Мотиви
към присъда по ВНОХД 2655/20г.
по
описа на СГС, НО, VІІІ въззивен състав
Производството е по
реда на чл.327 и сл. НПК.
Образувано
е по повод постъпил протест от прокурор
при СРП, както и допълнение към него срещу присъда от 01.10.2019г. на СРС, НО,
105 състав от 28.01.2019г. по НОХД 18352/2017г. по описа на състава, с която
подсъдимите Р.Д. и Л.Л. са признати за невиновни по
първоначално предявеното им обвинение за извършено от тях престъпление по чл.
325, ал. 3 вр. с ал.1 НК, като на основание чл.1 УБДХ им е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на по 250 лева.
Протестът е администриран съгласно изискванията на чл.
321 НПК (л.7-л.10, л. 24, л. 25, л. 26,СП, СГС). В протеста и допълнението към него се предлага въззивният
съд да упражни правомощията си и да отмени първоинстанционната присъда, като
признае подсъдимите по обвинението, за което са били предадени на съд и на
основание чл.78а от НК да ги освободи от наказателна отговорност, като наложи
административно наказание „глоба“.
Срещу
първоинстанционната присъда са постъпили и 2 броя въззивни жалби от
упълномощения защитник на подсъдимите – адв. Н.А., ангажирана по делото съгласно пълномощно на
л.22, л.23, ДП. Защитникът предлага съдът да отмени присъдата в частта, в която
на подсъдимите е наложено административно наказание „глоба“. Посочва се, че
допълнителни доводи ще бъдат изложени в производството пред въззивния съд. Така
постъпилите жалби са администрирани законосъобразно, като препис от тях е
връчен на ЧО М. Т. –л.29, на упълномощения от него повереник – л.30, СП, СГС,
както и на СРП –л.31, СП, СГС.
В
производството пред СРС М. Т. е конституиран като частен обвинител, като е
упълномощил повереник – адв. Г.. (л.21, СП, СГС). Постъпила е жалба от
повереника на ЧО, в която се предлага
съдът да постанови присъда, с която да признае подсъдимите за виновни по
обвинението, за което е била ангажирана тяхната наказателна отговорност. Тази жалба също е била администрирана съгласно
изискванията на чл. 321 НПК, тъй като по делото са приложени доказателства,
че препис от нея е връчен на подсъдимите
чрез адв. А.. За постъпилите жалби от защитника на подсъдимите и повереника на
ЧО е уведомена и СРП (л.22, СП, СГС, л.31, СП, СГС). ЧО е бил запознат с
въззивната жалба, постъпила от неговия повереник, като е направил изявления, че
я поддържа ( л.36, СП, СГС). По реда, предвиден в чл.321 НПК, е администрирано
и писмено становище от М. Т..
Съдът,
в свое определение от 04.08.2020г., след като е обсъдил основанията на чл. 327 НПК, е счел, че не са налице основания за разпит на подсъдимия, свидетели и
вещи лица. Съдът е посочил, че следва да се проведе съдебно следствие за
събирането на писмени доказателства, свързани със съдебния статус на
подсъдимите.
В
хода на проведеното съдебно следствие на основание чл. 283 НПК са приобщени
справки за съдимост на двамата подсъдими.
В
производството пред въззивния съд прокурорът поддържа протеста и допълнението
към него по изложените аргументи. Твърди, че неправилно и двамата подсъдими
били оправдани по първоначално предявеното им обвинение за извършено от тях в
съучастие престъпление, което за подс. Д. е квалифицирано по чл. 325, ал.3 вр.
с ал.1 вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, а за подс. Л. – по чл. 325, ал.1 вр. с
чл.20, ал.2 НК. В становището си, изразено в хода на съдебните прения,
прокурорът приема, че деянието и на двамата подсъдими разкрива висока степен на
обществена опасност в сравнение с опасността, характерна за деянията, наказуеми
по реда, предвиден в УБДХ. Навеждат се доводи, че деянията и на двамата
подсъдими за засегнали съществено обществените отношения, чиято защита е
регламентирана с криминализиране на престъплението по чл. 325, ал.3 НК. В
подкрепа на искането се изтъква наличието на доказателства подсъдимият Д. да е
нанесъл телесни повреди на частния обвинител, а подсъдимата Л. да е отправяла
нецензурни думи и да е повредила чужда движима вещ – стъкло от автомобила на
частния обвинител. В заключение прокурорът предлага на съда да упражни
правомощията си да признае двамата подсъдми за виновни за престъпление, по
което първоначално им е било предявено обвинение, а алтернативно, ако съдът счита, че не е
осъществен признак от състава на престъплението по чл. 325, ал.3 НК, да ги
признае за виновни по основния състав на престъплението по чл. 325, ал.1 НК.
Частният
обвинител и упълномощеният от него повереник, редовно призовани, не се явяват.
Защитникът
– адв. А. моли съдът да уважи въззивните жалби на подсъдимите и да не уважава
жалбата на частния обвинител и протеста. Твърди се, че неправилно е ангажирана
отговорността на подсъдимите по УБДХ, поради което постановената от СРС
оправдателна присъда следва да се измени в частта относно основанията за
оправдаването на подсъдимите, както и чрез отмяна на наложените административни
наказания. В подкрепа на този извод се
изтъква, че липсват доказателства подсъдимата да е употребила обидни и цинични
изрази, тъй като не били установени
свидетели на подобни действия. Предлага се действията по повреждане на
автомобила да не бъдат обсъждани при извеждането на правната квалификация на
деянието като хулиганство. Защитникът посочва, че ако въобще е извършено такова
деяние, то осъществява състав на друго престъпление, за което не е ангажирана
наказателната отговорност на подсъдимата.
Двамата
подсъдими са редовно призовани. Подсъдимата Л. не се явява и не изразява
становище. Подсъдимият Д. се явява лично и упражнява лично правото си на
защита, както и правото на последна дума. Към съда се отправя искане за
цялостното му оправдаване с аргумента, че частният обвинител е агресивен човек,
който отправял псувни и нанасял удари спрямо подсъдимия.
Съдът,
след като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото и в
пределите на проверката по чл. 314 НПК, установи следното.
Протестът
и жалбата на частния обвинител са частично основателни, а жалбата, подадена от
защитника на двамата подсъдими е неоснователна.
Подсъдимият Р.Л.Д. е български гражданин, роден на ***г.,
със средно образование, неосъждан, с постоянен адрес:***, с ЕГН: **********.
Подсъдимата Л.Р.Л. е българска гражданка, родена на ***г***,
с висше образование, неосъждана, офис
мениджър на търговско дружество „Р.Л.В.“ ООД, с постоянен адрес“***, с ЕГН: **********.
Двамата подсъдими са в родствена връзка – баща и
дъщеря.
СРС е приел за установено, че на 03.06.2017г. около
16:50 часа св. М.Т. се движел с управляван от него автомобил в гр. София, по
ул. „Сан Стефано“, като пред № 3 видял свободно място за паркиране. Св. Т. решил
да паркира управляваното от него МПС - лек автомобил марка „Ауди“, модел „А 4“,
с peг. № ********.
За целта спрял, включил аварийните светлини на автомобила и предприел маневра
на заден ход, за да паркира. В същото време подсъдимият Р.Л.Д., който
управлявал МПС - марка „Пежо“, модел „Партнер“, с peг. № ******** се намирал непосредствено
след св. Т. в неговата посока на движение и успял да паркира на същото място,
като по този начин ограничил паркирането на св. Т.. В управлявания от
подсъдимия Д. лек автомобил на предната седалка пътувала дъщерята на Д. -
подсъдимата Л.Р.Л.. Свидетелят Т. продължил с маневрата си на заден ход и се
изравнил с автомобила на подсъдимия Д., попитал го дали не е видял, че е пуснал
аварийни светлини и че се е опитвал да паркира на същото място. Подсъдимият Д.
отговорил, че ще разтоварят стока и няма да се бавят, а подсъдимата Л.
извикала: „Не му се обяснявай, това е нашето място!“. Свидетелят Т. помолил
подсъдимия Д., след като спират само за малко, да премести лекия автомобил на
друго място, което се явявало вход на жилищна сграда. Подсъдимият Д. отказал и
подсъдимата Л. изкрещяла към Т.: „Гледай си работата!“. Свидетелят Т. обяснил
на подсъдимия Д., че постъпката му не е правилна, при което Д. започнал да
крещи: „******!“. Двамата си разменили обидни реплики.
С така изложената част от възприетата от СРС
фактическа обстановка въззивният съд се съгласява напълно.
Към нея следва да се внесе следното уточнение.
В
момента, в който подс. Д. започнал да псува, подсъдимата Л. излязла първа от
л.а. „Пежо“, а именно през предна дясна врата, като подвикнала към баща си
„Остави го тоя глупак“. Размяната на реплики между подсъдимия Д. и св. Т. обаче
продължила, като подсъдимият предприел излизане от автомобила си също през
предна дясна врата, тъй като през това време изходът му през вратата на
шофьорското място бил препречен. Подсъдимата Л. се обърнала към него с думите:
„Стига, тати“, „Татко, не
излизай“, „Аз ще се оправя, ти имаш диабет“. Въпреки отправените молби от
страна на подс. Л. подсъдимият също излязъл лек автомобил “Пежо“ по описания по-горе начин - през
предна дясна врата, приближил се до водача на лекия автомобил марка „Ауди“,
модел „А 4“, с peг. № ********,
навел се към св. Т. през отворения прозорец и му нанесъл удари в областта на
лицето. През това време подсъдимата Л., след като установила, че не може да
убеди баща си да не влиза в конфликт, се
приближила до него до страничната дясна предна част на лекия автомобил марка
„Ауди“, модел „А 4“, с peг. № ********
и започнала да крещи към св. Т.: „******! Ще ти навра това стъкло в задника“.
Успоредно с отправянето на тези думи подс. Л. нанесла удар в горната дясна част
на предното стъкло на лекия автомобил марка „Ауди“, модел „А 4“, с peг. № ******** с разтворената длан на дясната
си ръка, в резултат на което стъклото се пукнало. Свидетелят Т. излязъл от
автомобила и се отправил към багажника на колата, за да вземе вода, тъй като
имал нужда да се съвземе от преживяното. В момента, в който св. Т. отворил
багажника, към него се приближил подсъдимият Д., избутал го в багажника и
започнал да му нанася удари с юмруци и ритници по цялото му тяло - в областта
на лицето, корема, слабините и коленете.
Изложената
по-горе фактическа обстановка, която първоинстанционният съд е приел за
установена, с корекциите, внесени от въззивния съд, следва да се допълни и с
факта, че по времето, в което се развил и ескалирал конфликтът между
подсъдимите и частния обвинител, в
района преминавали свидетелите П.Д., Л.Д.и
В.В., които станали очевидци на описания случай.
Настоящият съдебен състав намира, че мотивите на
първоинстанционната присъда дават възможност да се установи начинът, по който е
било формирано вътрешното убеждение на решаващия съд при извеждането на
релевантната фактическа обстановка. Отделно от това, в производството пред СРС е било проведено
пълно и задълбочено съдебно следствие, в резултат на което са събрани значими
доказателства в необходимия обем за изясняване на случая.
Правилно първият съд е ценил показанията на
свидетелите, както следва: дадените от св.
М.У.Т., включително прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1,
т. 1 и 2 от НПК показания, дадени от него в досъдебното производство (л. 34 от ДП), дадените от С.Н.П.,
включително прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 от НПК
показания, дадени от него в ДП (л. 42 от ДП), на П.В.Д., Л.В.Д., В.П.В., Г.В.Т.,
прочетените на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от
св. Т.в досъдебното производство, показанията
на св. М.К.Л.от съдебното производство (л. 174, СП, СРС), както и прочетените
на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2, предл. 2 от НПК показания, дадени
от него в досъдебното производство (л. 44 от ДП).
Обосновано са били приети като относими към предмета
на делото и следните писмени доказателства:
справка за съдимост на Л.Р.Л., справка за съдимост на Р.Л.Д., скица,
писмо с вх. № 1024330 от 05.04.2019г. с приложение (преписка по щета
44012131715434), оптичен носител - 1бр., 40 бр. снимки на хартиен носител,
както и приобщените на основание чл. 283 от НПК протоколи и други документи,
съдържащи се в ДП № ЗМ1303/2017г. по описа на 05-РУ СДВР, пр.пр. № 21670/2017г.
по описа на СРП, както следва: заповед за задържане на лице - 2 бр., протокол
за обиск на лице - 2 бр., декларация - 2 бр., справка в информационните масиви
на МВР - 2 бр., удостоверение, протокол за доброволно предаване - 2 бр.,
съдебномедицинско удостоверение № С-248/2017г., протокол за оглед на местопроизшествие,
албум за оглед на местопроизшествие, фиш за спешна медицинска помощ, техническа
експертиза, 1 бр. оптичен носител - 1 бр., съдебномедицинска експертиза - 2бр.,
справка - 2бр., справка по регистрационен номер на МПС - 2 бр., писмо с peг. № 4332р-
22487 от 04.08.2017г. с приложение (справка картон на водача –л.75, л.76, ДП).
Въззивният съд споделя и доказателствения анализ в
мотивите към първоинстанционната присъда в по-голямата му част.
Първият съд е възприел изцяло фактическата обстановка,
описана в обвинителния акт, включително и факта на съпричастност от страна на
подс. Д. към нанасянето на удари по цялото тяло на св. Т.. Приети са изцяло с доверие показанията на частния
обвинител с аргумента, че са подробни,
последователни и непротиворечиви (л. 200, л.201, СП, СРС – от мотивите на СРС).
Този аргумент е съобразен напълно с
действителното съдържание на гласните доказателства, както и с данните за
личността на св. Т. (л.77, л.78, СП, СРС). Верен е изводът, че показанията на
частния обвинител и обясненията на подсъдимите са единствените гласни
доказателства, които носят пълна информационна стойност за генезиса на
конфликта и начина, по който е ескалирал. Въззивният съд се съгласява и с
извода, че частното обвинение и защитата на подсъдимите са ангажирали различна
фактология за причините, естеството на конфликта и начина, по който същият е
бил разрешен. Наличието и на други свидетели очевидци обаче е дало възможност
на решаващия съд да съпостави противоречията между основните версии – тази на частното обвинение и тази на защитата - с различни детайли, които се открояват в
показанията на останалите свидетели – очевидци и на тази база да извърши
прецизна проверка за достоверност.
Показанията на свидетелите Д., Д.,
В. са били ценени във връзка със случайния характер на обстоятелствата, при
които те са възприели отделни фрагменти от хронологията на случая. Верен е
изводът на първия съд, че изброените свидетели не е установено да имат нещо
общо с по-близко или по-далечно обкръжение от приятели и познати на подсъдимите
и частния обвинител. Еднопосочно е установено, че към инкриминирания период
тримата изброени по-горе свидетели са се намирали в обща компания и докато
търсили къде да паркират ползван от тях автомобил, съвсем случайно се натъкнали
на инкриминирания конфликт между подсъдимите и частния обвинител (л.80-л.82,
СП, СРС). Тази случайност на времето и повода, по който те са се оказали
съпричастни към възприемането на фактите по случая, следва да бъде високо
оценена при формиране на съответните изводи, свързани с предмета на доказване.
Във висока степен случаен характер има и ролята на св.
Г. Т.при изясняване на случая, доколкото същият се явява живущ в района на конфликта
в жилище на първия етаж и към момента на инцидента се е намирал на тераса от
това жилище. Неговите показания, независимо от изброените по-горе свидетели, са
друг, самостоятелен източник на доказателства за част от инкриминираните агресивни действия, които се
свързват с личността на подс. Д. – блъскането на тялото на пострадалия в
багажник на автомобил „Ауди“ (л. 93, л.94, СП, СРС).
Въззивният съд намира, че чрез показанията на
свидетелите Д., Д.и Д., а отделно от тях, и чрез
показанията на св. Т.е установена, без съмнение, физическа саморазправа между
подсъдимия и частния обвинител, с характерната за случая специфика. Показанията
на изброените свидетели са източник на
доказателства за това, че в конфликта е участвал шофьор на л.а. „Ауди“, като
пострадало лице. Първите трима свидетели са идентифицирали и автомобила на
другите участници в конфликта - шофьор на л.а. „Пежо“, както и на пътничка в
л.а. „Пежо“. Св. Т. подробно е описал в показанията си пред съда управлявания
от него автомобил – „Ауди А 4“ с ДК№ С 3592 ХХ (л.77, стр.2, СП, СРС). Тази
част от гласните доказателства, както и писмените доказателства, свързани с
регистрацията на автомобили на името на Р.Д. и св. Т., дава допълнителна възможност
да бъде потвърдена идентификацията на частния обвинител и подсъдимите на базата
на данните за ползваните от тях автомобили. (л.71, л.72, ДП).
За разлика от обсъдените по-горе гласни доказателства,
св. Т.се явява част от по-широкия кръг
от познати за подсъдимите лица с оглед негови
предходни лични впечатления от дейността на подсъдимите, свързана със
зареждане на търговски обекти. Ето защо неговите показания са допълнителен
доказателствен източник за идентификация на двамата подсъдими във връзка с
мястото и времето, инкриминирани в обвинителния акт.
Показанията на свидетелите Д., Д.,
Д. са напълно еднопосочни, че конфликтът между водачите е възникнал по
повод извършени от тях маневри за
паркиране, както и че активната позиция във физическия сблъсък се свързва с
водача на л.а. „Пежо“, т.е. с подсъдимия. Те са в синхрон и при описанието на два основни етапа, свързани с ескалирането
на конфликта: първият, отнесен до ударите, нанесени от подсъдимия спрямо водача
на л.а. „Ауди“ през отворен прозорец, докато последният се е намирал на шофьорското
място, вторият – до действията на подсъдимия Д., свързани с изтласкването на
водача на л.а. „Ауди“, т.е. на частния обвинител в багажника на това превозно
средство. Действията, свързани с изблъскване тялото на частния обвинител в
багажника на автомобила му, са били възприети напълно независимо от свидетелите
Д., Д., Д. и от св. Т.. На фона на така описаните
действия, относими към обвинението на подс. Д., показанията на свидетелите Д., Д., Д., Т.са напълно еднопосочни в частта, в която
възпроизвеждат размяната на думи на висок тон, както и действия на подсъдимата Л., насочени към
нанасянето на повреди по л.а. „Ауди“ – удари с ръка върху предното стъкло на
този автомобил.
Първият съд при описанието на установените факти е
приел, че отправените от подс. Д.изразни средства с посоченото съдържание са
част от установената фактическа обстановка и в посочения смисъл те са цитирани
в мотивите (л.200, СП, СРС). Този извод е формиран, като са отчетени възприятията
на част от очевидците, които не възпроизвеждат конкретни реплики, но са
категорични за използвани обидни квалификации (в този смисъл са част от
мотивите - л.201, СП, СРС). Въззивният съд се съгласява с изводите на първата
съдебна инстанция, че обвинението в частта относно отправените от подс. Л.реплики,
е доказано в степента, в която се изисква от разпоредбата на чл. 303, ал.2 НПК.
Верен
е изводът на първия съд, че показанията на частния обвинител са единствен и
основен източник на доказателства за съдържанието на отправените реплики,
включително относно инкриминираните изрази. Това е така, доколкото не се
установява свидетелите Д., Д., Д. самостоятелно да са възприели отделни реплики и
думи, което в техните собствени показания е обсъдено във връзка с разстоянието,
от което са наблюдавали случая. Информация в тази насока не се извлича и от
показанията на св. Т., включително и от прочетените показания, които той е дал
в досъдебното производство. По отношение на групата свидетели Д., Д.и Д. липсата на възприятия за съдържанието на разменените
реплики намира логично обяснение както в
случайния характер на тяхното присъствие на местопрестъплението, така и в
липсата на предварителна подготовка или на предварителни очаквания за
предстоящи събития, относими към развитието на процесния конфликт, което е било
от значение за фокусиране на тяхното внимание.
От
друга страна, доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да
имат предварително определена сила (по арг. от чл.14, ал.2 НПК). Следователно,
достоверността на дадените от св. Т. показания в частта относно отправените към
него реплики, не може да бъде преценявана само по един единствен признак,
свързан с качеството му на страна в производството или наличието на интерес от
изхода на делото. В настоящия случай обвинението е установило трима свидетели – очевидци, които независимо
един от друг, без да познават предварително участниците в конфликта, напълно
непротиворечиво са описали акт на физическа агресия към личността на св. Т.,
както и физическата агресия, проявена от подс. Л.. Чрез техните показания са
установени и контролни факти за идентификация на пострадалото лице и автора на
инкриминираните агресивни действия, засегнали телесната неприкосновеност на
частния обвинител. Без изключение, свидетелите Д., Д.и
Д. са посочили в показанията си, че са възприели кръв по лицето на шофьора на
л.а. „Ауди“. Техните показания са в синхрон и в частта, в която е описано
състоянието на подсъдимия, което не се свързва с видими следи от травматично
посегателство. Въззивният съд намира, че съвпадението на тази част от техните
показания с гласните доказателства, събрани чрез разпит на св. Т., дава
достатъчни гаранции за добросъвестността на частния обвинител.
По
изложените съображения въззивният съд споделя изводите на решаващия съд, че
инкриминираните изразни средства също са изяснени по несъмнен и безспорен начин
именно въз основа на дадените от св. Т. показания, като същите подлежат на
правна оценка наред с останалите факти,
свързани с естеството на възникналия конфликт.
Доказателственият анализ на СРС, относим към
изясняването на репликите, които подс. Д.е
отправила към св. Т., доколкото тяхното съдържание е част от спорните въпроси
между защитата и обвинението, следва да се допълни и с аргументи за начина, по
който е било проведено съдебното следствие пред този съд. Прегледът на
протоколите, удостоверяващи действията, проведени от СРС при съдебното
следствие, показва, че чрез прочитане са били приобщени само една част от
показанията, дадени от св. Т. в ДП, а именно дадените в протокол за разпит от
03.06.2017г. (л.34, ДП). В тях не се
съдържа информация за точните реплики на подс. Д., а разпитът от 06.06.2017г. в
досъдебното производство, който е бил ползван като източник на информация за съдържанието
на отправените от подс. Д.реплики, не е отразено да е бил прочетен в съдебния
протокол. В конкретния случай обаче, дори и да се приеме, че се касае за
пропуск в процеса, свързан със събирането на доказателства, той не е съществен,
тъй като в непосредствения си разпит пред съда св. Т. е възпроизвел и инкриминираните
реплики (л.л. 77, стр.1, л.78, стр.2, СП, СРС).
Добросъвестността на св. Т. може да бъде проверена и с
друг способ, свързан с анализа на възпроизведени от него факти, които ползват
изключително защитата на подс. Л.. Неговите показания са самостоятелен източник
на доказателства за това, че успоредно с инкриминираните реплики, тя отправяла
и такива, свързани със загриженост към здравословното състояние на своя
баща, а именно: „Татко, не излизай“, „Аз
ще се оправя, ти имаш диабет“. Нещо повече, в тази част показанията на св. Т.
кореспондират с отделна реплика, запечатана във фонетичния запис към ВТЕ:
„Стига, тати“, като носят и информационна стойност за точния момент, в който са
били отправени в хронологията на процесния конфликт. Настоящият съдебен състав
приема с доверие твърдението на св. Т., че те са отправени преди
инкриминираните реплики. Тази последователност е индиция за явно обективирани
усилия от страна на подс. Л. да предотврати конфликта още в началната му фаза. Във
всички случаи тези усилия следва да се отчетат при оценката на обществената
опасност на деянието, за което подс. Л. е предадена на съд, което от друга
страна има пряко значение при разграничение на хулиганството по смисъла на чл.
325, ал.1 НК и дребното хулиганство по смисъла на чл.1 УБДХ.
Отделно
от това, при собствена оценка на събрания доказателствен материал въззивният
съд намира, че съвпаденията в съдържанието на гласните доказателства, събрани
чрез показанията на свидетелите Д., Д., Д. и показанията на св. Т. относно фактите,
свързани с инкриминираното по-тежко посегателство срещу неговата личност, а
именно с действията, които са засегнали неговата телесна неприкосновеност (вкл.
относно физическото измерение на агресията), правилно са разчетени от първия
съд като основание да се довери и на тази част, в която св. Т. дава описание на по-лекото
посегателство спрямо собствената му личност, свързано с вербална агресия от
страна на подс. Л.. Още повече, че този синхрон в обвинителните гласни
доказателства се констатира и във връзка с инкриминираните действия на
повреждане на стъклото на л.а. „Ауди“ от
страна на подсъдимата. От своя страна свидетелите Д. и Д.са посочили, че са възприели
„пукот“, а св. Д. – „пръскане на стъкло“.
Що се
отнася до показанията на св. Т., тяхната
доказателствена стойност следва да се оценява след съвкупната им
преценка с останалите гласни доказателства, както и с данните, събрани при
оглед на местопроизшествие, извършен лично от съдебния състав при СРС, както и
следствен експеримент, проведен с негово участие (л. 127, л.128, СП). Въз
основа на така събрания доказателствен материал решаващият съд е изяснил по
несъмнен начин наличието на видимост от тераса към жилището на св. Т.към
мястото, което обвинението свързва с факта на извършено престъпление.
Съдържанието
на обсъдените по-горе гласни доказателства дава отговор на възраженията от
страна на подсъдимия, наведени в производството пред въззивния съд, че той именно
се явява пострадало лице, а частният обвинител бил агресивен. Настоящият
съдебен състав счита, че липсват доказателства за проявена от частния обвинител
агресия с оглед показанията на свидетелите очевидци. Такива доказателства не са
събрани и чрез прочетените показания на св. Т.в частта, в която съдържат
изказано от него предположение, че вероятно подс. Д. е бил ударен от водача на
другия автомобил, тъй като забелязал, че се отдръпва рязко назад. Районният съд
не се е доверил на част от прочетените на основание чл.281, ал.4, вр. с ал.1,
т.1 НПК показания, дадени от св. Т.в досъдебното производство (л. 43, ДП, л.95,
СП, СРС), като е изложил подробни мотиви за доказателствената стойност на
направените от свидетеля предположения, свързани с травматично посегателство
спрямо подс. Д.. В тази част мотивите на първия съд се споделят и настоящия
съдебен състав с аргумента за действието на забраната по чл. 303, ал.1 НПК.
Относно възраженията на защитата за видимостта към
местопроизшествието решаващият съд е изложил подробни мотиви, които се споделят
и от настоящия съдебен състав и не е необходимо да бъдат преповтаряни. Следва
само да се добави, че първият съд е пР.прецизно
съдебно следствие за изясняване на спорните въпроси по делото, като е извършил
следствен експеримент в съответствие с процесуалните правила, предвидени в НПК. В резултат на това
по несъмнен и категоричен начин е била потвърдена видимостта от тераса към
жилището на св. Т., от която в неговите показания се твърди, че е възприел
релевантните за изясняване на случая факти.
Доказателственият анализ на първия съд се споделя и в
частта относно дадената оценка на гласните доказателства, които са събрани чрез
показанията на св. Л.. Районният съд на основание чл. 281, ал.5 вр. с ал. 1, т.2 НПК е приобщил чрез прочитане дадените от св. Л. показания в досъдебното
производство, като е съобразил изявленията на свидетеля в съдебното
производство за липсата на съхранен спомен (л. 44, ДП, л. 174, СП, СРС). След
това съдът ги е съпоставил с показанията на св. Т., св. Д., Д.и
Д., като е приел за установено, че показанията на св. Л. са изолирани от
останалия доказателствен материал в тази частта, в която се твърди за липсата на
упражнено физическо насилие в първата фаза на конфликта, свързана с действията
на подсъдимия Д. спрямо другия водач в момент, в който последният се е намирал
на шофьорското място в личния си автомобил. Прочетените показания на св. Л. не
са приети за достоверни и в частта, в която подсъдимият е описал действия на насилие от страна на пострадалия към другия
участник в конфликта. Въззивният съд се съгласява с тази интерпретация на
доказателствения материал, като съобрази, противоречията им с показанията на полицейските
служители – св. П.(л.79, СП, СРС) и св. Н. (л.95-л.96, СП, СРС). В приобщените
по реда, предвиден в чл.281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от в. П.в
досъдебното производство, е установено, че когато пристигнал със своя колега К.Н.на
местопроизшествието, там се намирали единствено Т., Д., Д.
и Д.. В прочетените на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК показания,
дадени от св. Н., също не се твърди да е била проведена оперативна беседа със св. Л. (л.41, ДП, л. 95, СП, СРС). Доколкото те
напълно кореспондират с прочетените показания на св. Паунов, не са налице
основания за тях да се прилага забраната по чл. 281, ал.8 НПК.
При оценката на дадените от подсъдимите обяснения и изложените от тях твърдения за неправомерно
посегателство спрямо телесната неприкосновеност на подс. Д. от страна на св. Т.
е от значение следното. Твърдяната от подсъдимите агресия е описана като удари,
нанесени от св. Т. с пластмасова бутилка по лицето на подсъдимия в областта на
челюстта вляво, довело до избиването на зъби. От своя страна подсъдимата също е
разказала за удари с пластмасова бутилка, но също така и за своята реакция,
свързани с удари върху предния капак от автомобила на другия водач (л. 187,
л.188, СП, СРС). В тази част обясненията на подсъдимата са опровергани от
протокола за оглед на местопроизшествие и писмо с вх. № 1024330 от 05.04.2019г.
с приложение (преписка по щета 44012131715434), от съдържанието на които е
видно, че е било установено пукнато
предното стъкло на лекия автомобил, ползван към инкриминирания период от св. Т..
Обясненията на подсъдимите следва от една страна да се
съпоставят с показанията на свидетелите очевидци – Д., Д.и
Д., а от друга страна– с медицинската документация и заключението на съдебно-медицинските
експертизи. Съдът констатира, че нито един от изброените очевидци не твърди водачът на л.а. „Ауди“
(св. Т.) да е нанесъл удари на подсъдимия. Св. Д. е посочила, че „ръцете на
шофьора на Пежото бяха вътре в Аудито“. Показанията на св. Д.и Д. не са толкова
информативни, но св. Д. също посочва като автор на „словесни“ и „физически“ нападки именно
подсъдимия. Във връзка с изложеното въззивиният съд приема за установено, че
обясненията на подсъдимите не кореспондират с показанията на свидетелите
очевидци, включително и в частта относно
локализацията на нанесените от подсъдимата удари (според нейните обяснения – в предния капак
на л.а. „Ауди“, а според останалите свидетели – в предно стъкло). В обясненията
на подсъдимата не са изнесени данни за повреда, която засяга зъбите на другия
подсъдим, въпреки че този факт се твърди от него в собствените му обяснения в
първата съдебна инстанция. Касае се за телесна повреда, която във всички случаи
е с такава тежест и локализация, че фактът на причиняването й няма как да бъде
скрит, още повече за лице, което е емоционално съпричастно към случая. Откриват
се и други противоречия в обясненията на двамата подсъдими – дали св. Т. е
застрашил здравето на подс. Д., затваряйки прозорец към шофьорското място в
момента, в който последният е държал главата в купето на автомобил „Ауди“.
Такова твърдение се съдържа само и единствено в обясненията на подсъдимата и е
напълно изолирано от останалия доказателствен материал, вкл. и от обясненията
на подс. Д..
По делото е налично и свидетелство за съдимост (СМУ №
С-248/2017г.), издадено в деня, който следва непосредствено инкриминираната
дата, като в него е отразено наличието на кръвонасядания и подкожни хематоми по
лицето, отчупване на две изкуствени коронки на долните зъби, отляво (л.24, ДП).
Този документ е обсъден с назначената в ДП СМЕ, която е заключила, че мекотъканните травми са
причинили болка и страдание, а избиването на двете стоматологични коронки на шести
и седми долни леви зъби – временно
разстройство на здравето, неопасно за живота (л.54-л.69, ДП). Със СМЕ е
установено, че във връзка с инцидента е била причинена травма на св. Т. – нараняване на носа – оток и
охлузване, което може да бъде получено чрез действие с твърд, тъп предмет.
Въззивният съд,
като отчете несъответствията в обясненията на двамата подсъдими, свързани с
видимите следи от травма по лицето на подсъдимия Д. непосредствено след
прекратяване на инкриминирания физически сблъсък, както и показанията на св. Т.,
намира за установено следното. Обясненията на двамата подсъдими са напълно изолирани
от останалите гласни доказателства в частта пострадалият да е нанесъл удари на
подсъдимите, поради което не следва да бъдат ползвани като достоверен източник
на доказателства. Дори и св. Т., който за разлика от останалите очевидци в известна степен е изразил съчувствие към
позицията на двамата подсъдими, не е описал нанасянето на конкретен удар от
страна на св. Т. към подсъдимия, а в прочетените показания, дадени от него в ДП,
твърди, че може да изкаже само предположение в тази насока. Това обстоятелство,
както и други несъответствия, свързани с поведението на св. Т. до пристигането
на екипа от полицейски служители, правилно са били ценени от решаващия съд при
формирането на извод, че физическата агресия е протичала само еднопосочно (от
подсъдимия към св. Т.). По изложените съображения въззивният съд прие за
установено, че телесните увреждания, констатирани от лекар в КСМД след
деянието, на следващия ден, имат неустановен
произход и не се намират в причинно-следствена връзка с конкретни действия на
св. Т.. Споделя се и доводът, изложен от решаващия съд, за липсата на каквито и
да е направени оплаквания от страна на подсъдимите във връзка с причинена
телесна повреда на единия от тях, с каквато възможност те са разполагали към
момента на пристигането на полицейските служители – свидетелите П.и Н..
С оглед всичко изложено, въззивният съд също счита, че
от събрания доказателствен материал не се доказа св. Т. да е застрашил по
какъвто и да е начин живота и здравето на подсъдимите. Липсват каквито и да е обективни данни св. Т.
да е извадил от багажника си или въобще да е държал там предмет, опасен за
живота на друго лице. Ето защо настоящият съдебен състав се солизаризира с изводите на СРС, че подсъдимият
Д. съзнателно се е насочил към багажника на лекия автомобил на Т. с
единствената цел да продължи физическата саморазправа с него.
В
изпълнение на задължението си да обсъди и оцени пълно и цялостно събрания
доказателствен материал СРС се е спрял и на заключението на техническата експертиза с обект за
изследване оптичен носител, съдържащ запис от мобилния телефон на свидетеля Д..
Това експертно изследване е стигнало до извод, че заснетите лица се негодни за
лицева индентификация. При преглед на видеофайла обаче са установени автомобили
на пътното платно, като единият от тях се идентифицира с автомобила на
подсъдимия - лек автомобил марка „Пежо“, модел „Партнер“, с peг. № ********.
Експертизата е установила и МПС с
тъмносин цвят и отворен багажник, за което е посочила, че не може да определи индивидуализиращи
белези поради отдалечеността от
снимащото устройство и ракурса на заснемане. Местоположението обаче на това
превозно средство и състоянието, в което е заснето – с отворен багажник, не
оставя никакво съмнение, че то се идентифицира с автомобила на св. Т..
На следващо място, ВТЕ е снела на хартиен носител
видеоизображения от охранителна камера в района, които са запечатали две лица
от мъжки пол и действия, наподобяващи
бутане и дърпане непосредствено до багажника на тъмносиния лек автомобил. Прегледът
на видекадрите показва, че едно от лицата избутва другото в отворения багажник,
като по същото време в обсега на камерата е било заснето и лице от женски пол. СРС
се спрял и на фонетичното съдържание на записа, в което са запечатани реплики
на лицето от женски пол „Стига, тати!“ и възклицания от лица от женски и от
мъжки пол извън кадър.
При оценката на обществената опасност на двамата
подсъдими са от значение доказателствата, свързани с техния правен статус.
Приложените по делото справки за съдимост показват, че те са неосъждани.
При така установените факти и във връзка с обсъдения
по-горе доказателствен материал съдът не се съгласява само и единствено с част
от правните изводи на решаващия съд.
Правилни са изводите на първия съд, че подс. Л.Л. не е осъществила състав на престъпление по чл. 325, ал.1
вр. с чл.20, ал.2 НК, а състав на административно
нарушение по чл.1, ал.2 УБДХ. Настоящият съдебен състав се солидаризира с
позицията на СРС, че отправянето на реплики с нецензурно съдържание в настоящия
случай и ударът върху предно стъкло от автомобила на пострадалия са непристойни
действия, но се отличават с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение
с тази, която е съставомерна в случаите на хулиганство по смисъла на чл. 325,
ал.1 НК. Спецификата на настоящия случай показва, че подс. Д.е изпитвала
сериозни притеснения за здравето на своя баща, който бил болен от тежко
хронично заболяване, като е считала, че процесният конфликт може да доведе до
непредвидими и тежки последици за неговото здраве. Аргумент за извод в тази
посока се извлича не само от нейните собствени обяснения, но и от обсъдения
по-горе напълно независим доказателствен източник, какъвто е фонетичният запис,
изследван с ВТЕ, в рамките на който се разграничава реплика с женски глас -
„Стига, тати!“. Съвкупната оценка на доказателствените източници показва, че те
са напълно непротиворечиви в тази част, в която те са относими към факта на
родство между двамата подсъдими (баща и дъщеря) и конкретната активност на лица
от женски пол в района на местопроизшествието. По делото не се установи към
инкриминирания период в района на местопроизшествието в инкриминирания конфликт
да са участвали други лица, с които може да се свърже цитираната по-горе
реплика, запечатана със звукозапис от видеоохранителна система в района. Друг
достоверен източник на доказателства за притесненията на подсъдимата във връзка
със здравето на другия подсъдим са показанията на самия пострадал, който е
разказал пред съда, че подсъдимата Л. се „борила“ с баща си, за да го спре, с
думите „Недей, ще ти стане лошо“. Не
следва да се подценява и фактът, че инкриминираните реплики срещу св. Т. били
отправени от подсъдимата, едва когато молбата към нейния баща да не влиза в
разправия, е останала без резултат. Във връзка с всичко изложено по-горе
въззивният съд намира, че наличието на спонтанна и искрена емоционална реакция,
подобна на описаната по-горе и фактът, че тази реакция на подсъдимата също се
свързва с инкриминирания конфликт, обосновава извод за обществената опасност на
деянието, съответстваща на опасността от непристойно проява по чл. 1, ал. 2
УБДХ. Този извод не търпи корекции и във
връзка с действията на подс. Д., довели до пукване на предно стъкло на
автомобил „Ауди“, ползван от св. Т.. В настоящия случай не може да се твърди,
че подс. Л. е искала нанесеният от нея удар да доведе до пукване на стъкло или
да повреди по какъвто и да е начин по автомобила
на пострадалия. Основание за такъв извод дават показанията на св. Т., който е
разказал пред първия съд, че подс. Л. нанесла еднократен удар с дланта си, т.е.
контактният удар със стъклото е бил преди всичко с меки тъкани от нейната ръка
(л.77, стр.2, СП, СРС). Това действие съгласно показанията на самия пострадал е
съпътствало нейните усилия да го накара да напусне района, преди да се стигне
до каквато и да е намеса от страна на подс. Д.. По делото липсват обективни
данни към момента на нанасянето на удар ръката на подсъдимата да е била свита в
юмрук или тя да е използвала при удара твърд, тъп или остър предмет. Целта на
извършеното действие е обективирана и от факта на успоредно отправени реплики
на подсъдимата Д.към другия подсъдим със съдържание: „Татко, не излизай“, „Аз
ще се оправя, ти имаш диабет“. Това обстоятелство също следва да се отчете, като
аргумент в подкрепа на крайните изводи в атакуваната с протест присъда, че
деянието на подсъдимата Л. е „непристойна проява“ по смисъла на чл.1 УБДХ, а не
непристойно действие по смисъла на чл. 325, ал.1 НК.
Относно разграничението между едрото
и дребното хулиганство са валидни указанията, дадени в т. 6 от Постановление № 2 от 29.11.1974 г. по Н. Д. № 4/1974 г. на Пленума
на ВС. В тях се подчертава необходимостта да се изследва
обществената опасност на деянието чрез конкретна оценка и при обсъждането на
обективните му признаци, тъй като ругатните, псувните, отправянето на
неприлични изрази по начин, който позволява да бъдат възприети от много хора,
участието в скарване и сбиване са елементи от състава на непристойната проява
по смисъла на чл.1 УБДХ. Съгласно т.2 от цитираното Постановление на Пленума на
ВС непристойните действия по смисъла на чл. 325, ал.1 НК също могат да намерят
изрази в ругатни,
буйство, невъзпитаност, както и в други скандализиращи обществото действия, но
за разлика от непристойната проява те са неприлични и безсрамни, като грубо
нарушават обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото.
С оглед изложеното степента
на обществената опасност се изследва чрез преценка на всички обстоятелства,
свързани с времето, мястото, степента на засягане на обществените отношения,
наличието или липсата на личен мотив за извършване на съответните действия. В
настоящия случай с оглед неговата специфика в тази категория обстоятелства е и
генезисът на инкриминирания конфликт, свързан с личните опасения на св. Л. за
здравето на другия подсъдим, както и фактът, че възникването на тези опасения
предхожда момента на извършване на инкриминираните действия, като до голяма
степен е в причинно-следствена връзка с тях.
Ето защо, въззивният съд счита, че правилно
подсъдимата Д.е била оправдана по обвинението за извършено от нея престъпление по
чл. 325, ал. 1 вр. с чл.20, ал.2 от НК и правилно на основание чл. 305, ал.6
вр. с чл.301, ал.4 НК е призната за виновна в това, че е извършила
административно нарушение по чл.1, ал.2 УБДХ.
Съдът не се съгласява единствено с правната оценка на извършеното от подсъдимия
Д. деяние, който също е бил оправдан по
обвинението за извършено от него престъпление по чл. 325, ал. 3 вр. с ал.1 НК,
със същите последици, свързани с ангажирането на неговата
административно-наказателна отговорност, предвидена в чл.1, ал.2 УБДХ.
Престъплението
по чл. 325 от НК засяга обществените отношения, свързани с опазването на реда и
общественото спокойствие. За да е съставомерно деянието по този текст от НК,
следва действията да са
неприлични и безсрамни, като грубо
нарушават обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото. Верен
е изводът на първия съд, че престъплението е резултатно. Съставомерният резултат е грубото нарушаване на обществения
ред. От
субективна страна деецът следва да съзнава, че действията му изпълват
обективните характеристики, свързани с грубо нарушаване обществения ред и явно
неуважение към обществото. Волевият момент на умисъла се свързва и с двете
възможни форми – деецът да цели или да допуска тяхното осъществяване, както и настъпването на общественоопасни последици.
Без
съмнение, извършеното от подс. Д. посегателство върху телесната неприкосновеност
на св. Т. се вмества в понятието за непристойни действия в този смисъл, който е
изведен в съдебната практика, тъй като действията, с които на пострадалия е
причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота, са неприлични и безсрамни.
Те са били извършени успоредно с
отправянето на груби изразни средства, описани в
прочетените показания на св. Т. като „вулгарни“. Тези изрази и фактът, че са
бил отправени към пострадалия успоредно с нанасянето на лека телесна повреда, свързана
с временно разстройство на здравето, неопасно за живота, обективно са довели до
скандализирането на обществото.
Неприличните
действия при хулиганството, освен общественото спокойствие, могат да засегнат и
други защитени от закона права, като честта и личното достойнство (при псувни и
ругатни), правото на собственост (при повреда или унищожаване на чуждо
имущество), правото на телесна неприкосновеност (при нанасянето на телесна
повреда в случаите на ч.128 НК-л.130 НК). Не може да се пренебрегне обстоятелството,
че законодателят е предвидил различна степен на защита на изброените по-горе
права, като най-тежки са санкциите за престъпления, които засягат телесната
неприкосновеност, особено ако повреждането и/или унищожаването на чуждо
имущество представлява маловажен случай по смисъла на чл. 216, ал.4 НК. Ето
защо, ако се изхожда от степента на защита на пряко засегнатите права,
предвидена в НК и фактът, че подс. Д. е съпричастен към причиняването на лека
телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.1 НК, деянието на подс. Д. се отличава
с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с това, за което е
ангажирана отговорността на подс. Л.. За разлика от случая с подс. Л.,
хулиганският мотив е единствен и водещ в действията на подсъдимия Д., като
успоредно с него не се установява личен мотив. Отделно от това, засягането на
чужди защитени от закона права с извършеното от подс. Д. е по-тежко. Телесната
повреда, от която е пострадал св. Т., е била причинена от подс. Д. по начин,
който е позволявал неговите действия да бъдат възприети от неограничен кръг
лица. Отделно от това действията на подс. Д. се отличават с грубост,
безпардонност и брутална демонстрация срещу обществения ред, както и с висока
степен на неуважение към личността и обществото. Съдът приема, че това е така,
тъй като яростта на подс. Д. не е била предизвикана от противоправни действия
на другия участник в конфликта, а физическата агресия е ескалирала и във втора,
сравнително самостоятелно обособена фаза чрез избутване тялото на пострадалия в
багажника на личния му автомобил. Това действие само по себе си, дори да бъдат
игнорирани фактите, свързани с тежестта на телесната повреда, е изключително
унизително за честта и достойнството на св. Т.. Отделно от това, към този
момент от съдържанието на събрания доказателствен материал не се обективира
никаква необходимост от превенция на възможно противоправно поведение, нито е
съществувала някаква индиция, че поведението на пострадалия, който отишъл да
отвори багажника на автомобила си, е създавало опасност за здравето и живота на
подсъдимия Д. или за здравето и живота на други присъстващи на
местопрестъплението лица. В
настоящия случай липсват и доказателства за провокативен характер в поведението
на св. Т., още повече за предшестващо провокативно поведение, насочено към
засягането на подсъдимия, доколкото желанието на св. Т. да разреши с иницииран
от него разговор въпроса с единственото свободно паркомясто в района, само по
себе си не е източник на провокация. В тази връзка съдът счита, че е доказан и
субективният състав на престъпление по чл. 325, ал.1 НК. Подсъдимият Д. е съзнавал
обективните признаци, включени в състава на престъплението и е искал
настъпването на съставомерните общественоопасни последици. Следователно е
извършил деянието при пряк умисъл.
По
изложените съображения съдът прие за установено, че са реализирани всички
елементи от основния състав на хулиганството по чл. 325, ал.1 НК. В настоящия
случай прокуратурата е инкриминирала и елемент от квалифицирания състав на хулиганството
по чл. 325, ал. 3 НК (Нова - ДВ, бр. 95 от 2016 г.), който е действащ закон към
инкриминирания период (03.06.2017г.) За да е изпълнен и този квалифициращ
признак, следва деянието по ал. 1 да е извършено
при управляване на моторно превозно средство. Настоящият съдебен състав счита,
че тази обективна характеристика от състава на престъплението по чл. 325, ал.3 НК е приложима не само когато деецът се движи с превозно средство, но и въобще,
когато инкриминираните действия са извършени при и по повод управлението на
превозно средство и с това са засегнати други участници в движението. Аргумент
за такъв извод дава препращащането в чл.325, ал.3 НК към основния състав по чл.
325, ал.1 НК, който от друга страна с оглед възможните форми на изпълнителното
деяние има самостоятелно приложение, независимо
от естеството на допълнително засегнатите обществени отношения, което може да
варира в рамките на описания по-горе разнообразен спектър от възможни
посегателства върху чужди права, вкл. върху тези, с които се засяга честта и
достойнството на друго лице. Специфичното засягане на честта и достойнството с
непристойни действия по чл. 325, ал.1 НК, свързани с ругатни, псувни и
неприлични изрази, е обективно възможно не с фактическите действия на
управление на МПС, а като съпъстващи при действия на управление. Така
граматическото тълкуване на чл. 325, ал.3 НК и препращащият характер на тази
норма към разпоредбата на ал.1 от същия текст, обосновават извод, че тя съдържа
обективни характеристики на действия, които съпътстват или произтичат от факта
на управление на моторно превозно средство. От друга страна тази дейност не се свежда само до действия, свързани с
придвижването на МПС по пътищата, но и с други помощни маневри, които
обезпечават това движение, като спиране, престой, паркиране и др. Тези маневри
и изискванията към участниците в движението, които ги извършват, също са
регламентирани в ЗДвП.
Във връзка с изложеното е видно, че
действията на подс. Д. от обективна страна са били извършени именно при и по
повод действия на паркиране на МПС, което се включва в понятието за управление
на МПС. Инкриминираните хулигански прояви също са непосредствено свързани с
конфликт между двама участници в движението при и по повод маневрата
„паркиране“. Следователно деянието на подс. Д. е съставомерно по чл. 325, ал.3
вр. с ал.1 НК.
Съдът, счете, че протестът е
неоснователен в частта, в която се изисква от съда да постанови осъдителна
присъда и в частта относно обвинението срещу подс. Д. да е извършил това
престъпление при условията на съучастие по смисъла на чл.20, ал.2 НК с друго
лице. Не се доказва поначало деянието на подс. Л. да е съставомерно по чл. 325,
ал.1 НК. Оправдаването на тази подсъдима неизбежно рефлектира и върху
обвинението на подс. Д., като обосновава недоказаност в тази част, която
инкриминира участието му в задружна
престъпна дейност.
При
индивидуализация на наказанието е от значение следното.
По
отношение на подс. Д. са налице основания съдът да го освободи от наказателна
отговорност и да наложи административно наказание по чл. 78а НК.
Престъплението, за което въззивният съд го призна за виновен, е умишлено и е
наказуемо с лишаване от свобода до три години. От деянието не са причинени
съставомерни имуществени вреди, които да подлежат на възстановяване. Деецът е
неосъждан и не е бил освобождаван от наказателна отговорност по този ред. Не са
налице и някои от предвидените в закона пречки за приложението на този правен
институт, изброени подробно в разпоредбата на чл. 78а, ал.7 НК. С оглед изложеното
са налице всички предвидени в закона предпоставки подсъдимият Д. да бъде
осводобен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно
наказание.
Съдът определи наказание „ГЛОБА“
в размер на 1500 лева, като счете, че този размер е съобразен с данните за
личността на дееца и обществената опасност на деянието. Чистото съдебно минало
вече е отчетено от законодателя във връзка с приложението на правния институт,
предвиден в раздел IV, глава VIII от НК. Ето защо то не следва да се преценява като
допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. От друга страна се
констатират отегчаващи отговорността обстоятелства, които са свързани с ескалирането
на агресията, довела до настъпването на съставомерните общественоопаси
последици на два етапа, вторият от които се е развил дори и извън словесния
спор кой да ползва сводобно място за паркиране, както и като продължение на
предходна агресия. Отегчаващо обстоятелство се установява с оглед характера на
телесната повреда, причинена на св. Т.. Същата съдържа медико-биологичните
характеристики на телесна повреда по чл. 130, ал.1 НК, която е с по-висока
тежест от тази по чл. 130, ал.2 НК. Отделно
от това, самият начин, по който е нанесена телесна повреда на св. Т., е бил
унизителен за честта и достойнството му. В рамките на отегчаващите
отговорността обстоятелства са и данните, отразени в „справка за картон на
водача“, в който са отчетени значителен брой административно наказателни
производства, свързани с нарушението на правила за движение по пътищата,
включително и на такива по чл. 179, ал.1, т.5 ЗДвП, с които се създава
непосредствена опасност за движението, за превишаване на максимално допустима
скорост и др.
Съдът на основание чл.78а, ал.6 НК и на основание чл. 37, ал.1, т.7 НК лиши подсъдимия Д. от право да управлява
МПС за срок от шест месеца, т.е. в срок, значително по-нисък от максималния,
който е предвиден в раздел IV, глава VIII от НК. Съдът счете, че е
необходимо с оглед личната превенция подсъдимият Д. да изтърпи и такова
наказание. Аргументи в тази насока се извличат и от обсъдените по-горе
доказателства, относими към извличането на данни за
подсъдимия с оглед практиката му като водач на МПС. Сферата от дейности, която
се засяга с наказанието по чл. 37, ал.1, т.7 НК, в настоящия случай е идентична
с тази, в която е работел подсъдимият през инкриминирания период, т.е.
ограничението обективно ще засегне начина му на живот във връзка с целения от
закона възпиращ и предупредителен ефект на наказанието. От друга страна срокът
на лишаване от право не следва да бъде по-висок от шест месеца, тъй като размер
над този срок се явява несъответен на тежестта на действително настъпилитте
общественоопасни последици, както и на данните за личността на дееца.
Присъдата е правилна и законосъобразна в частта, в
която е индивидуализирано административното наказание на подс. Л. за
извършената от нея непристойна проява по смисъла на чл.1, ал.2 УБДХ. Предвидените
наказания за непристойна проява в нормата на чл.1, ал.1, са както следва: по
ал.1, т.1 УБДХ - задържане до
15 денонощия в структурно звено на Министерството на вътрешните работи; а по чл.1,
ал.1, т.2 УБДХ – глоба от сто до петстотин лева. Първоинстанционният съд е
проявил необходимата снизходителност, като е наложил на подс. Л. по – лекото
наказание „глоба“, както и поради факта, че го е индивидуализирал в средните
предели, предвидени в УБДХ, като е наложил глоба в размер на 250 лева.
Настоящият съд с оглед обсъдени по-горе данни за личността на подсъдимата и
обществената опасност на деянието, намира, че този размер на административното
наказание „глоба“ е справедлив и е съобразен с принципите за справедливост,
съответност и пропорционалност на наказанието.
Воден
от изложеното, въззивният съд се произнесе съобразно правомощията си,
предвидени в чл.336, ал.1, т.2
от НПК, чл.334, т.2 НПК, като призна подсъдимия Д. за виновен по обвинението,
по което той е бил оправдан в производството пред първоинстанционния съд и
потвърди първоинстанционната присъда в останалата част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.