Р Е
Ш Е Н
И Е №82
гр. Кюстендил,
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание
на пети март
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева
ЧЛЕНОВЕ: Евгения Стамова
Веселина Джонева
при секретаря М. С.
като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в. гр. д. № 529
по описа за 2019 г. на КнОС и, за да се произнесе взе предвид:
К.В.В., ЕГН **********, чрез
процесуалния си представител по пълномощие адв. В.С. – К., със съдебен адрес ***
е обжалвала с въззивна жалба решение № 445 от
С оспорваният първоинстанционен
съдебен акт ДнРС е признал за установено по отношение на К.В.В., ЕГН **********
***, че дължи на „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.С., бул. „***“ № **, бл. **, вх. **, сумата от
2374.90 лева главница неизплатен кредит 723.21 лева неустойка по договора,
ведно със законната лихва върху главницата от
Решението на районния съд се
обжалва изцяло, като въззивника релевира доводи за неговата неправилност,
доколкото приема, че решението е постановено при нарушение на материалния и
процесуалния закон. Иска отмяната му и отхвърляне на предявения установителен иск.
Претендира разноски. Оспорва извода на
районния съд за извършена цесия на процесното вземане. Сочи, че от страна на
ДнРС липсва произнасяне по направено с отговора възражение за недължимост на
претендираните суми. Твърди, че не са реализирани законовите предпоставки за
настъпване предсрочната изискуемост на вземането. Изтъква нищожност на клаузите
по процесния договор за начисляване на ГПР и ГЛП поради нарушение на добрите
нрави, като подържа и заявеното с отговора по реда на чл.131 от ГПК възражение за
неравноправност на тези клаузи.. Счита, че в този случай е приложима
разпоредбата на чл.22 ЗПК. Счита договора за револвиращ кредит за нищожен
поради липса на съгласие и поради противоречие със закона. Изтъква наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор с оглед разпоредбата на чл.143 ЗЗП и
директива 93/13/ЕИО на Съвета от
Въззиваемото „***“, чрез процесуалния му представител по пълномощие юрисконсулт Г. С. Г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Счита, че възраженията на въззиника следва да бъдат оставени без разглеждане като преклудирани. Приема обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Оспорва довода за извършени процесиални нарушения от страна на решаващия съд.
КнОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства / нови доказателства във въззивното производство не са събирани/ и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решенинето на ДнРС за правилно в часттта, в която е уважен искът за неизпълнено парично задължение за заплащане на главница до размер от 806, 42 лева и следва да бъде потвърдено, а в частта, в която са уважени- искът за главница за разликата над 806, 42 лева до предявения размер от 2 374, 90 лева, както и искът за неустойка в размер на 723, 21 лева, решението е неправилно и следва да бъде отменено, а исковете отхвърлени. В частта, в която е признато за установено съществуване на задълженине за разноски сторени в съдебните производства решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Съображенията за това са следните:
На
Неизвестно защо в първоинстанционното производство ищецът е представил писмени доказателства касаещи правоотношение с друго ФЛ, трето за спора, предвид което същите не подлежат на обсъждане.
От
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че поред отразяванията в счетоводните документи на
ищеца предсрочната изискуемост на целия размер на задълженинята по договора е
настъпила на
- 2 -
1 568, 48 лева договорено
възнаграждение /лихва/ за периода от
До
ответницата е изготвено уведомително писмо от
С обжалваното решение при липса на изложение на фактическа обстановка и липса на мотиви исковете са уважени изцяло. решението е обжалвано от ответницата. .
Въззивната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Въззивният съд, в съответствие с правомощията
си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и
прецени допустимостта му – решеннието е обжалвано изцяло, в резултат на която
проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо в частта, в
която са разгледани предявените установителни искове по чл. 422 от ГПК и
недопустимо в частта, в която е разгледал по същия процесуален ред и
претенцията за разноски сторени в заповедното и исковото производство., поради
което в тази му част имаща характер на определение обезсилва решението. .
Според
въззивния съд, решението е правилно в частта, в която е уважен първият
установителен иск до размер на 806, 42 лева, поради което в тази част и следва
да бъде потвърдено.
Съображенията на
въззивния съд за формиране на горния краен правен извод, са следните:
Предмет на разглеждане в случая са два
установителни искове предявени по реда на чл. 422 от ГПК, като исковото
производство е предшествано от заповедно производство.
В производството по иск по
чл.422, ал.1 ГПК се установява дължимостта на сумата, за която е издадена
заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта е издадена. Поради това следва да има
идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния
иск. В конкретния случай общият размер на претендираните суми по заповедното и
исковото производство съвпада, а също така е налице и съвпадение в основанието,
макар фактическото основание за
дължимост на сумата по първия иск да е непрецизирано с исковата молба.
Със заявлението по чл. 410 от ГПК сумата от 2 374, 90 лева е с основание главница по сключения между
страните договор. На това основание за тази сума е и издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
В исковата молба сумата се
претендира като неизплатено парично задължение. Абсолютно непрецизирана е така
заявената с исковата молба претенция предвид служенето с обща терминология и
понятия.Независимо от това и доколкото изрично не е заявено друго основание за
дължимост на тази сума се приема идентитет с основанието по подаденото
заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение чл. 410 от ГПК.
За прецизност на изложението
следва да се посочи, че при разлика в основанието, на което се претендират
сумите по заповедното и исковото
производство следва извод за неоснователност на иска за конкретната сума или част от
заявената сума.
Както бе посочено в случая
безспорно установено е, че предоставената в заем сума е в размер на 850 лева
Главницата по
договор за паричен заем в общия случай представлява подлежащата на връщане
предоставена от заемодателя на заемателя сума. В настоящата хипотеза, не е
спорно, че по силата на сключения договор, на кредитополучателя е била
предоставена в заем сума в размер на 850 лева и именно тя представлява главница по процесния
договор.От тази сума от ответницата като кредитополучател е върната сумата от
43, 58 лева. Невърнатата сума е 806 42 лева.
Именно тази сума е дължима и до този размер първият иск следва да бъде
уважен.
Не
се установи главницата по процесния договор да е в размер на претендираната
сума от 2 374, 90 лева и в такъв размер да е възникнало задължение на това основание за кредитополучателя.
Очевидно в тази сума е включена и друга сума, представляваща договорено
възнаграждение по порцесния договор, но такова основание в заповедното
производство не е аявявано и не следва да бъде разглеждано и в исковия процес,
още повече и подобно изрично уточнение не е последвало от страна на ищеца и в
настоящото производство.
Предвид
изложеното искът за разликата над уважения размер от 806, 42 лева до предявения
размер от 2 374, 90 лева е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Решението
на ДнРС като правилно следва да бъде потвъэрдено в частта, в която искът е уважен
до размер на 806,42 лева, а в частта в която искът е уважен до пълния размер
като неправилно следва да бъде отменено и искът отхвърлен за горепосочената
разлика.
Неоснователен
е и искът за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца в размер на
723, 21 лева, представляваща дължима неустойка на основание чл. 10.4 от ОУ.
Въззивният
съд в настоящия си състав приема за основателно направеното своевременно с
отговора на исковата молба от ответницата възражение за неравноправност на тази
клауза визираща задължение за потребител неизпълнил задълженията си по договор
за револвиращ заем да дължи неустойка в
размер на 50% и то върху целия размер на заема
Неравноправният характер на процесната клауза произтича от несъответствието й с изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността между търговеца и потребителя и води до значителното неравновесие между правата и задълженията на страните по него, което е в ущърб на потребителя, като го задължава при неизпълнение на задълженията си да заплати необосновано висока неустойка.
В настоящия случай се касае за договор за заем, по който потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо заемодателят- търговец по отношение както на правото му да договаря, така и на степента му на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на установените предварително от търговеца условия, без да може да влияе на съдържанието им. Касае се за клауза от изготвени
- 3 -
предварително и прирети от търговеца Общи условия и естествено клоузите включени в тях не са индивидуално договорени. Това, че потребителят делрариа приемането на ОУ като неразделна част от съдържанието на договора не променя този извод. Предвиденото в чл. 10.4 от ОУ задължение за заемателя за заплащане на неустойка в размер на 50% върху целия размер на заема, с оглед размера на цялата главница по договора / предоставена в заем парична сума подлежаща на връщане/ и срока за връщане на дадената в заем сума освен всички други задължения по договора не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като задължава потребителя при неизпълнение на задълженията си да заплати необосновано висока неустойка - 50% от целия размер на заема, т.е. неустойката по чл. 10.4 от ОУ в процесния казус в претендиранияразмер се доближава по размер с размера на непогасената главница. Касае се за уговорена неустойка непропорционално голяма в сравнение с размера на дадената в заем сума, което нарушава балансът между правата и задълженията на страните и създава възможност за злоупотреба с право и нарушаване на правната сигурност в оборота. Клаузите на чл. 10.4 от ОУ накърняват равнопоставеността на страните в договорното отношение, поставят търговеца - заемодател в привилегировано положение, като по този начин водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
В случая предмет на обсъждане е неравноправността на клаузите за неустойка по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, като основание за нейната нищожност, а не нейната евентуална прекомерност, поради което и изложените в този смисъл доводи въззивницата въввъззивната жалба не следва да се обсъждат.
По принцип въвеждането на неустойка няма за цел извличане на противозаконна печалба от кредитора, като в случая с клаузите за неустойка се договаря възможност на заемодателя да събере неустойка във висок размер поради начина й на изчисляване – върху целия размер на заема, което нарушава изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженият на страните по процесния договор, задължавайки потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Предвид изложеното за наличие на неравноправната клауза касаеща задължението за неустойка обуславаща нищожността на същата, следва извод за недължимост на претендираната сума от 723, 21 лева от ответницата, поради което ищецът няма вземане в претендирания размер и искът по чл. 422 от ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Решението на ДнРС в частта, в която искът е уважен следва да бъде отменено като неправилно.
Решението
на ДнРС в частта, в която е разгледал установетелен иск по чл. 422 от ГПК
относно дължимите разноски е недопустимо и следва да бъде обезсилено. такъв иск
не е бил предявен , а и по въпроса за претенцията за разноски в производство по
чл. 422 от ГПК има задължителна съдебна практика създадена с т. 11г от ТР № 4/
Предвид това с настоящото решение следва да бъде разрешен въпроса за дължимите разноски, както в заповедното, така и в исковото производство.
На ищеца се дължат разноски съобразно уважената част на претенциите както за заповедното, така и за исковото производство. Освен размер на сторени от него разноски по заплащане на д. т. в заповедното и първоинстанционното роизводство, а в производството пред ДнРС и разноски за възнаграждение на в. л., чийто размер е установен, ищецът е претендирал на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и юрисконсултско възнаграждение претендирайки максималния размер за същото съобразно чл. 26 от НЗПП за заповедното производство и чл. 25, ал. 1 от НЗПП за исковото производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК размерът на възнаграждението се определя от съда, като законът установил ограничение относно максималният размер, който не следва да бъде надхвърлян. В случая съдът намира, че за заповедното производство следва да бъде взет предвид размерът определен със заповедта за изпълнение, а за първоинстанционното и въззивното производство при възнаграждение от по 100 лева. От така определените размери на юрисконсултско възнаграждение, предвид и останалите направени разноски в заповедното производство – заплоатена д. т. и в производството пред ДнРС – заплотена д. т. и вэъзнаграждение зо в.л., съобразно уважената част на исковите претенции на ищеца се дължат разноски за заповедното производство- сумата от 55, 18 лева, за първоинстанционното производство -76, 11 лева и за въззивното производство -13, 01 лева.
На ответницата съобразно отхвэърлената част от исковете за първоинстанционното производство се дължат разноски в размер на 322, 87 лева и за въззивното производство – 221, 91 лева.
Воден от горното, КнОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 445 от
ОТМЕНЯВА решение № 445 от
ПРЕДЯВЕНИТЕ от .„****“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., бул. „****“ № ***, бл. ***, вх. ** против
- 4 -
К.В.В., ЕГН **********, с адрес *** искове с правно основание чл. 422 от ГПК за
признаване на установено спрямо К.В.В., че .„*****“ ЕООД има спрямо нея
следните вземания: за разликата над уважения размер от 806, 42 лева до предявения размер от 2374.90 лева, представляваща главница - част от предоставената в заем и невърната сума по Договор за револвиращ заем № *****, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от
ОБЕЗСИЛВА ` решение № 445 от
ОСЪЖДА К.В.В., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на .„***“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.С., бул. „***“ № **, бл. **, вх. ** следните суми: сумата от 55, 18 лева представляваща разноски сторени в заповедното производство съразмерно с уважената част на исковете, сумата от 76, 11 лева, представляваща разноски сторени в исковото производство пред КнРС и сумата от 13, 01 лева, представляваща разноски сторени във въззивното производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА ****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.С., бул. „***“ № **, бл. **, вх. ** да заплати на К.В.В., ЕГН **********, с адрес *** следните суми: сумата от 332, 87 лева, представляваща разноски сторени в исковото производство пред КнРС и сумата от 221, 91 лева, представляваща разноски сторени във въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: