Решение по дело №472/2023 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно - осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по жалба, подадена от Х.П.Ф. с адрес ***, против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 45-1/08.06.2016 г. на орган по приходите при Община Свищов, потвърден с Решение № 833 РД-01-03/14.07.2023г. от началника на отдел „Общински приходи“ към Община Свищов в частта, в която са определени задължения на оспорващия за данък върху превозните средства за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. общо в размер на 1603,03 лв., от които 967,20 лв. главница и 635,83 лв. лихви, както и други данъци за част от превозните средства общо в размер на 458,30 лв., от които 185 лв. главница и 273,30 лв. лихви. В жалбата процесният АУЗ се оспорва като нищожен и незаконосъобразен с твърдението, че МПС, за които е начислен данък са нерегистрирани коли в КАТ или такива, които макар че са били регистрирани са отчуждени от жалбоподателя далеч преди периода, за който се отнася данъка. Жалбоподателят счита, че неправилно ответникът е определил данъка единствено базирайки се на данъчните декларации, подавани при придобиване на ППС, а не по единствения допустим способ за това – на база данните от информационния масив на КАТ. Счита, че АУЗ е нередовно връчен, което само по себе си го прави незаконосъобразен. Претендира присъждане на разноски.

Ответната страна – началника на отдел „Общински приходи“ към Община Свищов, в представено по делото писмено становище чрез упълномощеното адвокатско дружество намира жалбата за неоснователна с мотива, че процесните задължения са начислени въз основа на подадените от жалбоподателя данъчни декларации за ППС и след като същият не е подал декларации за тяхната дерегистрация в КАТ, то правилно е издаден процесния АУЗ, защото никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Претендира разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Установява се, че жалбоподателят е подавал декларации по реда на чл. 54 от ЗМДТ за придобити от него различни превозни средства, както следва:

·         с вх. № 380/06.06.2002 г. за товарен автомобил Форд Куриер с рег. № *** /приложена митн. декларация/,

·         с вх. № 648/07.08.2022 г. за лек автомобил Форд Фиеста, нерегистриран /приложена митн. декларация, с рег. номер според ответника Q4-5633, което всъщност е номера на митн. декларация/,

·         с вх. № 706/20.08.2022 г. за автомобил Форд Куриер, нерегистриран /приложена митн. декларация, с рег. номер според ответника Q4-6058, което всъщност е номера на митн. декларация /,

·         с вх. № 1094/13.11.2003 г. за лек автомобил Опел Кадет, нерегистриран /приложена митн. декларация, с рег. номер според ответника Q4-11052, което всъщност е номера на митн. декларация/,

·         с вх. № 250/18.03.2004 г. за лек автомобил Форд Фиеста с рег. № *** /приложена митн. декларация/,

·         с вх. № 574/05.05.2005 г. за мотопед Пежо, нерегистриран /приложена митн. декларация, с рег. номер според ответника Q5-3324, което всъщност е номера на митн. декларация/,

·         с вх. № 575/05.05.2005 г. за мотопед Ямаха, нерегистриран /приложена митн. декларация, с рег. номер според ответника Q5-570, което всъщност е номера на митн. декларация/.

Също така е представена декларация по чл. 54 от ЗМДТ с вх. № 1007/31.08.2010 г., която е подадена от Огнян П.Ф., в качеството си на наследник заедно с останалите наследници А.Г.Ф. и Х.П.Ф.. Деклариран е лек автомобил Ситроен АХ с рег. № ***, с приложени удостоверение за наследници и свидетелство за регистрация.

Относно последната посочена в обжалвания АУЗ декларация с вх. № Т46692/01.01.1998 г. за лек автомобил с рег. № *** ответникът заявява, че няма такава декларация, тъй като автомобилът бил придобит от жалбоподателя преди влизането в сила на ЗМДТ, респ. преди възникване на задължението на лицата да подават декларации за придобиването им. Такива автомобили били със специални входящи номера.

Не е спорно, че никакви коригиращи декларации не са подавани от жалбоподателя като собственик на така декларираните ППС през годините.

Единствено въз основа на тези данъчни декларации и след служебна справка за неплатени местни данъци за всички тях, инспектор по приходите, оправомощен със Заповед № 827-РД-01-03/11.05.2016 г. на кмета на община Свищов е издал процесния АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 45-1/08.06.2016 г., с който за периода 2011 г.-2015 г. са определени задължения на Х.П.Ф. *** за данък за девет МПС в размер на 967,20 лева главница и е начислена лихва към датата на издаване на акта (08.06.2016 г.) в размер на 635,83 лева. Също така за част от посочените МПС за 2011 г. са определени Други данъци в размер на 185 лв. главница и 273,30 лв. – лихви. С процесния АУЗ са определени също така задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, които обаче не са предмет на обжалване.

По делото липсват доказателства за постоянния и настоящ адрес на Х.П.Ф., но в самия АУЗ като адрес за кореспонденция е посочен такъв в *** и адрес по чл. 8 от ДОПК също в ***, но на ***

По делото са представени като доказателства копия от два пощенски плика с известия за доставяне, удостоверяващи опит да се връчи АУЗ на неговия адресат на 17.06.2016 г. по пощата, като едната пратка е била адресирана на посочения като адрес за кореспонденция в акта: ***, а другата на адрес ***. Първата пратка се е върнала с отбелязване „преместен“, а втората - с отбелязване „непотърсен“. Изготвено е и Съобщение по чл. 32 от ДОПК до Ф., като същото е поставено в Общината и на интернет страницата ѝ на 13.07.2016 г., а е снето на 28.07.2016г. С искане изх. № 11-00-914/01.08.2016 г. е отправено искане за образуване на изпълнително производство до ЧСИ рег. № 725.

На 30.06.2023 г. жалбоподателят е оспорил АУЗ /с още два други акта/ пред началника на отдел „Общински приходи“, в качеството му на решаващ орган, оправомощен с тези правомощия със Заповед № 74 РД-01-03/29.01.2018г. на кмета на общината, като с Решение № 833РД-01-03/14.07.2023 г. решаващият орган е потвърдил оспорвания АУЗ по същество без да излага никакви нови мотиви.

Това потвърдително решение е връчено електронно на адв. В. като процесуален представител на жалбоподателя на 20.07.2023 г., като на 03.08.2023 г. последната е оспорила решението в неговата цялост (доколкото с него са налице произнасяния и по други АУЗ), като е образувано настоящото дело – адм. д. 472/2023 г., от което впоследствие са отделени производства с предмет другите АУЗ.

В хода на настоящето дело като доказателство е приета преписката по издаване, съобщаване и административното оспорване на процесния АУЗ, която ответникът е изпратил и съдът е комплектувал допълнително служебно със сочените в АУЗ първоначални данъчни декларации за МПС. Приети са и справки от сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – В. Търново.

Въз основа на тази фактическа обстановка, от правна страна съдът прави следните изводи:

По допустимостта на жалбата:

За да породи правно действие за своя адресат всеки индивидуален административен акт, какъвто е и актът за установяване на задължения, трябва да достигне до адресата по установения в закона начин - съобщен, по реда на чл. 61 от АПК или връчен, по реда на чл. 29 - 32 във вр. с чл. 33 във вр. с чл. 107, ал. 4 от ДОПК. Следователно, връчването на АУЗ е действие, което органът по приходите е длъжен да извърши пряко по силата на закона - чл. 29, ал. 2 от ДОПК.

От доказателствата по делото е безспорно, че органът по приходите е извършил връчване при условията на чл. 32 от ДОПК (връчване чрез прилагане към досието), като преди това е правил опити за връчване по реда на чл. 29, ал. 3 от ДОПК. Връчването по чл. 29, ал. 3 от ДОПК обаче е нередовно, тъй като пратките са върнати с отбелязване преместен и непотърсен, а съгласно чл. 30, ал. 3 от ДОПК съобщението, изпратено по пощата с обратна разписка, се смята за връчено на датата, на която обратната разписка е подписана от някое от лицата по чл. 29, ал. 6, 7 и 8. Тоест законът държи на реалното връчване на пощенската пратка, с което съобщението е изпратено, било на адресата, било на негов представител или пълномощник, пълнолетен член на домакинството му, както и на пълнолетно лице, което има същия постоянен адрес, ако се съгласи да го приеме със задължението да го предаде, или пък по месторабота – лично или чрез лицето, определено да приема съобщенията на работодателя, ако се съгласи да го приеме със задължение да го предаде. В случая безспорно такова връчване не е осъществено.

При осъщественото неуспешно връчване и на двата известни адреса общинската администрация е преминала към установения в ДОПК друг способ за връчване - този по чл. 32 от ДОПК, което обаче само по себе си е незаконосъобразно. С нормата на чл. 32 от ДОПК, озаглавена „Връчване чрез прилагане към досието“, са регламентирани особени правила за връчване на съобщения, касаещи актове, документи и книжа в производството по ДОПК. Касае се за извънреден способ, който се прилага само в случаите, когато не е възможно да бъде извършено връчване по някой от редовните способи за връчване. Съобразно предвиждането на чл. 32, ал. 1 от ДОПК връчване чрез прилагане към досието се извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или пълномощник, не е намерен на адреса за кореспонденция след най-малко две посещения през 7 дни. По делото не се твърди изобщо такива две посещения да са правени на някой от двата адреса, още по-малко през 7 дни. Само това мотивира съда да приеме, че в случая от данните по делото се установява, че указаните процедурни правила на ДОПК не са спазени.

С оглед горното съдът приема, предвид липсата на надлежно връчване на оспорения АУЗ на адресата му, че депозирането на жалбата против него на 30.06.2023 г. пред ръководителя на звеното за местни приходи в общината, упражняващ правомощията на териториален директор на НАП по смисъла на чл. 4, ал. 5 и чл. 107, ал. 4 от ДОПК е в законоустановения 14-дневен срок и с произнасянето по тази жалба ответникът е дължал проверка както за валидност, така и за законосъобразност на оспорения АУЗ. Съответно такава проверка – в този обем, се дължи и от настоящия съд, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

В заключение по допустимостта: жалбата е подадена срещу АУЗ от неговия адресат, след изчерпване на фазата на административния контрол и в рамките на преклузивния срок по чл. 156, ал. 1 от ДОПК. Същата отговаря на изискванията на чл. 149 от ДОПК и като такава е процесуално допустима за разглеждане по същество.

По основателността на жалбата:

След извършване на проверката по чл. 168 от АПК както за валидността, така и за законосъобразността на процесния АУЗ съдът намира, че жалбата е основателна, като съображенията за това са следните:

Задълженията за данък върху превозните средства представляват публично общинско вземане, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т.1 от ДОПК вр. с чл. 52 от ЗМДТ. Според чл. 166, ал. 1 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за данък върху МПС приложимият ред е регламентираният такъв в ДОПК, доколкото съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и местните такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В чл. 4, ал. 3 във вр. с ал.4 от ЗМДТ е предвидено, че в производствата по чл. 4, ал. 1 служителите на общинската администрация, определени със заповед на кмета на общината, имат правата и задълженията на органи по приходите, а в ал. 5 на чл. 4 е регламентирано че кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощия на Териториален директор на НАП.

В конкретния случай, установяването на процесните вземания за местен данък върху МПС на жалбоподателя за периода от 2011 г. – 2015 г. е осъществено с административен акт, който е издаден от М.М. - инспектор „Приходи“ при Община Свищов, който въз основа на представената Заповед № 827-РД 01-03/11.05.2016 г. на кмета на Община Свищов и съобразно заеманата от него длъжност е определен да извършва проверки с цел установяване на задължението по декларираните от данъкоплатците данни и проверки за възстановяване на надвнесени или недължимо внесени суми по ЗМДТ на физически и юридически лица. С оглед на това, настоящият състав на АСВТ намира, че процесният акт е издаден от оправомощено за това длъжностно лице, в кръга на неговите правомощия.

Потвърждаващото АУЗ решение е издадено от началника на отдел „Общински приходи“ при Община Свищов, който съгласно приложената Заповед № 74-РД-01-03/29.01.2018 г. на кмета на Община Свищов е определен за ръководител на отдел „Общински приходи“ в тази община по отношение на обжалване на актове по чл. 107, ал. 3 от ДОПК.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че АУЗ е нищожен, защото има невъзможен предмет, доколкото предмет на облагане с него са нерегистрирани МПС в КАТ, които при това не са и собственост на лицето през ревизирания период. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 от АПК. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т.е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. В българското законодателство няма легална дефиниция за понятието „нищожен административен акт“, а има законово установени критерии за неговата законосъобразност (чл. 146, т. 1-5). Критериите за нищожност на административния акт са изградени, както в правната теория, така и в съдебната практика на Върховния административен съд и административните съдилища. Като критерии за нищожност в правната литература и съдебната практика се посочват липсата на компетентност на органа, издал оспорения акт, неспазване на установената форма на акта и особено тежки нарушения на материалния закон, административнопроизводствените правила и целта на закона, които като правни последици са нетърпими от правовия ред. Практиката приема, че нищожен поради материална незаконосъобразност е този административен акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание правна норма, основан е на друг нищожен административен акт или съдържа предписание, което е престъпление или не може да бъде изпълнено. Издаването на АУЗ в нарушение на разпоредбата на чл. 52-54 от ЗМДТ, е основание за определяне на същия за материално незаконосъобразен, но порокът не води до нищожност – в този смисъл напр. Решение № 2353 от 5.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15795/2014 г., VII отд. по идентичен казус.

Задълженията обаче са определени в нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 52, т. 1 от ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България, а според чл. 53 от ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. Следователно за да бъде обложено едно лице с данък върху превозните средства следва да са налице две предпоставки, при условията на кумулативност: лицето да е собственик на превозно средство и то да е регистрирано за движение по пътната мрежа в страната. Съгласно чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ (ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), размерът на данъка се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи, и се съобщава на данъчно задълженото лице. Данните по ал. 1 се предоставят от Министерството на финансите на общините: 1/ ежедневно – чрез изградена и функционираща автоматизирана връзка между Министерството на финансите и софтуерния продукт за администриране на местните данъци и такси на съответната община за обмен на данните от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи, или 2/ ежемесечно – на електронен носител. По делото е безспорно, че органът по приходите не е извършил проверка в регистъра на ППС, поддържан от МВР, а е взел данните единствено от системата на Община Свищов. В случая от изисканите по делото от ОД на МВР В. Търново справки относно бивша и настояща собственост на Х.П.Ф. не се установяват тези предпоставки. Установява се при сравняване на регистрационните номера и номерата на рамите на посочените в справките превозни средства с фигуриращите в данъчните декларации, че от спорните 9 превозни средства единствено лек автомобил Форд Фиеста по декларация от 18.03.2004 г. е бил собственост на жалбоподателя от 17.03.2004г. до 08.04.2004 г., лек автомобил Опел Кадет по декларация от 13.11.2003 г. е бил собственост на жалбоподателя от 13.11.2003 г. до 04.06.2004 г. и мотопед Ямаха по декларация от 05.05.2005 г. е бил собственост на жалбоподателя от 10.05.2005 г. до 22.12.2005 г. За процесните данъчни периоди на 2011 г.-2015 г. няма данни, че което и да е от посочените в АУЗ превозни средства е било регистрирано за движение като собственост на жалбоподателя и следователно същият не е имал качеството на данъчно задължено лице. Дали жалбоподателят е подал коригираща декларация е без значение в случая и това обстоятелство касае единствено евентуална административнонаказателна отговорност. Като е установил задължение за данък по отношение на лице, което съгласно чл. 52, т. 1 и чл. 53 от ЗМДТ не дължи такъв, органът по приходите е издал своя акт в противоречие с материалния закон.

Обжалваният АУЗ е незаконосъобразен и в частта, в която за 2011 г. са определени Други данъци общо в размер на 185 лв. и лихви върху тях – 273,30 лв., върху 5 от процесните ППС – позиции 28, 34, 40, 58 и 64 от Табл. 1 от АУЗ. Нито от акта, нито от приложената Наредба става ясно какви са тези други данъци, в противоречие с принципа на законоустановеност на данъците, както и начина на тяхното изчисляване.

С оглед изхода на спора е основателна претенцията на адвокат В. като пълномощник на жалбоподателя за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). В приложения по делото договор за правна защита и съдействие 15.05.2023 г. е вписана уговорка за осъществяване на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, адвокатът оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда. За да упражни последният това свое право е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на цитираното основание. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което ответникът по делото следва да бъде осъден да заплати на адвокат В. адвокатско възнаграждение в размер на 506,13 лева, определено по реда на чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Основателно е и искането за присъждане на жалбоподателя на сума в размер на 10 лева, представляваща платена държавна такса за воденото дело.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 45-1/08.06.2016 г. на орган по приходите при Община Свищов, потвърден с Решение № 833 РД-01-03/14.07.2023г. от началника на отдел „Общински приходи“ към Община Свищов в частта, в която са определени задължения за данък върху превозните средства за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. общо в размер на 1603,03 лв., от които 967,20 лв. главница и 635,83 лв. лихви, както и Други данъци общо в размер на 458,30 лв., от които 185 лв. главница и 273,30 лв.

ОСЪЖДА Община Свищов да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат Р.К.В.,***, със служебен адрес в *** адвокатско възнаграждение в размер на 506,13 лв. /петстотин и шест лева и тринадесет стотинки/.

ОСЪЖДА Община Свищов да заплати на Х.П.Ф. с ЕГН **********, с адрес *** разноски за държавна такса в размер на 10 (десет) лева.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.

Съдия: