№ 15
гр. София , 06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Е. Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Димитринка И. Костадинова
Младенова
при участието на секретаря НИНА С. ГЪРМАНЛИЕВА
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20201100509878 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №64525/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 45 с-в, К. А. А. и Л. А. А. са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД сумите от по
1 220.61 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до
м.април 2016 год., за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, абонатен
№190368 лв., сумите от по 25.41 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за
периода от м.юни 2013 год. до м.април 2016 год., ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.09.2017 год. до окончателното
им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени
размери и периоди, а исковете за обезщетения за забава са отхвърлени изцяло и ответниците
К. А. А. и Л. А. А. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1
ГПК направените разноски по делото в размер на по 199.86 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на всеки един от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 76.72 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
1
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците К. А. А. и Л.
А. А.. Жалбоподателите поддържат, че в тежест на ищеца било да установи съществуването
на твърдяното облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и че ответниците е възникнало
задължението за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че е било
извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че
е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер.
Неправилно първоинстанционния съд бил приел, че ответниците се явяват потребители на
топлинна енергия за процесния недвижим имот. Обстоятелството, че между страните е
налице договорна връзка, било останало недоказано по делото. Неправилно СРС бил приел,
че е доказано и количеството доставена топлинна енергия. Видно било от заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-
техническата експертиза, че общият топломер, монтиран в абонатната станция, не е
преминал метрологичен контрол в срок. Това можело да компрометира отчетеното и
фактурирано количество топлинна енергия за даден период. В този смисъл било налице и
административно нарушение по чл. 85, ал. 2 от Закона за измерванията /ЗИ/, както и
неизпълнение на договорно задължение по чл. 5, т. 9 от Общите условия на ищеца. Нормата
на чл. 44 ЗИ забранявала използването на средство за измерване, чиято годност не е
установена и надлежно удостоверена. Също така неправилно СРС бил приел, че ищецът има
вземане на стойността на услугата дялово разпределение. По делото липсвали доказателства
за начина на определяне на размера на тази услуга, доколкото същият не бил нормативно
определен. Издадените фактури не установявали размера на услугата. В тази част
решението било и недопустимо, тъй като ищецът сочел, че тази услуга е предоставена от
третото лице-помагач, а вземането за възнаграждение принадлежало на правния субект,
сключил договор за извършване на услугата. Следователно ищецът бил предявил чуждо
право. Уговореното в Общите условия, че възнаграждението се плащало от длъжника на
ищеца не можело да обвърже трети неучастващи страни по договора за доставка на
топлинна енергия, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Ето
защо молят решението да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу определението на СРС от 11.03.3030 год., постановено по горепосоченото дело
по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците К. А. А. и Л. А. А.,
които поддържат, че присъдените на страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК не
били определени правилно. Държавната такса в заповедното производство била в размер на
84.70 лв. /2% от 4 235.32 лв./, а при определен минимален размер на юрисконсултското
възнаграждение, общият размер на разноските възлизал на 134.70 лв. Следователно с оглед
2
отхвърлената част от исковете, отговорността за разноски в заповедното производство на
ответниците не следвало да надхвърля 68.49 лв. Размерът на дължимата държавна такса в
исковото производство бил определен неправилно. В случая ищецът бил внесъл държавна
такса в размер, който надхвърлял дължимия. Освен това прекомерно било определянето на
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство в размер на 150 лв. С оглед
разпоредбите на чл. 37 ЗПП и чл. 25 и 26 от НЗПП, размерът на възнаграждението следвало
да бъде съобразен с фактическата и правната сложност на делото, обема осъществена
защита, проведените по делото съдебни заседания. Този смисъл възнаграждение в случая
трябвало да бъде определено в минималния, предвиден в закона, размер.
Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по частната жалба.
По отношение на въззивната жалба:
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – заповед от 04.04.2001 год. на кмета на Столична община,
издадена по реда на чл. 98 ЗТСУ /отм./, молба-декларация за откриване на клиентска
партида от 25.10.2001 год. и удостоверение за наследници от 24.10.2017 год, че двамата
ответници са съсобственици при равни дялове на процесния апартамент №24, находящ се в
гр.**** /като наследници по закон на Г.К.Б., починал на 19.12.2004 год./, поради което
същите се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017
3
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено,
че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците /респ. техния наследодател/ са упражнили правото си на възражение срещу
Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
– индивидуални справки за отопление и топла вода, документи за главен отчет, протоколи за
неосигурен достъп, сертификати, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало 4 бр. индивидуални
разпределители, които са били отчитани дистанционни /включително и през периода, през
който не е било осигурен достъп до имота/, както и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на
ответниците за топлинна енергия, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е
бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба;
технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в
абонатната станция бил годно за търговско измерване средство – бил преминал през
периодични метрологични проверки на 08.10.2012 год. и 04.09.2014 год. Следователно
въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е
спазена нормативно установената методология и възражението на жалбоподателите, че не е
доказано доставеното количество топлинна енергия, респ. че дяловото разпределение е било
извършено неправилно, се явява неоснователно.
На следващо място следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения,
4
свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на
услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в
редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик
на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
"дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата
дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи
условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.
1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща
нормативна уредба към момента на сключването на договора от 25.09.2002 год. между
етажните собственици на процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия
за битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред
за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за
дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по
ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата
дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно въззивният съд счита, че услугата дялово разпределение е била реално
осъществена през исковия период и ищецът се легитимира като кредитор на вземания за
нейната стойност.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при
законосъобразно приложение на института на погасителната давност – чл. 111, б. ”в” ЗЗД, с
оглед релевираното от ответниците възражение /чл. 120 ЗЗД/, както и на правилото на чл.
5
162 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че исковете за главници са основателни до
размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение /срещу изчисленията на размера
на вземанията не са наведени оплаквания във въззивната жалба/, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежни страни и в законоустановения срок /виж и чл.
62, ал. 3 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в тежест на ответниците са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените от ищеца разноски в исковото производство за
държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение в общ
размер 399.72 лв. /или всеки от тях по 199.86 лв./.
С обжалваното определение е оставено без уважение искането на ответниците по чл.
248, ал. 1 ГПК /което е своевременно направено – в срока за въззивно обжалване/ за
изменение на първоинстанционното решение в частта му за присъдените на ищеца разноски
за възнаграждения за вещи лица и за юрисконсултско възнаграждение. СРС е приел, че
разноските за възнагражденията на вещите лица са съобразени с обема на работата им, като
освен това същите са изплатени, а определеният размер на юрисконсултското
възнаграждение е обусловен от вида и количеството извършена дейност и материалния
интерес по делото.
Въззивният съд приема на първо място, че не следва да бъдат обсъждани доводите на
ответниците за размера на дължимата държавна такса, както и за размера на присъдените в
тяхна полза разноски, тъй като те не са релевирали искане в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на решението на СРС в частта му за тези разноски /виж обстоятелствената част и
петитума на молбата от 10.07.2019 год./, а и между страните не се е развило заповедно
производство /предявените по делото искове са осъдителни/.
На следващо място СГС счита, че отговорността за разноските в съдебното
производство в чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е
решил делото, за иска и задължението на другата страна да плати направените от нея
разноски. Тази отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение,
6
произтичащо и уредено от процесуалния закон. По своята правна същност тя е обективна,
безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените
разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно
предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това.
Ако исковете бъдат уважени, ищецът има право на разноски за юрисконсултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, ако своевременно е поискал присъждането им и
действително е бил представляван от юрисконсулт.
В разглеждания случай искането за присъждане на разноски от страна на ищеца е
направено своевременно, като са налице и доказателства за осъществена правна защита на
същия от юрисконсулт.
Когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се
определя от съда и не подлежи на доказване – чл. 78, ал. 8 ГПК. Според посочената норма,
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП/.
Следователно в разглеждания случай с оглед предявения за защита материален интерес
размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя според приложимата норма на
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ – възнаграждението следва да е
от 100 до 300 лв. Определянето му от първоинстанционния съд с оглед изхода от спора като
съразмерна част от сумата от 150 лв. не съответства на вида и количеството на извършената
дейност от упълномощения от ответника юрисконсулт, който е изготвил исковата молба /със
стандартно съдържание предвид множеството подобни дела, водени от „Т.С.“ ЕАД/ и се е
явил в първото и единствено съдебно заседание, проведено в първоинстанционното
производство. Това налага възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК да бъде определено в
рамките на предвидения в закона минимум от 100 лв., като с оглед изхода от спора и
правилото за съразмерност /чл. 78, ал. 1 ГПК/, настоящият съдебен състав приема, че
дължимите от ответниците разноски възлизат общо на 375.30 лв., а от всеки един от тях – на
187.65 лв.
В този смисъл налице са основанията за изменение на първоинстанционното решение в
частта му за дължимите от всеки един от ответниците разноски чрез отмяната му за
разликата над 187.65 лв. до размера от 199.86 лв.
Частната жалба следва да бъде оставена без уважение в останалата й част.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение /включително и в частта му с
характер на определение/ не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №64525/2017
год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
ОТМЕНЯ определението от 11.03.2020 год., постановено по гр.дело №64525/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 45 с-в, в частта му, в която е оставено без уважение искането на К. А.
А. и Л. А. А. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението по посоченото дело в частта
му за присъдените на ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №64525/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 45 с-в, в частта му за присъдените на ищеца разноски за
първоинстанционното производство за юрисконсултско възнаграждение, като го ОТМЕНЯ
в частта му, в която всеки един от ответниците К. А. А. и Л. А. А. е осъден да заплати на
ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за първоинстанционното производство за разликата над 187.65
лв. до размера от 199.86 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ответниците К. А. А. и Л. А. А. срещу
определението от 11.03.2020 год., постановено по гр.дело №64525/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 45 с-в, в останалата й част.
Решението /включително и в частта му с характер на определение/ не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8