Присъда по дело №3367/2018 на Софийски градски съд

П  Р  И  С  Ъ  Д  А

 

 

гр. София, 20.02.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателна колегия, І-ви въззивен състав, в публичното заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

                                                                               АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА         

                              

при секретаря Ваня ГАДЖЕВА и в присъствието на прокурор Нина ЯНЕВА, като разгледа докладваното от съдия КРЪНЧЕВА ВНОХД № 3367 по описа за 2018 г. и въз основа на Закона и данните по делото

                       

 

П  Р  И  С  Ъ  Д  И :

 

 

ОТМЕНЯ на основание чл.334, т.2, вр. чл.336, ал.1, т.2 НПК,  присъда от 13.12.2017 г. на СРС, НК, 115 състав, постановена по НОХД № 17600/2014 г., и вместо нея ПОСТАНОВИ:

 

ПРИЗНАВА подсъдимият С.Т.И. – роден на *** ***, ЕГН-**********, българин, българско гражданство, неосъждан, неженен, със средно образование, с постоянен адрес *** – за ВИНОВЕН в това, че на 04.10.2013 г., в гр. София, противозаконно е присвоил /отказал да върне и започнал да ползва като своя/ чужда движима вещ – златен ланец, 14 карата, 84 грама, при цена 1 гр. – 60 лв., на обща стойност 5040 лева, собственост на В.А.Е., която владеел /предадена му на 01.07.2013 г. от собственика като залог за отпуснат паричен заем на В.А.Е. – престъпление по чл.206, ал.1 от НК, поради което и на основание чл.206, ал.1, вр. чл.54, ал.1 НК, ОСЪЖДА подс. С.Т.И. на ЕДНА ГОДИНА “Лишаване от свобода”.

 

ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 от НК, изпълнението на така наложеното на подс. С.Т.И. наказание „Лишаване от свобода“, за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.

 

ОСЪЖДА подсъдимият С.Т.И. (с установена  по делото самоличност), на основание чл.189, ал.3 от НПК, да заплати сумата от 40.00 (четиридесет лева) лева – разноски по водене на делото в полза на Държавата и по сметка на СДВР, както и на основание чл.190, ал.2 от НПК – 5 /пет/ лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.

 

ПРИСЪДАТА подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от днес пред Върховен Касационен Съд.

 

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:1.                                                     2.

 

Мотиви към присъда, постановена по ВНОХД № 3367/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателна колегия, 1-ви въззивен състав

 

 

С присъда от 13.12.2017 г., постановена по НОХД № 17600/2014 г. по описа на Софийския районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 115-ти състав,  подсъдимият С.Т.И. е признат за невиновен в това, че на 04.10.2013 г., в гр. София, противозаконно е присвоил чужда движима вещ – златен ланец, 84 грама, на стойност 5040,00 лева, собственост на В.А.Е., която владеел по силата на договор за залог с В.Е., поради което подс. И. е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.

           

Срещу така постановения съдебен акт е депозиран протест от прокурор при СРП. С така депозирания протест се иска отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която подс. И. да бъде признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК и да му бъде наложено съответно наказание. Сочи се, че деянието, участието на подсъдимия в него и вината на последния, са доказани по несъмнен начин в хода на съдебното следствие, като събраните доказателства са еднопосочни и безпротиворечиви.

 

В съдебно заседание, представителят на СГП поддържа протеста по изложените в него съображения, като счита, че първоинстанционната присъда е неправилна и незаконосъобразна. Релевира доводи, че от свидетелските показания се установява безспорно, че единствено подсъдимият е имал достъп до предмета на престъплението и е упражнявал фактическа власт върху същия, като св. Р.И.А.са предприели действия, които да обезпечат задълженията на юридическото лице към пострадалия. Посочва, че е налице категоричен отказ от страна на подсъдимия да върне инкриминираната вещ на субекта, на когото тя принадлежи. Пледира присъдата на първоинстанционния съд да бъде отменена, като постановена при превратно тълкуване на доказателствената съвкупност и да бъде постановена друга, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ в минимален размер с приложение на института по чл. 66 от НК.

 

Защитата на подс. И. – адв. Ч. – от БлАК, моли присъдата на СРС да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна.

 

Подсъдимият И., при упражняване правото си на последна дума, моли за оправдателна присъда.

                                              

СЪДЪТ, като прецени наведените от страните доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 НПК, намира за установено следното:

 

За да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал и обсъдил, в качеството им на гласни и писмени доказателствени средства, показанията на св. В.А.Е., снети в о.с.з. на 26.04.2017 г., тези, снети в о.с.з. на 22.04.2015 г. пред друг състав на съда, и тези, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 19 от досъдебното производство); показанията на св. Т.В.Р., снети в о.с.з. на 26.04.2017 г. и тези, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК (л. 22 от досъдебното производство); показанията на св. А.Д.А., снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК (л. 23 от досъдебното производство); показанията на св. Б.В.Е., снети в о.с.з. на 26.04.2017 г.; показанията на св. Д.К.Б., снети в о.с.з. на 11.10.2017 г.; заверено копие на разписка без дата (л. 8 от досъд. п-во); учредителен акт на „Заложна къща А.Т.“ ЕООД (л. 36 от досъд. п-во); учредителен акт на „Заложна къща А.– 7“ ЕООД (л. 37 – 38 от досъд. п-во); протокол – решение за приемане на нов съдружник в „Заложна къща А.Т.“ ЕООД (л. 39 от досъд. п-во) и свидетелство за съдимост на подсъдимото лице (л. 40 от досъд. п-во), както и заключението на назначената и изготвена в хода на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза (л. 26 – 27 от съд. п-во).

Въз основа на събраните по делото доказателства, СРС е приел за установено, от фактическа страна, че към процесния период подсъдимият И. работел в „Заложна къща А.– 7“ ЕООД с управител св. А.А. в обект на ул. „Суходолска“ в гр. София, стопанисван от дружеството. Заложната къща имала три обекта – единият на ул. „Суходолска“, в който работел подсъдимият И.,*** и ул. „Кирил Григоров“, като независимо, че св. А. бил управител на дружеството, дейността на всеки един от обектите в заложната къща се организирала от служителя, нает да работи в обекта.

Приел е, че подс. И. и св. В.Е. се познавали по повод на това, че свидетелят многократно ползвал заеми от заложната къща, в която подсъдимият работел, за да финансира дейността, която извършвал. Средствата за заемите на св. Е.били отпускани от заложната къща в обекта, в който подсъдимият работел, винаги срещу заложен билет и залог на притежавания от свидетеля златен ланец от 14 карата злато с тегло 84 грама. След изплащане на сумите по заема, подсъдимият връщал срещу заложния билет на свидетеля заложения от него златен ланец.

Въз основа на назначената и изготвена СОЕ, съдът е приел, че пазарната цена на процесната вещ към инкриминирания период възлиза на 5040 лева.

СРС е констатирал, че св. В.Е. дава показания в смисъл, че на 01.07.2013 г. отново е взел заем от заложната къща в размер на 5000 лева срещу залог на притежавания от него златен ланец, като златният ланец останал на съхранение в заложната къща, а подс. И. му издал заложен билет. Според свидетеля, на 01.10.2013 г. св. В.Е., заедно със сина си – св. Б.Е., посетили заложната къща и заплатили изцяло сумата по отпуснатия му заем, като подсъдимия взел заложния билет и сумата от 5250 лева от свидетеля В.Е., и му обяснил, че са му необходими няколко дни, за да направи справка. След това св. Е.на няколко пъти посещавал заложната къща, за да получи обратно заложената вещ, като подсъдимия отлагал връщането на вещта под предлог, че няма кой да отвори сейфа. След това подсъдимият спрял да отговаря на обажданията на свидетеля и напуснал работа. Впоследствие св. Д.Б.предал на св. Е.бележка от подсъдимия, в която последният удостоверявал, че златният ланец е даден на ремонт. Първият съд е констатирал, че показанията на св. В.Е. се подкрепят от тези на св. Б.Е., но е преценил, че не може да формира еднозначни изводи по фактите въз основа на показанията на този свидетел, поради липса на писмени доказателствени средства, които да се явят в подкрепа на твърденията му, както и поради съобщеното от него, че новите служители в заложната къща продължавали да го уверяват, че ще му върнат златната верижка. Приел е, че по делото са останали неизяснени обстоятелствата относно бележката, че ланеца е даден за ремонт до 20.01.2014 г.

Първоинстанционният съд е обсъдил и показанията на св. А.А. – управител на „Заложна къща А.– 7“ ЕООД, в смисъл, че заложната къща имала три обекта, в един от които работел подсъдимия И., който в края на 2013 г. напуснал работа, без да уведоми св. А., като след напускането му от заложната къща липсвали всички документи за залагането на вещите и голяма част от заложените вещи, както и че заложените вещи били съхранявани в трезори, достъп до които имал само подс. И., и че по-късно подсъдимият обяснил, че повечето заложени вещи били заложени в други заложни къщи или продадени. При формиране на изводите си по фактите, обаче, съдът не е ползвал показанията на този свидетел, като е преценил, че са фрагментарни и непоследователни, а също и не обясняват защо, след напускане на подс. И., св. А. не е сигнализирал органите на реда, нито е изготвил протоколи за извършената ревизия на търговския обект. Изтъкнал е, че нито един от останалите свидетели не съобщава да знае, че подс. И. е заложил и продал липсващите от обекта заложени вещи.

Съдът, постановил атакувания съдебен акт, е обсъдил и показанията на св. Т.РА. и Д.Б.– служители в заложната къща, като е приел, че същите не изясняват допълнително факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване.

При така установената фактическа обстановка, въз основа на наличната по делото доказателствена съвкупност, първоинстанционният съдебен състав е преценил, от правна страна, че по делото не е установено по нужния несъмнен и категоричен начин подсъдимият С.Т.И. съзнателно, умишлено да не е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 156 от ЗЗД, като да е присвоил чуждата вещ, заложена от св. Е., с което да е осъществил от обективна и субективна страна престъпният състав по чл. 206, ал. 1 от НК. Приел е, че по делото липсват несъмнени доказателства за това, св. Е.да е изпълнил задълженията си по договора за заем, както и че към момента на евентуалното изпълнение на договора за заем, инкриминираната вещ е била във фактическа власт на подсъдимото лице и връщането й е било обективно възможно. При това е приел, че обвинението е останало недоказано. Ето защо е оправдал подсъдимия И. по така повдигнатото му обвинение.

Пред настоящата инстанция не бе проведено съдебно следствие и не бяха събрани нови гласни или писмени доказателствени средства. Въззивният съд формира изводите си изцяло на база събраните в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд доказателствени източници, като прецени, че в хода на съдебното следствие пред СРС са събрани всички необходими и възможни доказателствени средства с оглед изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване.

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, след анализ на всички гласни и писмени доказателствени средства, взети по отделно и в тяхната съвкупност, счете, че атакуваният съдебен акт е постановен при неправилен анализ на събраната доказателствена съвкупност и поради това се явява незаконосъобразен. Ето защо прие, че същият следва да бъде отменен и вместо него да бъде постановен друг, с който подсъдимият С.Т.И. да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение да е осъществил състав на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.

Действително, настоящата инстанция споделя изводите на СРС досежно личността на подс. И. – неговата възраст, семейно положение и социален статус, и предходна съдимост. Същите са формирани въз основа на правилен и задълбочен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства – и в частност, въз основа на приложеното по делото свидетелство за съдимост, което съдът изцяло кредитира.

Безпротиворечиво е установено и това, че в периода 01.07.2013 г. – 04.10.2013 г., подс. И. е работел в заложна къща, стопанисвана от „Заложна къща А.– 7“ ЕООД с управител св. А.А., находяща се в гр. София, ул. „Суходолска“ № 127, както и че дружеството стопанисвало още два търговски обекта, съответно на ул. „******, където работел св. А., и на бул. „Възкресение“ в гр. София, където работел св. РА.. Тези факти и обстоятелства се установяват по нужния несъмнен и категоричен начин от показанията на св. А., РА., Вл. Е.и Бл. Е., които в обсъжданата част са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се, непротиворечиви, поради което и следва да се приеме, че се депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Показанията на св. А. и РА. послужиха на настоящия съдебен състав да установи по нужния несъмнен начин и обстоятелството, че подс. И. работел сам в търговския обект, находящ се на ул. „Суходолска“ № 127 в гр. София, както и че по-ценните, заложени в заложната къща вещи, съхранявал в трезор, от който имал ключ единствено той.

Настоящата инстанция изцяло споделя и изводите на решаващия първоинстанционен съд по фактите, касателно взаимоотношенията между подс. И., в качеството му на служител на „Заложна къща А.– 7“ ЕООД, и св. В.Е., в качеството му на клиент на заложната къща, преди 01.07.2013 г. по повод нееднократното получаване на заемни средства от страна на св. Е.от заложната къща, срещу залог на негови ценности и златни накити, включително и на инкриминирания златен ланец. В тази насока по делото са събрани напълно еднопосочни доказателствени средства – показанията на св. В.Е., Б.Е., Т.РА. и А.А., които послужиха на инстанциите по същество да формират категорични изводи по фактите.

Напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и необорени от останалите, събрани по делото, доказателствени източници, са и показанията на св. В.Е., Б.Е., Т.РА. и А.А. в смисъл, че на 01.07.2013 г. св. В.Е. отново заложил притежавания от него златен ланец – 14 каратово злато, с него тегло 84 грама, в заложната къща в която работел подс. И., срещу заем в размер на 5000 лева, необходим за осъществяване на стопанската му дейност, като за залога на посочената вещ подсъдимия издал на св. Е.заложен билет. Измежду така събраните по делото гласни доказателствени средства в обсъжданата част, не се откриват каквито и да било противоречия или несъответствия, които да разколебават възможен извод за безсъмнена доказаност на обсъжданите факти и обстоятелства, или да налагат подробното и задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателствени средства.

Вярно е, че пред съда св. Б.Е. не е в състояние да възпроизведе точната дата, на която баща му – св. В.Е., е сключил договора за залог и тази, на която е върнал заемните средства, но това добре се обяснява с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на посочените обстоятелства и тази на разпита му пред СРС, при което е напълно логично и житейски правдоподобно да се приеме, че свидетелят не би могъл да възпроизведе в пълнота и в детайли възприетите от него факти и обстоятелства. Конкретните дати, на които св. В.Е. заложил инкриминираната вещ, респ. заплатил пълния размер на дължимата сума, се установяват въз основа на показанията на последния, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, които настоящият състав изцяло кредитира.

Вярно е и това, че по делото не са събрани каквито и да било писмени доказателствени средства, които да се явят в подкрепа на твърдените от св. В.Е. и Б.Е. факти и обстоятелства – за сключения договор за заем срещу залог, за заложената вещ и за издадения от подс. И. заложен билет, но това обстоятелство не разколебава извода за пълна кредитируемост на показанията на тези свидетели по отношение на обсъжданите факти и обстоятелства. И това е така по следните съображения.

На първо място, в показанията си, снети трикратно на двете фази на производството, св. В.Е. неотклонно поддържа тази теза, като показанията му в основната си част, касаещи съществения, подлежащ на доказване факт в производството, не търпят развитие и не разкриват вътрешно противоречия, които да не могат да се обяснят добре с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на фактите и обстоятелствата, интересуващи производството, и тази на разпита му пред различни състави на съответния първоинстанционен съд.

На второ място, показанията на св. В.Е. и на св. Б.Е. по отношение на факта на сключения договор и на оставената в залог вещ, собственост на св. В.Е., се подкрепят еднозначно от св. Т.РА. и А.А., които също сочат да са разбрали за извършения залог на златен ланец.

И на трето място, фактът, че по делото не са приобщени релевантни писмени доказателствени средства добре се обяснява с обстоятелството, че подсъдимия е взел заложния билет, издаден на св. В.Е., при посещението на последния в заложната къща, сторено на 01.10.2013 г., под предлог, че следва да извърши проверка и тогава да му върне заложената вещ, което, от своя страна, се подкрепя от съобщеното от св. РА. и А., че след напускането на подсъдимия от заложната къща, била констатирана липса на водените регистри за заложени вещи, както и голяма част от заложените вещи. При това, според въззивният съд, така събраните гласни доказателствени средства, които в основни линии са напълно еднопосочни и взаимно допълващи се, са достатъчни, за да позволят формиране на категорични изводи по фактите в посочения по-горе смисъл.

Тук е мястото да се обсъди доводът на решаващият първоинстанционен съд в смисъл, че показанията на св. А. не могат да се кредитират с доверие, тъй като същият не е разпоредил извършването на ревизия на търговския обект и не е сигнализирал органите на реда. Действително, по делото не се установява, а и самият св. А. не твърди да е извършвана ревизия на търговския обект, нито да е подал сигнал за незаконосъобразното поведение на подс. И.. Вярно е и това, че бездействието на св. А., при възникнало задължение да съобщи, след като е установил признаци на престъпление, вероятно е попречило за по-бързото разкриване на извършеното деяние и личността на неговия извършител. Същевременно, последващото бездействие на св. А., което добре се обяснява с нежеланието му да провокира проверка на дейността на управляваната от него заложна къща, в никакъв случай не може да води до извод, че показанията му са недобросъвестно или недостоверно депозирани, и не могат да служат като източник на доказателственорелевантни факти. Напротив, показанията на този свидетел не са изолирани, същите се подкрепят от останалите, събрани по делото, гласни доказателствени средства, поради което и за съда не възникна съмнение, че са депозирани обективно и добросъвестно, и могат да служат при формиране на изводите на инстанциите по същество по фактите.

Настоящата инстанция, за разлика от първия съд, не намира основания да не кредитира показанията на св. В.Е. и Б.Е. и в частта им, в която същите сочат, че заемните средства, ведно с дължимите лихви, са били възстановени от страна на св. В.Е. на заложната къща, чрез подс. И., именно на 01.10.2013 г. Показанията на свидетелите в посочения по-горе смисъл са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви, не се оборват от събраните по делото доказателства и поради това следва да се приеме, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, и няма пречка да залегнат в основата на изводите на съда по фактите. Индиция в подкрепа на достоверността на показанията на тези свидетели, съдът намира, от една страна, в обстоятелството, че св. А. и св. РА. на нито един етап от наказателното производство не са отричали основателността на претенцията на св. В.Е. за връщане на заложената вещ, а от друга – в това, че св. Б.предал на св. Е. бележка от подсъдимия със съдържание, че заложената вещ е предадена за ремонт, което още веднъж потвърждава, че св. Е.е имал право да получи вещта.

Напълно еднопосочни са така събраните по делото гласни доказателствени източници – показанията на св. В.Е. и Б.Е., в насока, че след като първият от тях върнал дължимите суми по сключения договор за заем срещу залог, подсъдимият не върнал заложената вещ, като първоначално обещал да стори това след 2 – 3 дни, под предлог, че трябва да извърши проверка, а след това обяснявал бездействието си с други обстоятелства, включително, че оставил вещта на ремонт. В тази насока, освен показанията на посочените свидетели, по делото са събрани още и показанията на св. РА. и А., които потвърждават, че заложената вещ не е била върната на св. Е.нито при връщане на заемната вещ, нито по-късно. Така събраните гласни доказателствени средства, според съда в този си състав, са в достатъчна степен категорични и безпротиворечиви, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.

Вярно е, че показанията на св. А. в смисъл, че пред него подсъдимия заявил, че част от заложените в заложната къща вещи продал, а други – заложил, не се подкрепят от тези на св. РА., но това е естествено, предвид обстоятелството, че последният е бил служител на заложната къща, работещ в друг търговски обект, пред който подс. И. не дължал да се отчита и който не е имал основание да търси обяснение от подсъдимия. Иначе съдът се довери на казаното от св. А. в посочения по-горе смисъл, като прецени, че макар да не намира подкрепа в показанията на св. РА. или в събраните писмени доказателствени средства, е напълно житейски убедително и логично.

Настоящата инстанция намери за безспорно установено, че именно подс. И. се е разпоредил противоправно – по неустановен по делото начин, със заложената от св. В.Е. вещ, и то – на 04.10.2013 г., когато е трябвало да върне вещта и докогато е упражнявал фактическа власт по отношение на същата на валидно правно основание. В тази насока съдът съобрази, от една страна, че от събраните по делото доказателствени източници безспорно се установява, че св. В.Е. е предоставил фактическата власт върху вещта именно на подс. И., при сключването на договора за паричен заем на 01.07.2013 г., както и че подс. И. е държал по-ценните заложени вещи (какъвто безспорно е и златния ланец, заложен от свидетеля) в трезор, до който е имал достъп само той. Не се установява което и да било друго лице да е упражнявало фактическа власт върху процесната вещ в периода на действие на договора за заем срещу залог. Именно подс. И., на следващо място, е следвало да върне вещта на св. Е., но не е сторил това, което по делото е безспорно установено. Предвид така установените факти и обстоятелства, се налага еднозначния извод, че само и единствено подс. И. е разполагал с възможност да се разпореди с вещта и той е сторил това. По делото не се установява по какъв начин подсъдимият се е разпоредил с конкретната движима вещ, но за съда е безспорно, че подсъдимият е бездействал неправомерно, като отказал да върне и започнал да ползва като своя инкриминираната вещ.

По делото са събрани еднопосочни доказателства, че подс. И. е предоставил на св. Б.бележка, която последният да предаде на св. Е., в смисъл, че инкриминираната вещ е била предоставена за ремонт със срок до 20.01.2014 г. Наличието на бележка с подобно съдържание ни най-малко не разколебава извода на въззивния съд за извършено противоправно разпореждане с вещта от страна на подсъдимия, и това е така по следните съображения: от една страна, от показанията на св. В. Е.и Бл. Е. не се установява да е имало причина вещта да бъде давана за ремонт, още повече от подсъдимия, а от друга – и след посочената в бележката дата същата не е върната на нейния собственик – св. Е., което налага извода, че отразеното в бележката не отговаря на действителността.

Фактите и обстоятелствата, относно вида и естеството на заложената вещ, се установяват по нужния несъмнен и категоричен начин от показанията на св. В.Е., депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, а левовата й равностойност – въз основа на заключението на назначената и изготвена съдебно – оценителна експертиза, която настоящият състав изцяло кредитира като обективно, компетентно, ясно, точно и пълно и относимо към предмета на доказване. По отношение на обсъдените факти и обстоятелства, събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства в основни линии са единни, еднопосочни, вътрешно непротиворечиви и взаимнодопълващи се, поради което и представляват сигурна доказателствена опора за формиране на изводите на съда по фактите.

 За пълнота следва да се отбележи, че съдът констатира противоречие между показанията на св. В.Е., снети в хода на досъдебното производство и тези, снети пред съда, досежно теглото на златния накит, но същите съдът отдаде на изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на посочените обстоятелства и тази на разпита му пред СРС, при което е напълно логично и житейски правдоподобно да се приеме, че свидетелят не би могъл да възпроизведе в пълнота и в детайли възприетите от него факти и обстоятелства.

 Въз основа на изложеното по-горе, се налага безусловен извод, че с деянието си подс. И. е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК.

            От обективна страна, изпълнителното деяние на престъплението по този законов текст, се изразява в присвояване на предмета на посегателство – чужда движима вещ. Присвояването, от своя страна, представлява противозаконно разпореждане с вещта – предмет на посегателство, в интерес на всеки друг, освен на собственика на вещта. Последната е във фактическата власт на престъпния деец на годно правно основание към момента на осъществяване на изпълнителното деяние. Престъплението по този законов текст може да се осъществи от субективна страна само при форма на вината пряк умисъл.

            В конкретния по делото случай, предмет на престъпно посегателство по този законов текст се явява чужда движима вещ, която деецът С.Т.И. владеел на валидно правно основание – била му предоставена от св. В.Е. на 01.07.2013 г. като залог по отпуснат паричен заем срещу залог в размер на 5000 лева от заложната къща, в която подс.И. работел. В конкретния по делото случай това е инкриминираният златен ланец, 14 карата, 84 грама, собственост на св. Е., чиято стойност – 5040 лева, при цена за 1 грам злато, 14 карата – 60 лева, се установява по нужния несъмнен и категоричен начин от заключението на назначената и приета като доказателство по делото съдебно – оценителна експертиза, която настоящият състав изцяло кредитира. Вещта е била във фактическа власт на подсъдимия И. на основание сключения договор за заем, до 04.10.2013 г., когато същият е следвало да я върне на нейния собственик, поради отпаднало основание за продължаващото й съхранение.

            Предвид обстоятелството, че св. Е.върнал взетата по силата на договор за заем срещу залог сума, ведно с дължимите лихви, на 01.10.2013 г., за подсъдимият възникнало задължение да върне на залогодателя заложената вещ до 04.10.2013 г., което същият не изпълнил, като се разпоредил с вещта по неустановен по делото начин. Като не е изпълнил задължението си да върне вещта – предмет на договора за заем срещу залог, подсъдимият И. е обективирал промяна в намерението си от такова да владее вещта в такова да я свои като своя, с което е реализирал изпълнителното деяние на обсебването.

            Не почиват на правилен анализ на доказателствената съвкупност и на правилно тълкуване на закона доводите на решаващия първоинстанционен съд, че от липсата на доказателства за установено разпореждане с предмета на посегателство, следва недоказаността на вмененото престъпно посегателство. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК може да се осъществи както чрез действие, така и чрез бездействие. В конкретния случай подсъдимият И. с бездействието си, изразяващо се в отказ да върне на нейния собственик заложената вещ, след отпадане на правното основание да упражнява фактическа власт върху вещта, е осъществил поведение в разрез с това, дължимо по договора за заем, предвид което следва да се приеме, че е обективирал присвоително намерение.

            С това следва да се приеме, че с деянието си подс. И. е осъществил всички признаци от обективна страна на състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК.

            Подс. И. е действал виновно, при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК, като умисълът му е обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци от престъпния състав с горепосочената правна квалификация, а именно – обстоятелството, че инкриминираната вещ е била чужда – собственост на св. В.Е., че фактическата власт върху вещта му е била предоставена на валидно правно основание, отпаднало на 01.10.2013 г., както и че е следвало да върне заложената вещ най-късно на 04.10.2013 г., вместо което подсъдимият я е задържал, с което е обективирал намерението си да свои вещта. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и пряко е целял настъпването им.

При това, настоящата инстанция намира за безспорно установено, че подсъдимият И. е осъществил от субективна страна всички признаци от състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК.

 

По изложените съображения и на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, съдът отмени присъдата на СРС, НО, 115-ти състав, постановена по НОХД № 17600/2014 г. по описа на същия съд, с която подс. С.Т.И. е признат за невиновен да е осъществил състав на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК и е оправдан за това престъпление, и вместо нея постанови нова, с която призна подсъдимия И. за виновен в това, че на 04.10.2013 г., в гр. София, противозаконно е присвоил /отказал да върне и започнал да ползва като своя/ чужда движима вещ – златен ланец, 14 карата, 84 грама, при цена 1 гр. – 60 лв., на обща стойност 5040 лева, собственост на В.А.Е., която владеел /предадена му на 01.07.2013 г. от собственика като залог за отпуснат паричен заем на В.А.Е. – престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.

Като причини за извършване на деянието, съдът отчете ниското правно съзнание на подсъдимия И. и незачитането на установения правов ред, свързан с охраняване правото на свободно и необезпокоявано упражняване правото на собственост и други вещни права на гражданите.

 

За да прецени конкретното по вид и размер наказание, което следва да се наложи на подс. И., за осъществения от него състав на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, съдът отчете като смекчаващи отговорността му обстоятелства неговото чисто съдебно минало, младата му възраст към момента на извършване на деянието, както и изминалия продължителен период от време между датата на извършване на инкриминираното деяние и тази на постановяване на окончателния съдебен акт на тази инстанция. Като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, съдът отчете сравнително високата стойност на предмета на престъпно посегателство.

Предвид изложеното досежно конкретно проявената степен на обществена опасност на деянието и на неговия извършител, настоящата инстанция прецени, че не са налице изключително или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, при което и най-лекото, предвидено в закона – в чл. 206, ал. 1 от НК, наказание да се явява несъразмерно тежко спрямо степента на обществена опасност на деянието и неговия извършител. Действително, налице са смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – посочените по-горе, но същите не сочат на по-ниска степен на обществена опасност на деянието и неговия извършител в сравнение с типичната степен на обществена опасност, визирана в чл. 206, ал. 1 НК. Напротив, деянието разкрива типичната степен на обществена опасност на престъплението обсебване. Ето защо и прецени, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 54 НК и с оглед смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства.

Съдът прецени, че следва да определи наказанието по отношение на подсъдимия, по реда на чл. 54 от НК и при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, а именно – „Лишаване от свобода“ за срок от 1 (една) година. Така наложеното наказание, съдът прецени, че е едновременно необходимо, заслужено и съобразено с оглед целите на специалната и генерална превенция, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК.

Предвид така определения размер на наказанието „Лишаване от свобода“, съдът намери, че в конкретния случай са налице кумулативно предвидените предпоставките за отлагане изтърпяването на така наложеното на подс. И. наказание, визирани в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, а именно: на подсъдимия да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години; лицето да не е осъждано на „лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер и за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, да не се явява наложително същият да изтърпи наказанието си.

В конкретния по делото случай, подс. И. не е бил осъждан на „лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер, наложеното му наказание „лишаване от свобода” е за срок до три години и за постигане целите на наказанието и преди всичко за неговото поправяне, не се явява наложително същият да изтърпи ефективно наложеното му наказание „Лишаване от свобода“. При преценка на необходимата степен на наказателната репресия, която се следва да подсъдимия И. за извършеното престъпление, СГС в този си състав съобрази, че това е първо осъждане на подсъдимия И.. При това се налага изводът, че целите на наказанието биха били постигнати и с по-ниска по интензитет наказателна репресия, а именно – с факта на осъждането му на наказание, свързано със засягане свободата на осъдения за придвижване в пространството и с ограничението в правата му, следващо се от факта на осъждане на „лишаване от свобода“ до настъпване на реабилитацията. Не е необходимо спрямо същия да бъде постановявано ефективно изтърпяване на наложеното му наказание „Лишаване от свобода“. Ето защо и на основание чл. 66, ал. 1 от НК, съдът отложи изпълнението на така наложеното на подсъдимия И. наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 (една) година, с изпитателен срок от 3 (три) години.

 

Предвид изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът осъди подс. С.Т.И. да заплати сумата от 40.00 (четиридесет) лева – разноски по водене на делото в полза на Държавата и по сметка на СДВР, както и на основание чл. 190, ал. 2 от НПК – 5 (пет) лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.

 

Предвид изложеното и като взе предвид, че при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният съд не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, което да налага отменяне на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, по съображенията си, изложени по-горе и на основание чл. 334, т. 2 НПК, Съдът постанови присъдата си.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.        

                                                          

 

                                                                                                                      2.