Решение по дело №14112/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4382
Дата: 21 юли 2020 г. (в сила от 19 февруари 2021 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100514112
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 октомври 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ……..……/……07.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СИМЕОН СТОЙЧЕВ

                                                                мл.съдия  СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер 14112 по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 158358 от 04.07.2019 г., постановено по гр.д. № 25623/2017 г. на СРС, 65 състав, е допусната на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134Л04.20.4.4 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г., с адрес на имота гр.София, район Средец, ул. „*********, с предназначение - жилище, с площ от 88,00 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 68134.104.20.4.3, под обекта: 68134.104.20.4.2 и над обекта: 68134.104.20.4.6, заедно с прилежащите част - избено помещение № 2 от 5,18 кв.м., таванско помещение № 2 от 6,50 кв.м. и 9,14/100 ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от 2/3 идеални части от правото на собственост върху мястото, върху което е построена сградата - имот с идентификатор 68134.104.20 и от 1/3 идеална част от правото на строеж върху него, между СЪСОБСТВЕНИЦИ И ПРИ ДЯЛОВЕ : 1/4 идеална част за В.Л.Ш. и 3/4 идеални части за Д.В.Б..

Това решение е обжалвано в срок от ответната страна по иска Д.В.Б. чрез пълномощник адв.М.М. с оплаквания за неговата неправилност, тъй като делбеното жилище било придобито по наследство от  ответницата, а възникналите заемни отвошения между свид.Д.и майката на ответницата и сви.Д.са били уверени след смъртта на майката с дарственото  прехвърляне на частта на свид.Д.на сестра й-ответницата, и така ищецът нямал никакъв принос в придобиването на процесното жилище, а отделто отвтеницата го е владява като свой повече от 10 години. Сочи на необоснованост на решението при преценяване показанията на двете групи свидетели- тези на ищеца и тези на ответницата. Моли  решението да се отмени и искът за делба да се отхвърли.

Насрещната страна по жалбата-ищецът В.Л.Ш. не е взела становище по нея в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд пълномощникът му адв.Н.С. намира жалбата за неоснователна, претендират се разноски за въззивната инстанция.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

ПО ОБЖАЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ № 114270 ОТ 10.05.2017 Г.,

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция и направените от ответницата възражения..

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Ищецът твърди, че с ответницата притежават при дялове 1/ 4 ид.ч. за него и 3/ 4 ид.ч. за отвтеницата, описаното жилище, като половината от него ответниците са придобили по време на брака им и след развода всеки има по 1/ 4 ид.ч.

Ответницата оспорва иска за делба, като възразява, че 1/ 2 ид.ч. е ридобила по наследство от родителите си, а другата 1/ 2 ид.ч. е придобила чрез покупка от сестра си-сънаследник, като за придобиването е вложила лични средства, получени по наследство от родителите й, както и че е придобила имота по давност.

Съобразно оплакванията с въззивната жалба, спорно между страните е наличието на съсобственост, спорен е факта на влагане на лични средства от ответницата за придобиването на 1/ 2 ид.ч. от сестра й, спорен е фактът на изтекла в нейна полза придобивна давност.

За да допусне делбата при посочените квоти, първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е оборила презумпцията на чл. 19, ал. 1 от СК / ДВ бр. 41/ 1985г. / за възникване на общност между съпрузите върху придобитото по време на брака имущество, като е счел показанията на свидетеля Д.-сестра на ответницата,  за занитересовани и не ги е кредитирал като годно доказателство за установяване влагане на лични средства.наред с това първоинстанционният съд е приел, че от датата на прекратгяване на брака между страните по делото, до предявяване на исковата молба за делба, не е изтекъл срок повече от 10 г. и отвтеницата не е могла да придобия по давност жилището.

Въззивният съд, при преценка на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, доводите и възраженията на страните, достигна до същия решаващ извод за наличие на съсобственост между страните  при същите квоти, като определени с обжалваното решение.

Не се спори по делото и се установява от събраните писмени доказателства, че делбеното жилище е било съпружества имуществена общност на родителите на ответницата, като след смъртта на баща й през 1984 г., е възникнала обикновена съсобственост при дялове: 4/ 6 ид.ч. за преживялата съпруга А.Б. и по 1/ 4 ид.ч. за всяко от двете деца- ответницата Д.Ш.тогава и сестра й Н.Б.-Д.. След смъртта на майката А.Б. през 1998 г., съсобственици са останали само двете деца, при равни дялове- по 1/ 2 ид.ч.

С нота. акт за покупко-продажба № 060/20.04.2001 г. Н.Б.-Д.е продала на сестра си Д.Ш.своята 1/ 2 ид.ч. от наследственото им жилище, което е редмет и на иска за делба. Към датата на сделката Д.Ш.е в брак с ищеца В.Ш.. Бракът им обаче е прекратен с развод по взаимно съгласие с влязло в сила решение на 02.02.2012 г.

По силата на чл.22 от СК, придобитата по наследство от ответницата по време набрака с ищеца 1/ 2 ид.ч. от делбеното жилище е нейна лична собственост, което не се оспорва от ищеца.  

Спорът е относно правата върху придобитата от друга 1/ 2 ид.ч. от същото жилище по време на брака по силата на сделката на ответницата със сестра й от 2001 г.

 По възражението на ответницата за влагане на лични средства при придобиването на тази 1/ 2 ид.ч. от сестра й

Въззивният съд намира, че събраните по делото доказателства не водят до извод, че е оборена презумпцията по чл.21, ал.3 от СК / аналогична на чл.19, ал.3 от СК от 1985 г., отм./. Само показанията на свид. Н.Б.-Д.сочат, че срещу прехвърлената от нея –свидетеля, на сестра й-ответницата, 1/ 2 ид.ч. от делбеното жилище, ответницата е вложила свои лични средства, макар и дадени преди сделката въз основа на договор за заем. Допустимо е със свидетелски показания в случая да се установи твърдения от свидетелката договор за паричен заем, сключен между нея, сестра й-ответницата, и майка им, както и уговорката между свидетелката и сестра й, след смъртта на майка им, получените от свидетелката пари 17 000 лв. да не ги връща на сестра си, а да й прехвърли своята половина от наследственото жилище. Само показанията на този свидетел обаче, не са достатъчни да оборят презупцията на закона като установят, че паричната сума, предмет на договора за заем, е останала в наследство от баща им, а други доказателства по делото за това няма събрани.  От показанията на другите трима свидетели такива факти не се установяват, нито другите трима свидетели сочат на информация за такива уговорки между наследниците. В съответствие с трайната практика на ВКС,  презумпцията на чл. 21 СК за съвместен принос при придобиване на имот от съпрузите следва да бъде оборена по категоричен начин, като в тежест на страната, който поддържа, че в резултат на трансформация притежава личен дял от имота, е да установи при пълно и главно доказване, че при придобиването са вложени негови лични средства, чийто размер също следва да се докаже по категоричен начин, а в случая това не е сторено. Не се събраха други доказателства, че паричните средства около 17 000 лв., които свидетелят Д.е получила в заем и е трябвало да върне на сестра си, са останали в наследство от баща им. Ето защо законовата презумпция за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиване на 1/ 2 ид.ч. по сделката между ответницата и сестра й през 2001 г. , не е опровергана. В тази връзка въззивният съд съобрази и направеното от ответницата извънсъдебно изявление с нотариална покана от 25.11.2016 г., приет по делото, че счита жилището за съсобствено между страните, което изявление е направено почти 5 год. след развода и половин година преди подаване на исковата молба за делба от бившия съпруг, и също води на извод, че съвместния принос не е оборен.

По възражението за придобиване на жилището по давност от ответницата

Не се събраха доказателства по делото, които да сочат, че ответницата приживе на родителите си е демонстрирала намерение да свои жилището, нито да е демонстрирала такова към сестра си до сделката между тях от 2001 г. По време на брака на страните по делото давност не тече и ответницата не е могла да придобие по давност половината от полученото по сделката от сестра си, а от развода в сила от 02.02.2012 г. до подаване на исковата молба за делба на 26.04.2017 г. не са изминали 10 години. Отделно от това, с горепосочения отговор на нотариална покана от 25.11.2016 г. ответницата е направила признание за съсобственост, и по делото не са събрани доказателства, от които да може да се установи, че ответницата по някакъв начин от прекратяване на брака до подаване на исковата молба, е обективирала към бившия си съпруг своето изцяло собственическо отношение към жилището. Ето защо и това възражение на ответницата е неоснователно и не води до изключване на извода за наличие на съсобственост между нея и ищеца.

Изложеното води до извод, че придобитата по възмезден начин 1/ 2 ид.ч. от делбеното жилище по време на брака на страните, по силата на чл.21, ал.1 от СК е станала съпружеска имуществена общност на страните, и след развода им всеки получава половината или по 1/ 4 ид.ч. Останалите 2/ 4 ид.ч. са лична собственост на ответницата придобити по наследяване.

Предвид изложеното, е налице съсобственост между страните по делото при квоти 1/ 4 ид.ч. за ищеца и 3/ 4 ид.. за ответницата и делбата следва да се допусне.

Поради съвпадане решаващите изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение подлежи на потвърждаване.

При този изход на спора направените от въззивницата-ответник разноски остават в нейна тежест.  На ищеца ответницата дължи 600 лв. разноски за въззивната инстанция, при липсата на възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 158358 от 04.07.2019 г., постановено по гр.д. № 25623/2017 г. на СРС, 65 състав.

ОСЪЖДА Д.В.Б., ЕГН: ********** ***, да заплати на В.Л.Ш., ЕГН: ********** от гр.София, съдебен адрес ***.*********-адв.Н. С., сумата 600 лв. разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                  ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

 

                                      2.