Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.09.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети юни
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 8388 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 464720 от 06.08.2018 год., постановено по гр.дело № 25256/ 2014 г. по описа на СРС, І Г.О., 46 състав, е осъдена Т.Д.Т. от гр.Стара Загора, ЕГН **********,
да заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, ЕИК *******, на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД
сумата от 5641,67 лв., представляваща обезщетение за периода от 26.06.2012 г.
до 14.05.2014 г. за ползване след прекратяването на договор за наем от
04.11.2009 г. на отдадения под наем недвижим имот/ ап.76, находящ
се в гр.Стара Загора, ул." *******/ , ведно със законната лихва от
завеждане на исковата молба на 14.05.2014 г. до окончателното изплащане. С
решението на съда е осъдена Т.Д.Т. от гр.София, ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“
АД, ***, ЕИК *******, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 852,50 лв.,
представляваща неустойка за периода от 26.06.2012 г. до 14.05.2014 г. за
ползване след прекратяването на договор за наем от 04.11.2009 г. на отдадения
под наем недвижим имот/ ап.76, находящ се в гр.Стара
Загора, ул." *******/, ведно със законната лихва от завеждане на исковата
молба на 14.05.2014 г. до окончателното изплащане. С решението на съда са
отхвърлени, като неоснователни предявените от „ Ю.Б.“ АД, ***, ЕИК *******,
срещу Т.Д.Т. от гр.Стара Загора, ЕГН **********, искове с правно основание
чл.232, ал.2, пр.1, вр. чл.228 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
– за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 6716,67 лв.,
представляваща дължима наемна цена за периода от 01.04.2010 г. до 26.06.2012
г., по силата на договор за наем от 04.11.2009 г., ведно с мораторната
лихва в размер на 1312,26 лв. за периода 15.06.2012 г.- 14.05.2014 г. и
законната лихва от завеждане на исковата молба на 14.05.2014 г. до
окончателното изплащане. С решението на съда е отхвърлено на основание чл.194,
ал.3, вр. чл.193 ГПК направеното от Т.Д.Т. от
гр.Стара Загора, ЕГН **********, оспорване истинността /авторството/ на
представените от „Ю.Б.“ АД, ***, ЕИК *******, договор за наем от 04.11.2009 г.
и приемо- предавателен протокол от 10.11.2009 г. С
решението на съда е осъдена Т.Д.Т. от гр.Стара Загора, ЕГН **********, да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, ЕИК *******, направени по делото разноски в размер
на 832,85 лв., както и да заплати по сметка на Софийски районен съд направените
по делото бюджетни разноски в размер на 234,60 лв.
Срещу решението на СРС, 46 с-в е постъпила въззивна жалба от „ Ю.Б.“ АД, ***, подадена чрез юрк.Н.К.с искане същото да бъде отменено, в частта с която са отхвърлени
предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.232,
ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и вместо това да бъде постановено друго, с
което същите да бъдат уважени. Във въззивната жалба
се излагат доводи от страна на ищеца, че същия претендира уважаването на
предявения главен иск за сумата от 6716,67 лв., представляваща цена за ползване
на наетия имот за периода 01.04.2010 г.- 26.06.2012 г. на две алтернативни
правни основания по преценка на съда, а именно: на основание чл.232, ал.2 от ЗЗД, като неплатени месечни наемни вноски за процесния
период или алтернативно на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, като дължимо
обезщетение за ползване за процесния период. Твърди
се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
и процесуалноправните разпоредби
на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна-
ответник Т.Д.Т., чрез назначения й особен представител по делото адв.Г.Д. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено
в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението
е и правилно в обжалваната част,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищеца срещу ответницата, обективно
съединени искове с правно основание чл.232, ал.2
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на исковите претенции. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени
в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец
във връзка с неговата правилност в обжалваната част. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Между страните по делото е възникнало и
съществувало валидно облигационно отношение по силата на сключен между тях
договор за наем от 04.11.2009 год. Не е спорно по делото обстоятелството, че
ищецът, като наемодател е предоставил на ответницата, като наемател ползването
на процесния недвижим имот/ жилище/, за срок от една
година считано от датата на подписването му, срещу заплащане авансово от страна
на последната на месечен наем в размер на сумата от 250 лв., до 5-то число на
текущия месец. В процесния случай предявената от
ищеца искова претенция с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД за заплащане на наем
за процесния недвижим имот за периода от 01.04.2010
год. до 26.06.2012 г. се основава на сключения между страните договор за наем
от 04.11.2009 г., с твърдение за съществувало през процесния
период валидно наемно правоотношение, прекратено на 26.06.2012 г. Спорно е по
делото обстоятелството, на коя дата е прекратен договора за наем, сключен между
страните на 04.11.2009 г. Ищецът твърди в обстоятелствената част на исковата
молба, че това е станало на 26.06.2012 г., както и че до тази дата ответницата
дължи заплащането на наем за ползване на процесния
недвижим имот. В отговора на исковата молба, ответницата изрично е оспорила
съществуването на наемно правоотношение след 04.11.2010 год., с оглед
разпоредбата на чл.3, ал.1 от договора за наем / след изтичане на едногодишния
срок, за който е сключен договора за наем/. Съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1, процесния договор за наем, на който ищеца основава
вземането си срещу ответницата е сключен за срок от една година, считано от
датата на подписването му / 04.11.2009 г./. В разпоредбата на чл.3, ал.2 от
договора за наем, изрично е уговорено, че срокът на този договор може да бъде продължен
по взаимно споразумение на страните, изразено в писмен вид, не по-късно от 15
дни преди изтичането му, като оставането на наемателя в помещенията след
изтичане на срока на договора не се счита за продължаване на наемния срок. В процесния случай, ищецът нито твърди, нито ангажира
доказателства по делото, че срокът на процесния
договор за наем е бил продължен след изтичането му на 04.11.2010 год. При
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и тълкувайки
действителната воля на страните изразена в процесния
договор за наем, съдът приема, че договорът за наем сключен между страните е
прекратен с изтичане на уговорения в него 1-годишен срок.Т.е. единствения
обоснован извод, който следва да се направи в процесния
случай е, че след 04.11.2010 год. между страните по делото не е съществувало
валидно облигационно отношение по силата на сключен договор за наем.
На следващо място, съдът приема, че до
прекратяването на процесния договор за наем на
04.11.2010 г., ответницата дължи заплащане на наем за ползвания от нея недвижим
имот. От друга страна, основателно е
своевременно заявеното от ответницата- наемател в писмения отговор на исковата
молба по чл.131 ГПК правопогасяващо възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на част от исковата претенция за
заплащане на дължима наемна цена за част от исковия период от време. Приложим
относно процесните вземания е специалният 3- годишен давностен срок по чл.111, б.“в“ от ЗЗД, според който с изтичане
на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви
и за други периодични плащания. Началният момент, от който започва да тече давностният срок, е денят, в който вземането
е станало изискуемо. В случая уговореният между страните падеж на
задълженията за плащане на наемна цена е „авансово в срок до 5-то число
на текущия месец“- съгласно
чл.2.4 от процесния наемен
договор. Следователно вземането на ищеца за наемна цена за периода от
01.04.2010 год. до 04.11.2010 год./ момента на прекратяване на договора за
наем/ към датата на подаване на исковата молба по делото - 14.05.2014 г., е
погасено по давност, тъй като 3- годишният давностен
срок за него е изтекъл. От друга страна, с оглед обстоятелството, че срокът на процесния договор за наем е изтекъл на 04.11.2010 год. и
липсата на твърдения от страна на ищеца срокът на договора да е бил продължен с
допълнително споразумение с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора до
26.06.2012 год., съдът приема, че предявения иск с правно основание чл.232,
ал.2 от ЗЗД за исковия период след 04.11.2010 год. до 26.06.2012 год. се явява
неоснователен.
С
прекратяването на договора за наем на 04.11.2010 г. наемното правоотношение е
преустановило действието си, с което е отпаднало и задължението на наемателя/
ответницата по делото/ да заплаща наем за ползването на имота. След 04.11.2010
г., наемна цена не е дължима от страна на ответницата, доколкото между страните
вече не съществува облигационно правоотношение. Обстоятелството, че ответницата
е продължила да ползва имота след датата 04.11.2010 г. до 26.06.2012 г. при
липса на валидно постигнато и сключено за целта споразумение с ищеца -
наемодател, е основание наемодателят да търси обезщетение за ползите за този
период, от които е бил лишен, но не и да претендира заплащане на наем при
отсъствие на наемно правоотношение. С исковата молба ищецът е предявил само иск
за наем за периода от 01.04.2010 г. до 26.06.2012 г., без да въвежда претенция
за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползването на имота след
прекратяване на наемното правоотношение за процесния
период. Закрепеният в чл.6 от ГПК принцип на диспозитивното
начало изключва възможността съдът да присъди служебно обезщетение за ползване
по чл.236, ал.2 от ЗЗД при предявен иск за наем по чл.232, ал.2 ЗЗД, тъй като
това би довело до недопустима подмяна на предмета на спора в зависимост от
установените в хода на делото правнорелевантни факти.
Доводите изложени от въззивника- ищец в тази насока
във въззивната жалба съдът приема за изцяло
неоснователни. Неоснователността на иска за наем за периода от 01.04.2010 г. до
04.11.2010 год., произтича от погасяване на вземането за наем по давност, а за
периода след 04.11.2010 год. до 26.06.2012 год. произтича от липсата на наемно
правоотношение, както правилно е приел и първоинстанционният
съд. Квалификацията на спорното право е
дейност и задължение на съда, осъществявана въз основа на твърдените от ищеца
факти и обстоятелства. В процесния случай, с оглед
изложените от ищеца факти и обстоятелства, дадената от първоинстанционния
съд правна квалификация на исковата претенция за заплащане на наем по чл.232,
ал.2 от ЗЗД за периода от 01.04.2010 г. до 26.06.2012 г. е правилна.
Квалификацията на иска не може да бъде подменена, ако съдът приеме за
установени други, а не твърдените от ищеца факти. При невъведено от ищеца, но
установено в хода на делото обстоятелство за прекратяване на наемния договор,
квалификацията на спора продължава да е тази, с която съдът е сезиран от
страната. Т.е., исковата претенция на ищеца за периода от 01.04.2010 г. до
26.06.2012 г., в процесния случай не може да бъде
квалифицирана, като такава по чл.236, ал.2 от ЗЗД, в който смисъл са доводите
във въззивната жалба. След като не е сезиран с такъв
иск, съдът не би могъл да разгледа и уважи претенцията за процесния
период на непредявено основание, тъй като би постановил процесуално недопустимо
решение.
С
оглед на изложеното, предявените
осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат
отхвърлени, като неоснователни и недоказани. В тази връзка правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК в обжалваната част.
По отношение
на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се
следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Настоящето
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът
приема, че съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК /Изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., изм. - ДВ, бр. 50 от 2015 г., предишна ал. 2 - ДВ, бр. 86 от 2017 г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела
с цена на иска до 5000 лв.
- за граждански дела, и до 20000 лв. - за търговски
дела.
Необжалваемостта следва да се преценява спрямо цената
на всеки един от обективно съединените искове. В настоящия случай искът за
дължимия наем е с цена под обжалваемия минимум за
търговски дела, а искът за дължимите лихви за забава е с цена дори и под обжалваемия минимум и за двата вида дела. Настоящето дело е
търговско по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като претендираното
с исковата молба вземане за наем произтича от търговска сделка за ищеца по
смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ. Предмет на спора е вземане на търговец,
произтичащо от договор за наем, т.е. от сделка сключена във връзка с
упражняваното от него занятие- чл.286, ал.1 от ТЗ, което определя и търговския
характер на настоящето дело. На основание чл.287 от ТЗ, разпоредбите за търговските
сделки са приложими и за двете страни по делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 464720 от 06.08.2018 год., постановено по
гр.дело № 25256/ 2014 г. по описа на СРС, І Г.О., 46 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280,
ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.