимост, в евентуалност за
неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушения на процесуалния
и материалния закон. Въззивниците считат, че първоинстанционният съд се е
произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не е заплатена в цялост
дължимата държавна такса по предявените кумулативно съединени искове. Освен
това намират, че в исковата молба не се съдържат конкретни твърдения за размера
на площта от имота, която желае да й се определи да ползва. Според въззивниците
в исковата молба липсват фактически твърдения, че въззиваемата желае да бъде
определена прилежаща площ към сградата, както и петитум с този смисъл. По
отношение правилността на обжалвания съдебен акт изразяват несъгласие с правния
извод на съда, че ищцата е суперфициарен собственик, тъй като притежава права
на собственик по чл.64 от ЗС. Считат, че същата не притежава правото на строеж
върху имота, поради което не притежава материалното право на защита по чл.63 вр.
чл.64 от ЗС. Намират, че на ищцата не следва да се определя площ за ползване,
тъй като тя в продължение на 15 години не е изпълнила предвижданията на
съдебното решение за делба на жилищната сграда, а именно да изгради външно
стълбище. Същевременно, тя е отправила искане единствено за осигуряване на
достъп до жилището й, находящо се на втория етаж, но не и до външните стени на
сградата. Не споделят становището на първоинстанционния съд, в какъвто смисъл
са дадените от него указания до втората комплексна експертиза, за приложимост
на правилата на Наредба № 7 при определяне на площта за обслужване. Отправеното
искане е да се обезсили, евентуално да се отмени или измени решението в
обжалваната част, вкл. и в частта за присъдените разноски по иска с правно
основание чл.64 от ЗС. Претендира се присъждане на направените съдебни разноски
пред двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по
жалбата, в който е изложено становище за неоснователност на оплакванията срещу
решението, което намира за правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Претендира се присъждане на направените съдебни разноски пред въззивната
инстанция.
Образувано е и по частна жалба вх. №
5347/01.10.2018г. от И.И.И., ЕГН ********** и С.И.И., ЕГН **********, и
двамата от гр. Суворово, чрез пълномощника им адв. В. Данов от ВАК, със съдебен
адрес ***, срещу определение № 433 от 04.09.2018г., постановено по гр.дело №
437/2017г. на Районен съд - Девня, с което е оставено без уважение молбата на
частните въззивници за изменение на решение № 53 от 25.05.2018г. в частта му за
разноските.
В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното определение.
Частните въззивници считат, че разходите за пощенски услуги и пътни разноски се
явяват разходи, които следва да бъдат обезвъзмездени от страната, против която
е постановено решението, на осн. чл.78 от ГПК. Моли за отмяна на обжалвания
съдебен акт и за постановяване на друго, с което да се уважи молбата за изменение
на решението в частта разноските и на частния въззивник да се присъдят разноски
в посочения в списъка по чл.80 от ГПК размер. Молят и за присъждане на
направените в производството разноски в размер на внесената държавна такса от
15 лв.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна
по жалбата.
За да се произнесе по
спора, съдът съобрази следното:
Производството по
делото е образувано по искова молба от Р.С.Л. срещу И.И.И. и С.И.И., с която са
предявени искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 64 ЗС.
Ищцата твърди да е
собственик на недвижим имот, представляващ жилище на 2-ри етаж от сграда,
находяща се в УПИ VI-566,
кв. 49 по плана на гр. Суворово, ул. „Цар Борис I“ № 11. Твърди се, че правото
на собственост върху жилището е придобито чрез прекратяване на СИО поради
развод и по силата на решение по гр.д. №470/1996 г. по описа на PC - Девня, влязло в сила на 26.11.1997г.
Излага се, че ответникът И.И.И. е собственик на жилището на първи етаж на
жилищната сграда, а двамата ответници са собственици на УПИ VI-566, кв. 49 по плана на гр. Суворово. Ищцата
твърди, че няма достъп до нейното собствено жилище, т.к. ответниците,
собственици на поземления имот, в който е построена сградата, не й разрешават
да преминава през имота и заключват входната врата откъм улицата към дворното
място. Счита, че като собственик на жилище в сградата има право на достъп до
външните стени на сградата като обща собственост и достъп до жилището си през
дворното място, в което е сградата. Отправеното искане е да се осъдят
ответниците да преустановят неоснователните си действия, засягащи пълноценното
упражняване правото на собственост на ищцата по отношение на собственото й
жилище, представляващо жилище на втори етаж от двуетажна жилищна сграда,
разположена в гр. Суворово, ул. "Цар Борис I" №11, в УПИ VI-566, кв. 49 по плана на гр. Суворово,
като бъдат задължени ответниците да се въздържат занапред от осъществяването на
такива действия, изразяващи се в заключване на входната врата на двора и да
осигурят ключ от входната врата, ограничаваща достъпа до постройката, както и
да бъде определена прилежащата площ към съществуващата жилищна сграда за
ползване от ищцата на осн. чл. 64 ЗС.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са
депозирали отговор на исковата молба. Отричат входната врата на
дворното място да се заключва от тях, както и да не дават ключ от входната
врата на дворното място на ищцата. Твърди се, че на вратата никога не е било
поставено резе патрон, бравата се заключва със стандартен ключ №5, какъвто е
бил предоставен на ищцата от първия ответник по време на делото за съдебна
делба, приключило през 1997г. Излага се, че ответниците никога не са заключвали
входната врата на двора. Твърди се, че ищцата не е ползвала жилището на 2-я
етаж през последните 15г. Твърди се, че същата е посещавала безпрепятствено
поземления имот, като е влизала в двора в присъствието на брокери от агенции за
недвижими имоти, на които тя е предлагала за продан жилището на 2-я етаж от имота.
Наведени са обстойни твърдения, че ответниците по никакъв начин не са
ограничили достъпа на ищцата през входната врата на двора. Твърди се, че в
полза на ищцата не е било учредено право на строеж в чужд имот, тъй като
строителството на жилищната сграда е било извършено от първия ответник като
собственик на поземления имот, като в съдебно производство по делба на сградата
между първия ответник и ищцата, приключило през 1997г., не е била извършена
делба на правото на строеж, тъй като то нито е принадлежало общо на двамата
съпрузи, нито е било учредено в полза на който и да е от тях. Излага се, че по
отношение жилището, собственост на ищцата, не е налице суперфициарна
собственост по смисъла на чл. 63 от ЗС и същата има право само да преминава
през имота, за да достигне до жилището си, без да й се определя каквато и да е
прилежаща площ за ползване. Счита, че за да може да бъде определена за ползване
такава прилежаща площ за ползване на отделен обект от сграда, следва да е
налице реална, а не хипотетична възможност за използване на този имот, каквато
за казуса счита, че не е налице, тъй като от момента на влизане на съдебното
решение за делба в сила ищцата не е извършила необходимите СМР - да изгради
външно стълбище, което да достига до нова стълбищна площадка, изградена от
ищцата и свързана с терасата й, от която да се влиза в коридора на жилището.
Изтъква се, че тъй като невъзможността на ищцата да ползва жилището на втори
етаж от жилищната сграда е вследствие от нейно трайно бездействие и не е в
причинна връзка с поведението на ответниците, то и двата иска срещу тях се
явяват неоснователни. Излага се, че правото на иск по чл.64 и чл.109 ЗС е
погасено по давност, тъй като ищцата повече от 20 години от датата на влизане в
сила съдебното решение за делба през 1997г. не е извършила нито едно от
необходимите строителни мероприятия, за да може да ползва жилището си на 2 -ри
етаж от сградата.
С решение № 53 от
25.05.2018г. първоинстанционният съд е уважил иска с правно основание чл.64 от
ЗС и е отхвърлил иска с правно основание чл.109 от ЗС.
Решението на
първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително,
произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Варненският окръжен
съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства,
в предметните предели на жалбата, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не се
спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че ответниците
са собственици на УПИ VI-566,
кв. 49 по плана на гр. Суворово, както и че с влязло в сила на 26.11.1997г
решение по гр. д. №470/1996г. на PC
Девня в дял на И.И.И. е поставен първи жилищен етаж от масивната жилищна
сграда, изградена в УПИ VI-566,
кв. 49 по плана на гр. Суворово, а Р.С.Л. е придобила в собственост втори етаж
от същата сграда, както и цялото таванско помещение, с правото да извърши
преустройство в стълбищната клетка на първи етаж и с външно стълбище съгласно
изготвения по делото архитектурен проект.
По делото са
изслушани заключенията вещи лица по две проведени комплексна съдебно-технически
експертизи, както и са събрани гласни доказателства посредством водените от
страните свидетели, които съдът ще обсъди при необходимост в мотивите си.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съобразно
разпоредбата на чл. 64 от ЗС собственикът на постройка, респ. на самостоятелен
обект в нея, може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за
използване на имота му по предназначение. От своя страна собственикът на земята
е длъжен да му осигури тази възможност и да търпи ограничение на своето право,
като се въздържа от действия, които препятстват това право на суперфициарния
собственик. Трайна е практиката на ВКС, че когато се касае до жилищна сграда,
ползването на земята съобразно предназначението на постройката се изразява в
ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която
осигурява на суперфициаря нормален достъп до последната и за поддържането й в
нормално и годно за ползване състояние, както и в ползването на мястото за
задоволяване на обикновени домакински нужди. Целта на закона при разделна
собственост на земята и постройките върху нея е да се защити и възможността за
ползване на земята от нейния собственик, затова ползването й от суперфициаря не
може да бъде неограничено, а следва да се простира единствено в рамките на
необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва.
В конкретния случай,
неоснователно е възражението на въззивниците за недопустимост на предявения
иск, тъй като за предявяването на иска с правно основание чл. 64 от ЗС е без
значение на какво основание е придобита собствеността върху сградата. Въпросът
за собствеността на обектите в жилищната сграда е разрешен с влязлото в сила
решение в производството по съдебна делба, поради което въззиваемата, като
собственик на самостоятелен обект в сградата и при наведени твърдения за ограничаване
на ползването й, е легитимирана да иска съдебно разрешаване на въпроса за
необходимите й прилежащи площи за ползване. В случая неоснователно е и
релевираното възражение за изтекла погасителна давност на правото на иск,
доколкото се касае за спорна съдебна администрация на граждански отношения. При
липса на предходно разрешаване на спорния въпрос досежно ползване на прилежащи
площи от земята и при наличие на индивидуална собственост върху построен обект
върху чужда земя собственикът винаги разполага с правото на иск по чл.64 от ЗС.
Настоящият съдебен
състав намира за неприложима в конкретния казус методиката по предвидения в чл.
22, ал. 7 ЗУТ ред за определяне на прилежащите площи, а именно Приложение №1
към чл.21 от Наредба № 7 от 2003г., издадена на осн. чл.13, ал.1 и пар.18, ал.1
от ЗР на ЗУТ. Същата касае хипотезата на определяне на прилежащия терен /урегулиран
поземлен имот/ на съществуващи сгради при преструктуриране на жилищни и
курортни комплекси. Очевидно настоящия случай не е такъв, доколкото се касае за
УПИ с площ от 690 кв.м. и за определяне на прилежащи площи към построената в
имота двуетажна жилищна сграда.
Настоящият съдебен
състав, извършвайки преценка за целесъобразност, намира за най–оптимален
варианта по заключение на вещите лица по повторната комплесната
съдебно-техническа експертиза, онагледен на скица на лист 207 от
първоинстанционното дело. При този вариант е определена зоната за обслужване на
сградата, вкл. и на втория етаж. Същевременно е изпълнена и целта на закона за
минимално ограничаване на правото на собственост на собственика на земята. При
определяне на прилежащи площи следва да се съобрази и обстоятелството, че се
касае жилищната сграда на два етажа, в която първият въззивник и въззиваемата
са собственици на самостоятелни обекти /етажи/. Следователно тези прилежащи площи
са необходими за ползване и от двамата собственици, за да се гарантира
използването на жилищните имоти по предназначение, поради което същите следва
да бъдат определени за общо ползване.
По изложените съображения,
обжалванато решение в частта по произнасянето по иск с правно основание чл.64
от ЗС следва да бъде отменено и постановено друго в гореизложения смисъл.
Предвид характера на
производството по чл.64 от ЗС, представляващо спорна съдебна администрация, в
което не се признава или отрича съществуването на материални права, а само се
оказва съдействие от страна на съда за тяхното упражняване, разпоредбата на чл.
78 ГПК не намира приложение. Съдебното решение ползва всички страни и затова разноските
следва да останат за страните така, както са направени.
Частна жалба вх. № 5347/01.10.2018г. се преценя
като неоснователна, по изложеното
по–горе становище, поради което обжалаваното определение следва да бъде
потвърдено. Настоящият съдебен състав намира за необходимо единствено да
отбележи принципното си съгласие с застъпеното становище от първоинстанционния
съд, че заплатените от въззивниците пътни разходи, такси за пощенски и копирни
услуги не са съдебно –деловодни разноски по делото и не подлежат на репариране
по общите правила на ГПК.
Воден от горното,
съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 53 от 25.05.2018г., постановено по гр.дело №
437/2017г. на Районен съд - Девня, в частта, с която е уважен иск с
правно основание чл.64 от ЗС, предявен от Р.С.Л., ЕГН ********** срещу И.И.И.,
ЕГН ********** и С.И.И., ЕГН ********** и е определена прилежаща площ от 163
кв.м. от УПИ VI - 566 в квартал 49 по плана на гр. Суворово, цялото с площ от
690 кв.м., която да се ползва от несобствениците на земята, но собственици на
самостоятелни обекти, изградени в жилищната сграда в имота, така както това е
означено чрез защриховане на скица № 2 /л.170-І/ към заключението на в.л. Р. П.и
в.л. Т. О.по проведената съдебно- техническа експертиза, приподписана от съда и
представляваща неразделна част от решението и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОПРЕДЕЛЯ Р.С.Л., ЕГН **********, в рамките на УПИ VI - 566 в
квартал 49 по плана на гр. Суворово, цялото с площ от 690 кв.м., собственост на
И.И.И. и С.И.И., да ползва 79,78 кв.м.
прилежащи площи към изградената в имота жилищна сграда, защрихованата с
червен цвят от вариант ІІ на повторната камплексна съдебно-техническа експертиза,
обективиран в скица, намираща се на л.207 от гр.дело № 437/2017г. на Районен
съд - Девня, като скицата е неразделна част от настоящото решение, на основание
чл. 64 от ЗС.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№ 433 от 04.09.2018г., постановено по гр.дело № 437/2017г. на Районен съд -
Девня, с което е оставено без уважение молбата на И.И.И., ЕГН ********** и С.И.И.,
ЕГН **********, и двамата от гр. Суворово, за изменение на решение № 53 от
25.05.2018г. в частта му за разноските.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.