Р Е Ш Е Н И Е № 260507
гр.Пловдив, 12.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на осми февруари
през две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна
Дамбулева, като разгледа докладваното от председателя в.гр.дело №
2797/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от "Гарант
Кредит Консулт" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2 против решение № 2792 от
03.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 5642/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, V гр. с-в, което се обжалва в частта му, с която е отхвърлен
предявеният от него против Ц.И.Ф., ЕГН **********,*** и К.И.М., ЕГН **********,***
установителен иск с искане за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответниците му дължат солидарно сума по договор за заем №
9177/19.04.2016 г., в размер на общо 1652,60 лв. (разлика
между 1730,60 лв. и 78 лв.), дължими по договор за заем № 9177/19.04.2016
г., сключен между длъжниците и “Лайт Кредит” ООД с краен срок на погасяване
19.03.2017 г. и по договор за гаранция с “Лайт Кредит Консулт” ООД
от 19.04.2016 г., ведно със законна лихва върху уважената главница,
считано от 04.01.2019 г. до окончателното и изплащане, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 132 по
описа за 2019 г. на РС - Пловдив, І бр.с-в. Във въззивната жалба се излагат
оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната му
част. Оспорват се изводите на първостепенния съд за недействителност на
клаузата, с която е договорено заплащането на възнаграждение по договор за
гаранция и се излагат съображения за основателността на претенциите. Поддържа
се, че договорът за гаранция има гаранционно - обезпечителен характер, както и
че задължението на гаранта по него е възмездно, при което заемополучателите
следва да заплатят възнаграждение в полза на гаранта за предоставеното обезпечение.
Моли се да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови друго
решение, с което да се уважат исковете.
Въззиваемаите страни К.И.М. и Ц.И.Ф. оспорват жалбата като
неоснователна. Молят за отхвърляне на жалбата и за потвърждаването на
първоинстанционното решение в обжалваната част.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба против същото първоинстанционно
решение в частта му, с която е признато за установено в отношенията между
страните, че К.И.М. дължи на Лайт Кредит Консулт ЕООД сумата от 78 лв. въз
основа на договор за заем № 9177/19.04.2016 г., за което вземане е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 132 по
описа за 2019 г. на РС- Пловдив, І-ви бр. с-в.
Въззиваемата страна по таз въззивна жалба я оспорва като неоснователна.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите /първоначална и
насрещна/ изхождат от надлежни страна, постъпили са в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК, съдържанието им отговаря на изискванията на закона и съдът ги намира
за процесуално допустими.
Иищът "Гарант кредит консулт"
ЕООД /с предишно наименование "Лайт кредит консулт" ЕООД е предявил
установителен иск с искане за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответниците му дължат солидарно сума по договор за заем №
9177/19.04.2016 г., в размер на общо 1730,60 лв. ведно със
законна лихва върху уважената главница, считано от 04.01.2019 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 132 по описа за 2019 г. на РС-
Пловдив, І-ви бр. с-в. Искът е основан на твърденията, че между двамата
ответници и “Лайт Кредит” ООД е бил сключен договор за заем от 19.04.2016 г.,
по силата на който ответниците са получили сумата от 1500 лв. със
задължението да я върнат, ведно с договорна лихва, или обща сума в размер от
1816,32 лв. за срок от 11 месеца, чрез заплащане на 11 месечни
погасителни вноски от по 165,12 лв., от които първата с падеж – 19.05.2016 г.,
а последната с падеж – 19.03.2017 г. Като обезпечение на вземането по
договора за заем бил сключен договор за гаранция от 19.04.2016 г. между ищеца
"Лайт кредит консулт" ЕООД – сега „Гарант
кредит консулт" ЕООД в качеството му на гарант, “Лай Кредит” ООД
като заемодател и ответниците като заемополучатели. Съгласно този договор
ответниците се задължили да заплатят на гаранта възнаграждение, платимо чрез 11
ежемесечни премии от по 121,48 лв. всяка, като за обезпечението на това задължение
бил издаден и запис на заповед.
Твърди се, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение ответниците са платили към заемодателя общо сумата от 636,08 лв.,
или 3 вноски по заема и частично е била погасена четвъртата вноска, а на ищеца
по договора за гаранция била платена сумата от 785,92 лв., представляваща 6
ежемесечни премии и частично седмата.
След уведомление от заемодателя за активиране на гаранцията, ищецът платил
задълженията на ответниците по договора за заем, като с това плащане се е
суброгирал в правата на кредитора. Освен платената по договора за заем сума от
1180,24 лв., ищецът претендира от ответниците и остатъка от дължимото
възнаграждение по договор за гаранция в размер от 550,36 лв.
В срока по чл.131 от ГПК ответниците чрез назначените им от съда особени
представители са изложили следнинте възражения по исковете: липсват
доказателства за усвояване на сумата по договора за заем; договорите заобикалят
закона, като с тях се цели да се получи чрез възнаграждението по договор за
гаранция прикрита лихва/такса по договора за заем, за да се избегне по –
високия процент ГПР на заема, императивно уреден в чл. 19, ал. 2 ЗПК. Освен
това се сочи, че двете търговски дружества заемодател и гарант са свързани лица
по смисъла на ТЗ. Договорът за гаранция е нищожен поради противоречието
му със закона и по - специално – чл.442 ТЗ и поради накърняване на добрите
нрави; липсват предпоставки за активиране на гаранцията.
С обжалваната част на решението районният съд е отхвърлил предявените
установителни искове за сумата от 1652,60 лв. ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по съображения, че клаузата с която е уговорено заплащане
на възнаграждение по договора за гаранция е нищожна като целяща заобикаляне
изискванията на закона.
Съдът е приел, че като не е включил възнаграждението
за поръчителя в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване
и годишния процент на разходите, са нищожни. Приел е, че като не е спазено
изискването на чл.11, ал.1, т. 10
от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. Приел е още, че по
делото не е представен погасителен план, в който да са посочени размера и броя
на дължимите вноски, с показване начина на погасяване на главницата и лихвата и
падежната дата според изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК.
Пловдивският
окръжен съд възприема изцяло мотивите на районния
съд, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях и намира за безпредметно да
ги преповтаря.
В допълнение съдът излага следното:
Между третото лице "Лайт Кредит" ЕООД и ответнтиците К.И.М. и Ц.И.Ф.
е бил сключен договор за заем № 9177/19.04.2016 г., представен по
делотото. Със същия страните са уговорили погасяването на кредита да се
извърши на 11 погасителни вноски, всяка от които в размер на 165,12 лв.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 40 %. Посочен е общ размер на
всички плащания от 1 816,32 лв., както и годишен процент на разходите в размер
от 48,05%. В чл. 3, ал. 2 от договора за паричен заем е предвидено, че сумата
се предава при предоставяне на обезпеченията по чл. 6 от договора, едно от
които е гарантиране от трето лице чрез сключване на Договор за гаранция, т. е.,
условие за предоставяне на заема е сключването на договор за гаранция.
Видно от представения договор от 19.04.2016 г. сключен между ищеца, в
качеството му на гарант, заемодателя "ЛАЙТ КРЕДИТ" ООД и заемателите
- ответници, последните са се задължили да заплатят на гаранта
възнаграждение за предоставената гаранция - разсрочено на 11 месечни премии,
всяка на стойност от 121,48 лв. Според чл. 3. 1. от същия договор премиите се
дължат и се заплащат заедно с месечните погасителни вноски по заема. Съгласно
чл. 3. 2 от договора платените премии са окончателни и не подлежат на връща,
независимо дали гаранцията бъде или не бъде ефектирана, както и независимо дали
са усвоени всички средства по заема, и независимо от възможнастта срокът или
размерът на заема да бъдат променени. В т. 7 от договора е уговорено, че
заемателя се съгласява и нарежда на заемодателя, а заемодателят се задължава
към заемателя и към гаранта да преведе по банковата сметка на гаранта сумата по
т. 3. 1., която да представлява част от отдадената в заем сума по договора за
заем. Посочено е, че заемодателят е длъжен да удържа от постъпилите от
заемателя плащания и незабавно да превежда към гаранта от името и за сметка на
заемателя сумите по т. 3. 2., като така изплатените суми няма да се считат за
част от погашенията, извършени от заемателя към заемодателя. Посочено е, че
заемателите нямат право да отменят това нареждане без предварително писмено
съгласие на гаранта – т. 8 от Договора за гаранция.
По делото не е спорно и се установява, че до гаранта е изпратено писмено
уведомление от заемодателя на 17.12.2018 г. за активиране на гаранцията, поради
неизпълнение на задължението от заемополучателите.
В първоинстанционното производство е прието заключението на ССЕ с вещо лице
М.М., според което на 18.12.2018 г. е активиран договорът за гаранция, като
ищецът е превел на дружеството-заемодател сумата от 1180 ,24 лв. - 139,87
лв. - за дължимата договорна лихва и 1040,37 лв. неразплатен остатък от
главницата, като с този превод задължението на ответниците към
заемодателя е изцяло погасено. Дължими от отнцветниците към ищеца са общо
1730,60 лв., от които преведена сума от 1180 ,24 лв. по активираната
гаранция и 550,36 лв. неплатен остатък по договора за гаранция.
Съдът намира, че предвид уговорката заемополучателите да заплащат
възнаграждението за предоставена гаранция направо на заемодателя, наред с
другите парични задължение по договора за потребителски кредит, то същото е в
пряка връзка със сключения договора за потребителски кредит и представлява
разход по него.
Този разход съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
е следвало да се включат в ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В
случая разходът на потребителите за възнаграждението на гаранта не е включено в
ГПР от 48.05 %, с което се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и се превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР. Изложеното обосновава
нищожността на клаузата за заплащане на възнаграждението на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК,
поради което вземането за него се явява недължимо.
Вън от
горното, с договора за кредит не е представен погасителен план, в който
да са посочени размерът и броя на дължимите вноски, с показване начина на
погасяване на главницата и лихвата и падежната дата, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11
и 12 ЗПК. Отразения такъв в текста на
договора за кредит не отразява договорените с договора за гаранция допълнителни
вноски, които се заплащат заедно с дължимите погасителни вноски по договора за
заем. Разпоредбата на чл. 11, т. 11 ЗПК
е императивната и въвежда задължение да е налице подписан от стравните по
договора за потребителски кледит, какъвто е представения тук договор за
заем, погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7
- 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по него.
Ето защо следва да се приеме, че договорът за заем е недействителени по същия се дължи скамо чистата
стойност по кредита в размер на 1500 лв.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ответник К.М., че
поръчителството не може да породи правно действие, тъй като главното задължение
е нищожно. Според чл.138, ал.2 от ЗЗД,
поръчителство може да съществува само за действително задължение. В настоящия
случай ищецът е изпълнил едно "чуждо задължение" по смисъла на чл.74 от ЗЗД,
която норма гласи, че този, който е изпълнил едно
чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в
правата на кредитора.
Безспорно
поръчителят има правен интерес да изпълни, като задължена страна по договора за
гаранция, тъй като той е солидарно отговорен с длъжника – чл.141, ал.1 от ЗЗД. След плащането той е
встъпил в правата на кредитора, включително и в правото му да получи чистата
стойност на кредита съобразно чл. 23 от ЗПК.
Следователно, в настоящия случай ответниците дължат единственао тази част
от чистата сума по кредита, цялата от 1500 лв., останала неплатена след
погашението от тях чрез плащане на сумите от 636,08 лв. и 785,92 лв., или
дължима е сумата 78 лв., за установяване вземането за която искът следва да се
уважи. За разликата над този размер до пълния предявен размер искът е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По тези съображения, първоинстанционното решение се явява правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2792 от 03.08.2020 г., постановено по гр.д.№
5642/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V гр. с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: