Р Е Ш Е Н И Е
№ 1233
гр.Пловдив, 31.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 08.10.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ИВАН
АНАСТАСОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
1373/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба от И.Ш. против решение от 16.04.2019 г. по гр.д. № 240/2018г. на ПдРС, в
частта, с която е признато за установено, че жалбоподателката дължи на „Кредисимо“АД
заплащане на суми по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 17201/17 г.
на ПдРС, а именно 551,58 лева- главница по договор за заем / потребителски кредит
/ № 114805/29.06.2012г., ведно със законната лихва върху същата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, и 166,07 лева- законна лихва за
забавено плащане за периода 17.10.2012г.- 16.10.2017г.. В жалбата се сочи, че
решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно. По- конкретно
се твърди, че първоинстанционният съд безкритично е възприел представена от
въззиваемата страна счетоводна справка. В този смисъл се твърди, че не са
обсъдени в пълнота събраните доказателства и установяващите се на база на
същите факти и обстоятелства. Сочи се също така, че РС неправилно е приложил
материалния закон, а именно разпоредбите уреждащи сроковете на погасителната
давност. Твърди, се, че приложима е кратката – 3-годишна погасителна давност по
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като претендираните от „Кредисимо“ЕАД вземания се
характеризират като такива за периодични плащания. Иска се отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната му част и постановяване на друго такова, с което искът да
бъде отхвърлен.
От въззиваемата страна „Кредисимо“АД оспорват
въззивната жалба като неоснователна.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с
материалите по делото и с доводите на страните, намира следното:
В исковата молба, по която е образувано
първоинстанционното дело, се твърди ,че между „Кредисимо”АД, в качеството му на
кредитодател, и И.Ш., в качеството й на кредитополучател, е сключен договор за заем
/ потребителски кредит / № 114805/29.06.2012г., по силата на който на Ш. била
предадена сума от 600 лева, усвоена чрез получаването й в брой от оператор на
платежни средства- „Изи пей“АД. Кредитополучателката се задължила да върне
предоставената й сума, ведно с уговорено възнаграждение на кредитора, на 15
месечни вноски, всяка от които по 95,81лева. Първата вноска била дължима на
дата 31.07.2012г., последната- на дата 30.09.2013г.. По кредита били извършени частични
плащания, но главницата останала изцяло непогасена, поради което кредитодателят
се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
срещу която И.Ш. възразила в срок.
С подадения отговор на исковата молба е
заявено възражение за нищожност на договора за кредит поради противоречие с
разпоредбата на чл.19 от ЗПК. По- конкретно се сочи, че от клаузите на договора
и в частност тези по т.12.1 не става ясно, каква е общата стойност на
отпуснатия заем,тъй като в първото изречение на посочената точка бил отразен
лихвен процент по редовната главница в размер от 111,62%, а във второто
изречение годишен лихвен процент в размер от 362,61 %. В този смисъл се твърди
също така, че в нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР надхвърля пет пъти размера
на законната лихва, поради което и на основание ал.5 на посочената разпоредба
тази клауза била нищожна. Заявено е и възражение за изтекла кратка 3- годишна
погасителна давност, приложима по отношение на вземанията за периодични
плащания.
По повдигнатия с виззивната жалба въпрос
относно наличието на доказателства за това, че процесната главница не е
изплатена на първо място следва да се отбележи, че на доказване подлежи не
отрицателния факт на липсата на плащане, а положителния факт на плащането.
Всъщност жалбоподателката не твърди- нито в отговора на исковата молба, нито
във въззивната жалба- да е погасила главницата по договора за заем чрез
плащане, поради което не е налице никакво основание да се приеме, че
твърдението на кредитора за липсата на плащане не отговаря на истината.
Разпоредбите на чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6
от ЗПК са в сила от 23.07.2014г, а договорът между страните е сключен на
29.06.2012г.. Към последната дата аналогични разпоредби не са съществували в
закона / съществувалите тогава ал.1, ал.2 и ал.3 от чл.19 определят само какво
представлява ГПР и как се формира същият/. Ето защо, твърдението за нищожност,
обосновано с надхвърляне на ГПР на петкратния размер на законната лихва, се
явява неоснователно.
И към 29.06.2012г. е била в сила
разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съгласно която, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.7- 12 и т.20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Предвид твърдението на жалбоподателката
за непълнота на съдържанито на договора по отношение на лихвения процент, а и
поради задължението на въззивния съд и служебно да приложи относимите
императивни норми в закона, ще следва да се направи преценка относно спазването
на изискванията по чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20. Действително, както се твърди
от жалбоподателката в първото изречение на т.12.1 от общите условия към
договора за заем е отразен лихвен процент по редовна лихва в размер от 111,62%,
а във второто изречение годишен лихвен процент в размер от 362,61%, но след
годишен лихвен процент в скоби е записано също така ГПР, поради което очевидно
във второто изречение се има предвид годишния процент на разходите, а не
различна от посочената в първото изречение възнаградителна лихва. Във второто
изречение е посочен и общия размер на плащанията, съгласно изискването на т.7
на чл.11, ал.1 от ЗПК. Налице е погасителен план, а в т.13.4 са отразени
условията за издължаване на кредита, включително и за предсрочното му
погасяване.
Вземанията
по договорите за потребителски кредит не са такива за периодични плащания по
смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г на ОСГТК
на ВКС, тъй като съгласието на кредитодателя да приеме изпълнение на части не променя
единния характер на вземането му. Както се сочи и в Определение № 396 от 18.07.2019г. по т.д. № 30/2019г.
на ВКС, I т.о., „по въпроса за естеството на вземанията за главница по договор
за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски
представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г. на ІV г. о., решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на
ІІ т. о. и др.“ В тези решения ВКС приема, че уговореното между страните
връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща
този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. С оглед приложимостта на общия петгодишен
давностен срок, погасителна давност не е изтекла към датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК. Ето защо и възражението на жалбоподателката за
погасяване на задължението й за връщане на главницата по договора за заем се явява
неоснователно. Съответно- обжалваното първоинстанционно решение ще следва да
бъде потвърдено, като в полза на въззиваемото дружество бъдат присъдени съдебни
разноски в размер от 300 лева за юрк.възнаграждение.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.04.2019г. по гр.д. №
240/2018г. на ПдРС, ХІІ гр.с., в частта, с която е признато за установено, че
жалбоподателката И.Б.Ш. дължи на „Кредисимо“АД заплащане на суми по заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 17201/17г. на ПдРС, а именно 551,58 лева-
главница по договор за заем / потребителски кредит / № 114805/29.06.2012г.,
ведно със законната лихва върху същата, считано от подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК, и 166,07 лева- законна лихва за забавено плащане за периода
17.10.2012г.- 16.10.2017г..
ОСЪЖДА И.Б.Ш.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Кредисимо“АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. ****, сумата от 300 лева- съдебни разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: