Р E Ш Е Н И
Е
град С., 21.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на двадесет и втори април
две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА
АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 5144 по описа за
2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита срещу
домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273
от Граждански процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 73399 от
16.04.2020 г., постановено по гр. дело № 43148 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав,
е издал, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита срещу И.К.К., ЕГН **********. Задължил е, на основание
чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, И.К. да се въздържа от извършване
на домашно насилие по отношение на Н.К.К., ЕГН **********,
и Н.И.К., ЕГН **********. Предупредил е И.К.К., че при неизпълнение на издадената заповед за защита на основание чл. 21,
ал. 3 ЗЗДН, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми
органите на прокуратурата. Наложил е,
на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на И.К.К. глоба в размер на 400.00 лева. Осъдил е И.К.К. да заплати по
сметка на СРС сумата от 50.00 лева – държавни такси по молбата за защита. Осъдил е И.К.К. да заплати на Н.К.К.
и Н.И.К. сумата от 880.00 лева, представляваща разноски по делото. Оставил
е без уважение искането на И.К. за присъждане на разноски по делото.
С влязло в сила на
16.01.2021 г. Определение № 20256447 от 19.11.2020 г., постановено по цитираното гражданско дело, Софийският районен съд, III ГО, 83-ти състав,
е оставил без уважение молбата на ответника
И.К. за изменение на решението от 16.04.2020 г. в частта за разноските, като неоснователна
Ответникът по молбата И.К.К.
(въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от Решението и го е обжалвал изцяло с въззивна
жалба, вх. № 5062693 от 29.05.2020
г. по описа на СРС. В жалбата се поддържа, че от първата инстанция са допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила като не са обсъдени всички доводи на
ответната страна. Изтъква се, че решението е необосновано, тъй като не почива
на цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Допълнително
се релевират и оплаквания, че неправилно е кредитирана декларацията по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН, както и че показанията на единствения свидетел очевидец не
установявали ответникът да е извършил твърдяното с молбата за защита насилие,
независимо от което, съдът е приел този факт за доказан и е издал заповед за
защита. Излагат се и доводи за липса на мотиви, включително по отношение на
втория молител – малолетния Н.К.. Съобразно подробно изложените съображения
моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт изцяло. Претендира
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Молителите Н.К.К. и Н.И.К.,
действащ чрез неговата майка и законен представител (въззиваеми в настоящото производство) са взели становище по въззивната жалба, с което
са оспорили същата изцяло като неоснователна по изложените оплаквания за
неправилност на решението Заявяват претенция за разноски.
Въззивната жалба е допустима. Подадена
е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана
за това страна в първоинстанционното производство при наличие на правен
интерес от обжалването, като оспореният
съдебен акт е валиден и допустим и подлежи на въззивно обжалване по чл.
258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.
Софийският градски съд, с оглед
обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете
съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Между страните по делото не е
спорно и се установи от представено удостоверение за раждане от *** г.,
издадено въз основа на Акт за раждане № 0713/12.08.2011 г., че са сред кръга на
лицата по смисъла на чл. 3 ЗЗДН. Въззивникът - ответник е баща на молителя Н.И.К.,
роден на *** г. от фактическото съжителство на И.К. и молителката Н. К.К..
От представена декларация по чл.
9, ал. 3 ЗЗДН се установи, че молителката лично и като майка и законен
представител на малолетния Н.К., е
декларирала, че спрямо двамата на датите - 08.07.2019 г.; 09.07.2019 г. и
12.07.2019 г. от ответника И.К.,*** Б, пред занималня “Джани Родари“ в град С.,
били извършени актове на домашно насилие, изразили се в опити на бащата да
вземе детето; да го настройва срещу майката; показване от страна на ответника
на детето на кореспонденция между двамата родители; снимане на молителите от И.К.
с телефон, въпреки несъгласието на майката К., която се опитала да свали
телефона от ръцете на ответника, като последният я хванал силно за ръката и
започнал да я дърпа и наранява.
Събраните гласни доказателствени
средства в хода на съдебното дирене пред първата инстанция, чрез разпит на
сочените от страните свидетели – В. Ч.Д.и Е.Л.Г.(сочени от молителите) и Б.Д.С.и А.К.К.(сочени от ответника), установяват
следното: молителката Н.К. и ответникът К. са разделени, като отношенията им са
влошени, поради съществуващото неразбирателство относно режима на лични
отношения на бащата с детето – вторият молител Н.К.. Свидетелите В. Д., Б.С. и А.К.(сестра на ответника) не са преки очевидци на
случилото се между страните на процесните дати, като пресъздават споделено им
от всяка от страните, в полза на която са свидетелствали. Независимо от това,
показанията им в частите, в които еднопосочно установяват горните факти досежно
раздялата на страните и съществуващият помежду им конфликт във връзка с
времето, през което да се осъществяват срещите на бащата с детето, неправилно
не са кредитирани от първата инстанция.
Достоверността на изложеното от
тези свидетели в посочената част се подкрепя и от приетия по делото социален
доклад на компетентната по местоживеене на детето Д“СП“ – “Слатина“. Социалният
работник, при извършване на социалното проучване, е провел разговори, както с
молителите (включително и с
малолетния Н.К., доколкото детето е достигнало възрастта съгласно чл. 15 ЗЗДт), така и с ответника И.К..
Родителите са потвърдили, че първоначално са имали уговорен режим на лични
контакти на бащата И. с детето Н. и този режим е обхващал всяка първа пълна
седмица от месеца. Бащата е следвало да взима и води сина си от и на училище
или до дома на майката, когато тези дни са неучебни. Майката Н.К. не е отрекла
пред социалния работник, че едностранно е преценила, така определеният в
извънсъдебното споразумение режим за неподходящ и е предложила друг (по – ограничителен), като по това нейно
предложение нямало отговор от страна на ответника К.. Детето е споделило, че за
последно е видяло баща си, когато е дошъл да го вземе от занималня. Не е
тръгнало с него, защото майка му не искала. И друг път (в понеделник – на неуточнена в
доклада дата) Н. също е искал да отиде с баща
си, но майка му не е позволила. Малолетният син на страните е заявил по време
на социалното проучване, че когато е бил на гости при баща си са прекарвали
много добре – ходили на планина и на катерене. Споделил е, че баща му много му
липсва. Становището на социалния
работник, след проведения с детето разговор е, че у детето не се наблюдават
признаци на страх или притеснение от бъдеща среща с баща му.
Единственият свидетел очевидец на
случилото се между страните - Е.Г., на една от процесните дати, която също не е
установена безспорно от тези гласни доказателствени средства, доколкото
свидетелят сочи, че е възприел случилото се в началото на м. 07.2019 г., два
или три дена след рождения му ден, който бил на 07.07.2019 г., не е заявил пред
съда да е възприел физически или психически атаки от страна на ответника по
делото – И.К. спрямо молителите. Св. Г. е имал добър визуален контакт (той сам е дал това
определение) към страните, които
наблюдавал от автомобила си, паркиран до занималнята. При разпита му сочи, че
не познава ответника, но сам е преценил, че мъжът, с когото Н. говори, е
бившият й партньор. Същият имал телефон в ръката, но не е видял да снима, нито
да посяга към ръката на Н.. Свидетелят не е видял мъжът да дърпа и детето Н.. Молителката
не била споделяла, че има болка или физическо страдание, след като се качила в
автомобила на свидетеля, а само била разстроена. Детето също било разстроено,
но от какво свидетелят не може да каже. Въззивният съд кредитира тези показания
като лични, непосредствени и непредубедени. От същите обаче, в противовес с
извършения от първата инстанция анализ на доказателствата по делото, не само,
че не се установяват твърдените актове на домашно насилие, а напротив –
опровергават се като такива. Неправилно Софийският районен съд е приел, че е
налице частична връзка на тези показания
с декларираното в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
Преценката на показанията на
свидетеля Г. (който впрочем е сочен
именно от въззиваемите – молители), във връзка с останалия доказателствен материал по
делото – установеното от другите свидетели влошено състояние на отношенията
между бившите партньори и заявеното от самото дете, така както е удостоверено в
социалния доклад по делото – че е искало да отиде с баща си, но “мама не
искаше“, става опора именно на извода, че твърдените
с молбата за защита действия на ответника спрямо молителката и малолетния
молител не могат да бъдат субсумирани под нормата на чл. 2 ЗЗДН, дефинираща
понятието “домашно насилие“. Нито пред първата, нито пред въззивната
инстанция са ангажирани доказателства, които да създадат сигурно убеждение у
съда, че “размяната на реплики“ между молителката и ответника, съставлява
такова умишлено, противоправно и вредоносно действие, в някоя от формите,
посочени в чл. 2 ЗЗДН, за осъществяването на което в полза на молителите да
следва издаване на заповед за защита. Не са установени и вредни последици за
някого от молителите. Напротив – детето Н. е споделило пред социалния работник,
че баща му много му липсва, а становището на Д“СП“ – “Слатина“ е, че у Н. няма
страх или притеснение от бъдеща среща с баща му.
Случилото се на една от процесните дати – 09.07.2019 г. (единствено относно тази дата може да се приеме, че са налице доказателства
за среща между страните по делото) е в порядъка на техните спорни взаимоотношения като
родители на малолетния въззиваем, а употребата на изрази помежду им, доколкото
св. Г. твърди, че имало “вербална атака“ между
двамата и размяна на реплики, не може да се квалифицира като насилие. Между
страните – въззивникът К. и въззиваемата
Н.К., съгласно техни изявления, направени пред настоящия състав на съда в
открито съдебно заседание на 22.04.2021 г., е налице висящ спор по чл. 127 СК,
което затвърждава извода, че се касае съобразно с конкретиката на случая
единствено за разногласия и липса на консенсус относно режима на лични
отношения на бащата с детето Н.. Ето защо и по мнение на въззивния съд не се
касае за поведение, което да е недопустимо от гледна точка на нравствеността или
съвременните виждания за човешко общуване и което поведение да има за резултат физическо,
психическо и/или емоционално насилие.
По отношение на другите две дати - 08.07.2019 г. и 12.07.2019 г. не са налице
доказателства, които да станат опора на извод, че твърдяното с молбата за
защита се е осъществило. Тези актове са останали напълно недоказани по делото.
В тази връзка са основателни оплакванията на въззивника, че неправилно е
кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от страна на решаващия състав на
съда. За да издаде съдът заповед за защита само на основание приложената декларация
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, е необходимо по делото да няма други
доказателства. В настоящия случай в първоинстанционното производство е събрана
достатъчна по обем доказателствена съвкупност, обсъдена по – горе, която следва
да се допълни с писменото доказателство, представляващо съдебно – медицинско удостоверение
(СМУ) № 291.07/2019 г. (л. 16 от първ. дело). Кредитирането
изцяло на декларацията по реда на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН би могло да се осъществи
единствено, ако останалата доказателствена съвкупност по делото еднопосочно
подкрепя и доказва твърденията на молителите в декларацията относно датата,
мястото, времето, начина на извършване на деянието и авторството на същото.
Последното (авторството) не може да се
установи посредством представеното от молителката К. СМУ от 11.07.2019 г.
Поради несъвпадане на изводите на първата и въззивната инстанция, обжалваното решение, с което е издадена
заповед за защита по ЗЗДН в полза на Н.К.К. и Н.И.К., роден на *** г., срещу
въззивника И.К.К., с наложената защитна мярка, вкл. относно предупреждението за последиците по
чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложената глоба и присъдените разноски, е неправилно и следва да се отмени изцяло, а молбата за защита по ЗЗДН – да се остави без уважение.
Предвид изхода на въззивното дело, въззиваемата – молител Н.К. дължи на СГС държавна такса за въззивната
жалба в размер на 12.50 лева и за молбата й за защита по ЗЗДН, в размер на
25.00 лева - арг. от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН,
вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 16 от Тарифа за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК. По силата на изричен регламент (чл. 11, ал. 3 ЗЗДН) малолетният въззиваем - молител - Н.К. не дължи разноски по делото.
На въззивника И.К. разноски за въззивното производство, предвид
основателността на въззивната жалба, следва да бъдат присъдени в размер на
сумата от 225.00 лева (половината от претендирания адвокатски хонорар), доколкото малолетният въззиваем не дължи разноски по делото.
Претенцията на въззиваемите за присъждане на разноски за въззивното
производство при този изход на спора са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Предвид
отмяната на решението от 16.04.2020 г., постановено по гр. дело № 43148/2019 г.
по описа на СРС, на молителите Н.К.К. и Н.И.К. разноски за първата инстанция не
следва да бъдат присъждани – арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК.
На ответника по
молбата И.К.К., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за първоинстанционното
разглеждане на делото и предвид отмяна на решението по отношение на двамата
молители, следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 225.00 лева - половината от хонорара, заплатен в брой, съгласно
отразеното в адвокатско пълномощно, намиращо се на л. 37 от първоинстанционното
дело.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 73399 от 16.04.2020 г., постановено по гр. дело № 43148 по описа за 2019 г. на Софийския районен
съд, III ГО, 83-ти състав, и вместо
него ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 8000430 от 25.07.2019 г., подадена от Н.К.К., ЕГН **********, и
Н.И.К., ЕГН **********, действащ чрез неговата майка и законен представител Н.К.К., за
издаване на заповед за съдебна защита срещу И.К.К., ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА в полза на Н.К.К., ЕГН **********, и
Н.И.К., ЕГН **********, действащ чрез неговата майка и законен
представител Н.К.К.,
с която на ответника да бъдат наложени мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
ОСЪЖДА Н.К.К., ЕГН **********, да
заплати по сметка на Софийския градски съд, държавни такси в размер на 37.50 лева.
ОСЪЖДА Н.К.К., ЕГН **********, да заплати на И.К.К., ЕГН **********, сумата
от 450.00 лева – разноски за двете
съдебни инстанции.
ОСТАВЯ без уважение искането
на Н.К.К., ЕГН **********, и Н.И.К., ЕГН **********, действащ чрез неговата майка и законен
представител Н.К.К., за присъждане на разноски по делото, като неоснователно.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.