Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 18.07.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Мл.съдия: Силвия Тачева
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№5160 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №86380 от 14.05.2020год.,
постановено по гр.дело №80991/2018г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, е прекратено
производството по делото по предявените от ищеца „А.Е.”ЕООД с ЕИК:********
срещу Народното събрание искове по чл.4, §3 ДЕС и чл.86, ал.1 ЗЗД, като
образувано по недопустими искове. Отхвърлени са като неоснователни предявените
от ищеца „А.Е.”ЕООД срещу Република България, представлявана от министъра на
финансите искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата 6929,78 лева
като платена без основание на Държавата такса за периода 01.01.2014г.-
09.08.2014г., ведно със законната лихва от 27.12.2018г. до окончателното
плащане, както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 3001,29 лева- лихва за
забава за периода 15.09.2014г.- 20.12.2018г. върху главницата. Със същото
решение Държавата е осъдена, на основание чл.49 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ и чл.4, §3
ДЕС, да заплати на ищеца „А.Е.”ЕООД сумата
от 6929,78 лева- обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили
вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание,
извършени на 04.12.2013г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6 т.
2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на РБ за
2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1,2,3 и 4, чл.
35в, ал. 1, 2 и 3, чл. 73, ал. 1,2,3, и 4 в Закона за енергията от възобновяеми
източници, които са обявени за противоконституционни, ведно със законната лихва
от 27.12.2018г. до окончателното плащане. Ответникът е осъден да заплати на
ищеца, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 2067,75 лева- мораторна лихва
върху присъденото обезщетение по чл.49 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ и чл.4, §3 ДЕС за
периода 27.12.2015г.- 20.12.2018г., като този иск е отхвърлен за горницата над
присъдения до пълния заявен размер от 3001,29 лева и за периода 15.09.2014г.-
26.12.2015г., като погасен по давност.
Срещу така постановеното
решение, в частта с която е уважен предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на
процесуалноправна и материалноправна легитимация на държавата, представлявана
от министъра на финансите, да отговаря по иск за обезщетение на вреди,
настъпили вследствие на законодателната дейност на Народното събрание. Твърди, че
доколкото оплакванията на ищеца касаят дейността на правен субект (Народното
събрание), различен от ответника по иска, то искът срещу държавата е недопустим,
а освен това българската правна система по принцип не допуска възможността
граждански съд да се произнася по претенция за отговорност на държавата за
вреди произтичащи от законодателната дейност на Народното събрание. Твърди също
така, че приемането на противоконституционни разпоредби от законодателния орган
не представлява противоправно деяние. Първоинстанционният съд недопустимо и
неправилно приел, че нормата на чл.35а от ЗЕВИ е противоконституционна от
момента на своето приемане, тъй като законът се считал за противоконституционен
от момента на влизане в сила на решението на КС, което действа само занапред.
Народното събрание нямало задължение по чл.22, ал.4 от ЗКС да преуреди
отношенията, възникнали на основание процесните разпоредби за периода до
обявяването им за противоконституционни, тъй като не били възникнали последици
по смисъла на тази разпоредба, които да бъдат преуредени. До влизане в сила на
решението на КС процесните норми били прилагани валидно, което пък означавало
че 20% такси са събрани законосъобразно въз основа на валидно правно основание.
Държавата не следвало да носи имуществена отговорност за действията на
Народното събрание, което било самостоятелен правосубектен държавен орган със
собствен бюджет, права и задължения. Моли решението на СРС да бъде обезсилено
като недопустимо, евентуално- отменено
като неправилно, а исковете– отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендира
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ищец не е
подал в срок отговор на въззивната жалба. С подадените на 27.01.2022г. писмени
бележки оспорва жалбата като неоснователна и излага подробни съображения
относно правилността на обжалваното решение.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Процесуалната
легитимация на страните се извежда от твърденията на ищеца относно спорното
право, изложени в основанието и петитума на иска. При предявен иск с правно
основание чл.49 ЗЗД
надлежният ответник е възложителят на работата, при или по повод
изпълнението на която са причинени твърдените от ищеца вреди. В случая ищецът
твърди, че посочените в исковата молба имуществени вреди са причинени от
противоправни действия на лица (народни представители в 42-рото Народно
събрание на Република България), на които ответникът (държавата Република
България) е възложила осъществяването на определена работа, следователно от
процесуална гледна точка именно Държавата е легитимиран ответник по този иск. В
законодателството липсва процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната
легитимация на Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда
на чл.49 от ЗЗД в
зависимост от характера на възложената работа, поради което не може да се
отрече правото на ищеца да предяви иска си за вреди пряко срещу нея. От друга
страна, според практиката на ВКС по сходни казуси, с обявяването на
противоконституционността на чл. 35а и следващи от ЗЕВИ, отпада
характера на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради
което претенциите за връщането им от Държавата обуславя подсъдност на спора на
гражданските съдилища (в този смисъл определение
№ 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение
№ 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.;определение
№ 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение
№ 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.). Доводите
относно реда за осъществяване на контрол върху законодателната дейност на НС,
във връзка с чл.22, ал.4 ЗКС са относими
към основателността, а не към допустимостта на иска.
Предвид изложените от ищеца фактически твърдения, искът
правилно е квалифициран от първостепенния съд като такъв с правно основание чл.49, вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.7 от КРБ. Разпоредбата на чл. 7 се намира в Глава първа "Основни начала" на Конституцията. Тази конституционна разпоредба прогласява основното начало, че Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. Нормата на Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип,
осъществяването на който трябва да се уреди със закон. Тази теза е възприета и
в Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по гр. д. № 3/2004 г. на ВКС, което е
задължително за съдилищата. Според практиката на ВКС (решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., ІІІ ГО, цитираните в него
определение по ч.гр. д. № 3266/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение по ч.гр. д.
№ 23/2012 г. на ВКС, ІV ГО, определение по ч.гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV
ГО, решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, ІV ГО и др.), на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, Държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази
отговорност не може да бъде реализирана по реда на специалния закон (ЗОДОВ), следва да се приложат общите разпоредби на ЗЗД, а именно чл.49 ЗЗД, тъй
като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. За да бъде уважен иск с това правно основание,по делото
следва да бъдат установени от ищеца с позволените от закона доказателствени
средства и при условията на пълно и главно доказване следните елементи от
фактическия състав на тази законова разпоредба: 1)противоправно действие или
бездействие от страна на лице, на което е възложено от ответника извършване на
някаква работа; 2)причиняване на вреда при или по повод изпълнението на
възложената работа; 3)причинна връзка между противоправното поведение и
вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се предполага до
доказване на противното съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД, като в тежест на ответника е при оспорване да обори тази въведена от
закона презумпция.
В случая настоящият състав достига до същите
изводи, до които е достигнал и първостепенният съд в обжалваното решение- че са
налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Налице е както възлагане
от Държавата на определена работа на народните представители от 42-то Народно
събрание, така и противоправно поведение на тези длъжностни лица, изразяващо се
от една страна в приемане на противоконституционни законови разпоредби (процесните
параграф 6,
т.2 и 3 от ЗР на ЗДБ за 2014г., с който се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3,
чл.35б, ал.1-4, чл.35в, ал.1-3 и чл.73, ал.1-4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници), а от друга страна в
неуреждане на възникналите в резултат на прилагането за определен период от
време на противоконституционни разпоредби, правни последици по реда и в
изпълнение на задължението им по чл.22, ал.4 ЗКС в двумесечния срок съгласно ПОДНС. В резултат на това противоправно поведение на народните представители от
42-то Народно събрание ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в
нереализиран приход от цена на произведената от него електрическа енергия в
размер на исковата сума. Ответникът не е представил доказателства, с които да
обори законовата презумпция относно вината (чл.45, ал.2 ЗЗД). Следователно предявеният иск с правно основание чл.49, вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ е основателен и доказан, поради което правилно е уважен от районния
съд с обжалваното решение.
Неоснователни са всички изложени от въззивника-
ответник доводи във въззивната жалба. Точно обратното на твърдяното във
въззивната жалба, разпоредбата на чл.151, ал.2 КРБ не означава конституционосъобразност на атакуваната разпоредба до
влизане в сила на решението на КС. Подобно разбиране противоречи не
само на правната, но и на елементарната житейска логика. Противоконституционната
законова разпоредба е такава от момента на самото и приемане от законодателния
орган, а разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС задължава органа постановил противоконституционния акт да уреди възникналите
правни последици от обявения за противоконституционен акт, за периода през
който се е прилагал и до момента на обявяването му за противоконституционен. Конституционната
уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционни закони, поради което след обявяването на законова
разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици,
възникнали от прилагането на противоконституционния закон, включително и
относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на
противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. Поради това
неизпълнението от народните представители от 42-то НС на задължението им
по чл.22, ал.4 ЗКС няма как да лиши увредените от прилагането на противоконституционната
норма лица от правото им да претендират обезщетение за претърпените вреди по
общия гражданскоправен ред. В случая не се касае за осъществяван от съда
контрол върху законодателната дейност на НС или за произнасяне от гражданския съд
по законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни
актове, както твърди ответникът, тъй като противоконституционността на
процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган (Конституционния
съд). Съдът в случая извършва единствено преценка за наличието на
предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за причинени
вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган- Народното
събрание.
По така
изложените съображения въззивната жалба на ответника следва да бъде отхвърлена
като неоснователна, а решението в обжалваната му част- потвърдено като
правилно.
Ответникът
по жалбата не претендира разноски за въззивната инстанция, поради което такива
не следва да се присъждат.
Предвид
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №86380 от
14.05.2020год., постановено по гр.дело №80991/2018г. по описа на СРС, ГО, 55
с-в, В ЧАСТТА С КОЯТО Република България,
представлявана от Министъра на финансите е осъдена да заплати на ищеца „А.Е.”ЕООД
на основание чл.49 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ и чл.4, §3 ДЕС, сумата от 6929,78 лева-
обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили вследствие действия на
народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и
изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6 т. 2 и т. 3 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на РБ за 2014 г., с които се създават
чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1,2,3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, чл. 73,
ал. 1,2,3, и 4 в Закона за енергията от възобновяеми източници, които са
обявени за противоконституционни, ведно със законната лихва от 27.12.2018г. до
окончателното плащане, както и в частта с която въззивникът- ответник е осъден
да заплати на ищеца, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 2067,75 лева-
мораторна лихва върху присъденото обезщетение по чл.49 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ и чл.4,
§3 ДЕС за периода 27.12.2015г.- 20.12.2018г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/