№ 707
гр. Бургас, 24.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500205 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по повод частна жалба с вх. № 260007/07.01.2022 г. от
С.В.С., чрез процесуалния й представител адв. Атанас Тасков /неправилно озаглавена като
въззивна жалба/ срещу Решение № 260059 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 615/2020 г. на
Районен съд - Средец, в частта имаща характер на определение по чл. 344, ал. 2 от ГПК, с
което на жалбоподателката е предоставено ползването на допуснат до делба недвижим имот
и същата е осъдена да заплаща месечно обезщетение в размер на 50, 62 лева /по 25, 31 лв. на
всеки един от съделителите Ц.К.Е. и В. К. С./. Излагат се доводи за неправилност на
решението в тази му част. Сочи се, че ако един съсобственик има достъп и може да ползва
цялата съсобствена вещ, макар и при условията на общо ползване, място за прилагане на
чл.31, ал.2 от ЗС, защото правата на такъв съсобственик не са нарушени.
Първоинстанционният съд не бил съобразил събраните и представени пред него
доказателства за това, че в изпълнение на получената по реда на чл.31, ал.2 от ЗС покана,
жалбоподателката е предоставила на ответниците ключове от делбения имот, като им е
осигурила възможността да ползват всички стаи от имота, които стаи не били заключени.
Жалбоподателката не била длъжна да освобождава конкретни помещения в къщата. Излагат
се подробни съображения и доводи, че съдът се е произнесъл по иск за разпределение на
ползването между съсобствениците, какъвто не било допустимо да е предмет на произнасяне
от съда по реда на чл.344, ал.2 от ГПК. Иска се отмяна на определението, като неправилно и
постановяване на ново определение, с което да бъде отхвърлена претенцията по чл. 344, ал.
2 от ГПК.
Препис от частната жалба е връчен на ответната страна – Ц.К.Е. и В. К. С., като е
депозиран отговор в срок, с който се оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че от
събраните по делото доказателства се установява, че единствено жалбоподателката ползва
делбения имот. Сочи, че незаконосъобразно и в противоречие със съдебната практика е
позоваването на въззивната страна, че въззиваемите били получили ключове от процесната
къща и по този начин са могли да ползват всички стаи от имота. Цитира практика. Оспорва
и твърдението в частната жалба, че съдът се е произнесъл по иск за разпределение на
ползването.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона,
намира за установено следното:
1
Производството по гр. д. № 615/2020 г. по описа на РС-Средец е образувано по искове с
правно основание чл. 34, ал. 1 от ЗС и чл.30, ал.1 от ЗН от С.В.С. срещу Ц.К.Е. и В. К. С. за
делба на урегулиран поземлен имот УПИ II-340 в квартал 35 по плана на село ***, община
Средец, област Бургас, одобрен със Заповед №18/23.02.1988 г. на Кмета на Община Средец,
целият с площ от 1145 кв.м., при граници УПИ III-339, УПИ XVIII-341, УПИ I-340, ведно с
находящата се в същия имот масивна жилищна сграда, състояща се от един жилищен етаж и
приземен етаж, със застроена площ от 49,69 кв.м. и разгърната застроена площ от 114, 10
кв.м., както и масивна стопанска постройка от 22 кв.м. Предявен е и иск за намаляване на
завещание от 22.10.2019 г., извършено от наследодателя К.Н. С., починал на 06.10.2020 г.
В хода на производството пред първоинстанционния съд е направено искане по чл.344,
ал.2 от ГПК от ответниците по иска Ц.К.Е. и В. К. С.. Уточнено е, че искането касае
единствено ползването на масивната жилищна сграда, находяща се в процесния имот, не и
стопанската постройка, която се намира в същия имот. Молят съдът да постанови как да
бъде ползван имота, съобразно квотите на съделителите, а ако не може да бъде използван
съобразно квотите, да се определят суми, които да бъдат изплащани от ищцата за това, че са
лишени от ползването на имота. В открито съдебно заседание от 27.09.2021 г. е заявено, че
предвид това, че не може да се разпредели ползването на жилищната сграда, се поддържа
искане да бъде изчислен месечен наем за ползването на основната жилищна сграда от
ищцата.
По делото е извършена съдебно-техническа експертиза, съгласно която жилищната
сграда, която се намира в процесния имот е неподеляема. По делото е извършена и съдебно
– оценителна експертиза, която установява, че средният пазарен наем на жилищната сграда
е 135, 00 лв. на месец.
С обжалваното решение съдът е осъдил частната жалбоподателка да заплаща сумата от
25, 31 лв. месечно за ползването на делбения имот - масивна жилищна сграда, състояща се
от един жилищен етаж и приземен етаж, със застроена площ от 49,69 кв.м. и разгърната
застроена площ от 114, 10 кв.м., построена в урегулиран поземлен имот УПИ II-340 в
квартал 35 по плана на село ***, община Средец, област Бургас, одобрен със Заповед
№18/23.02.1988 г. на Кмета на Община Средец, целият с площ от 1145 кв.м., при граници
УПИ III-339, УПИ XVIII-341, УПИ I-340.
Частна жалба е подадена в едноседмичния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК против подлежащ
на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалването, поради което съдът я намира за допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК се урежда привременна мярка, с
постановяването на която се цели уреждане на отношенията между съделителите по повод
ползването на имотите, допуснати до делба, през време на висящността на делбеното
производство. /Така Решение № 182 от 26.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2067/2016 г., II г. о.,
ГК/. То не разрешава по същество материално правен въпрос, свързан с предмета на спора,
защото въпросът за начина на ползване на имотите или за дължимото обезщетение дори в
рамките на продължителността на делбеното производство, може да бъде изменено от съда,
който го е постановил.
Привременните мерки изхождат от принципа, залегнал в чл. 31, ал. 2 на ЗС, имащ за
цел овъзмездяване на съсобственика за права, които има, обаче е възпрепятстван да
упражни, но по съществото си не представлява същия правен институт. В тази връзка ВКС е
имал възможност да се произнесе по приликите и отликите в двата механизма на уреждане
на отношенията между съсобственици по повод ползването на съсобствената вещ. Така в
Решение № 48 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 2571/2017 г. е посочено, че обезщетението по чл.
31, ал. 2 ЗС може да бъде присъдено в производство по чл. 344, ал. 2 ГПК като привременна
мярка до приключване на делбата и/или с решението по втората фаза на делбата. В
хипотезата на чл.344, ал.2 от ГПК обезщетението е само за периода от влизане в сила на
2
съдебния акт по чл. 344, ал. 2 ГПК до приключване на делбата. В хипотезата на чл.31, ал.2
от ЗС съдът присъжда обезщетение за предходен период, считано от отправянето на
писмената покана до съдебното предявяване на претенцията. В допълнение към изложеното
следва да се посочи, че нормата на чл.344, ал.2 от ГПК не изисква „лишаване от право“, а
има предвид разрешаване на спор за ползване на общата вещ между съсобственици по
съдебен ред, при това временно и на база целесъобразност, а не законосъобразност, защото
целта на произнасянето не е проверката на едно материално право, съществува ли и кому
принадлежи, а осъществяване на съдебна администрация и съдействие за упражняването му
спрямо титулярите при спор.
Именно по изложените съображения, съдът счита доводите, че съдът се е произнесъл по
иск за разпределение на ползването на имот, за неоснователни. На първо място хипотезите,
уредени от нормите на чл.344, ал.2 от ГПК и тази на чл.32, ал.2 и чл.31, ал.1 от ЗС се
различават, както бе ясно посочено по – горе. Съдът не е допуснал смесване на посочените
правни институти, но правилно е посочил, че съдебната практика, касаеща приложението на
чл.31, ал.2 от ЗС, би могла да бъде относима и по отношение на хипотезата, уредена от
разпоредбата на чл.344, ал.2 от ГПК, доколкото общите принципи, на които почиват двете
норми са едни и същи.
В процесния случай по делото е безспорно, че ответниците не ползват фактически
жилищната сграда, както и е безспорно, че жалбоподателката С.С. го ползва изцяло.
От събраните по делото писмени доказателства, както и от приетата по делото СТЕ, се
установява, че процесната жилищна сграда е неподеляема.
Районен съд- Бургас е преценил, че не е удобно имотът да се ползва съвместно от
съделителите, поради което и съобразявайки досегашното фактическо положение е
възложил жилищната сграда изцяло на жалбоподателката до приключването на делбата,
като я е осъдил за това да заплаща на ответниците В.С. и Ц.Е. месечна цена. Тази преценка
за целесъобразност на разпределението според настоящия състав е напълно правилна и
обоснована на база изяснената фактическа обстановка, като отговаря и на желанието на
страната инициирала производството по чл. 344, ал. 2 от ГПК. Правилно е съобразено от
районния съд съществуващото до момента фактическо положение, с цел избягване
създаването на затруднения за съсобствениците в повече от необходимите при
постановяване на привременните мерки за упражняването на правата им.
Съответно на това жалбоподателката, комуто е възложен имотът еднолично дължи на
неползващите го ответници месечно обезщетение, съответно на дела им. Тази парична
компенсация е предвидена от закона, поради което следва да бъде присъдена на
правоимащите. Размерът не е бил оспорен, определен е от експерт, поради което съдът
счита, че следва да бъде приет за доказан. Съответно на установената от Районен съд -
Средец квота в собствеността на имота, ответниците действително имат правото на сумата
от 25,31 лв. за всеки, съотнесена към пълната наемна цена на сградата.
За пълнота следва да бъде обсъдено възражението на жалбоподателката, че правото на
ответниците – съделители за ползване е обезпечено, поради което няма място за прилагане
на разпоредбата на чл.344, ал.2 от ГПК, като последните имат достъп до процесния имот,
тъй като съделителката им го е осигурила, като е предоставила ключове до имота. На първо
място първоинстанционният съд е обсъдил това възражение на ищцата, като правилно се е
позовал на Тълкувателно решение 7/2012 г. от 02.11.2012 г. по т.д.№7/2012 г. на ОСГК на
ВКС. В последното е прието по отношение на приложението на разпоредбата на чл.31, ал.2
от ЗС, че „лично ползване“ по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват
общата вещ, съобразно правата им. Действително по делото е установено, че ищцата е
предоставила ключове за имота след отправена писмена покана от ответниците. Следва да се
посочи, че формалното предаване на ключ от жилището не е достатъчно да освободи
съсобственика от отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС, когато с поведението си създава други
3
пречки за ползването – фактическо недопускане до жилището, непредоставяне на ключове
от други врати, осигуряващи достъп до жилището и др. /В този смисъл Решение № 39 от
14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3039/2019 г., I г. о., ГК; Определение № 756 от 21.07.2021 г.
на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 966/2021 г. и др./. В случая се установява от разпитаните в
първоинстанционното производство свидетели, че стаите в къщата не били празни, а С.С.
отказала да освободи стаите от своите вещи, като нямала намерение да ги освободи. В тази
връзка предвид събраните доказателства, се установява, че жалбоподателката създава
пречки за безпрепятственото ползване на процесния имот, въпреки че е предоставила ключ
до имота. В тази връзка и предвид отношенията между страните по делото, правилно
районният съд е приел, че е целесъобразно имотът да бъде възложен за ползване изцяло на
жалбоподателката, като с оглед на това последната следва да заплаща посочените в
решението суми за ползването на имота на ответниците.
При това положение жалбата се явява изцяло неоснователна, а определението на
първата инстанция следва да бъде потвърдено, като законосъобразно и правилно.
По разноските: С отговора на подадената частна жалба, Ц.Е. и В.С. са претендирали
разноските, направени в настоящото производство. Видно от приложения по делото договор
за правна помощ, въззиваемите са направили разноски в размер на 500 лв., за заплатено
адвокатско възнаграждение. Поради изложеното и на основание чл.78, ал.3 и чл.81 от ГПК,
съдът намира така направеното искане за присъждане на разноски за основателно.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260059 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 615/2020 г. на
Районен съд- Средец, в частта имаща характер на определение по чл. 344, ал. 2 от ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, С.В.С., с ЕГН **********, с адрес село
*** община *** област ***, да заплати на Ц.К.Е., с ЕГН **********, с адрес гр.*** к-с ***
бл. № ** вх.* ет.*, и В. К. С., с ЕГН **********, с адрес гр.*** ул.** № *** ет.* ап.*, сумата
от 500, 00 лева, представляваща разноски по в.ч.гр.д № 205/2022 г. по описа на Окръжен съд
– Бургас.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4