РЕШЕНИЕ
№ 3278
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100510513 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №10942 от 26.06.2023г., постановено по гр.дело №13087/2023г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 156-ти състав, е признато за установено по отношение на
"ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК *********, че дължи на Ф.
С. Г., ЕГН **********, на основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр.
чл.405, ал.1 КЗ сумата от 461.04 лв., представляваща незаплатено застрахователно
обезщетение по застрахователна полица №93002110014757 за настъпил
застрахователен риск по лек автомобил марка "Ауди Q7", рег.№********, за това, че на
30.01.2022г. в гр.Банско след потегляне от паркирано състояние било установено
увреждане по автомобила по лявата част на двете врати, ведно със законната лихва от
25.11.2022г. (дата на подаване в съда на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.01.2023г. по
ч.гр.дело №64600/2022г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав. С решението е
осъдена "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК *********, да
заплати на Ф. С. Г., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 350 лв.,
представляваща направени разноски за първоинстанционното и заповедното
производство. С решението е осъдена "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ
ИНС" АД, ЕИК *********, да заплати на адв.Т. И. П., ЕГН **********, на основание
чл.78, ал.1 ГПК във вр. чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. във вр. чл.36 ЗАдв. сумата от 400.00 лв.,
представляващи дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и
1
заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД, с ЕИК *********, чрез процесуален представител
юрисконсулт А.Г., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва
решение №10942 от 26.06.2023г., постановено по гр.дело №13087/2023г. по описа на
СРС, ІІ Г.О., 156-ти състав, с което е уважен предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.405, ал.1 КЗ. Поддържа
се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост всички събрани по делото
доказателства, което е довело до постановяване на незаконосъобразен и необоснован
съдебен акт. Поддържа се, че при определяне на дължимото застрахователно
обезщетение за уврежданията, причинени по лек автомобил марка "Ауди Q7", рег.
№********, за което е образувана преписка- щета при застрахователното дружество
№1000-1301-22-000102, е приложима т.43 от Общите условия /ОУ/ за застраховане на
сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства на ответното дружество,
съгласно която застрахователните обезщетения при събития, настъпили в паркирано
състояние на МПС, за което не е представен документ, удостоверяващ по безспорен
начин неговото настъпване, в това число и злоумишлени действия на трети лица, не
могат да надвишават до 3 щети, но не повече от 10 % от съответната застрахователна
стойност при леки автомобили и товарни МПС с общо тегло до 3.5 тона. Излага се
още, че в случая се касае за четвърта застрахователна претенция за събитие, настъпили
в паркирано състояние на МПС, поради което е било отказано плащането на
застрахователно обезщетение. Поддържа се още, че по останалите предходни три
заявени застрахователни претенции от същия вид са били издавани възлагателни
писма и са били изплащани застрахователни обезщетения, поради което
застрахователят е бил изпълнил задълженията си по застрахователния договор. Излага
се, че неправилно първостепенният съд е приел, че т.43 от ОУ е в нарушение с
разпоредбата на чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП, тъй като посочената норма позволява на
търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя
преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, поради което на
посочено основание е обоснован извода, че представлява неравноправна клауза и като
такава е нищожна, т.е. не може да породи правно действие и застрахователят не може
да се позове на нея при отказа да изплати на увреденото лице дължимото
застрахователно обезщетение за репариране на причинените му имуществени щети от
настъпилото процесно застрахователно събитие. Твърди се, че от анализа на
предвидените в чл.143, т.1 – т.19 ЗЗП текстове се налага извода, че т.43 от ОУ не
противоречи на повелителни правни норми, същата е формулирана по ясен и
недвусмислен начин, като застрахованият е приел по своя преценка да сключи
застрахователния договор при ясни клаузи и при информираност относно
приложимите Общи условия, поради което същият не е поставен в неравностойно
положение. В тази връзка се поддържа, че т.43 от ОУ е действителна и застрахователят
правилно се е позовал на нея при ограничаване на отговорността му във връзка с
изплащане на застрахователно обезщетение по процесната преписка-щета. Сочи се, че
противно на приетото от първостепенния съд, в случая не са налице предпоставките,
предвидени в нормата на чл.405 КЗ, необходими за ангажиране отговорността на
застрахователното дружество, като застраховател по застраховка "Каско" на процесния
лек автомобил за заплащане на застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към момента на настъпване на процесното
застрахователно събитие. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго, с което да отхвърли
2
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1
ГПК във вр. чл.405, ал.1 КЗ. Претендира присъждане на разноски, направени пред
двете съдебни инстанции. В депозирано становище от 13.03.2025г. е обективирано
възражение за прекомерност относно претендирани от въззиваемата страна разноски
за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна - Ф. С. Г., ЕГН **********, чрез процесуален представител
адв.Т. П., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС е
законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона и при правилен
анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че са доказани всички елементи от сложния
фактически състав на нормата на чл.405, ал.1 КЗ и са налице основания в закона за
ангажиране на отговорността на ответното дружество да заплати претендираното
застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди по
застрахованото МПС към момента на настъпване на процесното застрахователно
събитие, представляващ покрит застрахователен риск по сключената имуществена
застраховка "Каско". Излага се още, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
т.43 от ОУ се явява неравноправна клауза, ограничаваща отговорността на
застрахователя при настъпили определени застрахователни събития в рамките на
действието на застрахователния договор, поради което същата е нищожна и не е
налице основание застрахователят да се позовава на посочената разпоредба от ОУ и да
отказва изплащане на дължимото обезщетение за причинени имуществени вреди на
застрахованото МПС. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди
обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция. Представено е становище от 13.03.2025г., в което е обективиран
списък по чл.80 ГПК за сторените разноски пред въззивната инстанция.
Предявен е от Ф. С. Г., ЕГН **********, срещу "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД, с ЕИК *********, установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.405, ал.1 КЗ за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 461.04 лв.,
представляваща незаплатено застрахователно обезщетение по застрахователна полица
№93002110014757 за настъпил застрахователен риск по лек автомобил марка "Ауди
Q7", рег.№********, за това, че на 30.01.2022г. в гр.Банско след потегляне от
паркирано състояние било установено увреждане по автомобила по лявата част на
двете врати, ведно със законната лихва от 25.11.2022г. (дата на подаване в съда на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 12.01.2023г. по ч.гр.дело №64600/2022г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти
състав.
С оглед предмета на подадената въззивна жалба и заявения петитум въззивният
съд приема, че на инстанционен контрол подлежи изцяло постановеното
първоинстанционно решение, с което е уважен предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.405, ал.1 КЗ.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е подробно изложена от първоинстанционния съд.
Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
3
чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени към релевантните за
спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното
ч.гр.дело №64600/2022г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав, въззиваемият –ищeц -
Ф. С. Г. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на
25.11.2022г. и е постановена на 12.01.2023г. заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ
ЛЕВ ИНС" АД за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от
ГПК е подадено от длъжника - "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД
възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на
изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1-ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. За да постанови обжалваното съдебно решение, с
което е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.405, ал.1 КЗ, първоинстанционният съд е приел, че
ищецът (чиято е доказателствената тежест, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и чл.8, ал.2
ГПК) е доказал по безспорен и категоричен начин, чрез т.нар. пълно доказване
(изключващо всякакво съмнение), че са налице всички кумулативно изискуеми
предпоставки, визирани в нормата на чл.405 КЗ, обуславящи отговорността на
ответното дружество, като при определяне на размера, до който иска е уважен, е
прието, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата
към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на
вредоносните последици. Първостепенният съд е приел още, че реалният размер на
вредата се съизмерва с действителната стойност на увреденото имущество по смисъла
на чл.400, ал.1 КЗ, т. е. с тази, срещу която може да се купи друго от същия вид и със
същото качество, като при определяне на действителния размер на причинените
имуществени вреди е кредитирано изцяло приетото по делото заключение на съдебно-
автотехническа експертиза, в което експертът е изчисли стойността на
застрахователното обезщетение за увредения лек автомобил по средни пазарни цени
към момента на настъпване на застрахователното събитие, което възлиза на сумата от
638.40 лв., но с оглед диспозитивното начало в гражданския процес е прието, че
4
предявеният иск следва да бъде уважен за пълния предявен размер от 461.04 лв.,
представляваща незаплатено застрахователно обезщетение по застрахователна полица
№93002110014757 за настъпил застрахователен риск по лек автомобил марка "Ауди
Q7", рег.№********, за това, че на 30.01.2022г. в гр.Банско след потегляне от
паркирано състояние било установено увреждане по автомобила по лявата част на
двете врати, ведно със законната лихва от 25.11.2022г. (дата на подаване в съда на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 12.01.2023г. по ч.гр.дело №64600/2022г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти
състав. Постановеното решение е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Фактическият състав на чл.405, ал.1 КЗ, ангажиращ отговорността на застрахователя
по имуществена застраховка "Каско", включва наличие на следните елементи: 1)
действително застрахователно правоотношение между ищеца и застрахователя по
имуществена застраховка "Каско"; 2) настъпване на застрахователното събитие,
представляващо покрит застрахователен риск, в рамките на действие на
застрахователния договор; 3) изправност на ищеца като страна по договора за
застраховка; 4) настъпване на вреди за застрахованото лице и техния размер; 5)
причинно-следствена връзка между застрахователното събитие и претърпените вреди.
В случая посочените предпоставки са налице, поради което искът по чл.405, ал.1 КЗ
е основателен за пълния предявен размер, до който правилно е уважен от
първоинстанционния съд.
В разглеждания случай от доказателствата по делото се установява, че в срока на
действие на застрахователния договор, обективиран в застрахователна полица
№93002110014757, е възникнало застрахователно събитие, което е сред покритите
застрахователни рискове – на 30.01.2022г. в гр.Банско е настъпило ПТП на паркинга на
ски писта "Шилигарника", като при потегляне водача на застрахования лек автомобил
марка "Ауди Q7", рег.№********, е установил, че са налице увреждания от лявата част
на автомобила по двете врати, като във връзка с настъпилото застрахователно събитие
при ответника е образувана застрахователна преписка - "щета" №1000-1301-22-000102,
по която застрахователят е направил отказ от извършване на плащане на
застрахователното обезщетение.
По конкретния казус ответникът – застраховател не навежда доводи, с които да
оспорва заявения механизъм на настъпилото застрахователно събитие, както и че
5
причинените имуществени вреди по застрахования лек автомобил са в причинна
връзка с настъпилото ПТП. Независимо от този факт, по делото от приетото
заключение на съдебно-автотехническа експертиза се установява по несъмнен начин
както механизъм на настъпилото застрахователно събитие, така и че причинените
имуществени вреди по лек автомобил марка "Ауди Q7", рег.№********, се намират в
пряка причинно-следствена връзка с произшествието, настъпило на 30.01.2022г. в
гр.Банско. Експертът е изчислил и стойността, необходима за възстановяване на
увредения лек автомобил на базата на средни пазарни цени към момента на
настъпването на процесното застрахователно събитие.
Спорният въпрос, въведен в първоинстанционното производство и поставен с
въззивната жалба, е дали е налице основание за ограничаване отговорността на
застрахователя, който се позовава на клаузата на т.43 от ОУ, която предвижда, че при
събития настъпили в паркирано състояние на МПС, за което не е представен документ,
удостоверяващ по безспорен начин неговото настъпване, в това число и злоумишлени
действия на трети лица, не могат да надвишават до 3 щети, но не повече от 10% от
съответната застрахователна стойност при леки автомобили. В случая ответникът-
застраховател релевира твърдения, че настъпилото процесно застрахователно събитие
на 30.01.2022г. в гр.Банско на паркинга на ски писта "Шилигарника" представлява
четвърта застрахователна претенция от същия вид, като по отношение на предходно
заявените три застрахователни претенции от този вид е било изплатено дължимото
застрахователно обезщетение, поради което позовавайки се на посочената клауза от
ОУ е отказано плащането на застрахователно обезщетение.
На първо място въззивният съд намира да посочи, че в разглеждания случай по
делото не се установява представените ОУ на ответното дружество да са били
предадени на застраховащия при сключването на процесната застрахователна полица и
същият да е заявил писмено, че ги приема, за да може да се направи извод, че
представляват част от застрахователния договор /чл.348, ал.1 КЗ/. Независимо от така
направената от въззивният съд констатация, дори и да се приеме, че представените по
делото ОУ са приложими към правоотношенията между страните по делото, в
процесната хипотеза при доказателствена тежест за ответника-застраховател,
въззивник в настоящото производство, не доказва в хода на съдебното производство
релевираните от него твърдения в отговора на исковата молба, така и поддържани във
въззивната жалба, а именно, че са налице предпоставките за прилагане на клаузата на
т.43 от ОУ на ответното дружество и по-конкретно, че процесно застрахователно
събитие на 30.01.2022г. в гр.Банско на паркинга на ски писта "Шилигарника"
представлява четвърта застрахователна претенция за събитие, настъпило в паркирано
състояние на застрахованото МПС, за което не е представен документ, удостоверяващ
по безспорен начин неговото настъпване, като по отношение на предходно заявени три
застрахователни претенции от този вид е било изплатено дължимото застрахователно
обезщетение. Ответникът по никакъв начин не е посочил или ангажирал доказателства
за твърденията си, поради което и с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, правилно първостепенният съд е приел, че недоказаният
факт не се е осъществил в обективната действителност - арг. чл.154, ал.1 ГПК.
Отделно от горното, въззивният съд счита, че правилно и в съответствие с
установената съдебна практика - Тълкувателно решение №1 от 27.04.2022г. на ВКС по
тълк.дело №1/2020г., ОСГТК, според което "Съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от
тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение
6
от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства.", първоинстанционният съд с оглед служебната
възможност и задължение на съда е извършил проверка за действителността на
клаузата на т.43 от ОУ на ответното дружество, която ограничава отговорността на
застрахователя, при посочените в нея условия, като е преценил, че същата е
недействителна. Според нормата на чл.408, ал.1 КЗ 1) Застрахователят може да откаже
плащане на обезщетение само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното
събитие от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение; 2. при
умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел
получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на
задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е
значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в
застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие; 4. в
други случаи, предвидени със закон. В случая клаузата на т.43 от ОУ на ответното
дружество така както е формулирана е нищожна, тъй като е в противоречие с чл.408,
ал.1 КЗ, която норма има императивен характер и урежда изчерпателно хипотезите,
при които застрахователят може да откаже плащането на застрахователно обезщетение.
Отделно от изложеното и само за пълнота въззивният съд счита още, че въведеното с
т.43 от ОУ ограничение на отговорността на застрахователя до 10 % от
застрахователната сума, противоречи на императивни правни норми на КЗ, а именно -
разпоредбата на чл.345, ал.8 КЗ, която въвежда забрана за уговаряне на условия в
застрахователния договор, включително такива при настъпване на застрахователно
събитие, за които може да се направи благоразумна преценка, че нямат значение за
ограничаването на риска от настъпването на застрахователното събитие, както и на
разпоредбата на чл.395, ал.4, изр.2 КЗ, според която застрахователят може да намали
застрахователното обезщетение, само ако е налице виновно неизпълнение на
задължение от страна на застрахования, което е довело до настъпване на
застрахователното събитие.
По горните аргументи и съгласно мотивите, изложени от СРС, който настоящият
състав споделя, се налага извода, че т.43 от ОУ е сключена във вреда на застрахования,
което противоречи на принципа на добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца (ответното дружество) или
доставчика и потребителя. Налице е злоупотреба на ответното дружество с позицията
му на стопански по-силната страна в правоотношенията с ищеца, като освен това,
разпоредбата от ОУ се явява неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.2, т.6 ЗЗП, тъй
като позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по
договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя.
С оглед неравноправния характер на т.43 от ОУ на ответното дружество същата не
поражда валидно действие и застрахователят не може да се позове на нея, за да откаже
заплащане на застрахователно обезщетение за настъпило в срока за застрахователния
договор застрахователно събитие, представляващо покрит застрахователен риск,
какъвто е процесният случай.
Предвид изложеното и на основание чл.395, ал.5 КЗ за застрахователя е налице
задължение да изплати на ищеца застрахователното обезщетение в пълен размер. До
същия правен извод е достигнал и първостепенния съд, който при определяне на
действителния размер на причинените имуществени вреди е кредитирал изцяло
приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа експертиза, което е
обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните в хода на съдебното
7
производство, в което експертът е изчисли стойността на застрахователното
обезщетение за увредения лек автомобил по средни пазарни цени към момента на
настъпване на застрахователното събитие, което възлиза на сумата от 638.40 лв., но с
оглед диспозитивното начало в гражданския процес предявеният иск правилно е бил
уважен за пълния предявен размер от 461.04 лв., представляваща незаплатено
застрахователно обезщетение по застрахователна полица №93002110014757 за
настъпил застрахователен риск по лек автомобил марка "Ауди Q7", рег.№********, за
това, че на 30.01.2022г. в гр.Банско след потегляне от паркирано състояние било
установено увреждане по автомобила по лявата част на двете врати, ведно със
законната лихва от 25.11.2022г. (дата на подаване в съда на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното плащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.01.2023г.
по ч.гр.дело №64600/2022г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение на СРС, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид изричната
претенция на въззиваемата страна – ищец за присъждане на разноски, на основание
чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК следва да му се присъдят сторените от него
разноски пред настоящата инстанция. Направеното от въззивника в представено
становище от 13.03.2025г. възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно размера
на претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция съдът счита за основателно. В случая въззиваемата страна -
ищец претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 400 лв., съгласно приложени доказателства за извършеното плащане. Настоящият
въззивен състав счита, че така претендираните от въззиваемата страна - ищец разноски
за адвокатско възнаграждение са завишени като с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, същото следва да бъде намалено от 400 лв. до размер
на сумата от 300 лв.. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по
дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа
на ВКС, Т.К., II Т.О., минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени в Наредба №1/2004г., нямат задължителна сила за съда. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС,
определените с Наредба №1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските
възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно материалния интерес на
правния спор, съответно действителната правна и фактическа сложност на делото пред
въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна - ищец
процесуални действия в настоящата инстанция – подаден писмен отговор, без
осъществено процесуално представителство в съдебно заседание съдът намира, че
претендираното от въззиваемата страна - ищец адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 400 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 300
лв., която сума следва да се присъди в тежест на въззивника - ответник.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение №10942 от 26.06.2023г., постановено по гр.дело
№13087/2023г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС" АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул."Симеоновско шосе"
№67А; да заплати на Ф. С. Г., ЕГН **********, с адрес: град София, ул."**********;
на правно основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК сумата от 300.00 лв.
/триста лева/, сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9