Р Е Ш Е Н И Е
№ 702/22.02.2018
г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ
МЕЧЕВА
при участието на секретаря
Ани Динкова,
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 12107 по
описа на съда за 2017 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по
предявени от „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *,
с адрес: ***, чрез процесуалния му представител – юрк.
Г.Г., срещу Н.И.П., ЕГН **********, с адрес: ***5, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца следните
суми: сумата 477.80 лв., представляваща дължима главница по Договор за
потребителски кредит № *
г., сключен между „Пр. Ф. Б.” ООД, ЕИК * и Н.И.П., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 21.06.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението; сумата 65.48 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода 04.12.2014 г. –
10.07.2015 г.; сумата 120.51 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода 04.12.2014 г. – 30.05.2017 г., както и сумата 208.54 лв.,
представляваща такси за периода 04.12.2014 г. – 10.07.2015 г., като вземания са
прехвърлени в полза на ищеца с
Договор за цесия от 21.03.2016 г., които
суми са предмет на заповед №*
г., издадена по ч. гр. д. № *
г. по описа на ВРС, ХХХV състав.
В исковата си молба ищецът „Ф.И.” ЕАД излага, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХХХV състав, срещу която е подадено възражение от
страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо счита, че има правен
интерес от депозирането на настоящата искова молба за установяване на претендираните вземания. Твърди, че на * г. между „Пр.Ф.Б.” ООД /кредитор/ и Н.И.П.
/кредитополучател/ е сключен договор за потребителски кредит № *, по силата на който дружеството е
предоставило на ответницата сумата 600 лв., като същата се е задължила да я
върне, ведно с уговорените лихви и такси, в това число възнаградителна
лихва в размер на 217.04 лв. и такси в общ размер от 438.78 лв. Посочва, че
кредиторът е изпълнил договорните си задължения. Поддържа, че ответната страна
не изпълнява задълженията си по договора и преустановява плащанията, като
падежът на първата неплатена вноска е настъпил на 03.12.2014 г. Считано от
следващия ден длъжникът е изпаднал в забава, поради което дължи и съответно
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Излага, че крайният срок за
изпълнение на договора е настъпил на 10.07.2015 г., с което е станал изискуем
целият неизплатен остатък от главното задължение. Твърди, че на 21.03.2016 г.
между „Пр. Ф. Б.” ООД и „Ф.И.” ЕАД е сключен договор за прехвърляне на вземания, предмет на който са и процесните вземания. Посочва, че цедентът
е упълномощил цесионера с правата да уведоми длъжника
за прехвърлените вземания. Поддържа, че е изпратил писмено уведомление до
ответницата, но пратката е върната в цялост като непотърсена. Ето защо счита,
че насрещната страна следва да се счита уведомена за цесията с получаване на
препис от настоящата искова молба. По изложените съображения моли предявените
искове да бъдат уважени изцяло. Претендира присъждане на сторените в
заповедното и в исковото производство разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Н.И.П.. Поддържа становище за
недопустимост на предявените искове, доколкото не е надлежно уведомена за
извършената цесия от страна на цедента /предишния
кредитор/. По съществото на спора поддържа становище за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва обстоятелството, че е сключила договор за кредит
с „Пр. Ф. Б.” ООД. Излага, че не е погасила дълга си към кредитора, тъй като същият
не желаел това. Няколко пъти молила служители на дружеството да дойдат да си
вземат вноските, но те отказали и я заплашили със съд. Посочва, че е заплатила
720 лв. в полза на кредитора и счита, че тази сума е достатъчна за погасяване
на всички задължения по кредита. Поддържа, че клаузата за лихва е нищожна. В
условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност на
вземанията. По изложените в отговора съображения моли предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XХХV състав, от което е видно, че в полза на ищеца
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК
срещу ответника за сумите, предмет на установителния
иск, като срещу заповедта е постъпило възражение от ответника в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК и искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
По делото е прието за
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, че на 14.05.2014 г. между „Пр. Ф. Б.” ООД и Н.И.П. е сключен договор за
потребителски кредит.
По силата на това валидно възникнало облигационно правоотношение кредиторът
е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 600 лв., при ГПР в размер
на 138.4 %. Кредитът е следвало да бъде погасен на 60 бр. седмични плащания или
приблизително за 12 месеца.
Не е спорно, че кредитът е усвоен от ответницата, която е извършила и
съответни частични плащания, подробно посочени от вещото лице Е.Т. в
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза.
С договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г. цедентът „Пр.Ф. Б.” ООД е прехвърлил на цесионера „Ф.И.” ЕАД
вземания, произтичащи от договори за кредит, подробно индивидуализирани в
приложение № 1 към договора, сред които е и процесният
договор № *. Ето защо съдът приема, че извършената цесия е валидна, поради което
ищецът се легитимира като кредитор на вземанията по договора, включително и за
изтеклите лихви, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ГПК.
Видно от представеното пълномощно, „Пр. Ф. Б.” ООД е упълномощило „Ф.И.” ЕАД с правата да уведоми по законоустановения ред длъжниците
за сключения на 21.03.2016 г. договор за продажба и прехвърляне на вземания.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен
да съобщи на длъжника прехвърлянето. В случая обаче този кредитор изрично е
упълномощил новия кредитор да извърши нужното уведомяване – нещо, което законът
не забранява и което е допустимо в гражданските отношения. Именно в тази връзка
ищецът в качеството си на пълномощник на цедента е
изготвил уведомление за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит от 14.05.2014 г. По делото не са представени доказателства уведомлението
да е връчено на ответника. В същото време обаче следва да се приеме, че
длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия с факта на получаване на
уведомлението за прехвърленото вземане в рамките на настоящото производство, в
който смисъл е и константната съдебна практика, обективирана
в постановено решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. по описа на
ВКС, ІІ т. о.
Съгласно заключението на вещото лице по приетата без възражения от
страните ССчЕ, оставащата неплатена главница по
договора за кредит към 08.07.2015 г. се равнява на сумата 460.66 лв., договорната
лихва за периода 04.12.2014 г. – 08.07.2015 г. – 64.64 лв., обезщетението за
забава за периода 04.12.2014 г. – 116.40 лв., а таксите за периода 04.12.2014
г. – 08.07.2015 г. – 226.52 лв.
Вещото лице посочва, че общо постъпилите суми по договора се равнавят на 504 лв. В този смисъл съдът приема за
недоказани твърденията на ответницата, че е заплатила в полза на кредитора
сумата в общ размер от 720 лв. Въпреки дадените конкретни указания с
определението за насрочване, че същата не сочи доказателства за установяване на
това обстоятелство, такива не бяха ангажирани от нея в производството. Ето защо
следва да се приеме, че същата е погасила единствено установената от вещото
лице сума 504 лв.
С определението за насрочване съдът изрично е указал на страните, че
съдът служебно ще разгледа въпроса относно съответствието на договорните
разпоредби с императивните правни норми, като им се даде възможност да изразят
становище и ангажират доказателства. В тази връзка на ищеца са дадени указания,
че не сочи доказателства за установяване на обстоятелствата относно
изпълнението на задълженията на цедента, произтичащи
от императивните правила за защита на потребителите, относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредита, както
и за наличието на индивидуално договоряне на
условията по договора между цедента и
кредитополучателя, съответно договарянето на размера на възнаградителната
и мораторната лихва, размера и вида на претендираните такси в съответствие с типичните разходи на
кредитора и обичайната му печалба. Въпреки дадените конкретни и ясни указания в
производството не бяха ангажирани каквито и да е доказателства за установяване
на тези обстоятелства от страна на ищеца.
Следва да се отбележи, че настоящият
договор за кредит представлява договор за потребителски кредит по смисъла на
Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б. Независимо от
обстоятелството, че този текст е в сила от 23.07.2014 г. съдът приема, че
следва да намери приложение и при регулиране на отношенията по настоящия
договор за кредит, сключен на 14.05.2014 г. В тази връзка съдът намира за
неравноправно по отношение на потребителя уговарянето на ГПР в размер на 138.4
%, съответно уговарянето на такси в приблизителен общ размер на сумата по
отпуснатия кредит /показателна е таксата за услугата „Домашно посещение“ в
размер на 298.80 лв. при уговорен кредит в размер на 600 лв./.
Предвид задължението на съда да следи
служебно за нищожност на клаузите в договорите за потребителски кредит, на
вещото лице бе поставен въпрос да изчисли размера на дължимите суми, при
отчитане на извършените плащания, в случай че уговореният по договора за кредит
ГПР съответства на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в тази част
заключението бъде изготвено в II варианта
– I вариант – при
съобразяване на уговорената главница и такси; II вариант – при съобразяване само с
уговорената главница.
От изслушаната в производството ССчЕ и от обясненията на вещото лице, дадени в проведеното
на 29.01.2018 г. открито съдебно заседание по делото, се установява, че ако
експертизата следва да се съобрази с всички договорени главници, лихви и такси,
то ГПР няма как да се намали до 50.10 %. Ето защо и вещото лице не може да даде
заключение по поставения вариант I към въпрос № 4. Според заключението, ако задълженията се
съобразят само с главницата и евентуалната лихва върху нея, без да се включват
таксите по договора, то тогава за достигане на 50.10 % ГПР, годишният лихвен
процент по кредита би бил 46.5 % върху главницата от 600 лв. За 60 седмици
лихвата би била в общ размер от 182.71 лв. При този вариант евентуалното
задължение по погасителен план при запазване на главниците, а промяната е само
в лихвения процент и в дължимата договорна лихва, задължението би било
следното: от общото задължение за главница от 600 лв. погасената част от нея се
равнява на 345.29 лв., поради което оставащото задължение възлиза на сумата
254.71 лв.; от общото задължение за договорни лихви в размер на 182.71 лв.
погасената част се равнява на 158.71 лв., като оставащото задължение е размер
на 24 лв.
По отношение на възражението на ответницата за изтекла погасителна
давност на вземането за главница съдът намира следното:
Следва да се отбележи, че в случая са неприложими разрешенията, дадени
в Тълкувателно решение № 3/2011 г., постановено по тълк.
д. № 3/2011г. по описа на ВКС, ОСГТК, по въпроса за периодичните плащания.
Настоящият договор за кредит няма характер на периодично плащане. Правната уредба на договора за кредит
дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита и изплащане на
лихвата на периодични (анюитетни) вноски до пълното
погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора за кредит в договор
с периодични плащания /в този смисъл е трайната съдебна практика, обективирана в постановените решения №№ 261/ 12.07.2011 г. по г. д. №
795/2010 г. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК
и 28/05.04.2012
г. по гр. д. № 523/2011 г. по описа на ВКС, III г.о./, нито определя по-кратък срок за
неговото погасяване, нито по-ранен начален момент на давностния
срок. Това е така, защото при периодичните плащания отделните задължения,
въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на
самостоятелни задължения /в който смисъл е и цитираното по-горе тълкувателно
решение № 3/2011 г./. Докато при договора за кредит с уговорени анюитетни вноски, отделните плащания са начин на разсрочено
погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Ето защо в случая е приложима именно
общата петгодишна давност по смисъла на чл. 110 ЗЗД, като съгласно чл. 114, ал.
1 ЗЗД същата започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо,
тоест от падежа на съответната вноска, съгласно погасителния план. До датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в
съда – 21.06.2017 г. посочената петгодишна давност не е изтекла за нито една от
просрочените вноски /първата такава е с падеж 18.02.2015 г./.
По изложените съображения и с оглед уговорения в пъти по-голям размер
на ГПР, съгласно договора, с този по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът намира, че предявеният иск за заплащане на
неплатената по договора главница е основателен и следва да бъде уважен до
размера от 254.71 лв., съгласно заключението на вещото лица по приетата ССчЕ – вариант II към въпрос № 4. За разликата над 254.71 лв. до претендираните 477.80 лв. искът е неоснователен и подлежи
на отхвърляне. Основателна в този смисъл е и претенцията за присъждане на законна
лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 21.06.2017 г. до окончателното й изплащане.
По отношение на претендираната
възнаградителна лихва искът е основателен до размера
от 24 лв., дължима за периода 18.02.2015 г. – 08.07.2015 г., съгласно
коментирания по-горе втори вариант на заключението на вещото лице Е.Т.. За
разликата над 24 лв. до претендираните 65.48 лв.,
както и за периодите 04.12.2014 г. – 17.02.2015 г. вкл. и 09.07.2015 г. –
10.07.2015 г., искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Отчитайки обстоятелството, че в производството ищеца не проведе
доказване, че размерът и видът на претендираните такси
са в съответствие с типичните разходи на кредитора и обичайната му печалба и
съобразявайки общия им размер, съотнесен към размера
на кредита, съдът приема, че предявеният в тази връзка иск е неоснователен, поради което следва
да бъде отхвърлен изцяло. Претендираните такси
поставят в неоправдано неравностойно положение потребителя.
По отношение на претенцията за
обезщетение за забава съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му. В случая всяка погасителна седмична вноска е с
определен падеж /в договора е посочено, че първото седмично плащане се дължи на
21.05.2014 г./, поради което следва да се приеме, че с неплащането на дължимата
сума в определения срок длъжникът е изпаднал в забава.
Размерът на дължимото обезщетение за
забава върху главницата, посочена в изготвената таблица към вариант II на въпрос № 4 към експертизата, съдът
изчисли с помощта на програмния продукт Апис –
Финанси – Изчисляване на законна лихва. За периода 19.02.2015 г. – 30.05.2017
г. същото се равнява на сумата в общ размер от 53.77 лв. /отчетено е
обстоятелството, че за всяко плащане длъжникът е в забава от датата, следваща
падежа на задължението/. До този размер искът е основателен и следва да бъде
уважен. За разликата над 53.77 лв. до претендираните
120.51 лв. и за периода 04.12.2014
г. – 18.02.2015 г. вкл. претенцията е
неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Следва да се отбележи, че не е изтекла
предвидената в закона 3-годишна давност по смисъла на чл. 111, б. „в“, пр.
второ ЗЗД, поради което и направеното възражение в този смисъл от страна на
ответницата е неоснователно.
Предвид
изхода на спора, отговорността за разноски следва да бъде разпределена по следния
начин:
В
заповедното производство ищецът претендира присъждане на държавна такса /25
лв./ и юрисконсултско възнаграждение /50 лв./. С
оглед крайния изход на делото в полза на страната следва да бъде присъдена
сумата 28.58 лв., съразмерно с уважената част от предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК.
В
настоящото производство ищцовото дружество претендира
разноски за държавна такса /175 лв./, депозит вещо лице /200 лв./ и юрисконсултско възнаграждение /100 лв./. С оглед крайния
изход на делото, съдът приема, че от общо дължимите в производството разноски –
475 лв., в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски в размер на 181.04
лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част от
предявените искове.
Ответницата
не представя доказателства за извършени разноски, поради което такива не следва
да й се присъждат.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Н.И.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на
„Ф.И.” ЕАД, ЕИК *,
с адрес: ***, сумата 254.71 лв. /двеста
петдесет и четири лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща
дължима главница по Договор за потребителски кредит № * г., сключен между „Пр.Ф. Б.” ООД, ЕИК * и Н.И.П., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 21.06.2017
г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 24 лв. /двадесет и четири лева/, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода 18.02.2015 г. – 08.07.2015
г., както и сумата 53.77 лв. /петдесет и
три лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение за
забава за периода 19.02.2015 г. – 30.05.2017 г., като вземания са прехвърлени в
полза на ищеца с Договор за цесия от
21.03.2016 г., които суми са предмет
на заповед № *
г., издадена по ч. гр. д. № *
г. по описа на ВРС, ХХХV състав, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата над 254.71 лв. до претендираните 477.80 лв., иска за договорна /възнаградителна/
лихва за разликата над 24 лв. до претендираните 65.48 лв. и за периодите 04.12.2014 г. –
17.02.2015 г. вкл. и 09.07.2015 г. – 10.07.2015г., иска за заплащане на
обезщетение за забава за разликата над 53.77
лв. до претендираните 120.51 лв. и за периода
04.12.2014 г. – 18.02.2015 г. вкл.,
както и иска за сумата 208.54 лв.,
представляваща такси за периода 04.12.2014 г. – 10.07.2015 г.
ОСЪЖДА
Н.И.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Ф.И.”
ЕАД, ЕИК *,
с адрес: ***, сумата 28.58 лв. /двадесет и осем лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща
сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XХХV
състав,
съдебно-деловодни разноски, както и
сумата 181.04 лв. /сто осемдесет и един лева и четири
стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: