РЕШЕНИЕ
№ 1802/25.04.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно заседание, проведено на първи април две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 7603 по описа
на съда за 2018 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление *** против Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, с която са предявени искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
установяване на дължимостта от ответника на сумите, за които по ч.гр.д. № * г.
по описа на PC-Варна е издадена Заповед № *г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане №
* г., а именно: сумата от 9747,61 лв., представляваща главница по Договор за
кредит за текущо потребление от * г.; сумата от 860,25 лв., представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.;
сумата от 27,16 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 02.02.2017
г. до 04.10.2017 г. и сумата от 120,00 лв., представляваща такса изискуемост,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, които в условията на евентуалност са съединени
с искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ чл.
86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца, както следва:
сумата от 9747,61 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 10.08.2016 г.; сумата от 860,25 лв., представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода от 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.; сумата от
27,16 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г. и сумата от 120,00 лв., представляваща такса изискуемост, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 21.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
В исковата и уточняващата молба се твърди, че процесните вземания
произтичат от сключен между страните Договор за кредит за текущо потребление от
* г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя банков
кредит в размер на 10000,00 лв., със срок за издължаване от 120 месеца, считано
от неговото усвояване на същата дата. Договорено било кредита да бъде погасяван
на равни месечни вноски, включващи главница и лихва, с падеж 2 – ро число на
месеца. Сочи се, че неразделна част от договора за кредит са Общи условия на “Б.
Д.“ ЕАД за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, и
приложимата Тарифа за лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага по
извършване услуги на клиента, които кредитополучателят е получил, приел и
подписал. Твърди се, че претендираната възнаградителна лихва за периода от
02.02.2017 г. до 04.10.2017 г. се дължи на основание чл. 8 от договора за
кредит и раздел III ОУ, като било договорено заетите средства да се олихвяват с
променлив годишен лихвен процент в размер на 11,7 %, или 0,03 % на ден,
формиран от стойността на 6-месечен СОФИБОР, който към датата на сключване на
договора е в размер на 0,331 % и фиксирана преференциална надбавка в размер на
11,369 % при изпълнение на условията по програма „Промоционални условия по
стандартен КТП”, регламентирани в Приложение № 2 към договора, съгласно които е
необходимо работната заплата на длъжника ежемесечно да постъпва по
разплащателната сметка в “Б. Д.“ ЕАД. Съгласно т. 8 от договора за кредит при
нарушаване на условията кредитополучателят губи правото си да ползва
преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава
чрез увеличаване на надбавката. Максималният размер, до който може да достигне
лихвеният процент по кредита при неизпълнение на условията за ползване на
преференциите е променливият лихвен процент, приложим при стандартни
потребителски кредити, формиран от 6-месечния Sofibor към съответната дата, и
фиксирана стандартна надбавка в размер на 15,119 %, както и минимален размер на
лихвения процент съответно при отрицателна стойност на 6-месечния Sofibor.
Поддържа се, че кредитополучателят не изпълнил условията за приложение на преференциален
лихвен процент, но въпреки това кредитът е олихвяван с такъв до 14.07.2017 г.,
след която дата лихвеният процент дори е намален до 11,637 % поради промяна в
СОФИБОР. Поддържа се, че обезщетението за забава се претендира на основание
т.18, т.1 и т.2 от ОУ, в размер на 10 %, върху частта от просрочената главница,
натрупана за периода от 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г. Твърди се, че
дължимостта на сумата от 120,00 лв. за такса изискуемост е уговорено в чл.16 от
договора за кредит във връзка с т.6 от подписаното Приложение № 3 „Такси по
кредити за текущо потребление“.
Излага се че, обслужването на кредита продължило до 02.02.2017 г.,
когато била погасена частично лихвата върху месечната вноска с падеж от същата
дата в размер на 1,92 лв. Поради допусната над 90 дни забава в плащанията на
главницата и лихвата, а именно месечните вноски за м.02.2017 г. до м.05.2017 г.
включително, на основание т. 18.2 от ОУ банката обявила за предсрочно изискуем
целият непогасен остатък от главницата, който се олихвява с договорения лихвен
процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Поддържа, че
длъжникът е уведомен за предсрочната изискуемост с нотариална покана per. № *
г., том *, № * на нотариус П. Д., per. № *, за което е съставена разписка от
23.08.2017 г. Твърди се, че поради липса на изпълнение от страната на
кредитополучателя по реда на чл.417, т.2 от ГПК банката се снабдила със ЗНИ и
ИЛ за процесните суми по ч.гр.д. № ** г. на ВРС, по което длъжникът подал
възражение в срока по чл. 414 от ГПК.
В условията на евентуалност, в случай че установителният иск по чл.422
вр. с чл.415 от ГПК бъде отхвърлен, поради липса на настъпила предсрочна
изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК,
се моли за осъждане ответницата да заплати на банката, сумите предмет на
главната претенция, представляващи предсрочно изискуеми вземания по Договор за
кредит от * г. Твърди се, че поради допусната забава с над 90 дни в погасяване
на задълженията договора за кредит за текущо потребление, на основание чл.18.2. от ОУ, банката счита целия непогасен остатък от задължението за
предсрочно изискуем, считано от датата на получаване на препис от исковата
молба от кредитополучателя, с която кредиторът кани ответника да заплати
предсрочно всички дължими суми по договора за кредит. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Д.Д.С. е подал отговор на
исковата молба, чрез назначения от съда особен представител адв. Д.Д., в който се поддържа становище за неоснователност на претенциите.
Оспорва се настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като
нотариалната покана с волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната
изискуемост не е надлежно връчена чрез залепване, след като е събрана
информация от кмета на селото, че ответникът е в чужбина. Не е направена и
справка за посочен от ответника съдебен адресат, на който да се връчи
съобщението. Акцесорният иск за възнаградителна лихва също се оспорва по
основание и размер. Поддържа се становище за
неравноправност на основание чл. 143, т. 5, т. 10, т.18 от ЗЗП на
клаузата на чл. 8 от договора и чл. 7.1 от ОУ. Излага, че нормите на т.7.1 и
т.7.3.2 от ОУ водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора за кредит и са само в полза на банката, предвид
осигурената му възможност едностранно да променя размера на дължимата престация
по договора с потребителя. Оспорва дължимостта на обезщетението за забава
претендирано на основание т.18.1 и т.18.2 от ОУ, като счита тези клаузи за
неравноправни по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП. Сочи, че те не са и
индивидуално уговорени. Оспорва и претендираната такса при изискуемост на
кредита, тъй като предсрочна изискуемост не е настъпвала. Твърди
неравноправност на клаузата на чл. 8 от ОУ, с която таксата е уговорена, на
основание чл. 143 т. 5, т. 10, т.18 от ЗЗП. По изложените съображения оспорва и
предявените в евентуалност осъдителни искове като сочи, че те са изцяло нови
искове, на различно основание и за допустимостта на същите страната трябва да
се задължи да внесе д.т. по смисъла на ГПК. По изложените съображения моли за
отхвърляне на исковете.
В о.с.з. страните поддържат изразените позиции по спора, чрез процесуалните си представители. Ищецът доразвива доводите си с писмена защита.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е представен двустранно подписан Договор за
кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г. (л.7 -8), от който се установява,
че ищецът „Б. Д.“ ЕАД,
в качеството му на кредитор, е предоставил в заем на ответника Д.Д.С.,
сумата от 10000,00 лв., срещу насрещното задължение на потребителя да върне
заетата сума в срок от 120 месеца, ведно с възнаградителна лихва. В чл. 8 от
Договора страните са уговорили, че размерът на последния компонент от
задължението се формира от променлив лихвен процент в размер на 11,7 % годишно
или 0,03 % на ден, формиран от стойността на 6-месечен СОФИБОР - 0,331 % и
фиксирана лихвена надбавка в размер на 11,369 %, при изпълнение на Условията по
програма Промоционални условия по стандартен КТП, обезпечен със залог на
вземане по трудово правоотношение, заедно със залог на вземане по сметка. В чл.
8.1 страните са се споразумели лихвеният процент да се променя с промяната на
6-месечен СОФИБОР, по ред и срокове посочени в Общи условия. В договора е
отразено, че нарушаването на условията води до увеличение на лихвения процент, чиито
максимален размер се чрез увеличаване на надбавката, която може да достигне
максимален размер от 6 -месечен SOFIBOR и фиксирана
надбавка от 15,119 %. Страните са се споразумели за ГПР от 14,08 % и предоставяне
на обезпечение чрез залог на парични вземания. В чл. 16 от Договора е
предвидено задължение на кредитополучателя да заплаща такси, съгласно Тарифата
за лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по извършване на
услуги на клиента, като в чл. 15 се съдържа декларация от кредитополучателя, че
е запознат с Общите условия на банката и ги приема
Към договора е представен погасителен план, подписан лично
от ответника (л. 9-11), съдържащ информация за падежните дати, компонентите и
общия размер на погасителните вноски, а именно – 119 бр. вноски по 143,19 лв. и
една последна изравнителна от 61,31 лв., с дата на първо погасяване 02.09.2016
г. и последно от 10.08.2016 г. В плана е посочен и общият размер на лихвите по
кредита – 6926,92 лв. и на таксите - 1042,73 лв., които формират краен размер
на сумата за връщане от 17969,65 лв.
Към доказателствената съвкупност са приобщени ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление. В чл. 7.1 и 7.2.1 е уредено, че банката еднолично два пъти в годината (15 януари и 15 юли) ще променя лихвения процент, съгласно котировката на 6-месечния SOFIBOR, а в 7.2.4. е посочено, че изменението на променливия лихвен процент оправомощава кредитодателят да определи нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница. В чл. 8 от ОУ е посочено, че кредитополучателят заплаща на банката такси и комисионни, съгласно тарифа на ищеца за такси и комисионни. В чл.9.1 ОУ предвиждат, че ГПР по кредита включва освен лихви и такси по Приложение, извлечение от тарифата, такси за поддържане на разплащателната сметка, по която се обслужва кредита, такси за допълнителни услуги, ползването на които представлява изпълнението на условията за поличаване на преференциална лихва. В чл. 9.2 се сочи, че за сметка на кредитополучателя са и разходите, които банката е направила за неизпълнение на задълженията по договора за кредит, както и нотариалните такси за обезпеченията. В чл. 18.1 е уговорено обезщетение при забава в плащането по кредита под формата на надбавка в размер на 10 пункта върху частта от вноската за падежирала главница, а в чл. 18.2, че при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият непогасен остатък от главницата става предсрочно изискуем и се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 пункта до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, а след тази дата – с надбавка за забава, равна на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. В ОУ са посочени и други случаи, при които банката е оправомощена да обяви кредитът за предсрочна изискуемост, като в чл. 19.1, т.1 е посочено, че предсрочна изискуемост настъпва и при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница.
Видно от представеното банково извлечение (л. 17 – 18) на дата 10.08.2016 г. сметка с титуляр Д.Д.С. е заверена със сумата от 10000,00 лв. с посочено основание – усвояване на потребителски кредит.
По делото е представена нотариална покана с изх. № * г., с която банката уведомява ответника, че обявява кредита за предсрочно изискуем поради забава в погасяване на задълженията по договора. Към нотариалната покана е представена разписка, видно от която на 08.08.2017 г. връчителят не е намерил ответника на постоянния му и настоящ адрес в с. Любен Каравелово, събрал е информация от кмета на селото, че последният не живее там и от около един месец е в чужбина. В разписката е отразено, че на адреса е залепено уведомление по чл. 47, ал.1 от ГПК.
От приетото по делото и неоспорено от страните
заключение на ССчЕ на вещото Е.Т., което съдът кредитира като обективно,
мотивирано и компетентно дадено, се установява, че кредитът е напълно усвоен на
10.08.2016 г. Експертът е констатирал, че общият размер на погашенията по
кредита извършени в периода 02.09.2016 г. – 02.02.2017 г. възлизат на 710,62 лв.,
от които 252,39 лв. за главница и 458,23 лв. за възнаградителна лихва. В
заключението е отразено, че към 04.10.2017 г. е налице просрочие в плащанията
за периода 02.02.2017 г. – 04.10.2017 г. в размер от 416,97 лв. за главница и
860,26 лв. за договорна лихва. Вещото лице е установило, че при отчитане на
извършените погашения към 04.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК) ответникът няма да е в забава ако дължи единствено главница и
мораторна лихва към нея.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Предявени са обективно-кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, а в евентуалност осъдителни по чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № * г. на ВРС, от което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните искове. Заповедта за изпълнение е връчена в условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене на настоящото производство. Искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което е допустим и следва да бъде разгледан по същество. Предявеният в условията на евентуалност иск също се явява допустим съобразно трайната и еднопосочна съдебна практика, противно на становището на особения представител на ответника.
За да бъдат уважени
исковете за реално изпълнение и за обезщетение за забава, в тежест на ищеца е
да докаже 1)
наличието на валидна облигационна връзка по договор за кредит, сключен между “Б.
Д.“ ЕАД и ответника; 2) изискуемостта на вземанията и техния размер; 3)
изпълнение на задълженията си, произтичащи от императивните правила за защита
на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за
съдържанието на условията по кредитите, както и 4) наличието на индивидуално договаряне
на условията по договора между ищеца и кредитополучателя, съответно
договарянето на размера на възнаградителната и мораторната лихва, размера и
вида на претендираните такси в съответствие с типичните разходи на кредитора и
обичайната му печалба.
По делото не е спорно,
а и от доказателствената съвкупност се установява по безпротиворечив начин, че
между страните е възникнало валидно заемно правоотношение по силата на Договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г.,
сключен при Общи условия, с чиста стойност на предоставените в заем парични средства
от 10000,00 лв.
Също така не е спорно, че кредитът е изцяло усвоен, както и
че в периода 02.09.2016 г. –
02.02.2017 г. ответникът е извършил установените от вещото
лице погашения в общ размер на 710,62 лв., от които 252,39 лв. ищецът
е съотнесъл за падежирала главница
и 458,23 лв. за падежирала възнаградителна лихва.
Ответникът не е оспорил и твърдението на
ищеца, че лихвеният процент по кредита не е бил повишаван за срока на договора
и същият е бил в уговорения преференциален размер.
Спорни по делото обаче са въпросите по т. 2,
3 и 4 от условно разпределената по-горе доказателствена тежест, в частност наличието
на валидно възникналo облигационно
правоотношение между страните по клаузите на чл. 8 и чл. 16 от Договора и чл.
7.1, 7.3.2, 8, 18.1, 18.2 от ОУ, касаещи възникването и формирането размерите
на възнаградителната лихва, обезщетението за забава и таксата изискуемост, доколкото
с отговора по чл. 131 от ГПК ответникът е релевирал възражения за
противоречието на цитираните разпоредби с императивните норми на ЗЗП и ги е
оспорил като неравноправни. Особеният представител на ответника е възразил и
срещу твърденията за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора
за кредит. Доколкото изискуеми могат да бъдат единствено валидно възникнали
вземания, съдът следва на първо място да разгледа възраженията на ответника за неравноправност
на оспорените клаузи и едва при установяване на валидни такива да изследва дали
е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията, които същите пораждат.
По валидността на оспорените
клаузи:
Безспорно страните по процесния договор за
кредит са доставчик и потребител на финансови услуги по см. на § 13, т.1 и т.2
от ДР на ЗЗП. Несъмнено е също, че както договорните клаузи, така и клаузите на
ОУ следва да отговарят на нормативните изисквания, установени в чл.143 от ЗЗП.
Съгласно чл.143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, при определените неизчерпателно
посочени от законодателя хипотези, между които – предвидената от търговеца
възможност да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание. По силата на чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Клаузите, които не са уговорени индивидуално са дефинитивно
определени в чл.146, ал.2 от ЗЗП, като с чл. 144 от ЗЗП са посочени
изключенията, към които хипотезите на чл.143, ал.1, т.7, т.10 и т.12 от ЗЗП са
неприложими.
В случая съдът приема за ирелевантно за
предмета на спора релевираното от ответника възражение, че не са спазени изискванията
на ЗЗП по отношение на чл. 8 от Договора, чл. 7.1 и 7.3.2 от ОУ, допускащи
едностранна промяна на лихвения процент. Това е така, защото ответникът не е
навел в процеса твърдения, нито са събрани данни, за това процентът да е бил
увеличаван за срока на договора вследствие на активиране на цитираните клаузи,
респективно от това да са настъпили вреди от надвнесени плащания, които
евентуално да бъдат приспаднати от главницата в настоящия процес или пък размерът
на претендираната възнаградителна лихва да е прекомерен в резултат единствено на
недопустимото му увеличение в сравнение с първоначално определения с договора и
погасителния план. Само за пълнота следва да се посочи, че в чл. 58, ал.1, т.2 от
ЗКИ е предвидена принципната възможност банката да договори промяна на лихвения
процент, която възможност съдът намира за икономически оправдана и уредена в
обществен интерес. Наред с това критерият за
промяна на лихвения процент уреден в чл. 8 от Договора, както и в чл. 7.1 от ОУ е ясно регламентиран и същият не зависи от волята на
кредитора, а действително е обективно обусловен - промяна при неизпълнение на условията по
преференциалната програма и промяна в индекс SOFIBOR, т.е. изискванията на чл. 144, ал.3, т.1 от
ЗЗП са спазени. От друга страна се установява, че и двете клаузи съдържат
уговорка при отрицателна стойност на референтния индекс същият да се приема, че
възлиза на 0 % и така крайният лихвен процент да не може да бъде по-нисък от
стандартната или преференциалната лихвена надбавка. Така на практика в ущърб на
потребителя предварително е установена долна граница на първоначално
уговорената лихва, доколкото изначално е изключена възможността за приложение
на отрицателен референтен индекс към фиксираната надбавка, което несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя", по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП, след като не е приет реципрочен максимален размер на възнаградителната
лихва при повишение спрямо предходен период в компонента SOFIBOR. Следователно и с оглед обстоятелството, че не са
индивидуално уговорени, съдът намира, че в частта, с която уреждат едностранно
изменение на лихвения процент, клаузите на чл. 8 от Договора, както и на чл. 7.1 и функционално свързаната с нея
чл. 7.3.2 от ОУ са неравноправни, респективно нищожни.
Независимо, че не е изрично оспорена от ответника, във връзка с
задължението си да следи служебно за прилагането на императивни правни норми, съдът
намира за нищожна уговорката в чл. 5 от Договора кредитът да се погасява с
месечни вноски за лихва, съгласно погасителен план, поради противоречието
ѝ с добрите нрави.
Добрите
нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Една кредитна сделка като процесната противоречи на добрите
нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се
третира икономически по-слабия потребител или кредитната институция използва
недостига му на материални средства за
облагодетелстване.
При
преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите
нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това,
че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и
адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил,
прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и
възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва
да се отчете характерът на договора и неговата цел. В случая кредитодателят има задължение да
предостави договорената сума в уговорения срок и при възможност за потребителя да я върне на разсрочени вноски, макар и с лихва. От друга страна доколкото
престацията на ищеца е
предоставяне в собственост на парични средства, възнаградителната лихва следва да е съизмерна както на стойността на отпуснатия заем,
така и на срока, за който се
уговаря връщане на заетата сума и съобразена с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен (в случая със залог на парични вземания в левове
съгласно чл. 10 от Договора).
Следвайки горните насоки съдът
намира, че при обезпечен потребителски заем на невисоката стойност от 10000,00
лв., с уговорка за приоритетно погасяване на възнаградителната лихва (т.е. на
печалбата за търговеца), уговарянето на възнаградителна лихва във фиксиран
размер от 6926,92 лв. не е обяснимо нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с интензитета на риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Действително заемът е
предоставен за сравнително дълъг срок, в рамките на който банката не може да
оперира със заетите средства, а освен това за по-продължителен период носи
риска от евентуално неизпълнение на длъжника, поради което в случая би била
допустима печалба възлизаща на 50 - 55 % от отпуснатия кредит, но не и в размер
на почти 70 %, към който следва да се прибави и размерът на дължимите такси,
които по погасителен план възлизат на 1042,73 лв. Т.е. предварително
договорения размер на печалбата за търговеца нараства до приблизително 80 % и
то при очакване за нормално развитие на отношенията по облигационната връзка (изправност
и на двете страни). Поради това следва да се приеме, че уговореният размер на
„оскъпяване“ на заетите парични средства
противоречи на добрите нрави, защото злепоставя интереса на икономически
по-слабата страна в облигационната връзка. Следователно клаузата от процесния
договор за кредит, с която е уговорена договорна лихва в размер на 69 % от
чистата стойност на кредита се явява нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
На следващо място, за нищожни поради
неравноправност съдът намира клаузите на чл. 16 от Договора и чл. 8 от ОУ, на които
ищецът основава претенцията си за такса изискуемост от 120,00 лв. Видно от
текста на същите потребителят декларира предварително
съгласие да заплаща „такси“, съответно „такси и комисионни“, неизвестни за него
към момента на сключване на договора, а регламентирани в отделна Тарифа, към
която препращат Договора и ОУ. Поддържането, изменението и допълнението в
съдържанието на Тарифата, включително с нови такси или с оскъпяване на вече
дължимите, се извършва по напълно неясни за потребителя критерии, доколкото
механизмите за това не съдържат нито в договора, нито в ОУ, нито в самата
Тарифа, видно от техния прочит. Т.е. съдържанието на тарифата е изцяло в
дискрецията на ищеца, а с приемането на чл. 16 от Договора и чл. 8 от ОУ
потребителят е принуден да го валидира предварителното и така на практика се
съгласява да заплаща такси с напълно неизвестно за него основание и размер. Показателно
е, че представената с исковата молба Тарифа (л. 16-17) дори не съдържа вземане наречено
„такса изискуемост“, каквото ищецът претендира, а само такова за „разходи по
изискуем кредит“ при фиксиран размер от 120,00 лв., като естеството и размерът
на разходите възложени в тежест на потребителя не е индивидуализирано по
никакъв начин. Тези съображения водят до извод, че клаузите създават "значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя", по смисъла на чл. 143, т.18 от ЗЗП, тъй като
неопределеността на насрещната престация срещу поетото от потребителя
задължение да заплаща такса, по никакъв начин не позволява
на последния като по-слабата страна в преговорите по условията на кредита, предварително
да прецени икономическите последици от сключването на договора в частта за
дължимите такси и комисионни.
Отделно от горното, доколкото процесният договор за кредит е
потребителски (същият попада в определението на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит), едновременно с което е сключен при действието на ЗПК, императивните
му норми следва да бъдат съобразени служебно от съда. В случая от самото
наименование на вземането за такса изискуемост следва, че то възниква под условие за настъпил падеж на главното задължение по
кредита, следователно в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
съгласно което при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Наред с това ако се
приеме, че вземането за „такса изискуемост“ е тъждествено с уговореното в
Тарифата за „разходи
по изискуем кредит“, то последните очевидно са функция от управлението на
кредита, респективно са сторени във връзка с него, при скрепен в чл. 10а от ЗПК запрет за финансовата
институция да събира такива такси. В обобщение вземането за сумата от 120,00
лв. противоречи не само на нормите на ЗЗП, но и на цитираните разпоредби
на ЗПК. Следователно същото не е възникнало валидно и не се дължи от
кредитополучателя.
По отношение
разпоредбите на чл. 18.1 и 18.2 от ОУ, предвиждащи възникване на
процесното вземане за сумата от 27,16 лв. чрез олихвяване на всяка забавена
вноска в частта за главницата с надбавка от десет процентни пункта, съдът
намира, че същите не влизат в противоречие нито със ЗЗП, нито с
изискванията на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, доколкото компенсират вреди от забавата в
размер, който не надхвърля законната лихва. По тези съображения няма основание в
отношенията между страните да бъде отречено действието на чл. 18.1 и 18.2 от ОУ, уреждащи валидно възникването
на задължение за ответника за заплащане на мораторна лихва.
По предсрочната изискуемост:
Доколкото по делото се установи нищожността на клаузите от
чл. 5 и 16 от Договора за кредит и на чл. 8 от ОУ, уреждащи възникването на
задължение за заплащане на възнаградителна лихва и такса изискуемост, а нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че възникването
на тези вземания не е уговорено между страните по договора за кредит.
Следователно за ответника не се е породило задължение да заплаща претендираните
от ищеца суми от 860,25 лв. за падежирала договорна лихва за периода 02.02.2017 г. - 04.10.2017 г. и 120,00 лв. такса изискуемост. Поради това
съответните установителни и евентуални осъдителни искове следва да се отхвърлят
като неоснователни.
Поради горното и на
основание чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи на банката връщане само на
получената в заем сума от 10000,00 лв., ведно с обезщетение за допуснатата забава
в плащането ѝ. Съобразно неоспореното заключение на приетата ССчЕ след приспадане на погашенията в периода 02.09.2016 г. – 02.02.2017 г. за главница от 252,39 лв. и за
възнаградителна лихва от 458,23 лв., ответникът няма да е в забава към
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК - 04.10.2017 г. ако се дължи
единствено главница и мораторна лихва към нея, какъвто именно е настоящия
случай. Липсата на забава в плащането на главницата към 04.10.2017 г. сочи, че това
вземане не е било изискуемо, респективно предявените установителни искове по
чл. 422 от ГПК се явяват неоснователни, още повече, че са обосновани с
твърденията за настъпила предсрочна изискуемост по чл. 18.2 от ОУ. Липсата на
забава в периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., води до извод за
неоснователност и на начислената в този период мораторна лихва върху главницата
в общ размер на от 27,16 лв.
По предявеният в евентуалност осъдителен иск за заплащане на главница
съдът на първо място съобрази, че единствените погашения по кредита, съобразно
установеното от вещото лице, са направени в периода 02.09.2016 г. – 02.02.2017 г. и възлизат на общо 710,62 лв. Следователно при липса на
данни за последващи погашения остатъкът от главницата възлиза на 9289,39 лв. към
момента на приключване на устните състезания по настоящото дело. При това
положение доколкото в погасителния план към договора е прието, че дължимият
остатък от главницата следва да възлиза на 9310,32 лв. към 02.10.2017 г. и на
9259,36 лв. 02.11.2017 г., съдът приема, че ответникът е изпаднал в забава в
обслужването на кредита считано от падежа на четиринадесетата вноска, настъпил
на дата 02.11.2017 г. Следователно към момента на връчване на препис от
исковата молба на особения представител на ответника – 07.09.2018 г., вече са
били налице предпоставките на чл. 18.2 от ОУ обуславящи настъпването на
предсрочна изискуемост на кредита, доколкото ответникът е бил в забава в плащането
на 11 бр. месечни вноски за главница. От друга страна на тази дата ответникът,
макар и чрез назначения си особен представител, е бил валидно уведомен за
волята на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и да лиши ответника
от преимуществото на срока на договора (в този смисъл Решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о.). Респективно към
07.09.2018 г. са били налице предпоставките на т. 18 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и целият остатък от
кредита в размер на 9289,39 лв. е станал предсрочно изискуем, считано от тази
дата.
В обобщение съдът приема, че като неоснователни
следва да бъдат отхвърлени установителните и евентуалните осъдителни искове за
главница над сумата от 9289,38 лв., за възнаградителна лихва, обезщетение за
забава и такса изискуемост. Същевременно, по осъдителния иск за главница ответникът
дължи на „Б. Д.“ ЕАД връщане на непогасения остатък от предоставения му кредит,
възлизащ на 9289,38 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
Предвид изхода на спора,
на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената част от евентуалните
осъдителни искове, а именно за главница, договорна лихва и обезщетение за
забава. В тази връзка с оглед поисканите и доказани разноски, съдът намира че с
решението на ищеца следва да се присъдят следните суми – 185,78 лв. за държавна
такса в заповедното производство, 280,53
лв. за държавна такса, 215,93 лв. депозит за вещо лице, 716,87 лв. за особен представител и 129,55 лв.
за юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, на основание чл. 78,
ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, кумулативно-обективно съединени искове за установяване на дължимостта от
ответника на сумите, за които по ч.гр.д. № * г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК, поправена с Разпореждане № * г., а именно: сумата от 9747,61 лв. (девет хиляди
седемстотин четиридесет и седем лева и шестдесет и един лева),
представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от * г.; сумата от 860,25 лв. (осемстотин
и шестдесет лева и двадесет и пет стотинки), представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.; сумата от 27,16 лв. (двадесет и седем лева
и шестнадесет стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода
02.02.2017 г. до 04.10.2017 г. и сумата
от 120,00 лв. (сто и двадесет лева), представляваща такса изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 9289,38 лв. (девет хиляди двеста осемдесет и девет лева
и тридесет и осем стотинки), представляваща главница по Договор за кредит
за текущо потребление от *
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.430, ал.1 от ТЗ, като
ОТХВЪРЛЯ искът за
разликата над присъдената главница до
пълния претендиран размер от 9747,61 лв., за
сумата от 860,25 лв. (осемстотин и шестдесет лева и двадесет и пет стотинки),
представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г., за сумата от 27,16 лв. (двадесет и седем лева
и шестнадесет стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода
02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., както и за
сумата от 120,00 лв. (сто и двадесет
лева), представляваща такса изискуемост.
ОСЪЖДА
Д.Д.С.,
ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на „Б. Д.“ ЕАД, ЕИК **, със седалище
и адрес на управление ***,78 лв. (сто осемдесет и пет лева и седемдесет
и осем стотинки), представляваща сторените съдебно-деловодни разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, както и сумата 1342,88 лв. (хиляда триста четиридесет и два
лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща сторените в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: