Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 28.02.2019 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното заседание на тридесет и първи януари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Съдия: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при секретаря БИСЕРКА
ВАСИЛЕВА и в присъствието
на прокурора ПЛАМЕН ПЕТКОВ като
разгледа докладваното от съдията ВЪРБАНОВА административно дело № 516 по
описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.
203 и сл. по глава XI от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 1
от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано по искова молба от Д.З.С.
***, подадена чрез пълномощника му З.М. срещу Областна дирекция на
Министерството на вътрешните работи гр. Русе (ОДМВР – Русе), с която са
предявени обективно съединени искове за присъждане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 30 000 лв.,
причинени от непредоставяне на издадено на ищеца свидетелство за управление на
моторно превозно средство (СУМПС) и обезщетение за претъпени неимуществени
вреди в размер на 5 000 лв., изразяващи се в причинено неудобство лично за
ищеца и за семейството му, както и създадени затруднения при осъществяване на
професионалната дейност на ищеца, поради невъзможността да управлява МПС заради
липсата СУМПС.
Ответникът – ОДМВР - Русе, чрез
процесуален представител юрисконсулт Й., в представен писмен отговор по
исковата молба, оспорва исковете, като счита иска за недопустим, а освен това
излага съображения, че исковата претенция е и неоснователна и недоказана. В
хода на делото по същество поддържа доводите за неоснователност и недоказаност
на исковете. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Прокуратурата
на Република България, чрез участвалия в производството прокурор от Окръжна
прокуратура – Русе, счита, че исковете за неоснователни и недоказани както по
основание, така и по размер.
След пълен анализ наведените в исковата
молба фактически твърдения и на събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
На
02.09.2015 г. ищецът Д.З.С. е подал заявление в ОДМВР – Русе, Сектор „Пътна
полиция“ за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно
средство. При подаване на заявлението на С. е предоставено копие от заявление,
съдържащо автоматично попълнени от НБД „Население“ чрез НАИФ „НРБЛД“, актуални
данни по гражданското му състояние, снимка и подпис от последния му издаден
български личен документ. От съдържанието на посоченото заявление (л. 31) е
видно, че същото е било подадено от ищеца на 02.09.2005 г. отново с искане за
издаване на СУМПС. Върху същото заявление е направено следното отбелязване
„СУМПС + к.т. унищ. на 02.09.15 – чл. 157“. Като доказателство по делото от
ответника е представено копие на СУМПС № *********, издадено на 03.09.2015 г.,
за което няма спор, че не е предоставено на ищеца. На 25.09.2018 г. ищеца чрез
пълномощника си З.М. е подал искане до началника на КАТ – Русе, с което е
поискано предоставянето на издаденото СУМПС (л. 28). Във връзка с това искане
до Д.С. е изпратено писмо рег.№ 108500-16455/03.10.2018 г. (л. 29), в което се
посочва, че към 01.10.2018 г. издаденото на С. СУМПС № ********* не му е
връчено поради това, че при справка в информационните масиви на сектор ПП при
ОДВМР – Русе е установено, че водачът има незаплатени глоби по ЗДвП. Отделно от
това на С. е указано, че с оглед настъпилата промяна в постоянния му адрес,
ищецът следва да подаде заявление до ОДМВР – Бургас, Сектор ПП, за промяна на
местоотчета и за издаване на ново СУМПС по постоянен адрес.
От
представена по делото справка за лице – АИС „Български документи за
самоличност“ (л. 24) е видно, че ищецът е с постоянен адрес ***.05.2016 г.,
като този адрес му е бил настоящ от по-ранен момент – 06.01.2016 г. Във връзка
с промяната на постоянния адрес, на С. е издадена и лична карта № ********* от
08.06.2016 г. от ОДМВР – Бургас.
По делото е
представена и Справка за нарушител/водач (л. 25-27) , от която е видно, че на
ищеца да налагани множество санкции, от които тези след м. октомври 2007 г. (с
изключение на глобите по две НП) не са платени. От справката се установява също
така, че дори през 2009 г. ищецът е загубил правоспособност да управлява МПС,
поради това, че са му били отнети всички контролни точки. Видно е също така, че
ищецът е управлявал МПС, респективно е бил наказван и след като не е разполагал
със СУМПС след 02.09.2015 г.
При така
установената фактическа обстановка СЪДЪТ прави следните правни изводи:
Предявени са
искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди с правно основание
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. От твърденията на ищеца, обективирани в исковата молба и
направените допълнително писмено уточнения е видно, че претенцията му се
обосновава с твърдение за извършено от ответника действие – фактически отказ да
бъде предоставено СУМПС на водача, за който е издадено.
Съгласно чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност. Исковете се разглеждат по реда на АПК (арг. чл. 1, ал.
2 от ЗОДОВ). В чл. 204 от АПК са уредени предпоставките за допустимост на иска.
По силата на тази разпоредба искът може да се предяви след отмяната на
административния акт по съответния ред (ал. 1) или заедно с оспорването на
административния акт до приключване на първото заседание по делото (ал. 2).
Когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт,
незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен
искът за обезщетение (ал. 3), а съгласно ал. 4 на същата норма,
незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда,
пред който е предявен искът за обезщетение. В последните две хипотези не се
поставя като условие за допустимост на иска предявяване на самостоятелно искане
за установяване незаконосъобразността на сочения за нищожен административен акт
и на действията/бездействията на администрацията.
Ето защо
настоящия състав счита, че исковете за претърпени имуществени и неимуществени
вреди от незаконосъобразни действия на длъжностни лица на ответника е
допустим.
В случая са
налице всички положителни процесуални предпоставки за разглеждане на спора по
същество, и липсват отрицателни такива. Ищецът има правен интерес от
инициираното от него производство, като този правен интерес в настоящото
производство не е въпрос на допустимост на иска, а по съществото на спора.
Настоящият
съдебен състав намира исковете, предявени от Д.З.С., чрез пълномощника му З.М. за
присъждане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди за
неоснователни и недоказани.
Съображенията
на съда за тези изводи са следните:
Основателността
на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага установяването на
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, постановени
или извършени при или по повод изпълнение на административна дейност, които да
са отменени по съответния ред; 2. реална, пряка и непосредствена вреда от такъв
административен акт, респ. действието или бездействието; 3. причинна връзка
между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и
настъпилата вреда.
В случая с
оглед на наведените от ищеца твърдения, същият следва да докаже наличието на
незаконосъобразно действие на административен орган или длъжностно лице от
структурата на ответника, извършено при или по повод изпълнение на
административна дейност, претърпяна реална пряка и непосредствена вреда от това
незаконосъобразно действие, както и причинната връзка между претърпяната вреда
и незаконосъобразното действие. При липса на някой от елементите на посочения
фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или
общината по посочения ред. Наличието на тези предпоставки следва да бъде
доказано от ищеца, с оглед разпределението на доказателствената тежест.
В настоящия
казус твърденията на ищеца са, че претендираните за обезщетяване вреди, както
имуществени под формата на пропуснати ползи, така и неимуществени, са причинени
от това, че ответника не му е връчил издаденото СУМПС. Твърди, че
незаконосъобразно ответникът отказва да му предостави СУМПС, позовавайки се на
разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от ЗДвП поради наличие на неплатени глоби,
наложени на ищеца. Ищецът не е оспорил твърдението на ответника, че има
неплатени глоби, а процесуалният му представител изрично заявява: „Аз не мога
да твърдя дали има или няма глоби.“. Тезата на ищеца е, че нормата на чл. 159,
ал. 2 от ЗДвП урежда забрана за издаване на СУМПС или негов дубликат, но не
касае връчването на вече издадено свидетелство, поради което е неприложима за
конкретния случай и не обосновава действията на ответната администрация.
Съдът намира
тези разсъждения на пълномощника на ищеца за неоснователни. Съгласно чл. 159,
ал. 2 от ЗДвП не се издава свидетелство за управление на моторно
превозно средство или негов дубликат, както и отнето свидетелство не се връща
до заплащане изцяло на дължимите глоби. Действително буквалният прочит на
разпоредбата сочи, че законът забранява издаване на СУМПС на водачи, които имат
незаплатени глоби. С оглед на пълното съдържание на нормата обаче изразът „не
се издава“ не следва да се тълкува стеснително. Точно обратното, очевидно
законът цели да ограничи възможността въобще за управление на МПС от водачи,
които не са заплатили дължимите глоби. Постигането на тази цел е предвидено от
законодателя в две хипотези. Първата хипотеза е, когато водачът не разполага
със СУМПС, било поради това, че притежаваното от него свидетелство е изтекло и
се налага да му се издаде ново, или пък го е загубил или му е откраднато или
унищожено и отново е необходимо издаването на ново, а така също и в случаите, в
които СУМПС му е отнето по надлежния ред. В този случай именно нормата на чл.
159, ал. 2 от ЗДвП забранява на водача да се предостави ново свидетелство или
пък да му бъде върнато старото, ако не е заплатил наложените му глоби. Втората
хипотеза е, когато водачът разполага със СУМПС, има неплатени глоби и управлява
МПС. В този случай нормата на чл. 171, т. 1, б. „д“ от ЗДвП предвижда, че за
осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки,
сред които временно отнемане на свидетелството за управление на моторно
превозно средство на водач който управлява моторно превозно средство с наложено
наказание глоба, незаплатена в срока за доброволно заплащане – до заплащане на
дължимата глоба, т.е отново се предвижда при наличие на неплатени глоби водачът
да не разполага със СУМПС, докато не ги заплати.
Един акт,
респ. действие или бездействие са незаконни, когато противоречат на закона или
на друг нормативен акт или когато не са предвидени в него, т. е. при липса на
законово основание. Член 203 от АПК и чл. 1 от ЗОДОВ употребяват термините
"актове", "действия" и "бездействия", за които
легално определение няма в цитираните закони. Под "действие" следва
да се разбира всяко такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице,
което не е юридически акт, а тяхна физическа изява, но не произволна, а в
изпълнение или съответно неизпълнение на определена нормативна разпоредба. За
незаконосъобразно действие на администрацията следва да се приеме това
фактическо действие, за което или няма законова база, основа за извършването му
или ако има такава, то е извършено в противоречие с нея.
Анализът на цитираните по-горе норми сочи, че в конкретния случай макар и
да е налице издадено СУМПС на Д.С. при наличието на неплатени глоби, което не
се оспорва и се доказва от представените по делото доказателства, то същото не
може да бъде предоставено на водача до момента, в който същият не заплати
дължимите глоби. С оглед на това действията на ответната администрация не са в
противоречие със закона, т.е. незаконосъобразни по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а точно обратното – действията на длъжностните лица на ответника са
напълно съобразени със законовите изисквания.
Освен това съдът намира за нужно
да посочи, че по делото не е доказано и наличието на претърпени реални вреди от
ищеца. Нито с исковата молба, нито в хода на делото са посочени каквито и да е
доказателства относно твърдените вреди. Напротив, пълномощникът на ищеца в хода
на делото по същество изрично заявява: „Вредите са ясни, не са нужни
доказателства“. Релевантните за спора факти обаче не могат да се обосновават
единствено с твърденията на страните, същите следва да са установени с
допустимите по закон доказателства. В случая по отношение на твърдените от
ищеца вреди не са събрани, а и въобще не се сочат никакви доказателства. По
този начин по делото вредите остават неустановени по размер, а и по основание,
доколкото при липса на доказани въобще вреди не може да се извършва преценка за
техния произход и наличието на причинно-следствена връзка със сочените като
незаконосъобразни от ищеца действия на ответника.
По изложените дотук съображения,
съдът намира, че така предявения иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ е
неоснователен и недоказан. Не е налице още първата предпоставка за ангажиране
на отговорност, а именно – незаконно действие, извършено от административен
орган в структурата на ответника при или по повод изпълнение на административна
дейност. Затова претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди следва да бъде отхвърлена изцяло.
Независимо от благоприятния за ответника изход на делото, на него не му се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение, каквото той е претендирал в
последното по делото съдебно заседание. Специалната уредба, дадена в чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски,
съдържаща се в чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е
настоящият случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството.
Законодателят в цитираната норма не е направил разграничение на
юрисконсултското възнаграждение, респ. на адвокатското възнаграждение, с други
разноски по делото. От систематичното тълкуване на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, където е постановено, че ако искът бъде
уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, следва,
че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното
възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултско възнаграждение. Този
извод се подкрепя и от правната уредба на разноските по производството, дадена
съответно в чл. 143, ал. 1 от АПК, както и в чл. 78, ал. 1 от ГПК, в които норми законодателят изрично и отделно е регламентирал
възнаграждението за един адвокат от останалите разноски по делото. Стриктното
тълкуване на цитираните норми обосновава извода, че разноските за
юрисконсултско възнаграждение, макар и да са разходи по делото, не са разноски
по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, които са специални разпоредби по отношение на чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или
частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско
възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсултС оглед изхода на спора и на
основание чл. 10, ал. 2 ищецът дължи заплащане на разноските по производството,
които в случая представляват предетнирано от ответника юрисконсултско
възнаграждение. Претенцията на ответника следва да бъде уважена частично като
ищецът бъде осъден да заплати сумата от 100 лв., определена от съда на
основание чл. 144 АПК вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. 24 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.З.С. ***, чрез
пълномощника му З.С.М., обективно съединени искове срещу Областна дирекция на
министерството на вътрешните работи гр. Русе за присъждане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 30 000 лв.,
причинени от непредоставяне на издадено на ищеца свидетелство за управление на
моторно превозно средство и обезщетение за претъпени неимуществени вреди в
размер на 5 000 лв., изразяващи се в причинено неудобство лично за ищеца и
за семейството му, както и създадени затруднения при осъществяване на
професионалната дейност на ищеца, поради невъзможността да управлява МПС заради
липсата СУМПС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ОД МВР Русе
за присъждане на разноски по производството за осъществена защита от
юрисконсулт по делото.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
Съдия: