РЕШЕНИЕ
Номер 635 28.11.2019 година град
Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II състав
На двадесет и девети октомври две хиляди и
деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА Х.
Секретар: Катерина
Маджова
като разгледа докладваното от мл. съдия Х. в.гр.д.
№1462 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение №534 от 31.07.2019 г., постановено по гр.дело № 2030/2018 г., РС
Казанлък, I граждански състав, е признал
за незаконно и отменил уволнението на З.В.Д., възстановил го е на заеманата
преди уволнението длъжност „ръководител лаборатория“ в „Арсенал“ АД, гр. Казанлък, осъдил „Арсенал“
АД да заплати на З.Д. обезщетение в размер на 8336.28 лева за времето, през
което е останал без работа поради уволнението, като е отхвърлил иска за
обезщетение за разликата над 8336.28 лева до претендираните 8523.60 лева.
Присъдил е разноски.
Решението
е обжалвано от ответника „Арсенал“ АД частта му, в която изцяло са уважени
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, както и в
частта, в която е уважен искът с правно основаниe чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и 2 от КТ. Счита
решението за незаконосъобразно, неоснователно, необосновано, недоказано и
несправедливо, постановено при изначално неправилно формирано вътрешно
убеждение относно фактите, довело до погрешни правни изводи, както и при липса
на пълна, всестранна, обективна и задълбочена преценка на събрания доказателствен
материал.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият
– ищец З.В.Д. е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и оспорванията
в отговора на въззивната жалба.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Производството
пред първоинстанционния съд се е развило по реда на глава XXV – „Бързо производство“. Разглеждането на делото е
приключило на 17.07.2019 г., като съгласно разпоредбата на чл. 315, ал. 2 от ГПК съдът е посочил деня, в който ще обяви решението си, от който ден тече
срокът за обжалването му – 31.07.2019 г. Решението е обявено на 31.07.2019 г.,
като в него е посочено, че подлежи на обжалване в двуседмичен срок, който тече
от 31.07.2019 г. Въззивната жалба е подадена по пощата на 14.08.2019 г. В нея
се съдържа бланкетно оплакване за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение, без конкретизация на твърдяната порочност на съдебния акт.
В допълнително изложение въззивникът е развил пространно съображенията и
доводите си към въззивната жалба. Допълнителното изложение е получено в съда на
02.09.2019 г. Предвид изложеното съдът намира, че жалбата е подаденa в срока по чл. 259 от ГПК, поради което е допустима,
но допълнителните възражения не следва да бъдат взети предвид, тъй като са
подадени след изтичане на срока за въззивно обжалване. Подобно разбиране е
застъпено и в съдебната практика, според която по допълнения към бланкетна
въззивна жалба, които са направени след изтичане на срока за въззивно
обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата
неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма
(Решение №216 от 19.01.2015 г. по гр.д. №2008/2014 г., ВКС, I ГО).
Разгледана по същество, въззивната
жалба е неоснователна.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му. Решението е допустимо – съдът е разгледал предявения
иск при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
По отношение на правилността на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени
частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по
същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените
във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и
обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл
са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР №1/2013 г. на ВКС по
тълк. дело №1/2013 г., ОСГТК. В тълкувателното решение e прието, че в изпълнение на основополагащия принцип
на законност (чл. 5 от ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното
приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да
липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1 вр. с чл.
260, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид характеристиките на въззивното производство
като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си
при съобразяване на фактите, установени по делото.
По подадена бланкетна въззивна
жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение
и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна
материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд (Решение
№172 от 10.04.2017 г. по т.д. №2312/2015 г., ВКС, I ТО). При бланкетна въззивна жалба дейността на
въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна
квалификация и подвеждане на събрания фактически и доказателствен материал под
приложимата според въззивния съд материалноправна норма.
РС
Казанлък, I граждански състав, е
бил сезиран с обективно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и
т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е достигнал до извод, че уволнението на ищеца е
незаконно поради липса на фактическо основание за прекратяване на договора по
чл. 325, т. 2 от КТ, че същият е работил към момента на прекратяване на
трудовото правоотношение по трудов договор с ответното дружество, поради което
следва да бъде възстановен на преди заеманата длъжност, както и че след
уволнението е останал незает по трудово правоотношение, поради което му се
дължи обезщетение за времето, през което е останал без работа.
Решението на съда е правилно и законосъобразно.
Не са налице основания за извод да нарушаване от първоинстанционния съд на
императивна материалноправна норма, което нарушение да е обусловило решаващия
му извод. Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените
искове е правилна, като на страните са дадени точни указания относно
подлежащите на доказване факти. Основният спорен по делото въпрос касае
приложението на чл. 345, ал. 1 от КТ относно двуседмичния срок за заемане на
предишната работа, на която уволненият работник или служител е бил възстановен,
и как следва да бъде реализирано явяването за заемането
ѝ.
Към настоящия момент е налице
образувано тълкувателно дело №3/2019 г. на ОСГК по правния въпрос „От кога тече
двуседмичният срок за явяване на работа по чл.345, ал.1 КТ – само от получаване
на нарочно съобщение от първоинстанционния съд, разгледал делото, или и от
узнаването за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, което
не съдържа съобщение за явяване на работа в определен срок?“ Предвид липсата на
произнасяне от Върховната съдебна инстанция до момента въззивният съд приема,
че първоинстанционният съд е дал правилно разрешение на спорните въпроси, в
унисон с преобладаващата практика на ВКС. Приел е, че в двуседмичния срок
ищецът се е явил лично, фактически в предприятието и изрично е заявил желанието
си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като волята му е
достигнала до работодателя, а еднократното явяване на работника или служителя
на работа е достатъчно, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.
345, ал. 1 от КТ (Решение № 46 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2013
г., IV ГО; Решение № 245 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1048/2009 г., IV ГО;
Решение № 913 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2008 г., II ГО).
С оглед на изложеното обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на въззивното
обжалване на въззиваемата страна се дължат направените пред настоящата
инстанция разноски, каквото искане е направено от процесуалния ѝ
представител в съдебно заседание пред въззивната инстанция. Представени са
доказателства за сторени разноски в размер на 1500 лева за адвокатско
възнаграждение, изплатено в брой, съгласно Договор за правна защита и
съдействие от 12.09.2019 г.
Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и
по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с
цена на иска над 5000 лева подлежат на касационно обжалване, поради което и
настоящото решение подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Воден от горните мотиви, Окръжният
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №534/31.07.2019 г., постановено по гр.д. №
2030/2018 г. по описа на РС Казанлък.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Арсенал“ АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Казанлък, бул. „Розова
долина“ №100, да заплати на З.В.Д. с ЕГН **********, с настоящ адрес: ***,
направените по делото разноски в размер на 1500 лева, заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано
пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.