Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Ловеч, 7.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Ловешкият окръжен съд
гражданска колегия в публично заседание на петнадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
2.
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА като разгледа докладваното
от съдията ПАВЛОВА в.гр. д №541 по описа за 2019 година и за да се произнесе,
съобрази :
Производството
с правно основание чл. 258 и сл.
от ГПК
Производството по делото е образувано по въззивна жалба
от „***”ЕАД-София против решение №93/20.05.2019 г. постановено по гр.д.№170/19
г. по описа на ТРС. Твърди, че с обжалваното решение ТРС неправилно е приел, че
исковете му следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Счита атакуваният
акт за незаконосъобразен и неправилен, поради което моли да бъде отменен.
Твърди, че първоначално производството е било образувано
въз основа на заповед за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с
което ищецът е потърсил защита на своите права и въз основа на това заявление е
било образувано ч.гр.д.№1058/18 г.по описа на ТРС, в хода на което е била издадена
Заповед за изпълнение, с която А.Р.Д., с ЕГН **********, е осъдена да заплати
на „***" ЕАД следните суми: 594,10 лева - главница; 59,66 лева - законна
лихва за забава, изчислена върху сумата от 418,37 лева за периода от 10.02.2017
г. до 21.11.2018 г.; законна лихва за забава върху размера на главницата от
дата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.11.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.; 26,00 лева - съдебни разноски,
изразяващи се в заплатена държавна такса и банкова комисионна. Сочи, че видно
от Разпореждане № 41 от 09.01.2019 г. по ч.гр.д. 1058/2018 г. по описа на
Районен съд Тетевен, за което ищецът е надлежно уведомен на 21.01.2019 г.,
длъжникът А.Р.Д. е получила заповедта при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и в
резултат, той, в качеството си на заявител, се е възползвал от предвидената в
чл. 415 от ГПК възможност да предяви установителен иск. Сочи, че в настоящия
случай, ищецът е изпълнил задължението си за предоставяне на електронни
съобщителни услуги и продукти, като от своя страна ответникът не е изпълнил
задължението си да заплати ползваните услуги и продукти по издадените от ищеца
фактури.
Излага, че по делото са представени безспорни доказателства, събрани по
установения от закона ред, които подкрепят и доказват претенциите му,но тези
доказателства обаче, не са съобразени от съда при постановяване на обжалвания
съдебен акт.Твърди, че
първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е установил по безспорен
начин вземането си към ответника, тъй като от представените доказателства
-главно процесиите фактури, не било ясно как и откъде произтича вземането му.
Сочи, че от фактурите не ставало ясно, как са формирани задълженията на
ответника, за какви периоди и на какво основание. Счита тези съображения за
неправилни. Смята, че правилно първоинстанционният съд е приел, че фактурите
сами по себе си не представляват източник на задължения и същите единствено
обективират такива, които са възникнали на друго основание - в настоящия случай
договори за електронни съобщителни услуги и продажба на изплащане. Твърди
обаче, че тези договори обаче, очевидно не са взети предвид от районния съд
при/-постановяване на решението му, въпреки че същите са приложени в заверени
преписи като доказателства. Сочи, че както е посочено и в исковата молба, процесните
два договора са с рамков характер - № М4436172 от 18.02.2015 г. и № М4859931 от
03.02.2016 г, като въз основа на същите са предоставяни различни услуги и
продукти чрез подписването на допълнителни индивидуални договори, анекси и
приложения. Излага, че за предоставените услуги/продукти ищецът е издавал
фактури на месечна база. Сочи, че претендираната сума за предоставени
услуги/продукти по всеки един рамков договор представлява сбора на сумите по
всяка една издадена, но незаплатена от длъжника фактура (посочени в съответните
таблици 1 и 2 в исковата молба). Излага, че всички дължими суми за услугите и
продуктите, предоставени въз основа на съответния рамков договор, са
фактурирани към самия него и във фактурите са отразени и месечните вноски за предоставения
апарат на изплащане. Изтъква, че номерата на рамковите договори -М4436172 или
М4859931 са посочени в горния ляв ъгъл на всяка една фактура и същите,
представляват индивидуални клиентски номера и реферират към услугите, които
ползва абонатът, като на един клиентски номер може да се предоставят множество
услуги. Сочи, че по тези клиентски номера се издават месечните сметки/фактури,
а другият индивидуализиращ признак на абоната е ID номер (Account ID), с който
клиентът се въвежда в системата на оператора.
Сочи, че под този ID номер се завеждат всички договори и приложения, сключени между ищеца и
абоната. Твърди, че в настоящия случай, абонатът А.Р.Д. фигурира в системата на
ищеца под индивидуален абонатен номер (ID) *********, като същият номер фигурира в съответните приложения/договори,
с които са предоставяни съответните услуги и продукти. Излага, че в
обстоятелствената част на исковата молба, по точно в раздел 2 от същата,
подробно са посочени всички предоставени на абоната услуги и продукти. Сочи, че
са посочени също и тези услуги по какъв начин са предоставени - с кои точно
договори и/или приложения, както и различните параметри на всяка една
предоставена услуга - за коя точно SIM карта с телефонен номер, тарифния план, цената, периода на предоставяне.
Излага, че видно от представените фактури, посочените в договорите
обстоятелства съответстват на отразените такива в съответните фактури и сочи
пример - по рамков договор - № М4436172 от 18.02.2015 г. - с Приложение № 1 към
същия от същата дата е предоставена мобилна гласова услуга (SIM карта с телефонен номер) за телефонен номер **********. Твърди, че е
избран тарифен план Mob. Internet L 100% повече MB с месечна абонаментна такса от 24,90 лв. (20,75 лв. без ДДС) за срок от
24 месеца (с крайна дата 18.02.2017 г.). Сочи, че съгласно чл. 5.2.3 от
приложението, договорът е продължил действието си за неопределен период от
време, като съгласно цитираната разпоредба, в случай, че в месеца в който
срокът на договора изтича, абонатът не уведоми писмено оператора, че го счита
за прекратен, договорът продължава действието си при същите условия безсрочно.
Излага, че в настоящия случай, е налице описаната хипотеза и абонатът е
продължил да ползва услугите по договора и предоставената му SIM карта няколко месеца след първоначалния срок. Твърди, че за
предоставените на абоната услуги ищецът е издал шест броя фактури за периода от
25.01.2017 г. до 26.06.2017 г., посочени в таблица 1 от исковата молба. Сочи,
че видно от представените фактури, безспорно се установява, че същите са
издадени на основание сключения рамков договор № М4436172 от 18.02.2015 г, като
номерът на договора е посочен във фактурите, както и телефонен номер
**********, Договорената месечна абонамента такса от 24,90 лв. (20,75 лв. без
ДДС) също е отразена във всяка една фактура. Излага, че както е упоменато и в
исковата молба, съгласно чл. 4.9 от съответното Приложение № 1, всички
допълнителни услуги използвани от абоната извън избрания тарифен план и които
не са посочени изрично в съответното приложение, се таксуват, съгласно
действащия ценоразпис на ищеца за съответната услуга, публикуван на интернет
адреса на мобилния оператор. Сочи, че цените на услугите, които са приложими
към конкретните услуги, ползвани от абоната въз основа на приложението, но не
са включени в избрания тарифен план, са посочени в отделно Приложение № 3
(приложено в заверен препис като доказателство). Твърди, че под тези
допълнителни услуги се има предвид проведени от абоната допълнителни телефонни
разговори, изпратени SMS/MMS съобщения,
използван мобилен интернет, които надвишават лимитите, установени в договора и
избрания тарифен план. Сочи, че във фактурите подробно са описани всички
ползвани от абоната такива услуги - колко проведени телефонни разговори, към
кой оператор, времетраене, брой изпратени съобщения, използван допълнително
мобилен интернет и пр. Твърди, че следва да се вземе предвид и че съгласно т.
26.6 от приложимите общи условия за взаимоотношенията между „М." ЕАД и
абонатите и потребителите на обществените мобилни наземни мрежи на "М."
ЕАД, по стандарти GSM, UMTS и LTE, месечните сметки на потребителя могат да бъдат оспорени пред мобилния
оператор в 6 (шест) месечен срок след датата на издаване на фактурата, но
такова оспорване не е извършено от страна на ответника, което по презумпция
води до извода, че същият е запознат с фактурираните суми и признава
дължимостта им, като аналогично е положението й с другия рамков договор №
М4859931 от 03.02.2016 г.
С оглед изложените обстоятелства счита, че съдът
неправилно е отхвърлил иска на Доверителя ми като недоказан. Сочи, че видно от
представените договори, ищецът се е задължил и е предоставил електронни
съобщителни услуги и продукти на изплащане на абоната при определени условия.
Счита, че с издадените процесни фактури, пък вземането на ищеца е станало
ликвидно, което е основание да претендира суми в размерите, посочени в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Твърди, че ТРС е приел, че в исковото производство
ищецът е въвел ново основание, непосочено в заповедното производство - договори
от 08.11.2016 г. Не споделя това виждане - както е изложено и в исковата молба
договорът с № М4859931 от 03.02.2016 г. е с рамков характер, като услугите по
него се предоставят чрез подписването на допълнителни приложения или
сключването на нови договори, които стават неразделна част от рамковия договор.
Сочи, че това обстоятелство е изрично предвидено в чл. 3.2 от договора, във
връзка с чл. 5.1. и вследствие на това
договорът от 08.11.2016 г. е сключен към рамковия № М4859931 от 03.02.2016 г.
Твърди, че съгласно чл. 4.2 от договора от 08.11.2016 г. -„Страните се съгласяват, че
този Договор представлява цялото споразумение, което урежда правоотношенията,
възникнали във връзка с ползваните от абоната услуги. Всички предишни договори,
които са подписани от страните преди датата на подписване на този Договор и
които не са прекратени, стават неразделна част от договора и се
идентифицират с неговия уникален номер ("Клиентски номер" - е случая М4859931). Условията,
посочени в предишни договори, запазват силата си, доколкото
в този Договор не е предвидено друго и доколкото не се изменят от този Договор
и от приложенията към него." В тази връзка не смята, че договорът от 08.11.2016
г. представлява отделно основание, при положение, че е неразделна част от
рамковия договор № М4859931 от 03.02.2016 г. (който е посочен в заповедното
производство). Счита, че нещо повече, както е обяснено и по-горе, всички
дължими суми за услугите и продуктите, предоставени въз основа на съответния
рамков договор, са фактурирани към самия него, като това означава, че в една
фактура фигурират дължими суми за повече от една услуга. Сочи, че видно от
представените процесни фактури, издадени въз основа на втория рамков и посочени
в таблица 2 от исковата молба, в същите са отразени месечни абонаментни такси
за две SIM карти с телефонни номера - за *** и ***. Твърди, че
първата SIM карта е
предоставена с първоначалния договор № М4859931 от 03.02.2016 г., а втората - с
договора от 08.11.2016 г. Сочи, че претендираните в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение суми, за ползвани услуги по всеки един рамков договор,
представляват сбора на сумите на незаплатените фактури, издадени въз основа на
същите, за съответния период. Твърди, че претендираните неустойки за
неизпълнение представляват общия сбор на начислените неустойки по всеки един
договор. Излага, че сумите за главници и неустойки по всеки един договор, както
и периодите, посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
впоследствие в издадената заповед, съответстват на посочените такива в исковото
производство, явяващо се продължение на заповедното, видно от описаните
обстоятелства и представените доказателства. Излага, че заповедното
производство е уредено като съдебна процедура, която цели заявителят -кредитор
да събере по бърз начин вземането си, по опростен ред, поради липсата на правен
спор по него. В тази връзка твърди, че ищецът в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е посочил единствено основните договори, сумите по тях и
за кой период се дължат, предвид презумпцията, че вземането му е основателно,
длъжникът знае за него и го признава. Сочи, че в исковата молба, ищецът е
прецизирал допълнително всяко едно от вземанията си, посочени в заповедта за
изпълнение. Излага, че схващането на съда, че договорът от 08.11.2016 г.
представлява ново основание, невключено в заповедното производство, е
неправилно. Твърди, че услугите се предоставят чрез подписването на приложения
и/или допълнителни договори, но това не променя главното основание, въз основа
на което се подписват/сключват рамковите договори. Сочи, че по отношение на
изложеното от съда, че договорът за продажба на изплащане, също от 08.11.2016
г., представлява ново основание, сочи, че в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение изрично е посочено, че във вземането се включват и продукти на
изплащане. Сочи, че за договора за продажба на изплащане важи същото както и за
другия договор от 08.11.2016 г. - сключен е към рамковия и представлява
неразделна част от същия. В допълнение твърди, че специфичното при договора за
продажба на изплащане е, че същият се сключва за предоставяне на устройство на
преференциални условия, в случай че абонатът има сключен и договор за
електронни съобщителни услуги (в случая това е договора от 08.11.2016 г., с
който е предоставена SIM карта с
телефонен номер **********) и за това обстоятелство свидетелства чл. 3 от
договора за продажба на изплащане - „закупуването
на вещта при условията на договора е обвързано с
ползването на електронни съобщителни услуги, предоставени на абоната на
основание договор за услуги, сключен с мобилния оператор."Сочи, че това обуславя и
сключването на договорите по едно и също време - 08.11.2016 г. Твърди, че във
връзка с описаното, неустойката в размер на 84,10 лв., представляваща отстъпка
от цена на устройство, претендирана на основание договора от 08.11.2016 г.,
също се явява допустима и основателна, а не както противно приема
първоинстанционният съд. Смята, че още повече, че същата е включена в общия
размер на неустойката, посочен в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 175,73 лв. и е посочена изрично като вид - „отстъпки от цена на
устройство".
Във връзка с
изложените обстоятелства, счита, че с оглед уважаването на въззивната жалба по
отношение на иска за главница в размер на 418,37 лв., следва да бъде уважен и
претендирания иск за законна лихва за забава в размер на 59,66 лв.
Сочи,
че на следващо място - районният съд е застъпил становище, че ищецът не е
упражнил правото си предсрочно да прекрати договорите, понеже няма сведения по
делото да е изпратено уведомление до ответника за прекратяването на договорите.
В тази връзка, моли да се има предвид, че съгласно приложимите общи условия за
взаимоотношенията между „М." ЕАД и абонатите и потребителите на
обществените мобилни наземни мрежи на "М." ЕАД по стандарти GSM, UMTS
и LTE, по-конкретно чл. 54.12 -„договорът по отношение на конкретна
услуга/телефонен номер на потребителя се счита за едностранно прекратен от
страна на ***, в случай че забавата на плащането на дължимите суми от абоната е
продължила повече от 124 дена.". Сочи, че при положение, че прекратяването
на договора е с определяема дата (забава, продължила повече от 124 дена), счита
за безпредметно и ненужно последващо волеизявление от страна на ищеца,
адресирано до ответника, че счита договорите за прекратени, още повече, че
последният по презумпция е запознат с условията на предсрочно прекратяване при
неизпълнение. Сочи, че сметките за неустойки, които издава ищеца, служат
единствено за установяване размера на конкретната неустойка и момента на
прекратяване. Сочи, че той няма задължение да ги изпраща на абоната, още повече
е неприемливо да се счита, че с получаването им от същия, договорът се
прекратява, при положение, че между страните има изрична уговорка за начините
на прекратяване.
Твърди, че в атакуваният съдебен акт, Районен съд
Тетевен неправилно е стигнал до извода, че клаузите за неустойки са
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите.
Излага ,че като неравноправни съдът приема, че неустойките са нищожни на
основание чл. 146 от ЗЗП, понеже не са уговорени индивидуално. Това виждане на
съда също счита за неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че съгласно цитираните
разпоредби „неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Цитира,, че според районният съд, уговорената между
страните неустойка попада в хипотезата на т. 5 от ЗЗП -„клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка". Сочи,
че неустойките, които претендира ищеца, са по рамков договор № М4859931 от
03.02.2016 г. Твърди, че в настоящия случай става дума за сключени договори с
периодично изпълнение, съгласно дефиницията посочена в Тълкувателно решение № 3
от 18.05.2012 г. на Върховният касационен съд (ВКС): „Периодични са плащанията, които са свързани
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместиш
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви по размер." В тази връзка счита, че развалянето или
прекратяването им следва да е за в бъдеще, съгласно чл. 88 от ЗЗД, поради което
претендираната сума за неустойката при предсрочно прекратяване на договора е
начислена за период след неговото прекратяване. Сочи, че същата има санкционна
(наказателна) функция по отношение на прекратения договор за страната, която не
е изпълнила задълженията си по него. Изтъква, че неустойките са уговорени
изрично в чл. 6.3.1 от Приложение № 1 от 03.02.2016 г. към рамков договор №
М4859931 от 03.02.2016 г. (по отношение на мобилна услуга за телефонен номер
**********) и чл. 6.3.1 от Приложение № 1 от 08.11.2016 г. към Договор за
електронни съобщителни услуги от 08.11.2016 г., сключен към рамков договор №
М4859931 от 03.02.2016 г. (по отношение на мобилна услуга заф телефонен номер **********). Сочи, че
съгласно цитираните разпоредби - при предсрочно прекратяване на договора по
вина на абоната, същият дължи на ищеца неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до крайния срок на
ползване по договора. Сочи, че когато абонатът е физическо лице, както в
настоящия случай, размерът на неустойката не може да надвишава трикратният размер на месечните
абонаментни такси. Излага, че в допълнение на неустойката за предсрочно
прекратяване, абонатът дължи и възстановяване на част от използваните отстъпки
от пазарните цени на закупени крайни устройства. Сочи, че тези клаузи са
въведени в изпълнение и при съобразяване на съдебната спогодба, подписана между
Комисията за защита на потребителите и М. ЕАД по гр.д. 12268/2014 г. по описа
на Софийски градски съд, документирана в протокол от 21.04.2016 г. (същият е
приложен в заверен препис като доказателство в първоинстанционното
производство). Изтъква, че при положение, че размерът на неустойката е
ограничен до три такси, не счита, че размерът й е необосновано висок по смисъла
на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Относно неустойката за възстановяване на използвана
отстъпка от цена на закупено устройство твърди, че отстъпката на устройството е
изрично договорена в чл. 6.3.2 от Приложение № 1 от 08.11.2016 г. към Договор
за електронни съобщителни услуги от 08.11.2016 г., сключен към рамков договор №
М4859931 от 03.02.2016 г. Сочи, че в случая става дума за процесния апарат ****,
чието предоставяне е обвързано с договора от 08.11.2016 г. и при положение, че се касае за
възстановяване на „отстъпка", неприемливо е да се каже, че клаузата е
неравноправна. Счита, че „отстъпката" е благо, от което потребителят се е
възползвал при сключването на договора с мобилния оператор, изразяващо се в
намаление на редовната пазарна цена на дадения апарат и е напълно справедливо е
да се приеме, че следва същата да се възстанови, с оглед виновното неизпълнение
на задълженията на абоната по договора, още повече, че неустойката, която
претендира ищецът е в размер на 84,10
лв., което представлява значително по-малка част от действителната отстъпка,
с която се е ползвал абонатът при получаването на устройството - 161,56 лв. В
тази връзка счита, че клаузите за неустойки отговарят напълно на изискванията
за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на ищеца и ответника, както неправилно е възприел в решението си
първоинстанционният съд. Твърди, че е немислимо да се приеме, че гореописаните
клаузи за неустойки са неравноправни по някакъв начин, тъй като са въведени в
изпълнение и при съобразяване на съдебна спогодба, подписана между КЗП и ищеца
при положение, че Комисията за защита на потребителите е орган, осъществяващ
контрол над дейността на ищеца. С
оглед изложеното, счита, че в хода на производството предявените искове за
главница, неустойка и законна лихва са доказани по основание и по размер,
поради което следва да бъдат уважени.
Моли съда да отмени изцяло
постановеното от ТРС решение, с произтичащите от това законови последици, като
вместо това постанови друго, с което да признае за установено дължимостта на
присъдените със заповедта за изпълнение суми.
В срок не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника.
В съдебно заседание не се явяват въззивника и
въззиваемата.
От
представените по гр. д. №170/2019 г. на ТРС доказателства, от становището на
страните, преценени поотделно и в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът
приема за установени следните фактически обстоятелства:
РС-Тетевен е постановил решение №93/20.05.2019 г. по гр.д.№170/19 г. с
което е отхвърлил като
неоснователен и недоказан, предявеният
от „***“,ЕИК:***,със седалище и адрес
на управление в град С. ,представлявано от А.В. Д. и М. М.,чрез пълномощника по
делото адв.Д.Ц.-САС,против А.Р.Д. ***, иск, с основание чл.422,ал.1,във
в-ка с чл.415 от ГПК, за установяване на вземане
в размер на 594.10 лева,представляващо главница за незаплатени
абонаментни такси, съобщителни услуги и лизингови вноски по договора
№М4436172/18.02.2015г, №М4859931/03.02.2016г и договор за продажба на изплащане от
08.11.2016 г, както и неустойка за предсрочно
прекратяване на договорите, в общ размер на 594.10 лева,
за лихва
в размер на 59.66 лева за периода от 10.02.2017г до 21.11.2018г и законна лихва
върху главницата от 23.11.2018 г до окончателното изплащане на
задължението, за което вземане е издадена Заповед по чл.410 от ГПК по
ч.гр.дело №1058/2018г по описа на РС-Тетевен.
Ловешки окръжен съд приема,
че съдебното решение е валидно и
допустимо. Съдебният акт е атакуван изцяло и при самостоятелен анализ на
представените писмени доказателства въззивната инстанция счита, че е той е
правилен.
Настоящето производство се развива след подадено по реда на чл. 410 от ГПК от „***”ЕАД-София заявление № 5967/23.11.2018 г. по ч.гр.д№1058/18
г. на ТРС против длъжник А.Р.Д. относно сумата 594,10 лв.
главница и 59,66 лв законна лихва за забава, изчислена върху сумата от 418,37
лв, за периода от 10.02.2017 г. до 21.11.2018 г. ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 23.11.2018 г. до окончателното й изплащане, 26,00 лв.
съдебно-деловодни разноски в заповедното производство. В т.12 от заявлението „***” ЕАД-София е
конкретизирал, че сумите от главницата се дължат по договори № М4436172\18.02.2015
г. с инд.аб.№*********-неплатени суми за ползвани услуги за периода от
25.01.2017 г. до 26.06.2017 г. в общ размер 207,76 лв и по договор №М4859931/3.02.2016
г. с инд. Аб.№********* неплатени суми за ползвани услуги за периода от
12.06.2017 г. до 13.11.2017 г. на стойност 210,61 лв. за които са издадени
съответни фактури. Излага се, че след
изтичане на срока за плащане, договорът се счита едностранно прекратен по вина
на абоната, и в резултат на това се дължат неустойки в общ размер 175,73 лв. Тетевенски
районен съд е уважил искането в пълен размер и издал заповед за изпълнение Заповед №556 от 26.11.2018 г. по ч.гр. д №1058/2018
г. След като заповедта е била връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК
ТРС е постановил разпореждане №41/9.01.2019 г., с която е указал на заявителя в
едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване на вземането си.
Съдебният акт е съобщен на заявителя на 21.01.2019 г, а исковата молба в
настоящето производство е заведена на 21.02.2019 г. /п.кл./, следователно е
спазен срока по чл. 415 от ГПК и тя е допустима.
Между страните е сключен договор №********* на 18.02.2015 г, при общи условия, за предоставяне на мобилни услуги, като в Приложение №1 към договора е описан ценови пакет, както и е посочен срока на
договора-24 месеца, като телефонния номер на абоната е ***.
Представен по делото е
и втори договор №********* от 03.02.2016 г, за предоставяне на електронни съобщителни услуги, заедно с приложения към договора, със срок
24 месеца, като телефонния номер на абоната е ***.
С исковата молба е представен и трети договор,сключен
между страните на 08.11.2016 г за предоставяне
на електронни съобщителни услуги, заедно с
приложения, както и договор за продажба на
изплащане от същата дата,от който се установява, че предмет на
договора е мобилен телефон на стойност
155.9 лева, като е представен по делото и
погасителен план,в който са отразени месечните погасителни вноски по
договора-общо 23 вноски. Телефонния номер на абоната по този
договор е **********.
Представени
от ищеца са и данъчни фактури към договорите, съставени от него, в които са
посочени задължения на Д. към мобилния
оператор за месечни такси, съобщителни
услуги, лизингови вноски и начислен ДДС общо 6
на брой, с които претендира, че общо дължимата сума по договора от 18.02.2015
г. е 207,76 лв, както следва: фактура №********** за периода от 23.12.2016 до
22.01.2017 г. на стойност 70,02 лв, №********** за периода от 23.01.2017 г. до
22.02.2017 г. на стойност 50,76 лв, №********** за периода от 23.02.2017 г. до
22.03.2017 г. на стойност 26,39 лв, фактура №03519223023 за периода от 23.03.2017
г. до 22.04.2017 г на стойност 24,90 лв,
фактура №********** за периода от 23.04.2017 г. до 22.05.2017 г на
стойност 24,90 лв, фактура №********** за периода от 23.05.2017 г. до
22.03.2017 г. на стойност 24,90 лв, като от последната фактура заявителят
претендира само сумата от 10,79 лв. Останалите фактури 11 на брой касаят
договора от 8.11.2016 г. , тъй като в тях е отразено, че се отнасят до мобилен
номер **********, който фигурира в този договор.
При тази
фактическа обстановка съдът приема, че е сезиран с обективно съединени
положителни установителни искове на
кредитора с правно основание чл. 422,ал.1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК, чл.87 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД относно сумата 594,10 лв. главница и
59,66 лв законна лихва за забава, изчислена върху сумата от 418,37 лв, за
периода от 10.02.2017 г. до 21.11.2018 г. ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 23.11.2018 г. до окончателното й изплащане, 26,00 лв.
съдебно-деловодни разноски в заповедното производство. В т.12 от заявлението и с исковата молба е
конкретизирано, че сумите от главницата се дължат по договори №
М4436172\18.02.2015 г. с инд.аб.№*********-неплатени суми за ползвани услуги за
периода от 25.01.2017 г. до 26.06.2017 г. в общ размер 207,76 лв и по договор
№М4859931/3.02.2016 г. с инд. Аб.№********* неплатени суми за ползвани услуги
за периода от 12.06.2017 г. до 13.11.2017 г. на стойност 210,61 лв. за които са
издадени съответни фактури. Излага се, че
след изтичане на срока за плащане, договорът се счита едностранно
прекратен по вина на абоната, и в резултат на това се дължат неустойки в общ
размер 175,73 лв.
В настоящето производство в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
съществуването на вземането си по оспорената ЗИ, а именно че между страните е
съществувало валидно облигационно
правоотношение, с твърдените съществени уговорки, че е изправна страна
по договора включително и размера на претенцията си. В случая вземането на
ищеца произтича от сключени между страните договори за предоставяне на мобилни
телефонни услуги, конкретизирани в заявлението, с което съдът е сезиран като
договор от 18.02.2015 г. и договор от 3.02.2016 г. Валидността на договора от
18.02.2015 г. не е оспорен в частта относно предоставянето на услугите и
заплащането им, в която част той се счита валиден и поражда правни последици.
Изпълнението на задължението си за предоставяне на услуги на ответника ищецът е
установил с представените фактури, в които подробно са посочени времето на
разговорите, мобилните оператори, обслужващи избраните телефонни номера,
размера на задължението. Фактурите са генерирани автоматично от системата за
отчитане на потреблението на абоната и доколкото не се твърди същата да е
манипулирана неправомерно, отразяват действително потребление. Въпреки така
предоставените услуги ответника не е заплатил същите, което сочи на
неизпълнение на поети от него договорни задължения, поради което дължи на ищеца
стойността на същите в размер на сумата 207,76 лв. по договора от 18.02.2015 г.
Съдът приема предявения иск за доказан по размер, посредством представените
фактури за дължимите суми за процесния период и с оглед обстоятелството, че
ответника не е представил доказателства, че е заплатил същите.
Основателен и доказан е и искът с
правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на законната лихва от датата на
забавата по всяка една от фактурите , касаещи договора от 18.02.2015 г., до
21.11.2018 г. два дни преди датата на подаване на заявлението, както е
предявена претенцията. След като тази претенция не е уточнена по размер с оглед
посочването й като сума за всички просрочени задължения, то съдът на основание
чл.162 от ГПК с помощта на „АПИС
–ФИНАНСИ” калкулатор за изчисляване на законната лихва
намира, че дължимата законна лихва за забава възлиза по всяка една от фактурите
за процесния период от време както следва: по фактура №********** за периода от
10.02.2016 до 22.01.2017 г.-2,80 лв, №********** за периода от 23.01.2017 г. до
22.02.2017 г.-2,03 лв, №********** за периода от 23.02.2017 г. до 22.03.2017 г.
1,06 лв, фактура №03519223023 за периода
от 23.03.2017 г. до 22.04.2017 г на стойност 1 лв, фактура №********** за периода от 23.04.2017
г. до 22.05.2017 г 1 лв, фактура №********** за периода от 23.05.2017 г. до
22.03.2017 г. на стойност 0,43 лв. или общо дължимата лихва възлиза на сумата
8,32 лв. в какъвто размер и искът е основателен и доказан.
Едва с исковата молба обаче „***” ЕАД-София въвежда ново основание, което
не е посочено в заявлението, а именно съществуване на договор от 8.11.2016 г.
със съответните му параметри, клаузи, неустойки и т.н. ВКС в ТР №4/13 г. т. 11б
приема, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК не намират приложение правилата за изменение
на иска по чл.214 ГПК-за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на
друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Прието е, че въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което
е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. Наред с това се установява, че
ищецът претендира част от вземането си в размер на сумата 210,61 лв. неплатени суми
за ползвани услуги, като твърди в заявлението си и исковата молба, че те касаят
договора от 3.02.2016 г. Представя фактури за дължимите суми, които обаче
касаят мобилен номер **********, т.е отнасят се до договора от 8.11.2016 г., който
обаче не е въведен като основание на исковата претенция в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Твърденията, че се касае за рамкови договори
в случая е без значение, след като не са въведени в заявлението, а едва в
исковата молба се заявява този факт. Установява се, че и лихвата за забава, както
и дължими неустойки от този договор в размер на сумата 49,98 лв. и 84,10 лв, стойност на закупено устройство, също касаят третия
договор от 8.11.2016 г, който обаче не е предмет на това производство, след
като не фигурира изрично в заявлението. С оглед на това искът досежно главницата
от 210,61 лв. неплатени фактури по договор от 3.02.2016 г. ведно със законната
лихва върху тази сума, начиная от датата на подаване на заявлението до
окончателното й изплащане се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен. Неоснователен и недоказан се явява и акцесорния иск за заплащане на
сумата 51,54 лв. законна лихва върху тази сума, начиная от 10.02.2017 г. до
21.11.2018 г. и също следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претенцията за
неустойка с правно основание чл.92 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че поради неизпълнение на
договора от страна на длъжника, той се счита едностранно прекратен. По делото
обаче въпреки дадените указания от страна на ТРС ищецът не е посочил на коя
дата счита договорите за прекратени, как и кога е уведомен длъжникът за това.
Поради това съдът приема, че едва с връчване на препис от исковата молба при
условията на отказ от страна на ответницата на -27.02.2019 г. тя е уведомена за
едностранното прекратяване на договорите от 18.02.2015 г. и от 3.02.2016 г,.
като следва да се има предвид, че тяхното действие вече е изтекло към тази дата.
Наред с това съдът следи служебно за спазването на добрите нрави при
претенция за заплащане на неустойка съгласно ТР №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/09
г. на ОСТК на ВКС. Според това решение нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция като преценка за това се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В практиката си по
чл.290 от ГПК по приложение на ТР, ВКС приема, че клаузата за неустойка при
прекратяване на договор за периодично изпълнение /лизинг, наем/ е нищожна на
осн. чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, когато създава условия за неоснователно
обогатяване на бившия кредитор и нарушава принципа за справедливост.
Становището на съда е, че ако е уговорена такава неустойка в размер на всички
неплатени по договора наемни и лизингови вноски до края на срока му,
наемодателят/лизингодателят по прекратения договор ще получи имуществена облага
от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на вещта. Настоящият случай е
аналогичен-операторът ще получи имуществена облага в размер, какъвто би получил
при действащ договор, но без да предоставя телефонните услуги. По съществото си
клаузата за неустойка замества дължимото от абоната изпълнение на задължението
му да заплаща месечна такса, без обаче да може да ползва услугите срещу нея,
предвид прекратяване на договора занапред. Следователно клаузата за неустойка
при прекратяване на договора за периодично изпълнение е нищожна на основание
чл.26 ал.1 пред.3 от ЗЗД, тъй като създава условия за неоснователно обогатяване
на бившия кредитор с размера на договорената неустойка/таксите за оставащия период
и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Позоваването на въззиваемият на
споразумението между КЗП и М. по гр.д. №12268/2014
г. е несъстоятелно и не променя извода на съда.
Не на последно място претенцията на
ищеца за заплащане на сумата от 84,10 лв.-представляваща стойност на закупено
устройство по договор от 8.11.2016 г. се конкретизира едва в исковата молба.
След като се касае за закупено устройство с договор, който не е посочен в
заявлението, то и на това основание искът се явява неоснователен и недоказан и
следва да бъде отхвърлен досежно тази сума, наред с горните съображения на
съда, касаещи липсата на едностранно прекратяване на договора.
При тези мотиви и впредвид несъвпадане на мотивите
на Ловешки окръжен съд с тези на ТРС намира, че съдебно решение № 93/20.05.2019
г. по гр.д. № 170/2019 г. на РС-Тетевен е неправилно и незаконосъобразно и
следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен и недоказан, предявеният
от „***“,ЕИК:*********,със седалище и адрес
на управление в град С.,представлявано от А. В. Д. и М. М.,чрез пълномощника по
делото адв.Д.Ц.-САС,против А.Р.Д. ***, иск, с основание чл.422,ал.1,във
в-ка с чл.415 от ГПК, за установяване на вземане
в размер на 207,76 лева, представляващо главница за
незаплатени абонаментни такси, съобщителни услуги и лизингови
вноски по договора №М4436172/18.02.2015 г,
както и
за лихва
в размер на 8,32 лева за периода от 10.02.2017 г до 21.11.2018
г и
законна лихва върху главницата от 23.11.2018 г до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена
Заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №1058/2018г по описа на РС-Тетевен, вместо
което следва да бъде постановено друго с което да се признае за установено, че А.Р.Д.
дължи на „***” ЕАД-София присъдените със заповед за изпълнение на парично
задължение суми както следва: 207,76 лева, представляващо главница за
незаплатени абонаментни такси, съобщителни услуги и лизингови
вноски по договора №М4436172/18.02.2015 г,
както и
за лихва
в размер на 8,32 лева за периода от 10.02.2017 г до 21.11.2018
г и
законна лихва върху главницата от 23.11.2018 г до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена
Заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №1058/2018г по описа на РС-Тетевен. В
останалата си част атакуванато решение на ТРС следва да бъде потвърдено като
правилно.
При такъв изход от процеса и
съобразно уважената част от исковете въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати разноските в
заповедното производство в размер на сумата 8,59 лв, а за исковото производство пред двете
инстанции сумата 37,51 лв съобразно уважената част.
Воден от горните мотиви съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ като неправилно
съдебно решение
№ № 93/20.05.2019 г. по гр.д. № 170/2019 г.
на РС-Тетевен в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен и недоказан, предявеният
от „***“,ЕИК:***,със седалище и адрес
на управление в град С.,представлявано от А. В. Д. и М. М.,чрез пълномощника по
делото адв.Д.Ц.-САС,против А.Р.Д. ***, иск, с основание чл.422,ал.1,във
в-ка с чл.415 от ГПК, за установяване на вземане
в размер на 207,76 лева, представляващо главница за
незаплатени абонаментни такси, съобщителни услуги и лизингови
вноски по договора №М4436172/18.02.2015 г,
както и
за лихва
в размер на 8,32 лева за периода от 10.02.2017 г до 21.11.2018
г и
законна лихва върху главницата от 23.11.2018 г до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена
Заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №1058/2018г по описа на РС-Тетевен, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че А.Р.Д. ЕГН ********** *** на „***” ЕАД-София присъдените
със заповед за изпълнение на парично задължение суми както следва: 207,76 лева,
представляващо
главница за незаплатени абонаментни такси, съобщителни услуги и
лизингови вноски по договора №М4436172/18.02.2015 г,
както и
за лихва
в размер на 8,32 лева за периода от 10.02.2017 г до 21.11.2018
г и
законна лихва върху главницата от 23.11.2018 г до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена
Заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №1058/2018г по описа на РС-Тетевен.
ПОТВЪРЖДАВА като
правилно съдебно
решение №93/20.05.2019 г. по
гр.д. № 170/2019 г. на РС-Тетевен в останалата атакувана част.
ОСЪЖДА А.Р.Д. ЕГН ********** *** на „***”
ЕАД-София”, с горните данни съдебно-деловодни
разноски за заповедното производство в размер на сумата 8,59 лв. съобразно
уважената част и 37,51 лв. съдебно деловодни разноски за двете инстанции.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280,ал.2 от ГПК по цена на исковете.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.